АВТОРСКИТЕ ПРОМЕНИ В ЧЕТИРИ СТИХОТВОРЕНИЯ НА ИВАН ВАЗОВ

Георги Здравков

web

Един от сериозните въпроси на днешното литературознание се оказва този за интенцията (намерението), много често некоректно свеждан единствено и само до смисъла. Съвременното литературно мислене сякаш почти се е отказало (и дано наистина го стори за свое добро!) от най-разпространената представа за интенцията като съзнателно или несъзнателно намерение на автора или читателя да "изгражда" литературната творба (генезисът на постановката води към феноменологията на Хегел).

Очевидният субективизъм на тази представа за интенцията обикновено често (поради природата си!) е водел до изкривени и превратни, както се казва, тълкувателски практики, които макар и в остатъчен вид, преди време можеха да се открият само (?!) в средношколските писмени съчинения, където можеше да се прочете (и научи!) какво е искал да ни каже даден автор чрез произведението си. Утешително е обаче, че през последните повече от две десетилетия подобна идея вече все по-рядко занимава и българските ученици. За добро или за зло, тя все още се среща в някои литературоведски трудове и е показателна за мъчно изкоренимите рефлекси от недалечното ни минало.

Със същата разпространена представа за интенцията неотдавнашната българска идеологема свързваше литературата с възпитателното въздействие, което тя може и трябва (!) да упражнява върху подрастващото поколение. А как го правеше, знаят и тези, които сега наричат снизходително (!) "поколение на прехода (!)", и които години буквално изживяваха последиците от "обучението" по литература върху собствените си плещи. И вместо възпитание, резултатът беше отвращение от литературата...

Другата представа за интенцията, развита чрез възгледите на Джон Сърл, както е известно, е откриването на различни психологически основания, които са характерни за т.нар. "вътрешен живот" на човека (субекта) при неговото моментно съприкосновение с художествената творба.

Психологията на литературното творчество неведнъж се е опитвала да изясни спецификата на художественото произведение чрез личността и живота на неговия автор, като е търсела причинно-следствена зависимост между тях и, разбира се, е намирала аргументи в своя полза. Трудно и тежко сигурно ще й е било да чуе превърналата се в афоризъм мисъл, че дори да не се бил родил Пушкин, някой друг щял да напише романа "Евгений Онегин". Обяснимо защо... А когато пък част от литературоведския свят официално и под предводителството на французина Ролан Барт се разделяше с един свой (и несвой!) стар господар - автора - и свали чиннопоклонно шапка на неговата смърт, психолозите (и позитивистите!) бяха единствените опечалени.

Разделяйки се с автора, категорията "намерение" (интенция) в лицето на Ерик Доналд Хирш (1967) и др. бе върната, но само като категория на произведението, а не на самия автор (генезисът на тази постановка може да се открие още във възгледите на Едмунд Хусерл).

Именно като намерение, като част от смисъла на творбите, без което те не могат да бъдат правилно разбрани и анализирани (Хирш 1967), ще се опитаме да видим извършените авторски промени в четири стихотворения на Иван Вазов, търсейки основания за тях в някои текстологични съпоставителни наблюдения между ръкописите и печатните издания.

Целта на настоящата статия е да се сравнят ръкописите с техния първи отпечатан вариант, да се проследи какви промени са настъпили и да се потърси отговор на въпроса какво ги е наложило.

Проследяването на тази линия би допълнило, макар и частично, представата за Вазовата поезия от стихосбирката "Под нашето небе" (1900), която, за да изпълни някогашните повели на времето, е трябвало да се освободи от хамлетовските си тежнения.

Публикуването на първите ръкописи и печатаните текстове ще даде възможност за една по-обективна оценка (и преценка) на качествата на стихотворенията преди публикуването им и след това, като по този начин ще стане възможно и проследяването на еволюцията на интенцията в творбите с оглед на тяхното, както твърди Е. Д. Хирш, правилно разбиране и анализиране.

И така, къде със заслужени подозрения, къде не чак дотам, днес толкова рядко се опираме на текстологията, че дори да се случи, то е някак си между другото, някак си заради другото. А тя, текстологията, колкото и архиварска дейност да изглежда днес, може понякога да ни разкрие неподозирани истини за произведенията (пък и не само за тях!) на някой автор, за когото така убедени, че вече всичко знаем (?!), учудено и даже стреснато да се сепнем: "Възможно ли е това?!".

И не само е възможно, но и сякаш е закономерно една неподозирана истина да се окаже, образно казано, прът в колелото на досегашните и нова, различна гледна точка за бъдещите анализи и оценки върху творчеството на този автор.

А ако и това не се случи, тогава остава единственото утешение някой бъдещ добросъвестен (!) редактор да отбележи, макар и под линия, че авторът в стремежа си да подобри (?!) своите творби така ги е променял, че са се получавали две нови по смисъл произведения.

Да се търси и без това непретенциозното място на текстологията сред безбрежния океан от нестихващи модерни интерпретации, днес изглежда наистина смутително, но още по-смутително би изглеждал фактът, ако подценяването й достигне дотам, че се забрави окончателно за нейното съществуване. Дали има за нея място под слънцето и какво е то, ще кажат други и дано го кажат като хора, които са превърнали заниманията си с литература наистина в професионална съдба... Защото смешен е плачът само тогава, когато литературоведската охолност е преминала всички разумни граници и е дошъл редът на така естествените след прекрачването на тези граници комични развръзки - а напоследък, дал Бог, колкото искаш...

С риск да се чуят немалко упреци ще се опитаме да кажем някои (дребни) неща, които пази Българският исторически архив на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София чрез фонда на Атанас Илиев, редактор на известното по онова време старозагорско литературно списание "Надежда", на което, вижда се, Иван Вазов е бил редовен сътрудник.

В недългия си живот (от месец януари до месец май 1900 г. излизат само три книжки и това е всичко!) списанието публикува пет от изпратените от Вазов стихотворения - "Двайсетий век" (кн. 1), "Чети, говедарче!" (кн. 1), "Трудът" (кн. 1), "Две пролети" (кн. 2) и "Керванът" (кн. 3), а останалите, които са подготвени за печат, остават непубликувани, тъй като по финансови и други причини издаването се преустановява. Единствено стихотворението "Любов трябва" е публикувано в "Сбирка от нови и интересни четива", издадена от Атанас Илиев. Вариантът му обаче не се различава от текста, отпечатан в стихосбирката "Под нашето небе" през 1900 г.

