Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛИФОНИЯТА В ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ТВОРБИ НА ТОЛКИН
Толкиновата поредица като симфония

Гергана Златкова

web


Resume: The Text is focused on polyphony in the works of Tolkien and presents his novel series as a literary symphony, trough the prism of the songs of Eru- Ilúvatar and Aynur, either by the presence of certain components of the music genre and linguistics in the narrative and individual architectonic works.

Ключови думи: Толкин, Фентъзи, Симфония, Айнури, Силмарилион

Keywords: Tolkien, Fantasy, Simphony, Aynur, Silmarilion


Темата на настоящия текст е фокусирана върху полифонията в романната фентъзи поредица на Дж. Р. Р. Толкин и по-конкретно върху метафоричната й интерпретация като литературна симфония. Изследването е филологическо и търсенето на определени връзки има насоченост към литературата и лингвистиката, а не към музиката. Не се има предвид конкретно музикалната симфония, а нейната структура и логика на работа.

Произведения, в които музиката е в основата на изграждането на нов свят, като поредицата на Толкин, естествено подтикват читателя да направи метафорична връзка между жанра и разказаното в сюжета, защото авторът e изградил творбата на принципа: игра в играта; пиеса в пиесата; разказ в разказа, вмъквайки себе си като събирач на написаното от Билбо, Фродо, Самознай Майтапер и др. Творбата присъства в сюжета под формата на тефтерче - дневник - червена книга ("Властелинът на пръстените"). Това дава повод тя да бъде разгледана през призмата на други елементи, чрез които се отразяват отделни събития от миналото, настоящето и бъдещето на света, създаден от мелодията на Илуватар1.

Ако в силмарилите е заключена силата разковниче, с която е изграден светът в поредицата, и кълбовидността на Земята, то в окръглеността на пръстените се съдържа само част от тази кълбовидна форма и силата на всички народи по света - потомците на чедата на Илуватар от третата песен. В палантирите, в огледалото на Галадриел и в други магически предмети се отразяват събития от всяка една точка от миналото, настоящето и вероятното бъдеще на Арда (Земята). След като всички тези елементи се отнасят към миналото, настоящето и вероятното бъдеще на Света, то е редно самият Свят да бъде интерпретиран като цялостната творба - метафора за поредицата. Бивайки изразена чрез Света, Земята, Червената книга, Палантирите, Огледалото на Галадриел и др. елементи, творбата се самоотразява, присъства в себе си, самомоделира се и се самонаписва с всяка една следваща история, чрез действията на всеки един персонаж.

Всичко това е постигнато чрез различни подходи. Единият от тях включва създаването на симфония, заложена в основата на произведението (светоизграждането от Илуватар), присъстваща в повествованието (мелодиите на Илуватар и Айнурите), извайваща творбата (оформянето на Земята от песента на Айнурите) и самодонаписваща се, когато се изпълнява като песен-симфония от Айнурите и Илуватар, и бивайки в основата на всяко ново творение.

Хората, елфите, хобитите и джуджетата са чeда от третата мелодия - песен-симфония на Илуватар. Описвайки своите преживявания в тефтер (или в книга), те отразяват Света, изграден от Илуватар, и продължават по свой начин делото на своя създател. Така, както светът на хората е отражение на света на боговете, според философията на Платон.

Целта на изследването е да докаже, че в поредицата, освен всичко друго, авторът е вложил и определени структурни компоненти, характерни за симфонията, без да се налага произведенията му да бъдат четени и разбирани буквално като музикална творба. Това е необходимо, за да се достигне до философията за хармонията в основата на светоизграждането и въобще за функционирането на Толкиновия художествен свят, вложена чрез музиката - основен мотив (песните, мелодиите, симфониите на Илуватар и Айнурите). В този смисъл механичната песен на Мелкор е представена като дисхармония - израз на идеята за фалша на технологиите и възможността светът да бъде унищожен чрез тях. Технологиите са продукт на Мелкор - Моргот, а той е метафора за Нечестивия от Библията. Което пък подсказва, че идеята на Толкин е да представи индустриализацията и по-късните модерни технологии като пъклени изобретения2.

Основание за подобно търсене чрез интерпретация е фактът, че Толкин е "сглобил" света в своята поредица, подобно на конструктор. В своята книга "Човекът-утопия" професор Миглена Николчина пише: "...фентъзи е литература, амбицирана от науката, актуализация на порива към наука, към множественост, осъществяване патоса на Конструктора като строител на вселени." (Николчина 1992: 24-25). Следователно произведенията на Толкин могат да се разглеждат като съставени от определени сегменти. Именно тази раздробеност е сегментарност на ниво структура на текст, експерименти с различните родове, жанрове и жанрови форми; сегментарност, загатната чрез определени наративни методи и похвати при изграждането на сюжета и не на последно място: сегментарност, загатната от самия сюжет, чрез симфонията на Айнурите и чрез факта, че всеки един персонаж има важна роля за цялото, за хармоничната структура на творбата.

