КАТЯ ЗОГРАФОВА И НЕЙНОТО ВРЕМЕ

Георги Гемиджиев

web

Когато наскоро четох изповедта на Катя Зографова в “Литературен вестник” защо не е влязла в политическата въртележка през 1989-1990 г., не се учудих. Защото тогава изкушенията бяха огромни, вратите към върховете на властта бяха тъй широко отворени, та и елементарни словоохотливи посредственици можаха да се промушат в навалицата. В онези много шумни времена тя остана при своята партия - Партията на литературата, Партията на литературната история, Партията на българското слово - бълбукащо нежно като средногорски поток, гърмящо като старопланински водопад. Ето на тази Катя Зографова посвещавам тези редове.

Но и още нещо. Защо не се поддаде на политиката? Като литературен историк тя добре знае, че българските литературни нрави още преди Освобождението на България през 1878 г., а и след него не винаги са от най-почтените. Но тя добре знае и това, че сред гнева, сред словесните, а понякога и бастунни баталии, се е раждала искряща българска реч, която у Ботев ще се произнесе “Силно да любя и мразя”, у Вазов “Език свещен на моите деди”, у Яворов “Две хубави очи - душата на дете”, у Лилиев “Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха”, у Димчо “И дълго да повтарям мамо, мамо”, у Смирненски “Витоша е тъй загадъчна и нежна като теменужен остров в лунносребърни води”, у Вапцаров “Имам си родина и над нея денем грее синьо небе”, у Веселин Ханчев “За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори!”, у Владимир Башев “Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени!”. И още колко бихме изброили в този ред и само по един стих ли у всеки?

Към която свястна българска книга да посегнеш, ще бъдеш опиянен от красотата на българското слово. Катя Зографова е възложила на себе си тази мисия - да защитава хубостта на българската художествена писмена реч и да съхрани за бъдещето достойнството на людете, които са я сътворили. Още с първата си книга “Вечните странници” тя взема под своя закрила накърнените чувства на знаменити български творци. И в последващите редове на моето изложение ще се връщам към тази тема.

Нашето запознанство с Катя Зографова стана преди девет години, когато през месец април 2001 г. тя представи в Панагюрище своята изложба на тема “Априлското въстание в българската художествена литература” и аз съм благодарен, че случаят ме срещна с нея.

През есента на миналата година Катя издаде последната си книга “Никола Вапцаров. Преоткриване”, чийто тираж беше изчерпан само за два-три месеца и се наложи преиздаване.

Същата съдба имаше и книгата на Катя Зографова със заглавие “Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, която се появи по книжните пазари на София в началото на м. септември 2006 г. и веднага привлече вниманието на професионалните литератори и на читателите. Също преиздадена поради изчерпване на тиража.

За да се открои по-ярко мястото на тези книги в литературното дело на Катя Зографова, е потребно най-напред да се спра накратко на нейното творчество.

Днес широко позната като литературен историк, есеист, поетеса, художествен критик и публицист, Катя Зографова печати първата си работа в сп. “Родна реч” през 1972 г. като ученичка в Руската езикова гимназия в Пловдив. Сега тя има над 600 публикации в най-авторитетните наши литературни списания и вестници, в научно-изследователски сборници, в централния периодичен печат, участва в радио и телевизионни предавания, консултира филми. В полезрението й са както забравени писатели и литератори, така и българските класици, а също и колоси в световната литература. Тя бе в центъра на българския дял от световните чествания на Андерсен, Хамсун и др.

Катя Зографова издава първата си книга “Вечните странници. Из тайните на митологичното в българската литература” през 1996 г. В нея с любимия си полемично-есеистичен стил анализира творби и теми от творчеството на Антон Страшимиров, К. Петканов, Н. Райнов, Св. Минков, Г. Райчев, Вазов, Ек. Ненчева, Дебелянов, Смирненски, Далчев, Фурнаджиев.

През 2001 г. тя завърши своето солидно изследване за Чувдар Мутафов - ярък представител на българската експресионистична школа в художествената литература, оригинален и ерудиран художествен критик, изящен есеист, талантлив архитект. Книгата “Чавдар Мутафов - възкресението на дилетанта” е една от най-монолитните и задълбочени творби в неин личен план, а в родната ни литературна история поправя по достоен начин несправедливостта на предишните поколения литератори към един от онези български писатели, които не се вместваха в идеологическата схема. За единство на съдържание и издателски дизайн книгата получава международни и родни награди.