Фондът на старозагорския редактор съхранява само четири автентични Вазови ръкописа - на стихотворенията "Напред!", "Керванът", "Двайсетий век" и "Песента на фъртуната" (тук нямаме предвид машинописния текст отпечатък на стихотворението "Чети, говедарче!", върху който Вазов е отбелязал някои свои бележки, след като е прочел коректурата).

Старши научният сътрудник Илия Тодоров, ръководител на секцията "Литературна библиография и изворознание" в Института за литература на БАН, който се е занимавал с проучването на литературната дейност на старозагорското списание "Надежда", твърди през 1993 г. в сборника "Периодика и литература", том 2, че по-интересни за изследователите на Вазовото творчество са стихотворенията "Двайсетий век" (повече за случая "Двайсетий век" вж. приложението на в. "Култура", бр. 16 от 28.04.2000 г., книгата "Иван Вазов и..." и алманах "Струма") и фрагментите на стихотворенията "Любов трябва" и "Песента на фъртуната", тъй като според него различията по отношение на публикуваните текстове са най-значителни. Доказателство за това е студията на проф. Никола Георгиев върху стихотворението "Двайсетий век", публикувана най-напред във в. "Култура" (Георгиев 2000), където според известния литературовед извършените зачерквания от страна на Иван Вазов са намерили заслужено обяснение от различни гледни точки.¹

Макар по-малобройни, но твърде интересни, пак според мнението на Илия Тодоров, са корекциите, направени от Вазов, и на стихотворенията "Напред!" и "Керванът".

Тук ще се спрем на ръкописите на няколко стихотворения: "Напред!" (публикувано за първи път в стихосбирката "Под нашето небе", 1900 г., при все че е било подготвено за печат за поредния, но неизлязъл брой на сп. "Надежда"), "Любов трябва" (публикувано за първи път в "Сбирка от нови и интересни четива" от Атанас Илиев с псевдоним Александър Боруйски), "Песента на фъртуната" (публикувано за първи път в стихосбирката "Под нашето небе") и "Керванът" (публикувано в кн. 3 на сп. "Надежда"). Текстът на "Керванът" преди 1900 г. не се различава от този, публикуван през 1900 г. С оглед на първоначално поставените цели на текстологичното изследване използваме вариантите на стихотворенията, публикувани за първи път в самостоятелна стихосбирка със заглавие "Под нашето небе" през далечната вече 1900 г. Само по този начин осмислянето на извършените авторски промени е най-обективно.

И така, промените, които Вазов извършва в стихотворението си "Двайсетий век" по препоръка на Атанас Илиев, постигат нужния ефект - творбата наистина звучи по-оптимистично. Изглежда тенденцията се е запазила и в останалите четири ръкописа с тази очевидна разлика, че не съществуват преки, нито косвени доказателства за каквато и да било намеса от страна на старозагорския редактор, нито пък други причини за промените при окончателното публикуване на стихотворенията. Струва ни се, че наличните авторски намеси в стихотворенията "Напред!" и "Керванът" променят частично първоначалния замисъл на творбите, като се движат към подчертана категоричност на интенциите. Иначе казано, категоричността на авторовите интенции в каноничния (вече окончателен текст) на стихотворенията се е превърнала в съзнателен дидактично-поетичен принцип. Резултатът е премахване на съмненията. Извършените промени са предимно лексикални и пунктуационни. Чрез тях става възможно проследяването на стилова (не стилистична!) вече изградена и успешно работеща автоцензура. В останалите два фрагмента на "Любов трябва" и "Песента на фъртуната" авторските промени водят до категорични разлики между ръкописите и публикуваните вече творби.

В интерес на изследването се налага да отбележим, че върху ръкописите на стихотворенията "Напред!" и "Керванът" Вазов не е зачерквал, нито е извършвал каквито и да било промени. Очевидните разлики между тях и вече публикуваните творби в стихосбирката "Под нашето небе" стават ясни само при тяхното сравнение. Извършените основни промени в стихотворенията на Вазов могат да бъдат определени като заместване и разместване. Промени чрез съкращаване и прибавяне липсват.²

И така, нека започнем със стихотворението "Напред!", което, както и останалите три ("Керванът", "Песента на фъртуната" и "Любов трябва"), литературната критика подминава с неохота (обяснимо защо!) или, ако се спира на тях, то е по-скоро само да отбележи човешкия напредък в неговия неспирен кръговрат (Игов 1990, Цанева 1992). Ето какво намираме в ръкописа, грижливо съхраняван в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий":

Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, а.е. II Г 551

НАПРЕД!

Напред! Върви, гази, фърчи... пъпли,
Но само не се спирай, не повръщай.
Целта висока ли е? Не мисли:
Напред! назади поглед не обръщай,
                                Напред го устреми!

Слова: "Кой знай", "не вярвам" и "не мога"
Из речника си смело избърши.
Ще можеш сичко, само се реши.
В гърдите чуйш съмненье и тревога?
                                Без жал ги задуши!

Висок ли върха е и върл? Стигни го.
Трънлив ли пътя ти е - тичай пак,
Потока бясен ли е - премини го,
Необходимо ли е - ти префръкни го,
                                Мини на другий бряг.

Целта си не изпускай пред бедите,
Ти стъпка не отстъпвай, смел бъди,
Упорний бой упорно го води,
Па ако паднеш, почетно падни ти -
                                По-харно - победи!

Напред! Упорство, воля, вяра яка:
Тез сили правят чудеса - напред!
Те дават потика на целий свет,
Печелят лаври верни на юнака,
                                Победата - навред.

И. Вазов

окт. 1899

Под ръкописа на стихотворението четем: "октомври 1899". Очевидно предназначено за поредния, но неизлязъл брой на списание "Надежда", стихотворението в печатното издание вече е придобило адекватен облик за стихосбирката. За това говори и самият Вазов пред професор Иван Шишманов: "Това стихотворение о т г о в а р я (разр. моя, Г.З.) на общия тон на сбирката ми", като цитира стихове 1 и 8 (цит. по Шишманов 1976). За да отговори на общия тон на стихосбирката, първоначалният текст на стихотворението е претърпял някои промени. Как е станало това?