Основание за метафоричното представяне на Толкиновата поредица като симфония, е и фактът, че от дете авторът е бил толкова увлечен от звуците в езика, че заявил на своята майка, когато го записала на уроци по пиано, че няма по-велика музика от речта (Гарт 2005:14). Следователно не би било чудно, ако творбите му са изградени като симфония, но с помощта на фонемите в лингвистиката, на които съответстват звуците в музиката.

Поредицата, начеваща от "Книга на изгубените легенди", в която са включени (по хронология на сюжета) "Силмарилион", "Децата на Хурин", "Хобит", "Властелинът на пръстените" и "Недовършени предания", не е хомогенна в родов и в жанров аспект3 и е трудно да се прецени кои родови и жанрови белези надделяват, за да се определи точно към кой род, или жанр, принадлежи всяка от изброените творби. "Силмарилион" напомня на митология, но тя съдържа в синтезиран вид всички хроники за събитията на Земята (Арда), а с това и жанровите белези във всяка една от следващите, по хронология на четене, творби. Условно може да бъде съпоставена с Библията, но ако Библията се състои от Стар и Нов Завет, съотнасящи се към Старото и Новото време (преди и след новата ера), то в "Силмарилион" се разказва за три епохи. "Децата на Хурин" е предание под формата на балада, разгърната като роман4; "Хобит" има белезите на приключенски роман, приказка и легенда, "Властелинът на пръстените" има белезите на епически роман, предание, приключенски роман, приказка и др. При по-задълбочен прочит във всяко едно от произведенията се открояват още белези от други жанрове, които имат не по-малка роля за дооформянето на текстовете от всички останали (жанрове).

В началото Толкин е създал няколко поеми, а впоследствие е разгърнал всичките си творби в проза. Но и в прозата му езикът е поетичен с поетична метрика и алитерация, характерни за средновековните английски творби (Толкин 2007). Въпреки всичко изброено дотук, може да се каже, че тези произведения са конструирани и подредени в смислено цяло и в нов жанр. Подобни хармонични взаимоотношения между разнообразни елементи има в музикалните жанрове. В симфонията например няма водещ музикален инструмент, както в произведенията на Толкин няма водещи жанрови белези (като се изключи определението на автора, че творбите му са като вълшебни приказки, или "гърне с къкреща митологична супа" - "яхния").

Водейки се от фонетични, морфологични и лексикални принципи, Толкин е изградил системи от нови езици, които обогатяват творбите в графичен и в речеви аспект, като към тях са добавени текстове на песни, стихове, рисунки и графики. Всички те могат да бъдат метафорично представени като отделни компоненти от една обща симфония.

 

Симфония на ниво структура и композиция на поредицата

В бележките, приложени като Послеслов към българското издание на "Децата на Хурин", Кристофър Толкин - редактор на книгите на своя баща, споменава, че е направил определени корекции, за да улесни подреждането на творбите в някаква последователност. Падението на Айнурите - Мелкор - Моргот (Валар), Саурон и Саруман (Маяри) и създаването и управляването на злокобните градове имат своя хронология, която тече успоредно на всички останали хронологии (събитията и управлението в кралствата на елфи, хора и джуджета и др., които по различен начин са съотнесени към трите основни епохи) и се пресича с тях. А чрез последователността на определени събития задава определена подредба. Следователно Дж. Р. Р. Толкин от самото начало е изградил творбата в някаква цялост, а корекциите, които е внесъл Кр. Толкин, са свързани с редакции и дооформяне на легендата за децата на Хурин като самостоятелно цяло от легендите, описани в "Силмарилион".

Толкин е превеждал древни текстове - митове и поезия, съобразявайки се и със средновековната поетическа метрика. За да изглеждат и звучат автентично на староанглийски, той е допълвал графическия корпус на старинни азбуки и е превеждал по аналог съвременни понятия на старинен (готически, старошведски, старонорвежки, староисландски, староанглийски и др.) език. Това е не просто работа на преводач, а на реставратор на различни видове писменост и езици. В писмо до свой приятел, по отношение на староанглийските графични знаци, той заявява: "Ще направя така, че да имаме в повече от онова, което сме изгубили!"5. Кр. Толкин споделя, че баща му се е придържал към средновековната поетическа метрика, когато е писал художествените си творби (Толкин 2007: 265-284). Следователно не би било изненадващо, ако звучат като "Песен за Роланд" или "Песен за Нибелунгите".