Същата 2001 година заедно с Методи Петров Катя отпечати книгата “Интелектуалецът Емануил Попдимитров”. И макар че тематиката общо е ориентирана към гражданската дейност на Емануил Попдимитров като ръководител на Движението за освобождение на Западните български покрайнини, в първата част на книгата Катя ни поднася един великолепен литературен портрет на поета и философа Емануил Попдимитров, придружен с малка антология от негови стихотворения, подбрани от нея.

Сред тези книги особено място заема съставителството, редакцията и предговорът на “Прокълнатият ангел” - стихотворения на Екатерина Ненчева, първата българска поетеса след Освобождението, чието творчество проф. Милена Цанева определя като “първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената”, а основните мотиви на поезията й са любовта и смъртта.

През 2004 година Катя Зографова представи един малко очакван сюжет за познаващите литературното й творчество. Тя е първата, която от немногото и не дотам прецизирани извори и факти създаде един пълнокръвен портрет на героя от национално-освободителните борби през цялата втора половина на XIX в. в книгата си “Орчо войвода или преображенията на българското юначество”. А през 2007 г. отбеляза своята 50-годишнина с дълбоко интимната книга “Личен архив”.

Твърде неосъзнати са все още впечатленията ни от “Никола Вапцаров. Преоткриване”, за да правим прибързани оценки, но всички, които са запознати добронамерено с многобройните произведения от “Вапцароведението”, ще признаят, че това е единствената книга, която не е съзидана от противостоенето “черно-бяло” или “бяло-черно”, тя е напълно откровена; няма друга книга за Вапцаров, която да е построена върху такава солидна основа от документи и то документи, неоткрити досега или съзнателно подминавани; няма друга книга, която така страстно да търси и защитава истината и едновременно няма друга книга за Вапцаров, която така безспорно да се удостоява с легендарното слово “сага”.

Ще бъде неблагоразумно да противопоставяме книгата на Катя Зографова на всичко писано за Вапцаровото творчество до 1989 г., сред което има чудесни литературни анализи и много казионни публикации. Слушах, че някои приемат “Преоткриване”-то като творба политическа. Всяко време е политическо и всяка литература, която потулва исконната нравственост е политическа.

В началото на 90-те години на миналия век из подлезите на литературната магистрала изпълзяха мрачни рицари, които се опитаха да излеят политическата си злоба срещу социализма върху Вапцаров и други светли поети и писатели, върху достойнствата на българската литература. Те подминаха реалния факт, че само двама българи - Георги Димитров и Никола Вапцаров - са преведени в над 50 страни по света и то не от български преводачи и не по линията на служебния политически и литературен обмен. В увлеченията си те се поставиха над такива колоси от поетическата планета като Салваторе Куазимодо, Пол Елюар, Янис Рицос и колко още, които са превеждали Вапцаров на родните си езици. Толкова за рицарите.

“Никола Вапцаров. Преткриване” е книга, която не може да участва в никакви класации от рода на “по-...”, “най-...” и така нататък. Тя е уникална със своята композиция. Самостоятелността на всеки очерк повърхностно погледнато оставя усещането за фрагментарност, но всъщност гравитира около един център. И предците, и родителите, и на пръв поглед далеч-далеч странични люде сякаш са предопределени единствено да живеят и работят за изграждане личността и поета Вапцаров. В защита на композиционната монолитност на творбата допринася дори броят на очерците - тридесет и три, което деликатно ни кара да възкресим от паметта си един евангелски сюжет, но тук със земен край.

Доста притеснително е да се правят оценки за книга, която е изстрадвана от Катя цели осем години, книга на утвърден литературен историк, затова ще се огранича да представя част от текста на предговора, написан от нея:

“След разстрела стиховете му започват да придобиват култов характер, да се преписват, учат наизуст и рецитират от лявата ни интелигенция. Този бум на спонтанна популярност получава несравними размери след 1944 г. И тъкмо тя е една от причините и официалната власт да благослови една-две години след “народната победа” първото следсмъртно издание на Вапцаровите стихове през 1946 г., съдържащо непростими грешки. Поетът постепенно бива издигнат като идеологическо “знаме”, особено когато през 1952 г. става единственият български творец, носител на Почетната Международна награда за мир... Но това не бе автентичният Вапцаров, а негов монументален двойник, видян през червени идеологически очила. В този прочит мъжественият, свободолюбив, но винаги интимен и топъл поетически глас трябваше да звучи с тръбен звук... А що се отнася до началните години на “демократичния преход” след 1989 г., квалификацията за “щедрата съдба” на поета би прозвучала като горчива подигравка... Именно по това време се появиха писания, които се постараха да дегероизират и дори да “разстрелят” Вапцаров като противодържавник и “терорист”. Опитът бе неуспешен.