В рамките на една година Иван Вазов вероятно е стигнал до убеждението, връщайки се неведнъж към останалите си стихотворения, грижливо подготвяни за стихосбирката, че ръкописът му се нуждае от известни промени, за да отговори на нейния общ тон, воден от съзнанието (и от задължението!), че трябва да утвърждава непреходни общочовешки идеали и ценности, чийто резерв по онова време е бил твърде изчерпан³. Утвърждаването на непреходни идеали и ценности е изисквало призивност за вяра в по-доброто бъдеще, категоричност на оптимистичните убеждения, запазване на идеалите на едно поколение, на което той самият принадлежи, срещу новото време, заплашващо тези идеали. И тук е дошъл редът на онези авторски промени, които са се оказали най-добър "съветник" по пътя на изпълнение на неговия върховен дълг. По посока на тези задачи, от една страна, като обществен ангажимент, а от друга - заради общия тон на стихосбирката "Под нашето небе", Вазов решава, след като е извършил необходимите промени, да публикува като окончателен следния текст на стихотворението си "Напред!":

С оглед на спецификата на текстологичното изследване това е първият публикуван вариант на стихотворението от 1900 г. в книгата "Под нашето небе. Нови стихотворения" (Вазов 1900).

И така, как е постигната интенцията за постепенно, но упорито следване на поставената цел?

Още в първия стих на първата строфа се забелязва, че глаголите "фърчи" и "пъпли" в ръкописа са заменени с глаголите "лети" и "крачи" в печатното издание. Очевидно, постигането на поставената цел според печатното издание трябва да се осъществи от летенето към краченето, т.е. призивността е целта да се "приземи" и сякаш по този начин да стане по-реална, по-осъществима. Не такава е била обаче интенцията за постигането на поставената цел според ръкописа. Там тя е нарушена чрез съществуващата вътрешна опозиция между повелителните глаголни форми "фърчи" и "пъпли". "Фърчи" е в синонимния ред на летене, докато "пъпли" - на пълзене. Опозицията между двата глагола действа в рамките на стиха със стряскаща алогичност и по този начин нарушава интенцията на призивността. Вазов, изглежда, е усетил тези противоречия и е съобразил, че на "фърчи" не му е мястото там, като в печатното издание го е заменил с "лети", където е сметнал, че е нужно, а на негово място е "отишъл" друг глагол - "крачи" (срв.: вместо пълзене - уверено крачене). Така майсторски извършената замяна вече е прилягала на новия замисъл. В I строфа на ръкописа смисълът се гради на основата на римовите двойки "пъпли - не мисли" и др. Разликите между ръкопис и окончателен текст се дължат на извършените лексикални промени. Вижда се, че глаголите "пъпли - не мисли" (римова двойка в ръкописа, I строфа, 1-3 стих) са заменени с глаголите "крачи - търчи" (римова двойка в печатното издание, I строфа, 1-3 стих). Чрез тази замяна римовите двойки са динамизирани посредством фонологични опозиции. Основанията са следните. Налице е противопоставяне между билабиалните съгласни п и м в римовата двойка "пъпли - не мисли" въз основа на някои признаци, характеризиращи двата звука. Съгласната п, която е шумова, се противопоставя на съгласната м, която е сонорна. За разлика от преградната п съгласната м е африкативна съгласна. От направените фонологични наблюдения става ясно, че макар да се противопоставят по основни признаци, двете съгласни 'п' и 'м' нямат ярко проявени фонологични различия, следователно фонологичната опозиция между тях не е рязка. За разлика обаче от нея фонологичната опозиция между другите две съгласни р и л е рязка. Независимо от това, че и р, и л са сонорни съгласни, съществената разлика между тях е, че р е вибрант, а л е латерална съгласна. Оттук и опозицията между съгласковите съчетания -ч, -рч ("крачи", "търчи") и -пл, -сл ("пъпли", "не мисли") се основава на резкостта на промяната и на резкостта на чуваемостта на -рч(и). Звуковият състав на -рч(и), образуван от вибранта р, преградно-проходната ч и гласната и, силно акцентира върху повелителността на глагола, тъй като звуковите съчетания (-чи) и (-рчи) са и клаузулна рима в 1-я и 3-я стих на първа строфа на печатното издание.

Направените фонологични наблюдения върху звуковия състав на римовите двойки доказва тезата, че замяната на глаголите в I строфа на печатното издание "Напред!" е довела до по-голяма призивност (и убедителност!) както на фонологично равнище, така и на лексикално. По този начин и интенцията на цялата строфа се е изместила към по-голяма категоричност на идеята за упорито преследване на високата цел.

Така пред Вазов наистина не са съществували каквито и да било пречки за постигане на нужното въздействие, още повече че при промяната логическото ударение пада върху глагола "крачи". Само чрез увереното крачене, движението напред толкова необходимата вяра в жизнените сили би била осъществима.

Следващата промяна, извършена от Вазов в стихотворението "Напред!", е зачеркването на глагола "не мисли", като на негово място той поставя глагола "търчи" (3 стих, I строфа).

В ръкописа линията на съмняващия се, на колебаещия се човек, ръзпънат от хамлетовски противоречия и тревоги между мисъл и действие, е основна, водеща линия. Това е линията на мислещия срещу действения човек. След зачеркването на хамлетовските съмнения (чрез "не мисли") тази линия вече е променила посоката си - действащият човек е застанал срещу мислещия (срв.: "не мисли" - "търчи"). Неслучайно препоръката на поета е, ако съществуват съмнения, те да бъдат "без жал" задушени. Колебанията, съмненията от ръкописа са отстъпили място на действията в печатното издание, като по този начин и вярата в собствените сили се е заздравила.

Последната промяна в първа строфа на стихотворението "Напред!" е лексикална. Поетът зачерква повелителния глагол "устреми" в петия стих и на негово място поставя глагола "насочи". Разликата в семантиката на двата глагола определя и разликите в смисъла на стиховете, където са извършени промените. При устрема е важна силата, изходната, не крайната точка, докато при насочването е точно обратното - важна е крайната точка на силата, а не изходната.

Извършените промени в стиховете на първа строфа променят интенцията на цялата строфа. Те следват логиката за призивност към повече вяра на човека в собствените му сили. Новоизградената строфа се превръща в мощен механизъм за широко (в буквалния и в преносния смисъл на думата) въздействие. Гласът на Вазов се е превърнал във власт институция, който по силата вече на други закони има приоритетното право освен да бъде слушан, и неотклонно да бъде следван.