В "Силмарилион" хронологичната последователност на събитията е в три епохи между началото и свършека на дните на света, изграден от Илуватар6, и крепи отделните сюжети в цялостна подредба. В началото е поместен митът за сътворението. Постепенно повествованието се разгръща от историите за силмарилите и митът започва да изпълнява функцията на градивна част от по-голяма творба: митология. Митовете и митологията се разгръщат като предания, легенди, успоредно със събития, случващи се при протичане на основните действия при разгръщането на различните сюжети. Така всички жанрове от устното и писменото творчество придобиват статута на хроника. Във финала на поредицата тази хроника постепенно се превръща в история - отразена в легенди, предания, които пък на свой ред се превръщат в митове и митология. Друг е въпросът, че разпиляването на записките от библиотеките, откъдето ги взима авторът-разказвач на творбата, допълнително допринася за превръщането им в легенди, поради липса на конкретни подробности за голяма част от събитията. На фона на всички изгубени и забравени легенди се откроява "пъзелът" от пренаредени (от събирача-разказвач) събития и по-цялостни истории, които авторът поднася веднъж като истории за разказване, приключенски романи за четене, но и като добре събрана и документирана от историк-антрополог информация, т.е. като научен труд.

Поредицата се състои от четири основни части - "Силмарилион", "Децата на Хурин", "Хобит" и "Властелинът на пръстените". Ако се добавят "Книга на изгубените легенди" и "Недовършени предания" - от шест. "Изгубени легенди" са нещо като чернова, а "Недовършени предания" са пояснения към основните текстове. Ако се приеме, че разказаното в тях е част от цялостния текст, заложен в "Силмарилион", то (разказаното) може да присъства в една дума, едно или няколко изречения, или просто с достатъчната уговорка, че е част от конкретния Свят (създаден от Еру-Илуватар), заключен между началото и края на дните. "Изгубени легенди" и "Недовършени предания" съдържат фрагменти, или по-цялостни разкази от други варианти на отделните истории, описани в основните текстове. Така например, разказът за децата на Хурин присъства в "Силмарилион", в "Недовършени предания" и като самостоятелен текст, а легендата за Нуменор (Аталанте) в "Силмарилион" и "Недовършени предания". Всъщност те функционират в поредицата като същински легенди и предания, защото са разказани в различни варианти.

Позиционирането им в началото и в края на поредицата подсказва, че основната история има някакво начало от незапомнени времена и че все още не е приключила така, както е описана в "Силмарилион". Ако бъдат добавени, то тяхното присъствие ще затвори композицията в рамки, подобно на огромна поема.

Обикновено симфонията е изградена от три (Карс 1951: 2, 11, 70) или четири (Стедман 1992: 41) части, но при развитието й като музикален жанр, частите, от които се състои, се увеличават. Първата част е тържествена. (В поредицата на Толкин първата част "Силмарилион"  е тържествена - в нея се разказва за сътворението на Айнурите, Земята (Арда), Елфите и Хората). Втората част е бавна, съзерцателна, но може да бъде и реквиемна, траурна (В поредицата на Толкин това е "Децата на Хурин". В нея се разказва за подвизите, но и за трудния път на Турин Амбар, като на финала тя е реквиемна, защото завършва със смъртта на Ниниел (сестрата на Турин), Турин и тяхната майка - Морвен). Тази част е успоредна и съдържа подробности от историята, разказана в "Силмарилион", в която Хурин отнема джуджешката огърлица Наугламир от Мордор. С гибелните последици от отмъщението на Глаурунг и Моргот е поставен финалът на тази история.). Третата част на симфонията обикновено е танцувална - менует. Някои композитори я заменят с ирония, игривост (Бетховен вмъква скерцо), за което също може да се каже, че отговаря на настроението, вложено в "Хобит, или Билбо Бегинс до там и обратно". Четвъртата част в симфонията e бърза и динамична. "Властелинът на пръстените" е най-динамичната част, като се имат предвид не само приключенията, но и различните битки, падането и издигането на градове, държави и владетели. Последната част от симфонията е тържествена и отговаря като реплика на началото. Ако се вземат предвид "Недовършени предания", то те ще са тематична реплика на "Книга на изгубените легенди" и симфонията ще се състои от шест части. "Недовършени предания" могат да се разглеждат като реплика и на "Силмарилион" (ако симфонията е от пет части).

 

Симфония на ниво сюжет и композиция на отделните книги

"Силмарилион"

Това, което дава възможност композицията на поредицата да се разглежда като симфония, не е само подредбата на творбите в определен тематичен ред, а присъствието на симфонията в сюжета на творбата. И то в самото начало. В своя труд "Проблеми на музикалния анализ" известният български композитор Тома Кърклисийски отбелязва: "От Романтизма нататък симфонията все повече започва да прилича на драматизацията" (Кърклисийски 2006: 36). В "Силмарилион" Драматургичността е залегнала в основата на историята за сътворението на хора на Айнурите, на Земята (Арда), на елфите и на хората и за падението на Мелкор и неговият бунт срещу Еру-Илуватар.