Изместено, тенденциозно бе възприемането на Вапцаров в годините на тоталитаризма в най-голяма степен по отношение на биографията му, представяна като класово целеустремен път на поет-работник-комунист. Премълчаваше се факта, че Вапцаров произхожда от семейство, бащата в което е приближен на царската фамилия, а майката - високо начетена жена, завършила американския протестантски колеж в Самоков, по образование библейска учителка, която е четяла на децата си Гьотевия “Фауст” и е знаела наизуст цели сцени от Шекспировия “Хамлет”...”

И ако някому не се иска да признае днес или в бъдеще, че изследването “Никола Вапцаров. Преткриване” е уникално, поне трябва да се примири, ако има достойнство, че тази книга има горда самостоятелност.

Книгата “Многоликата българка” не е първата, която има претенцията да събере заедно най-ярките представители на българските жени като влиятелни личности в родната история. Но тя притежава качества, които я отличават от всички предшестващи я и я правят посвоему монументална.

Всичко, което е писано за достойнствата на българката през втората половина на XIX век и през целия ХХ век заслужава респект и уважение. И Катя Зографова показва своята благодарност към тях.

Но като всеки творец със собствена позиция тя представя своя критерий за подбора на имената. В книгата са включени характерни представителки от всички сфери на живота. Дори рамката на книгата показва пъстротата на най-характерните черти на нейните избранички. Книгата започва с хайдутката Сирма войвода и завършва с трагичния образ на едно от най-светлите млади дарования - Петя Дубарова.

Тук са поетесите и писателките Евгения Марс, Ана Карима, Мара Белчева, Дора Габе, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова; учителките Неделя Петкова, Анастасия Тошева, Царевна Миладинова; художничката Елисавета Консулова-Вазова; актрисата Роза Попова; влиятелните жени в обществото - Екатерина Каравелова и Султана Рачо Петрова. Тук са баба Тонка и майките на великите български мъже - Гина Кунчева, Султана Делчева, Съба Вазова и Елена Вапцарова. Тук са първата българска издателка София Юрукова, първата жена в света, летяла на боен самолет в Одринската епопея, Райна Касабова, най-даровитата архитектка у нас през първата половина на ХХ век Виктория Ангелова. Тук са и панагюрските мадони - Неделя Балабанова, Райна Княгиня, Елена Николай, Мана Парпулова и панагюрската потомка - художничката Илина Парпулова.

И макар книгата да носи заглавието “Многоликата българка”, тя не е колективен портрет на българката, дори не ни кара да формулираме някакви общи задължителни канонизиращи черти у тези жени. Достатъчно е да знаем, че тяхната принадлежност към Родината и родното е неоспорима и защитена като гражданско поведение. Но чрез своята интерпретация Катя им дава онази свобода на проявление, онази защита на техните индивидуалности, която по тяхното време, а за някои от тях и след смъртта им, обществото е отказало. Многоликостта на тези забележителни жени, заели територията на три века, е в ярката самобитност на всяка една от тях, в неповторимостта на творческата им изява, във величието на сенките (разрешавам си да употребя знаменития израз на Фани Попова-Мутафова), които будят нашия дълг към паметта им и в днешния ден. На няколко места Катя Зографова ни напомня дискретно, че тази книга е нейният вик срещу незаслужената забрава на най-заслужилите от тях.

В предговора тя пише:

“Тази книга е въплътената ми почит към нравствената (и физическа) хубост, жилавия нрав, вековния рефлекс на “майка-орлица”, християнската милост и нечуван стоицизъм в драматичните съдби на върволицата именни и безименни жени, отчували онези забележителни българки и българи, чиито образи лъчезарно греят в духовния пантеон на нацията ни...”