Извършените промени във втора строфа са пунктуационни и граматични. Тъй като основната първоначална интенция и след тях се е запазила, няма да се спираме върху нея.

В третата строфа също е извършена лексикална промяна - лексемата "път" е заменена с лексемата "друм". Вазов е изоставил думата с неутрално значение и я е заменил с дума от поетичната лексика. "Друм" е от по-висок стилов регистър, тъй като архаизмите с основание се смятат за "висока" лексика. Получилата се стилизация е интересна не само заради архаизма. Тя е любопитна и от гледна точка на близостта между съгласковите съчетания на думите "трънлив" и "друма".

Най-значителни са промените в четвърта строфа на стихотворението "Напред!". Тук са зачеркнати цели изрази и на тяхно място са прибавени други. Вместо израза в ръкописа "Целта си не изпускай" в печатното издание е написано: "Ръцете не кръстосвай". За насочването на целта вече е станало дума още в първата строфа на стихотворението и съвсем логично Вазов е преценил, че от този израз няма повече нужда. Поетът е сметнал за по-нужно отново да напомни, че бедите не трябва да се посрещат с отчаяние (кръстосване на ръцете). Интересно изградената опозиция "по-лют враг" / "пò мъж" е нов призивен стимул, чрез който човек може (и трябва!) да повярва в собствените си сили. Необходимият враг действа като коректив на пасивното поведение. А епитетът "пò мъж", употребен вместо "по-смел" (срв. с IV строфа, 3 стих на ръкописа), е със значително по-силен и призивен характер.

Осмислени от гледна точка на линията на действения, а не на мислещия човек, авторските промени в стихотворението "Напред!" на Иван Вазов постигат целта си. Поетът отговаря на повелите на времето, променяйки частично първоначалната интенция на творбата, в служба на върховния си дълг.

Освобождавайки се от хамлетовските съмнения, "Напред!" се освобождава и от бездействието, защото колебаещите се и размишляващи хамлетовци са осъдени на бездействие. Защото за действието е потребна преди всичко воля и тази воля в окончателния текст на "Напред!" вече е станала факт.

Освобождавайки се обаче от хамлетовските си тежнения, стихотворението "Напред!" сякаш (за съжаление!) се е освободило и от още едно много важно нещо - от непреходната си актуалност.

Твърде интересни са и промените, извършени в стихотворенията "Любов трябва" и "Песента на фъртуната", където личното вече е отстъпило място на обществено значимото, а разликите в интенциите между ръкопис и окончателен текст са значителни.

Фрагментите на "Любов трябва" и "Песента на фъртуната" се съхраняват с автентични Вазови автографи в Българския исторически архив на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Ето съдържанието на ръкописа на запазената само първа строфа от стихотворението "Любов трябва":

Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, II Г 558-2

                  Любов трябва.

Почтено чувство е да мразиш злото,
Да бъдеш съдия над сички строг.
И с гняв да сочиш, с бръчки по челото
недъги, слабости, разврат, порок.

Трябва да се посочи, че настъпилите промени не са отбелязани върху фрагмента. Те се откриват в печатното издание на творбата (преди да влезе в стихосбирката "Под нашето небе, стихотворението за първи път е публикувано самостоятелно в "Сбирка от нови и интересни четива" със заглавие "А любов трябва". Заедно с "Напред!" и "Песента на фъртуната" то най-вероятно е било предназначено за списание "Надежда", за чиято съдба стана вече дума).

В първата строфа на печатното издание от 1900 г. (Вазов 1900) на "Любов трябва" четем:

Както се вижда, авторски промени са извършени още в първия стих. Изразът "да мразиш злото" в ръкописа, който е с ясно изразен конкретен обект на омраза (злото), е заменен в печатното издание с израза "да негодуваш", израз с неясен (неназован конкретно, както е в ръкописа!) обект на негодуванието. Вазов е открил нещо ново, оправдателно в мразенето на злото (чувството на омраза в ръкописа е назовано "почтено"). После, след като внимателно е премислил "иновацията" си, изглежда е съобразил, че каквото и оправдание да сложиш на омразата, тя винаги ще си остане омраза. И много трудно би било да убедиш някого, че тя може да бъде "почтено чувство". Ето така личното право на омраза към злото е отстъпило място на общественото негодувание. Трябва да се отбележи, че второличните глаголни форми в единствено число тук не изпълняват функцията на заявена близост между лирически Аз и лирически обект, те са по-скоро изразител на призивността на лирическия говорител към обобщения образ на неназован адресат (за разлика от функцията на второличните форми в единствено число в лириката на Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров).

Третият стих на строфата от ръкописа е цялостно променен в печатното издание. Лексемата "гняв" е зачеркната и на нейно място е написана лексемата "реч". Изразът "сочиш с бръчки по челото" също е зачеркнат, като на мястото му е написан друг - "с реч от яд пламтяща да бичуваш". Така и смисълът на цялата строфа се е променил.

На равнището на семантиката гневът в ръкописа се изразява чрез жестови характеристики: "сочиш" и "бръчки по челото" (израз по-скоро на безсилие!). В печатното издание жестовият гняв вече е променен с ударната сила на пламтящата от яд реч, чрез която се бичуват "недъги, слабости, разврат, порок". Налице е противопоставяне между жест (ръкопис) и слово (печатно издание).

И така, проследихме как личното право на омраза на злото лесно и майсторски е заменено с общественото негодувание.

Новоизградената строфа вече е значително по-въздействаща и непримирима към човешките слабости, като по този начин е отговорила на потребностите на времето за утвърждаване на висока нравственост и идеали.

Най-значителни са авторските промени във фрагмента на стихотворението "Песента на фъртуната". Трябва да се отбележи, че разликите между смисъла на ръкописа и печатното издание са наистина големи. Върху този ръкопис Вазов е извършвал промени собственоръчно. Той изглежда така:

Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, II Г 558-1.

С пушката в ръката
Часовоят бди.
Вятър го вледи.
              Чисто лед
Вкоченял краката
Тупа на земята
Вятър го вледи
Нощ е бурна, ледна
Дълга, като век.
Йоще е далек
Утрината бледна.
Вей фъртуна, сняг!