Илуватар създава Айнурите - първите духове от мисъл и мелодия. На всеки от тях дарява възможността да пее със собствен глас, без да повтаря мелодията на другите. Така се ражда симфонията на Айнурите. С втората песен Илуватар създава Земята. Виждайки това, Мелкор - най-умният и най-надареният от Айнурите, пожелава да надмине по майсторство своя създател. Започва да краде звуци от Илуватар и се опитва да ги оформи по свой начин, но се проваля. Толкин отбелязва, че симфонията на Мелкор звучала като удари с чук и имала механичен ритъм, за разлика от симфонията, създадена от Илуватар. Действията на Мелкор са метафора за техниката, съревноваваща се с природата. Основната линия на противопоставяне на естественото (природното) на изкуственото, индустриализацията (метафорично представени като магия и зло). Но трябва да се уточни, че Толкин не е имал предвид апела за завръщането към природата на Русо, а култивираното развитие, за което говорят романтиците от Йенската школа.

Толкин е повлиян от различни творби, но в частта за сътворението най-ярко се открояват идеи и мотиви от скандинавската митология, от Библията, "Изгубеният Рай" на Милтън, произведенията на немските романтици, от трудовете на Аристотел и други антични творци, а по отношение на раждането и развитието на драмата, от идеите на Ницше и Шопенхауер.

Според Аристотел античният театър се заражда от хоровите изпълнения на дитирамби на Дионисиевите празници. От хора се отделял един певец и влизал в диалог с останалите (хора). В ранната трагедия от VI в. пр.Хр. има само един актьор (хипокрит, или протагонист - въведен от Теспис) и е част на мимическата хорова лирика. Есхил превръща хоровата лирика в драма, като въвежда втори актьор (девтерагонист), намалява хора, дава предимство на диалога. Софокъл (епоха на разцвета на атинската демокрация) въвежда трети актьор (тритагонист), усложнява драматургичното действие и характеристиките на героите.

Макар че е творец, Илуватар е сякаш в ролята на хипокрита в хоровете, изпълняващи дитирамби по време на Дионисиевите празници през античността. Той е първият, който начева диалог с хора от създадените от него Айнури. Но не той се е отделил от хора, а хорът се отделя от него, от неговата мисъл (подобно на Атина, родена от главата на Зевс). Ролята на Мелкор е на протагонист. Макар често хипокрита да е и протагонист, Мелкор не притежава качествата на твореца и не може да ръководи хора на Айнурите. По произход е Валар. Валарите са на най-високото място в йерархията на Айнурите. Толкин по свой начин разграничава протагониста от хипокрита. Мелкор е първият, който започва спор с Илуватар и останалите Айнури. От Валарите (висшите Айнури) се отделят още двама застъпници на страната на Илуватар и останалите - Манве и Улмо. Те са в ролите на девтерагониста и тритагониста. Мелкор е не само протагонист, но и антагонист спрямо всички останали, дори след отделянето на останалите действащи лица. За разлика от античната драма обаче, с разгръщането на поредицата под формата на хроника, чрез легендите и преданията, главните действащи лица, въпреки важната си роля, остават на заден план и като главни действащи лица се проявяват елфи и хора. Също така в отделните творби съдбата не зависи толкова от съвета на тези висши същества (богове), а е поверена в ръцете на елфи, джуджета, хора и хобити. Според споменавания, подобно на пророчество, легендарен финал за свършека на дните на Света, сътворен от Илуватар, когато свършат дните, съдбата на Вселената отново ще се озове в ръцете на Айнурите и Илуватар. Това е препратка, подсказваща идеята на автора да затвори сюжета в рамка чрез завръщане към митологичното. Затова последната книга се отнася отново до предания. Но преданията са недовършени, а светът продължава своя живот, след тоталното сразяване на Мелкор (Моргот).

В драматургичен аспект сюжетът хронологично се развива чрез спорове и противоборства, завършващи с частични победи ту за Врага (Мелкор) от тъмната страна, ту за другите творения на Илуватар от светлата и хармонична страна. Но, освен битките, има и разкази и подробни списъци и схеми в приложенията, отнасящи се до родовите хроники, в които са отбелязани историите на всеки един представител на Валарите, Маярите, елфите, джуджетата, хобитите и др.

