TOUCH ME IF YOU CAN

Горяна Търницова

web

„Обичам иронията без цинизъм, трезвостта без нихилизъм, веселбата без чувство за вина, любезността без лицемерие, скромността без престореност, щедростта без показност, нощта без самота, улиците без коли, щастието без скука и сълзите без причина.”

Фредерик Бегбеде, „Романтичният егоист”

Искам да знам езици, без да ги говоря, да пиша, без да ме четат, да яздя, без да се състезавам, да пея, без да ме слушат, да пътувам, без да се връщам, да се събуждам, без да заспивам, да свършвам, без да ме докосват, да сърфирам, без да се мокря, да сънувам, без да се плаша, да копнея, без да се нуждая, да прегръщам, без да целувам, да плувам без кислород, да летя без гравитация, да се смея, без да спирам, да съм бременна, без да родя, да живея без смъртта.

Падам от кон от паника. Долната част от тялото ми остава парализирана, но това не го знам, защото още съм в кома. Докато съм в болницата в безсъзнание, в стаята ми се промъква чичко и ме изнасилва без презерватив. Събуждам се с обездвижени крайници и недевствена. И бременна не съм.

Остава ми ограничено време живот, дават ми не повече от година. Болницата се вижда принудена да ми плаща солидна доживотна издръжка заради извършеното престъпление срещу личността ми по време на престоя ми там.

Сдобивам се със свръх high-tech, последен модел, автоматизирана инвалидна количка и съм доволна, защото, като съм постоянно седнала, гледам другите винаги отдолу, те ме гледат отвисоко и се чувствам дете. Освен това се грижат за мен и не се изискват усилия. Правя си татуировки навсякъде и се снимам в сесии от всички ъгли, защото вече не ми пука от никакви задръжки. Харесва ми първоначалното съжаление, което всички изпитват към мен, особено непознатите. То постепенно прераства в симпатия, защото никой не е очаквал нищо от инвалидизираната ми и обречена персона и затова всички остават приятно изненадани от неприсъщата за личността и състоянието ми комуникативност.

Очаква се да съм травмирана от случилото се, ама не съм. Оказва се учудващо лесно да се сдобивам с всичко, което пожелая, когато съм във фаза на терминално болна. Преспокойна съм, защото вече единствените питанки в главата ми са под формата на щампите върху таблетките, които ти грижливо си ми синтезирала и редовно ми предоставяш. И си отдъхвам, защото вече не е нужно да имам или да нямам посока и мечти, които така и така няма да следвам и осъществявам.

Единствените ми сънища включват присъствието на изнасилвача от болницата, чието лице не познавам, но тъй като той е постоянно там, не се чувствам самотна нощем.

Пътувам в чужбина на преференциални цени и ме придружава прислужница, с която не си говорим, защото не разбирам езика й, нито тя моя.

Вече не съм фригидна, защото от кръста надолу не усещам нищо - не само евентуален оргазъм, а дори докосване. Отчитам някакво изтръпване при продължителните масажи, които си прилагам, когато ми се прииска да послушам ритмите на сърцето си, които никога вече няма да са диви. След фотоепилация си татуирам светлосин делфин на пубиса и си правя пиърсинг на клитора, който виждат само яките, хив-позитивни момченца по ъндърграунд студията, които посещавам, понеже те и масажистите са единствените, на които плащам, за да ме виждат без дрехи.

Вече имам оправдание да не яздя никога повече кон, без да чувствам, че изневерявам на себе си. Не мога и да плувам с делфини, нито да карам сърф, но това не ме натъжава толкова, тъй като имам много свободно време да гледам на своя LCD екран как други го правят. Пък имам и много пари, които позволяват да пътувам и да говоря с живи хора, които се занимават с тези дейности и са винаги готови да споделят преживяванията си, тъй като на всички казвам, че да чуя first-hand experience ми е последното желание.

Вземам си персийска котка с родители шампиони, с която участвам по изложби и печеля купи, които нареждам вкъщи срещу леглото, пред огледалото, за да се оглеждам сутрин в постижението, което е поне частично мое. Книги не чета, освен граматики на езици, които не знам как звучат и никога няма да проговоря. Гледам филми с приятелки, които от чувство на дълг и неудобство идват да ме виждат от време на време. Не говорим много, защото не се чувстват комфортно в компанията ми. Иначе живея с прислужницата и пазарувам онлайн. Мебелите ми са бели, а цветята - откъснати - с цел да красят краткотрайно. По стените ми висят огромни пъзели и тъмносини рамки с плътен бял фон отвътре, без картини. Поддържам няколко стабилни контакта - главно с хора, които ме снабдяват с чистите вещества, които са ми нужни, за да изживея незабравимо дните си. С теб лафим по чат от време на време, а лятото, когато не си на стаж в Азия, пътуваме по затънтени краища на Европа и намираме непознати, с които да говорим. Те ме молят отново и отново да им разказвам за трагедията си, преди да се съгласят да ни дадат каквото ни е нужно. Понякога спиш с някои от тях, а понякога - когато е било достатъчно разнообразно - си тръгваш веднага след чукането, за да ми разкажеш детайли.

Така оцелявам. Смея се всеки ден. Хапчетата, с които ме тъпчат, за да удължат дните ми, са прекалено скъпи и хипермодерни и ми позволяват волни комбинации. В един момент се пренасищам и спирам наркотиците. Запазвам си последно синьо екстази с щампа на ангел за финалната права. За да не си тръгвам сама от света.

Скоро спирам и да пътувам, тъй като броят на местата, които искам да посетя, е доста ограничен, а нямам намерение да изневерявам на принципите си и да ходя до Южна Америка. Така и така с чай от кока започвам всеки един от дните си. Вместо това стоя у дома и разглеждам снимки от изминали и незапомнени периоди, на които не присъствам, и се чувствам богата.

Застоявам се вкъщи и се отегчавам. Имам всичко и нищо не ме боли, за да ми напомня, че съм жива. Не вдигам телефона. Отварям вратата само на куриерите за пратките, без да оставям бакшиш. Слушам неузнаваема електронна музика, на която броя пластовете, или първични ритми от фолклора на диви северни племена, или пък кънтри. Играя блекджек в онлайн казино, защото съм на 21, и гледам хардкор порно, като си представям, че свършвам, докато го снимам.

Последният календар се смалява на сивата ми стена и аз си мисля, че бих предпочела да загина от природно бедствие отколкото от война.

В последния си ден като жива дарявам всичките си пари на организация за защита на животните и нареждам на прислужницата да изхвърли всичките ми вещи.

Чакам.

Нетърпелива съм и се отегчавам, както е било цял живот.

Синият ангел се топи в ръката ми и после горчи в устата ми, докато потъвам надълбоко в облака, който докосвам с поглед и който не е на небето.

© Горяна Търницова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2011, № 2 (135)