Ето как пък изглеждат променените строфи (I, II и III) в шестия фрагмент на печатното издание Вазов 1900 на стихотворението:

Прави впечатление, че в ръкописа са налице няколко характеристики на студа. Те са в зачеркнатите стихове "Вятър го вледи" и "Вкоченял" (заменено с "Чисто лед"). В печатното издание на VI фрагмент, I строфа студът вече присъства само с една своя характеристика - воя. Студът в ръкописа е по-осезаем, по-действен, отколкото в печатното издание. Освен това, в ръкописа много ясно е експлицирано времето на бдение на часовоя - нощта, чиито три различни характеристики я правят по-жива (а те са: "бурна", "ледна" и "дълга като век"), докато в печатното издание тя присъства само с една - мрака.

Става ясно, че образът на нощта в ръкописа е значително по-пълен и страховит, за което допринасят нейните ледени характеристики. Той, трябва безспорно да се признае, е и по-силно въздействащ.

Бурната нощ от ръкописа е станала в печатното издание будна, за да отговори от една страна на новия смисъл, а от друга - да се противопостави на опасната дрямка на часовоя. Характеристиката на нощта чрез сравнение обаче се е запазила и в двата текста - тя е дълга "кат(о) век". Интересно е и обръщането (инверсията) на стиховете: "Йоще е далек/ утрината бледна" (ръкопис) в "До утрина бледна/ йощ има далек" (печатно издание). Забелязва се при сравнение още, че последният стих от ръкописа: "Вей фъртуна, сняг!", в печатното издание вече е зачеркнат и не съществува. Този стих обаче има своето заслужено място и като смисъл, и като завършек на Вазовия ръкопис, тъй като чрез него ледените характеристики на нощта правят носенето на службата на часовоя още по-тежко. За това недвусмислено говори и възклицателният знак в края на стиха.

Както се вижда от направените наблюдения, интенцията в двата текста има различни акцентни ударения, резултат на извършените промени, които са изместили първоначалното намерение на текстовете, като по този начин и образът на фъртуната в зависимост от променения контекст е придобил различни характеристики.

За разлика от стихотворението "Песента на фъртуната", което сам Вазов определя лаконично пред професор Иван Шишманов като "социално, състрадание с клетниците" (Шишманов 1976: 257), стихотворението "Керванът" е оптимистично, жизнеутвърждаващо. За него пак пред проф. Шишманов Вазов пояснява, че "това е керванът на духа, зове се - напредък" (Шишманов 1976: 255).

Тъй като поетът добре е осъзнавал, че краят на века и неясното бъдеще на новия стряскат човека, правят го несигурен, се е почувствал длъжен чрез стихотворението си да му вдъхне така нужната вяра. В интенцията на "Керванът" ясно личи как е постигнато това.

Извършените авторски промени в стихотворението са най-незначителни. Те частично променят първоначалното намерение на текста. Чрез тях обаче категоричността на внушенията става водеща. Предимно лексикални, промените безусловно очертават идеята, че независимо от големите пречки по пътя, керванът (напредък) може (!) да се справи с тях, защото пътят, по който той уверено върви, е "път към правда и към светлина".

Запазеният ръкопис гласи:

Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, а. е. II Г 554

КЕРВАНЪТ

Away, away!
Лорд Байрон

В пустинята керван минува.
Той иде нейде от далек,
И на далеко той пътува;
Познал е жажда, глад и пек.
Завчас духна самум ужасни:
Керванът спря дори мина
Талазът задушлив опасни
И пак напред тръгна.
И пак върви напред керванът
Из безконечния си път
На пясъка през океанът.
Внезапно екнува ревът
На лева, и той сам излезна.
Почна се бой и кръвнина,
Ранений звяр бяга, изчезна...
              Керванът пак тръгна.
Върви безстрашно пак кервана,
Но в кръгозора спря се, ням:
От пясък планина навяна
Пресичаше му пътя там.
И дълго в тая безотрадна
Пустиня той лута се клет
В посока вярна дор’ попадна -
              И пак тръгна напред.
Друг път, от жажда люта пален,
Оазиси в мираж гонѝ,
Друг път - със шайка в бой фатален
Влиза и зле се накърни...
И сè към нови небосклони
Върви, в примеждия без чет,
И трупове из пътя рони,
Но сè върви напред.
Върви той бодър, неуборен,
Върви години... векове,
А тоя чуден неуморен
Керван Напредък се зове.
Не смята жертви, труд не сеща
Човешкий дух из пътя свой,
Една беда след друга среща,
Но сè пътува той...
И сè напред върви, отива
Към правда и към светлина,
През заблужденья друм пробива
И води с мракове война.
Но той назад се не огледва,
Не се уплашва никой път;
Фърчи ил’ пъпли - сè напредва
              Керванът на Духът.

София, ноември, 1899, И. Вазов

С цел проследяване линията на извършените от поета промени се налага да припомним и окончателния текст на стихотворението в изданието Вазов 1900:

Първата разлика между ръкописа и печатното издание на стихотворението е в паратекста (мотото). Очевидно, поетът се е отказал от англ. "Away, awаy!", приписано на Байрон, и е предпочел израза "Il marche!" от стихотворението на Виктор Юго "Керванът" ("La caravane").

Знае се, че Вазов е боравел твърде свободно с цитатите от чуждите автори. Оказва се, че това "правило" важи и за мотото "Away, away!". Направената справка обаче показва, че Байрон не е автор на този възглас⁴. Текстът категорично не пасва на идеята на "Керванът" и поетът е направил много добре, като го е махнал. Трябва да се отбележи, че проблемът за изследване на промените в мотото остава открит за текстологията и литературознанието. За сравнение - ако мотото у Вазов се променя чрез заместване, при Яворов промяната е чрез зачеркване. И така, сякаш по ирония на съдбата, предпочитанията на Вазов към "Il marche!" се превръщат в ябълка на раздора за него самия. Приликите между българското печатно издание и стихотворението на Виктор Юго (творби с еднакви заглавия!) пораждат ожесточени полемики в тогавашните литературни среди.⁵

И така, нека да се върнем на "Керванът". Заслужаващи внимание преди всичко са извършените две промени в I строфа на стихотворението. Първата е лексикалната замяна на "глад" в четвъртия стих с "труд". Каква е подбудата за това? Думата "глад" в ръкописа назовава пряко една съществена характеристика на краевековието. Вазов очевидно е разбрал, че припомнянето й едва ли ще предизвика положителни послания и по този начин идеята за безспирния човешки напредък трудно ще постигне целите си. Замяната й с "труд", характеристика не по-малко актуална за краевековието от "глад", но неприсъстваща с негативна семантика, би стимулирала силите в по-позитивна посока. Осмислена така, вярата, че човешкият напредък ще върви към по-добро, се превръща в актуална, силно въздействаща интенция.