В началото спорът е изразен чрез различия в действията и идеите на Мелкор и другите Айнури. Това, което Айнурите оформят като планина, Мелкор превръща в пропаст или равнина. Това, което те извайват като равнина или пропаст, той преправя на планина и т.н. Следва спорът за силмарилите между Феанор и Мелкор; между Берен, Лутиен и Мелкор. В него биват въвлечени чудовища (Мелкор ги привлича на своя страна, или сам ги сътворява) и други благородни и храбри герои, като Турин. След смъртта на своя син Турин, Хурин е освободен от Ангбанд, откъдето успява да вземе огърлицата Наугламир и да я занесе на Тингол. След смъртта на Хурин, Мелкор подклажда от разстояние споровете и интригите в обществата на елфите и хората. Братята на Хурин, както и елфическият крал Тингол и неговия син умират от тези интриги, заради огърлицата и силмарила. Следва войната на гнева, в която Мелкор се предава на Валарите и иска прошка за втори път. Така свършва разказът за Първата епоха, обединен около силмарилите. И Първата епоха се очертава като отделна самостоятелна история, която с течение на времето се превръща в легенда, предание, мит, за да служи като пример на героите от следващите две епохи до самия финал на всички разкази (които всъщност не свършват, точно когато читателят би трябвало да очаква да свършат). Приказката постоянно се завърта в безкрайния кръговрат на времето и историята в мита и продължава своето съществуване във вечността.

Втората епоха е свързана с падението на Нуменор (Аталанте), а Третата епоха е на Всевластните пръстени. По-голямата част от сюжета на "Силмарилион" е тържествена, разказваща за Сътворението на света и победата на Доброто над Злото. Разбира се, не липсват и трагични моменти, но като цяло в творбата надделяват позитивните събития.

"Силмарилион" също може да се разгледа метафорично като отделна симфония в три части, по отношение на това, че сюжетът е разгърнат основно в Три епохи. Първата е тържествена, защото е свързана с разказът за сътворението. Втората е трагична, защото съдържа разказът за падението на Нуменор (Аталанте), а третата е "Епохата на Всевластните пръстени" (или на "Властелинът на Пръстените". Историята на Третата епоха е бърза и тържествена част, защото завършва с унищожаването на Всевластният пръстен на Саурон, пропадането на града на Саурон, Бар-ад-дур (Черната кула), бягството на Саурон и освобождаването на народите от неговото господство. Дунеданците (аталантите) възстановяват своето кралство Гондор, а елфите и много от родовете на първородните решават, че трябва да напуснат Средната земя и да заминат далеч на Запад. Кирдан предава пръстена на Огъня на Митрандир (Гандалф) и отплава. Така свършват древните разкази за тази епоха в "Силмарилион". Свършекът на дните така и не настъпва. Но пък творбата бива оформена едновременно подобно на самостоятелна симфония и на част от симфония.

"Децата на Хурин"

"Децата на Хурин" е предание, изградено първоначално под формата на старинна поема от над 2000 стиха, след което е разгърнато в прозаичен текст и е включено в "Силмарилион"7. По-късно една по-подробна част, съкратена до смъртта на Морвен - съпругата на Хурин е преработена и изведена като отделна творба от "Силмарилион". Тя е издадена едва през 2007 год. от Кристофър Толкин. Преданието за семейството на Хурин завършва трагично сякаш за да подготви читателя за една колосална по своите мащаби трагедия - падението на Аталанте - Нуменор.

Заради своята гордост и заради присмехът над Мелкор - Моргот, Хурин е заловен и хвърлен в тъмницата Ангбанд в Мородор. Децата му израстват без бащина опека. Синът му Турин е справедлив, но буен, честолюбив и предизвиква спорове и сбивания. Турин участва в различни битки и успява да победи всякакво зло, но последните битки, които води с дракона на Моргот - Глаурунг, са с гибелни последствия за него, семейството му и най-верните му приятели. По внушение на Моргот Глаурунг създава интрига, с която успява да заблуди Турин така, че той да убие най-верния си приятел Белег Крепколък. Пак по внушение на Моргот Глаурунг омагьосва Турин и неговата сестра Ниенор (Ниниел). Те се влюбват един в друг и заживяват като семейство, без да си спомнят че са брат и сестра. Глаурунг разкрива истината пред Ниниел. Тя привързва смъртно ранения и изпаднал в безсъзнание Турин и се самоубива. След като възвръща силите си, Турин разбира от Глаурунг какво се е случило и го убива. Неуспял да се пребори с горчивината от неволно извършения грях, на свой ред и Турин се самоубива, хвърляйки се върху острието на меча Гуртанг. Мечът на Белег - Крепколък, със силата на който е успял, малко преди това, да убие Глаурунг. От "Силмарилион" е известно, че върху семейството на Хурин тежи проклятието на Моргот. Затова всяко едно действие на Турин до неговата смърт, извън царството на елфите, където израства, е съпътствано с болка и нещастия.

В "Силмарилион" е описано продължението на историята след смъртта на Турин. Хурин е пуснат от Ангбанд, но следван от сянката на Моргот, която летяла над него като тъмен облак. На лобното място на своите деца той заварва съпругата си Морвен, която умира от мъка. След като е изгубил всичко, Хурин отнася огърлицата Наугламир на елфическия крал Тингол и се хвърля в морето. Разказът за децата на Хурин е трагичен и е подобен на жалба, на реквием. Неговият завършек в отделно издадената книга е рамкиран до смъртта на Морвен.

