НЕЗАБРАВИМИ УРОЦИ ПО ДУХОВНА ЩЕДРОСТ

Георги Здравков

web

„Милостивият и щедър Бог, който очаква да се покаят хората, „за да се спасят всички и да дойдат до познанието на истината” - Бог не иска грешникът да умре, а да се покае и живее, макар и да се грижи най-вече за зло! - не изоставя човешкия род от слабост да отпадне, да се поддаде на дяволска съблазън и да погине, а през всичките години и времена както преди, така и сега не престава да ни върши много благодеяния: най-напред чрез патриарсите и отците, след тях чрез пророците, а след тях чрез апостолите и мъчениците и чрез праведните мъже и учители, избирайки ги от този бурен живот. А Господ познава онези, които са негови. Той казва: „Моите овце слушат моя глас и аз ги познавам и по име ги повиквам”; и те идат след мене и аз им давам вечен живот”.

Това направи и в рода ни, като ни въздигна този учител, който просвети нашия народ, който, помрачил ума си от слабост, а най-вече поради дяволска измама, не искаше да ходи в светлината на Божиите заповеди.

Макар и накратко разказано, неговото житие явява какъв беше той. Слушайки за него, който иска, нека му подражава, като възприеме бодростта и отхвърли леността според апостолските думи: „Подражавайте на мене, както аз на Христа”.

Такова е началото на „Пространното житие на Св. Кирил”, което съдържа наситена синтезирана характеристика на Божия избраник, представяйки го като истински духовник и учител на славянския народ. Избрах го неслучайно, защото познавайки още приживе Доростолския митрополит Иларион, винаги съм свързвал образа му именно с тази част от житието - къде поради чисто професионални причини, къде по логиката на т.нар. от старата реторика „подлог на сравнението”.

Книгата със спомени за Доростолския митрополит Иларион е запечатала между тънките си корици най-точните характеристики на владиката - искрен и истински, респектиращо човечен и затрогващо естествен - такъв, какъвто ще остане завинаги в паметта на немалко българи. Духовната щедрост, която той притежаваше, няма равна на себе си, качество, което признават и тези, които приживе се отнасяха дистанцирано към личността му.

Написаното за дядо Иларион носи белезите на стила на отделните автори, често есеистичният размисъл натежава над досадната в такива случаи фактологичност, а това безспорно носи цвят на повествованията, напоено е и с живия аромат на ухаещите дюли, който се разнасяше от скромната му стаичка в Светия синод на Българската православна църква (известно е, че дюлята води началото си още от древна Троя - 1000 г. пр.Хр., и дарява на хората здраве. По време на управлението на цар Соломон е съществувал специален закон, според който младоженците трябвало да ядат дюли в деня на сватбата си, за да имат щастлив семеен живот). Общото обаче, което обединява отделните очерци, е добротворството, християнската смиреност, запомняща се широта на мисълта и истинската духовност, които старецът безрезервно раздаваше на тези, които го обичаха. Разказите са искрени, неподправени и говорят основно за човечността, която дядо Иларион имаше - качество, което за мнозина днес е често обект на подигравки и неразбиране. Владиката го носеше у себе си не само защото то беше вродено, а преди всичко за да го подарява щедро на всеки, който имаше нужда от него. В общуването си с хората той проявяваше изключително верен психологически усет, който обикновено не го лъжеше. През нелеките и немалко завои на разочарованието старецът крачеше уверено, той смяташе, че човекът подлежи на превъзпитание, че грешникът не се е родил изначално лош и че не трябва сляпо да се подчинява на отрицателните обстоятелства, а е нужно непрестанно да ги преодолява, като ги трансформира в доброта.

Централно място сред останалите текстове заема очеркът „Моите духовни срещи” на съставителя на книгата Мария Антонова. В него тя проникновено анализира срещите и разговорите си с дядо Иларион, като подчинява разсъжденията си на идеята, че според учението на църквата, „когато Бог дарява един народ със свети хора, той прави това като награда за силната вяра и благочестието на този народ - за да може да възлага надеждите за бъдещето на тези, които са просияли сред него...”. От написаното се откроява деликатността на митрополита, която бе неизменна част от неговия благ характер. Мария Антонова е отделила заслужено място и на книгите на дядо Иларион. В тях той се отличава като творец с тънък усет към детайла и ярък образен език, характерен за майсторите на словото. В личен план съветите на владиката са оставили трайна следа върху живота на авторката. Те остават актуални и днес, когато той не е вече между нас.

Интересен откъм малко известна фактологичност е и разказът на Ивона Карачорова със заглавие „Моят вуйчо”. Запомнящото се от него е любовта на дядо Иларион към родната Елена, любопитните подробности около обществения му живот и пословичното му патриархално отношение към семейството.

За Веселка Василева („Нашият владика”) митрополитът ще се запомни с благата усмивка, всеопрощаващия поглед и духовната радост, която разпръскваше приживе.

Силвия Нейчева („Авва Иларион”) припомня, че дядо Иларион притежаваше силен интерес към българската история, като той самият посвети свои текстове на различни събития от миналото на България. Според нея, владиката „променяше хората дори само с присъствието си”.

Димитър Иванов („Моят духовен наставник”) пък припомня обстоятелството, че „дядо Иларион притежаваше рядкото умение да намира добрия тон и точния изказ при разговорите на всички нива”. Друга немаловажна заслуга на стареца според Димитър Иванов е стремежът му към ликвидиране на разкола в Българската православна църква.

Останалите очерци от книгата дообогатяват представата за владиката като „жив светец”, „монах сред архиереите и архиерей сред монасите”, засвидетелстват преклонението си пред него и признателността пред милосърдието и отзивчивостта, превърнали се приживе в синоним на името му.

Книгата е ценен дар и за онези, на които тепърва предстои да се отдадат на православната вяра, „за да имат живот вечен...”.

© Георги Здравков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2011, № 4 (137)