В такава насока е и извършената втора промяна в същата строфа на шестия стих чрез предпочетения глагол "сви се" пред глагола "спря" в ръкописа. Вазов, изглежда, е съобразил, че спирането на кервана, поради ужасния самум⁶, ще разколебае внушаваната вяра в безспирността на прогреса, че наличието на този глагол не може да бъде стимул за активизиране на силите, а точно обратното - той "действа" отрицателно върху заявеното намерение и затова съвсем разумно го е заменил със "сви се", чрез което е дал израз на интенцията, че пред съществуващите бури напредъкът се отдръпва, докато те преминат (а не спира!), и после пак тръгва по своя път. По този начин дидактизмът в променената строфа е постигнат, а интенцията за прогреса е намерила адекватен израз в различни стимули.

Извършените промени във II строфа на стихотворението се подчиняват на логиката на тези в I строфа. Тук по-интересна и заслужаваща внимание е замяната на лексемата "тръгна" с "мина" в 8-я стих на II строфа.

Ето двете строфи, като за по-голяма прегледност втората от ръкописа ще означим с II, 1, а втората от окончателния текст на стихотворението - с II, 2:

II, 1

И пак върви напред керванът
Из безконечния си път.
На пясъка през океанът.
Внезапно чув екнува ревът
На лева, и той само излезна.
Почна се бой и кръвнина,
Ранений звяр бяга, исчезна...
              Керванът пак тръгна.

II, 2

Първата и по-простата причина за това вероятно е била избягването на повторението. Вижда се, че и 8-ят стих на I строфа също завършва с глагола "тръгна".

Втората причина, вече на равнището на смисъла, е явното предпочитание на Вазов към "мина" пред "тръгна" в ръкописа, защото чрез него по-добре (а и като завършено действие, факт) се "представя" преодоляването на поредното препятствие, изпречило се по пътя на кервана. Наличната опозиция между ръкопис и окончателен текст на стихотворението ("тръгна" / "мина") се дължи на разликите в семантиката на двата глагола. "Тръгна" отчетливо се противопоставя на "мина" по посока начало на движението, докато в семантиката на втория глагол ("мина") самото действие е "представено" като процес и негов завършек. Оттук и по-голямата категоричност на интенцията на стиха и цялата строфа, резултат на обхватния по своя смисъл глагол "мина".

Извършената замяна на глагола "пресичаше" със "засипваше" (III строфа, 4 стих) може да бъде определена като лексикална. При избора на "засипваше" пред "пресичаше" Вазов най-вероятно е съобразил, че тази замяна е добре обоснована, тъй като засипаният път (поредното препятствие пред кервана!) е много по-трудно преодолим, отколкото, ако той само е пресечен. Линията на противопоставяне тук върви по оста цяло/частично, срв.: "засипваше" / "пресичаше". Неслучайно по-надолу в строфата се казва, че лутането на кервана е продължило дълго в безотрадната пустиня, докато той е попаднал във вярна посока, за да тръгне по своя път отново напред. По този начин извършената замяна е отговорила на общия тон, като е "усложнила" трудностите, през които е трябвало да премине керванът, и така е направила интенцията на стиха по-убедителна.

Твърде интересни са разликите между ръкописа и печатното издание на стихотворението в 1-я стих на IV строфа. Вижда се, че на кервана и в двата текста е придадена естествена човешка нужда - жаждата. Какви са обаче разликите между тази жажда в единия и в другия текст? В ръкописа тя е определена чрез епитета "люта", докато в окончателния текст - чрез епитета "зла". Чрез различния епитет жаждата в печатното издание е придобила вече нова, макар и отрицателна нравствена характеристика. На оазисите също е прибавена нова и несъществуваща в ръкописа епитетна характеристика чрез използване на анжамбмана като стихова възможност:

.......... лъжливи
оазиси...........

Така двете отрицателни характеристики - злата жажда и лъжливите оазиси, се превръщат в достатъчно силни аргументи от дидактична гледна точка, чрез които е изградена интенцията, че по пътя на човешкия напредък съществуват немалко заблуди, но важна е крайната цел, заради която си заслужава той да се извърви докрай.

Не по-малко интересна е и промяната в 3-я стих на същата строфа. Ето как е станало това. Тук Вазов е променил цял израз ("бой фатален") и умело е използвал граматическите възможности на множествено число, с което е "засилил" значително поредната трудност по пътя на кервана.

Заради единственото си число думата, изглежда, се е видяла на поета недостатъчно убедителна и той е преценил, че е по-добре вместо с една шайка, керванът да влезе в схватка с повече, за да бъде борбата по-неравностойна от гледна точка на превъзходството на шайките и по този начин човешкият напредък да победи по-достойно. След като е променил единственото число на лексемата "шайка" (в значение ‘група хора, обединени от престъпни цели’), Вазов най-вероятно е съобразил, че и словосъчетанието "бой фатален" също се нуждае от промяна. Така "боят" се е превърнал в "битки" по аналогия на "шайка" / "шайки". И тъй като епитетът "фатален" е твърде силен, а и в значението му присъства ясна предопределеност за една от двете противоборстващи страни⁷, поетът го е зачертал, като е оставил читателя, дочитайки цялата строфа, сам да разбере за кого именно битките са се оказали фатални. Наистина твърде добре премислен авторски ход!

Извършената промяна в пета строфа се дължи на граматическите възможности на множествено число, посредством които е изграден героичният образ на кервана (напредъка). В седмия стих поетът променя единственото число на словосъчетанието "една беда" в множествено - "едни беди", както и единственото число на лексемата "друга" - в "други" и по този начин образът на кервана придобива по-величествен и героичен израз, защото не една, а много и при това едни след други са бедите, през които той преминава.

Последните промени в стихотворението "Керванът" са извършени в петия и шестия стих на VI строфа.

В петия стих Вазов е използвал смисловите разлики в значенията на префиксите о- и по-. Отрицателната форма на възвратния глагол "се не огледва" съдържа в семантиката си преодоляване на известен страх, колебание, докато отрицателната форма на глагола "не погледва" изразява категоричност и сигурност в поетия път.