"Хобит" и "Властелинът на пръстените" (ВНП)

В "Хобит" за Мелкор и Саурон не се съобщава, но читателят бива подготвен за предстоящата среща с тях във "Властелинът на Пръстените". В "Хобит" срещата е с Ам Гъл, който е продал душата си на Пръстена. Пръстенът е изсмукал по-голямата част от жизнения потенциал на Смеагол и го е превърнал в "оглозгано" уродливо същество, в очакване да бъде погълнато напълно и да се превърне в Назгул, но все още Ам Гъл. Битката за съкровището с дракона Смог е приказен сюжет - фон на началото на същинската история за пръстените. Въпреки препятствията целият текст е осветлен от добротата, веселото настроение на героите и любовта им към музиката и съчиняването на песни, което придава на творбата игривост и закачливост. По тази причина "Хобит" се възприема като роман за деца, но неговата роля е особено важна за разгръщането на повествованието, състоящо се основно от три части във "ВНП". Хобит отговаря на третата част от симфонията (скерцо или танц).

По своята структура, макар и да се отнася до последната, Трета епоха, "Властелинът на Пръстените" прилича на "Силмарилион". Тоест, състои се от три части, на финала е тържествена, защото Фродо успява да унищожи Пръстена, предизвиквайки пропадането на Мордор, а неговите приятели Мери и Пипин побеждават Саруман, помагайки на Ентите да унищожат Исенгард. Ето защо тази творба може да се разглежда като последна част от една симфония, изградена от четири части, започващи от "Силмарилион". Но, макар да е споменат в "Силмарилион", тъй като не е разгърнат в нова творба, финалът остава отворен. За разлика от семейството на Турин, семейството на Билбо има по-щастлива съдба. Те не оставят наследници, но не преживяват трагедията на Хуриновия род. За разлика от Гуртанг, с който Турин се самоубива, мечът на Исилдур, който също бива наново изкован, след счупване и бива преименуван (от Нарсил на Андурил) за Арагорн, е в основата на щастието на влюбените Арагорн и Арвен и повод да се оженят. Така че за Андурил също може да се каже, че има по-щастлива съдба от Гуртанг. Неслучайно второто му име означава "Песен за слънцето и луната" (Нарсилион - Толкин 2010а: 413). Така "Властелинът на пръстените" сякаш е реплика на "Силмарилион", част от която е и "Децата на Хурин".

Ето как логиката в структурата на симфоничната творба дава възможността определени литературни произведения да бъдат подреждани и тълкувани философски през нейната оптика.

 

Симфония на ниво мотиви

Първоначално създаденият от Илуватар свят е хармоничен, но Мелкор го подлага на критика в своите опити да го разруши, продиктувани от желанието му да бъде самостоятелен, надхвърлящ възможностите на своя творец. Светът, който създава Мелкор, със сърцевина Мордор (Железния град), е упрек и предизвикателство към Небето, към Земята - Арда и изобщо към всички творения (чада) на Илуватар. До степен, че отвлечените от Моргот и Саурон елфи, джуджета и хора биват подложени на мъчения и външността им е деформирана. Те са превърнати в орки, в дисхармонични същества. Светът на Илуватар е нежен, хармоничен, а неговите чеда (елфи, джуджета и хора) са фини и лирични - израз на чистите и светли тонове и мелодии, докато орките са грозни, груби, отблъскващи, сякаш са положени в ниската гама от тонове и звуци, които често не са хармонични.

Езикът на елфите е почти съвършен, сякаш е изваян от ангелическата им външност и духовната им чистота, защото речта е отражение на мисълта. Със своята нежност езикът също постепенно оформя телата им, с правилното циркулиране на дъха, както е и при пеенето.

Деформациите на определени говорни органи пречат звуците да бъдат правилно оформени. Затова речта на всеки един орк е коренно различна от речта на себеподобните му, със свои специфики. Като се прибави и немарливото им отношение към произнасянето на отделни думи, се разбира защо е невъзможно формирането на оркски език с ясни граматични правила. И макар Саурон да изгражда черната реч специално за орките, те не могат да я възприемат напълно, а ползват само отделни нейни думи.

Срещата между двете крайности на територията на Средната Земя, схватката между хармоничните и нехармоничните звуци, мелодии; сблъсъкът им в битки на различни нива, разнообразява и обогатява симфонията. В този спор се ражда разнообразие от фигури, образи и характери. 