Катя ни представя и други нравствени измерения на подвига, защото подвигът се ражда не само в прекия въоръжен сблъсък. Четейки книгата, нас ни завладява тихият подвиг на майките, изстрадали бунтарствата на своите синове, но не в познатия ни мажорен, героичен стил, а чрез женската чувствителност и необикновената непоказна устойчивост. Или Неделя Петкова, възрожденската учителка, която полага началото на девическото образование в най-рисковите области в Македония, преодолявайки едновременно мъжкия български консерватизъм и гръцките асимилаторски стремежи. Или тези жени, като Екатерина Каравелова, Ана Карима, Мара Белчева, Дора Габе, Султана Рачо Петрова и други, които изоставят уюта и отиват като медицински сестри или самарянки по фронтовете на войните в началото на века, обърнали гръб на лични душевни страдания. Ето какво пише Катя за Мара Белчева, неразделна спътница на Пенчо Славейков:

“И ето че в преливащото от болка сърце на облечената в траурно черно поетеса успява да се вмести и общонародната скръб по обезкървената родина, лишена въпреки планините от трупове и храмовете от скелети на герои от свои изконни земи... И нека не опростяваме образа на жрицата на скръбта, нека от дистанцията на времето признаем духовния й стоицизъм, съвместяващ две така непосилни болки - личната и националната, още повече, че в художествен смисъл те разтварят тематичните хоризонти на поезията й от камерната сфера на интимната човешка изповед до изстраданата летопис на бурното време, в което не само е свидетел, но и пряк участник.”

В тази книга водещият критерий на авторката е населяващите нейната галерия жени да са духовно издигнати, с богато оркестрирани чувства. И тук тя открива за читателя нови неподозирани страни на техните личности. Така Съба Вазова е оставила “Спомени”, за които взискателният ерудит проф. Иван Шишманов казва: “Аз познавам в българската литература само една книга, която би могла в някои отношения да се мери със спомените на Вазовата майка. Това е автобиографията на Софроний Врачански (”Житие и страдания грешнаго Софрония”)”. Екатерина Каравелова, съпругата на министър-председателя Петко Каравелов, майката на Яворовата Лора, наречена от Катя “най-мощната фигура на общественичка в “женската” ни история”, е и забележителна публицистика, за което, пак тя пише: “Да не дава Господ да попаднеш под перото на остроезична публицистка като Екатерина Каравелова, не случайно станала учителка и “по фейлетонност” на Алеко”. Султана Рачо Петрова, многократно иронизирана заради идейната си и сърдечна привързаност към монархията и монарха, също е била известна като труженик на перото, а нейната дъщеря Влада Карастоянова, политически коментатор на Би Би Си, 1943-1944 г., срещу монархията в България и съюза й с хитлеристка Германия, а през 1951-1959 г. - срещу тоталитарния режим в България, е наследила “словесната похватност” на майка си. Дори, пишейки за студентката-партизанка в очерка “Трите гроба на Вела Пеева”, авторката не пропуска да спомене признанието на един от палачите й пред Народния съд, че в раницата й намерили: “Само книги - от Ботев, Смирненски и Яворов. И един бележник с песни, стихове и записани мисли”.

Българките на Катя Зографова са и интелектуално многопластови. Роза Попова е не само една от най-забележителните български актриси, създателка и ръководителка на театри, но и авторка на стихове и разкази, издадени в книги, а също и преводачка. Елисавета Консулова-Вазова освен една от най-забележителните български художнички е и основателка и редакторка на списания за жени, пише художествена критика и статии за популяризиране на българското и чуждестранното изкуство, превежда научна и художествена литература от немски, френски и английски език. Обществените и политически изяви на големите дами на българската поезия Дора Габе и Елисавета Багряна са предмет на очерка “Българските поетеси и каузата за освобождение на Добруджа”.

Иска ми се да посоча и още едно достойнство в книгата на Катя Зографова - това е начинът, по който тя се докосва до интимния свят на своите избранички. Личният живот на някои от тях някога, а и сега, с примитивна наслада е скандално коментиран в печата - един рецидив на фалшиво демократичното отношение на обществото към жената, едно прозрачно прикритие на патриархалния деспотизъм. Катя не спестява сърдечните влечения, влюбванията, разлюбванията и разводите, не отминава устния писателски злобарски или шеговит фолклор, коварния щрих на карикатурата, но тя не ги поставя в центъра на изследванията на характерите им. С деликатно съчувствие, със състрадание и разбиране използва тези драматични епизоди от битието им главно като опорна точка, за да утвърди някое заслужаващо уважение качество. Например подкрепя журналистката и преводачка Олга Симеонова, която напуска сигурната семейна стряха на своя съпруг-офицер, за да сподели съдбата си с големия художник, поет, художествен критик, публицист, театрален деец, сценограф и режисьор Сирак Скитник. Защитава любовта на Дора Габе с десетина години по-младия поет Йордан Стубел. С респект пише за Багряна, която напуска семейството си, за да осигури свобода на личността си и волността на творец. По същия съчувствен начин изгражда очерците си за самопожертвователността на жените-творци, попаднали в орбитата на българските литературни титани: Мара Белчева - Пенчо Славейков, Евгения Марс - Иван Вазов, Яна Язова - Александър Балабанов.