В шестия стих е налице вече лексикална замяна. Поетът зачерква глагола "уплашва" и на негово място пише глагола "повръща". В ръкописа "уплашва" е възвратен отрицателен глагол ("Не се уплашва"). Неговото значение е стеснено и съдържа в семантиката си липсата единствено на страх, докато "не се повръща" е с по-широко значение и е по-категорично като действие в сравнение с "не се уплашва".

И така, след като направихме опит за осмисляне на авторските промени в четирите Вазови стихотворения "Напред!", "Любов трябва", "Песента на фъртуната" и "Керванът", се налага да обобщим накратко изводите си. Оказва се, че извършените авторски промени в произведенията "извървяват" своя път от съмнението, колебанието в по-голямата част от ръкописите към оптимизма (бодрящината) и призивността в публикуваните вече стихотворения.

В "Напред!" и "Керванът" стана ясно, че се наблюдава частична промяна на първоначалните интенции, докато в останалите две разликите между първоначалните интенции и интенциите в окончателните текстове на стихотворенията са значителни.

В хода на изследването ставаше ясна и причината, поради която на тези творби литературната критика е гледала и гледа с неохота. Основанията за това бяха потърсени в откровената декларативност и призивност на стихотворенията, които е трябвало да отговорят на редица обществени потребности и ангажименти, като по този начин те са си осигурили нужната тогавашна актуалност и са изпълнили задачите на времето.⁸

Неслучайно още древните стигат до убеждението, че и книгите си имат своя съдба (Habent sua fata libelli). И за да завършим изследването си като потвърждение на това, ще припомним още нещо. Когато през 1900 г. излиза поредната стихосбирка на Вазов "Под нашето небе", появата на която авторът й е очаквал с подобаващ възторг, тогавашната литературна критика я посреща с мълчание, болезнено мълчание. Учуден, даже стреснат, поетът търси утеха у своя довереник проф. Иван Шишманов, пред когото с болка споделя, че е изненадан от този факт, тъй като творението му отговаря на всички повели на времето - в него са възпети както любовта към отечеството, така и тези граждански добродетели, които са основа на силата и величието на един народ. В недоумението на Вазов не присъстват каквито и да било съмнения относно качествата на стихосбирката. За него тя е и си остава "една от най-хубавите сбирки". И той стига до (само)успокоителното заключение, че истинската причина за мълчанието на критиката се корени не в друго, а в създадената между него и младите антипатия, когато е заемал министерски пост в кабинета на Стоилов. Единствено Иван Стоянов Андрейчин пише в списание "Демократически преглед" обругаваща по брутален начин статия по думите на Вазов. Но поетът не захвърля перото, тъй като чувства, че само призванието му трябва да го крепи в тези тежки несгоди. Такава е била ситуацията някога...

Надниквайки в ръкописите на четирите стихотворения от "Под нашето небе" днес, се убеждаваме, че промените, които е извършвал поетът, следват посоката на превръщането му в глас на властта институция. Подобна "привилегия" винаги е била обществено добре обезпечена - по силата на редица юридически норми гласът власт институция притежава приоритетното право добре да бъде слушан и... неотклонно следван. Средствата за въздействие на гласа власт институция са по правило прости, а по природа отдавна известни - в културната история на цивилизациите лесният път на зачеркване на субективно-личното най-често е бил съпровождан с кратковременно и обикновено твърде тъжно утвърждаване на обществено-значимото...

Доказва го, за съжаление, и стихосбирката "Под нашето небе" на Иван Вазов, от рождението на която ни делят цели 117 години...

БЕЛЕЖКИ

1. Именно тази студия се превърна в повод за написване на настоящето изследване. За напътствията в работата над статията сърдечно благодаря на проф. д-р Никола Георгиев. [обратно]

2. Във Франция и в други страни вече е направена класификация на промените и сега там се пишат усилени изследвания. [обратно]

3. Впрочем в тази насока поетът е направил много повече, отколкото други преди него. За разлика от известния руски поет декабрист Николай Некрасов, който дефинира в едно свое известно стихотворение какво значи да си достоен син на отечеството - задължението да си гражданин, макар и да не си поет (срв.: Поэтом можешь ты не быть,/ но гражданином быть обязан. А что токое гражданин?/ Отечества достойный сын. - "Поэт и гражданин", 1856), Вазов държи да бъде преди всичко поет, по-малко гражданин. Заради привилегията, че е бил и поет, и гражданин едновременно, той често се е превръщал в мишена от страна на своите опоненти. [обратно]

4. Да го открия, ми помогна проф. дфн Александър Шурбанов, ръководител на катедрата по англицистика и американистика в СУ "Св. Климент Охридски", София, който ми посочи, че "Away, away!" е от "Ode to Nightingale" ("Ода на славея") от Джон Кийтс, публикувана през 1819 г. (вж. още Кийтс 1994 и на Кийтс б.г. - IV строфа, 1 стих: Away! away! for I will fly to thee). Името на Кийтс често се е свързвало с имената на Байрон и Шели, поради което може да се предположи, че е допусната грешка - този текст да е приписан на друг автор. Изглежда, че по съвет на някого (най-вероятно на проф. Иван Шишманов) Вазов се е отказал от "Away, away!".

Сърдечно благодаря на проф. Шурбанов за оказаната помощ. [обратно]

5. Знае се, че Димитър Полянов отправя остри обвинения срещу Вазов за плагиатство чрез статията си "Подражание, плагиатство и светотатство", публикувана в сп. "Наш живот" през 1902 г. Отговор на обвиненията е "Писмо до редакцията", в което Иван Вазов припомня, че първата публикация на стихотворението има м о т о (разр. моя, Г.З.) и не разбира защо Георги Бакалов го е пропуснал при отпечатването. Той признава, че е цитирал мотото по памет и поради това неточно; че е заимствал идеята от Виктор Юго, но и подчертава, че неговото стихотворение "по форма, по развитие, по самостоятелност на разработката съвсем се различава от Хюговото и носи печата на оригинално творение" (Вазов 1977: 340-341). Поетът намира подкрепа и от страна на редакцията, която помества бележка. В нея се казва, че грешката да не се отбележи мотото в Бакаловия сборник, причина за полемиката, е по вина на редакцията. Историята около паратекста е показателна освен с рефлексиите около проблема за автентичността на стихотворението, още и с почтеността, характерна за литературните нрави по онова време, почтеност, твърде нетипична, но за това пък поучителна в наши дни. [обратно]

6. Според РСБКЕ 1959 думата самум (която е от арабски произход) означава ‘горещ вятър, който духа в пустинята’. Даден е и пример от самото стихотворение на Вазов "Керванът": Завчас духна самум ужасен:/ керванът сви се дор мина/ талазът удушлив, опасен.