И както в жанрово отношение липсват водещи белези от определен жанр, така и в сюжета няма водещи персонажи (освен Илуватар, който е отражение на твореца, на композитора, на автора на творбата), за да се постигне пълнота на симфонията. В смисъл че всеки отделен персонаж, според възможностите си, допринася за пъстротата и хармонията в текста. Неслучайно, обикновени на пръв поглед персонажи имат възможността да се отличават със съвест, доблест, честност и благородство. Макар и да не притежават владетелски титли или вълшебни съкровища, те извършат най-големите подвизи. В своята обикновеност се оказват необикновени. Ако думичката "ръст" се замени с "тон", то тогава спрямо хората и джуджетата, които би трябвало да са цели, пълни музикални тонове, хобитите са "полуръстове" - половини, а може би третини и четвъртини. Могат да бъдат сравнени дори с помощните знаци върху петолинието, каквито са препинателните знаци в граматиката - малки, но важни. Ето защо като светъл полутон Фродо успява, с помощта на други полутонове и знаци (хобити), на цели тонове (хора и джуджета) да пробие невидимата стена, изградена от мъглата на Злото и да влезе в сърцевината на "ухото" - Мордор, за да наруши дисхармонията там. Неслучайно в самото начало на "Хобит" някои от фойерверките на Гандалф изобразяват цветни лилии - това също съответства на идеята за хармоничното съчетание на различни звуци в една симфония.

Метафоричната съпоставка между симфонията и поредицата на Толкин е подсказана и от формулата, известна още от Йоановото Евангелие - "В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше в Словото", чийто принципи често са използвани от романтиците и философите за обяснение на различни зависимости. Заявлението на Толкин, че мелодията на речта е най-великата музика, е ключ към това - Словото да бъде разглеждано като музика, а творбата като симфония. Музиката е метафора за словото, което в по-голямата си част е редактирано, реставрирано или конструирано от Толкин. Но то не е създадено от него, а от Бога. Ако се приеме, че сътворението на Айнурите е алюзия към Сътворението, описано в Библията, и към самата Библия (която е била, е, и ще бъде Словото), то песните на Илуватар и на Айнурите са алюзии към текстовете, сътворени от хората, отразяващи и преповтарящи по различен начин текстовете от Библията. И се вписват сред текстовете, които има предвид Маларме в цитата, ползван от Дерида в "Писмеността и различието"8.

 

Жанрът фентъзи - основната рамка, в която е заключена "симфонията" на Толкин

В своето есе "За Вълшебните приказки" Дж. Р. Р. Толкин обяснява многообразието на вълшебната приказка в жанрово отношение, представяйки я метафорично като "гърне с къкреща митологична яхния" (Толкин 2010б: 293), чиито съставки са елементи и мотиви от вече познати творби и нови, различни от тях. Като най-важното условие е в нея да има фантастични и вълшебни елементи. Обсъждайки вълшебната приказка, Толкин има предвид и жанра, в който твори. В началото на 70-те години на ХХ век този жанр е дефиниран от американския писател Лойд Александър като висок фентъзи жанр (някои го определят като направление). Литературните историци търсят корените на високия фентъзи жанр, по-известен (не съвсем коректно) като фентъзи9, в древните митове и в по-късно създадените устни и писмени творби. Затова често фентъзи бива определян като еклектичен жанр. Но това не е точно така, защото, както пише Толкин, "готвачът не бърка с черпака напосоки" (Толкин 2010б: 293).

За баща на фентъзи жанра официално е признат Едуард Плънкет, по-известен като Лорд Дънсани. Той е вмъкнал хрониката във вълшебната приказка, с което дал възможността вълшебната приказка да постигне обема и формата на романа. Така че фентъзи творбата може да се определи като приказен роман за необикновени същества - елфи, феи, леприкони и др. Освен самостоятелно функциониращ, самодостатъчен, цялостен свят, Толкин добавя към вече установеното нещо, което условно може да се нарече игра с различни елементи от различни родове и жанрове, вмъкнати в подплатата на вълшебната приказка. Вълшебната приказка е видоизменена така, че трудно да може да се разпознае. И вероятно това се дължи на научността, от която авторът не може да избяга, въпреки че се стреми да разграничи своята творба от научнофантастичните произведения. Така например, според проф. Миглена Николчина: "...както научната фантастика "фентъзи" демонстрира една феерична плурализация на гледните точки - осведомява ни как чувстват елфите, как мислят магьосниците, как изобщо може да се гледа с очите на друг, нечовешки разум" (Николчина 1992: 24-25).

Ето защо, ако не се вземе предвид ролята на вълшебната приказка в творбите на Толкин, присъствието на другите елементи създава впечатлението, че фентъзи след Толкин е нещо като хибриден жанр. Именно този подход на писане и светоизграждане дава основание на Лойд Александър да определи жанра, в който твори Толкин, а и други автори след него, като висок фентъзи (фантастичен) жанр в своето есе "High Fantasy and Heroic Romance" (Stableford 2005: 198). Така че, ако Плънкет е бащата на фентъзи жанра, то Толкин е баща на високия фантастичен жанр.