Великолепни са и страниците, написани за семейните интелектуални дуети: Фани Попова-Мутафова - писателят и архитект Чавдар Мутафов, Анна Каменова - академик Петко Стайнов, Роза Попова - поетът и театрал Стоян Попов, познат на децата като поетът Чичо Стоян, Елисавета Консулова-Вазова - Борис Вазов.

Би трябвало специално да се спра на четирите великолепни творби, посветени на панагюрките Хаджи Неделя Балабанова, Райна Княгиня, Елена Николай и Мана Парпулова, но ще се огранича с признанието на Катя, че тя е “пристрастна” към панагюрската тема и им е “скътала съкровено местенце в личния си Пантеон”.

Бих искал да кажа и няколко изречения за стила на Катя Зографова. На първо място, е богатството на езика, свободата да внася нови нюанси в съдържанието на ежедневно употребяваните слова, прецизността в построяването на сложните изречения и изобщо в цялостната организация на езиковия материал, за да създаде перфектна архитектоника на тези великолепни литературни творби. Едновременно с това те са обогатени с личното присъствие на авторката, с прекия израз на чувствата, без да се нарушава дистанцията, потребна за обективността на документалните факти. Това придава известна есеистичност на изложението и текстът искри от блестящи изрази. Дори обобщенията са поднесени по особено образен начин. Така, пишейки, че в драмата на иначе лъчезарната и епична Багряна има огромна земна мъдрост, тя прави заключението: “Но в един тесен процеп между двата враждебно изправени един срещу друг свята - патриархалният и модерно-отчужденият, в който паралелно живееше голямата поетеса, тя с рентгенова проницателност съзря нечуваната хармония на сплетените им светлинки. Защото притежаваше “оптиката”, нещо повече, плътта и кръвта на “прамайчинството” в себе си, на воинското, амазонското (това, което съвременничките й са припознавали погрешно за “мъжко”) и което я правеше достатъчно сурова и мъдра, за да изрече в своите “Майчини песни”: “Господи, бди над децата, от своите майки оставени!”

Многоликостта в “Многоликата българка” се утвърждава и от разнообразните начини, по които строи своите портрети. Те не са изградени по хронологическия биографичен подход, а са подчинени на водещето качество на нейните бележити жени, на епизод или завладяващ щрих от тяхното творческо и житейско битие. Текстът за Дора Габе например започва с едно дълго писмо до любимия й Йордан Стубел. Ескизът за Олга Симеонова в “Сирак Скитник и неговата сирачка” започва със спомен на Владимир Полянов за отношенията в семейството им. Очеркът “Първата книгоиздателка в свободна България” Катя започва със символичния факт, че къщата на редакторката на книгоиздателство “Мозайка” София Юрукова се намира на една от пресечките на улица “Авксентий Велешки”, където сега е Пловдивската библиотека “Иван Вазов”. Всеки очерк, портрет или обзорна статия започва нетрадиционно и това допринася за общото усещане за многообразие.

Но богатството на езика, разнообразието на стилистическите фигури и композиционното майсторство в никакъв случай не намаляват доверието в искренността и истинносттта на изложението. Катя ни респектира с огромното количество документи, които е използвала, с упоритостта й да търси фактите дори и там, където на пръв поглед няма видима връзка.

Книгата “Многоликата българка” впечатлява и със самочувствието на авторката, която не се смущава да изрази своята позиция за видни българки, на които са посветени стотици страници и има дързостта да пренареди националния пантеон на бележитите българки с някои малко известни, но достойни дъщери на родината.

Мащабността на темата, защитена по великолепен начин от Катя Зографова в тази книга едва ли може да се изчерпи в едно изложение, направено от човек, който е по-скоро поклонник, а не изследовател на дамската проблематика. Но като родолюбец и радетел за едно по-модерно отношение към творческите възможности и интелектуалните способности на българската жена, към нейната духовна и физическа красота аз изразявам преклонението си към Катя Зографова, която утвърждава, че тези качества на българката не са само достояние на съвременността, а са се формирали далеч и дълбоко в историческото й битие. А това ни кара спонтанно да възкликнем: “Да пребъде!”

© Георги Гемиджиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2011, № 2 (135)