Дори и днес читателят "се препъва" в тази дума, четейки Вазовото стихотворение. Така се случва и с Пенчо-Славейковото стихотворение от цикъла "Сън за щастие" "Спи езерото", срв. "дълга от лист отронен сепва". [обратно]

7. И Алековият Бай Ганьо също обича твърде много думата "фатален". Когато пише предизборното си антрефиле, той съзнателно я поставя в него и там тя има смисъл: "хващам някого (опонента) за гушата". Това дава основание да се направи изводът, че в речника на Бай Ганьо "фатален" е злепоставена дума. [обратно]

8. Ако някога обаче обществените ангажименти на Вазов са родили "Напред!" с благородна мисия срещу унинието и песимизма, днес употребяването на стихотворението в друго време и с други цели дали продължава да следва същата благородна мисия?! Ето фактите, чрез които намеренията говорят сами.

Един от големите и многотиражни ежедневници - в. "Труд", в своя брой от 16.06.2001 г. публикува в специалното за литературни произведения място на стр. 3 Вазовото стихотворение "Напред!". Под него четем, че мястото за произведенията, които се препечатват там, било купено от известната фирма за безжични телефони "Мобиком". Датата, както се забелязва, е 16.06.2001 г. - денят за т.нар. "размисъл" преди парламентарните избори в България. Това, разбира се, е от случайно по-случайно, макар че някой с право би възразил, че в случайното едва ли има нещо случайно... И дочака бедният, напатен и настрадан българин идването на новото време (Негово Величество), търпеливо съветван да не бърза с въпросите, тъй като за отговорите щяло да му дойде времето. "Напред!" - на свой ред му подшушнаха, когато трябваше да размисля в деня преди изборите, по вазовски от "Мобиком". Бедний, бедний Вазов, за кой ли път те употребиха, за да прикрият нечистите си политически апетити?!

По-интересно е нетолкова откупеното от "Мобиком" място за литературни произведения (в това наистина няма нищо лошо), колкото продължаващият под стихотворението на Вазов текст, в който се казва, че "подборът (вероятно на предпочетените от фирмата стихотворения - б.а., Г.З.) не е хронологичен и не претендира за изчерпателност". Че не е хронологичен подборът, е от явно по-явно, но не съвсем явно е това, което разбират под хронологичен и изчерпателен подбор представителите на споменатата фирма. Нехронологичност на подбора в рамките само на едно или на цялото (?!) поетично творчество в българската литература; неизчерпателност на какво и от гледна точка на кого - все въпроси с неясен и озадачаващ отговор. По-важното е обаче, както твърдят хората от "Мобиком", че "единствената цел на тези публикации е да бъдем хора за 5 минути". Блажени вярващите.

Станахме волю-неволю случайни свидетели на това как една фирма за разпространение на джиесеми (забележете!) произнася хуманистичен апел чрез стихотворни творби от българската литература. Начинание повече от благородно, няма що! Само дето на потребителите, ползващи нейните услуги, на които нито някога, още по-малко сега не им е много-много до Вазов, пък и не само до него, признателното българско общество неотдавна прикачи характеристика, близка до тази, която и учениците, кандидатстващи в елитните езикови гимназии, добре помнят от Каравеловата повест "Маминото детенце", двойна парафраза, с която се въвежда образът на чорбаджийката Неновица... На това, ако не друго, здраве му кажи! Дано и търпеливият читател не е останал с убеждението, че в цялата тази история има нещо твърде нашенско... Толкова с употребите на Вазов... [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 2000: Георгиев, Н. Краевековно зачеркване. // Култура, 2000, бр. 16. Също: Култура <http://www.kultura.bg/media/my_html/2127/kraevek.htm> (25.02.2017).

Игов 1990: Игов, Св. История на българската литература - 1878-1944. София: БАН, 1990.

Кийтс 1994: Keats, John. Ode to Nightingale. Oxford university press, 1994.

Кийтс б.г.: Keats, John. Ode to Nightingale. // PinkMonkey.com <http://pinkmonkey.com/dl/library1/keat16.pdf> (25.02.2017).

Хирш 1967: Hirsch, E. D. Validity in Interpretatiom. Yale University Press, 1967.

Цанева 1992: Цанева, М. Иван Вазов. Поетически път. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Д. Иван Вазов. Спомени и документи. Второ допълнено издание. София: Български писател, 1976.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1931: Арнаудов, М. Психология на литературното творчество. 1931.

Периодика 1993: Периодика и литература. Т. 2: 1893-1901. София: АИ "Проф. М. Дринов", 1993.

Сърл 1969: Searle, John. Speech Acts: An Essay in the Philosophy of Language. 1969.

Хегел 1969: Хегел. Феноменология на духа. 1969.

Хусерл 1991: Хусерл, Е. Идеи за феноменологията, София, 1991.

Янакиев 1960: Янакиев, М. Българско стихознание. София, 1960.

Янакиев 1975: Янакиев, М. Как да редактираме собствено съчинение. София, 1975.

Янакиев 1994: Янакиев, М. Как да редактираме свой или несвой текст (Ръководство). София: Регалия 6, 1994.

ИЗТОЧНИЦИ

БИА 551: Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, а.е. II Г 551.

БИА 554: Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, а. е. II Г 554.

БИА 558-1: Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, II Г 558-1.

БИА 558-2: Български исторически архив на НБКМ, ф. 230, II Г 558-2.

Вазов 1900: Вазов, Ив. Под нашето небе: Нови стихотворения. Ст. Загора: Надежда, 1900, 104 с.

Вазов 1918: Вазов, Ив. Пълно събрание съчиненията на Ивана Вазовъ. Томъ 3: Лирика. София: Книгоиздателство "Ал. Паскалевъ", 1918.

Вазов 1977: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том 10. София: Български писател, 1977.

РСБКЕ 1959: Речник на съвременния български книжовен език. Т. 3. София: БАН, 1959.

© Георги Здравков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.01.2017, № 1 (206)