Музиката е в основата на философията на света, изграден от Толкин в художествените му творби. Съпоставката между архитектониката на поредицата и структурата на симфонията внася допълнителна яснота за творческите постижения на автора, които открояват произведенията му не само от написаното от неговите предшественици, но и от неговите последователи.

Настоящият текст осветлява един нов проблем и открива пространства за нови прочити и по-задълбочени изследвания на написаното от Толкин във връзката му с философията, религията и изкуствата.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "И станало тъй, че веднъж Илуватар свикал заедно всички Айнури и им разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни. Рекъл тогаз Илуватар "От таз мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата музика. И тъй като всеки от вас съм надарил с Нетленния пламък, покажете своята мощ, украсете със сила и мисъл както сметнете за добре. А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен. И като арфи и лютни, тръби и флейти, органи и виоли сбрали се гласовете на Айнурите в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар във величава музика; сплели се дружно безкрайните им песни в прекрасна хармония, що надхвърляла границите на слуха в дълбините и висините; препълнила тя чертозите на Илуватар и нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота." (Толкин 2010а: 33). [обратно]

2. Писмо на Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман, 1951 г. (Толкин 2010а: 13-31). [обратно]

3. "За много малко литературни творби може да се каже, че са "чисти" в жанров аспект. По-скоро надделяването на определени жанрови белези е базово за причисляването им към конкретен жанр" (Женет 2003: 271). По този проблем виж също трудът на Х. Р. Яус (1988: 165).

В творбите на Толкин обаче се наблюдава нещо абсолютно противоположно в този аспект - присъствието на различни жанрови белези, "оцветяващи" основния жанр над седемдесет процента. [обратно]

4. Предговор, Въведение и Приложение към "Децата на Хурин" (Толкин 2007: 7-282; 265-284). [обратно]

5. "He told the Sundial Society: "I would that we had more of it left-something of the same sorts that belonged to the English". This, in effect, was the young J. R. R. Tolkien’s creative manifesto." (Гарт 2005: 52). [обратно]

6. Висшият бог творец в творбите на Дж. Р. Р. Толкин. [обратно]

7. Предговор, Въведение (Толкин 2007: 7-28) и Приложение от Кр. Толкин (Толкин 2007: 265-284). [обратно]

8. Маларме към Пол Верлен (Дерида 1998: 19). [обратно]

9. Формулирането на високия фентъзи жанр като фентъзи създава затруднения, защото много често фентъзи се тълкува изобщо като фантастика, каквото е буквалното значение на това понятие на английски език. Макар че под фентъзи се имат предвид фантастичните приказни романи. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Гарт 2005: Garth, John. Tolkien and Great War. HarperCollins Publishers, 2005.

Дерида 1998: Дерида, Жак. Писмеността и различието. София: Наука и изкуство, 1998.

Женет 2003: Женет, Жерар. Въведение в Архитекста. // Homo Ludens, 2003 № 8-9 (271).

Карс 1951: Carse, Аdam von Ahn. Eighteenth Century Symphonies. London: Augener Ltd, 1951.

Кърклисийски 2006: Кърклисийски, Тома. Проблеми на музикалния анализ. Жанрове, процеси, аспекти. София: Хайни, 2006.

Николчина 1992: Николчина, Миглена. Човекът-утопия. София: Университетско издателство "Климент Охридски", 1992.

Стедман 1992: Stedman, Preston. The Symphony Englewood Cliffs. 2-nd edition. New Jersey: Prentice Hall, 1979, 1992.

Толкин 2001: Толкин, Джон Роналд Руел. Властелинът на пръстените. Прев. Любомир Николов-Нарви. София: Бард, 2007.

Толкин 2007: Толкин, Джон Роналд Руел. Децата на Хурин. Прев. Любомир Николов-Нарви. София: Бард, 2007.

Толкин 2010а: Толкин, Джон Роналд Руел. Силмарилион. Прев. Любомир Николов-Нарви. София: Бард, 2010

Толкин 2010б: Толкин, Джон Роналд Руел. Пет фентъзи разказа. Прев. Невена Дишлиева-Кръстева. София: Прозорец, 2010.

Толкин 2010в: Толкин, Джон Роналд Руел. Хобит. Прев. Любомир Николов-Нарви. София: Бард, 2010.

Яус 1988: Яус, Ханс Роберт. Исторически опит и литературна херменевтика. Прев. М. Разбойникова-Фратева. София: Университетско издателство "Климент Охридски", 1988.

Стейбълфорд 2005: Stableford, Brian. The A to Z of Fantasy Literature. Plymouth: Scarecrow Press, 2005.

 

 

© Гергана Златкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2016, № 10 (203)