ОТНОСНО ДОБРОТВОРСТВОТО В МИНАЛО ВРЕМЕ И ВЪЗМОЖНОТО МУ ВЪЗКРЕСЕНИЕ ДНЕС

Гатя Симеонова

web

Посвещавам на светлата памет на майка!

Първопричината

Посвещавам този текст на майка си, която на младежка възраст едно лято е била на почивка в Лятната колония към манастира "Света Марина" до село Каран Върбовка, Русенско. За съжаление, когато е споменавала за това и преди, а и през последните години от живота си, тя не можеше да уточни годината. Не си спомняше дори и възрастта, на която е попаднала там. Допускам обаче, че изпращането й на колония с цел почивка и подобряване на здравословното й състояние има връзка с прекарано много тежко заболяване от дефтерит и скарлатина едновременно. Била е в прогимназията, но беше вече забравила на каква точно възраст е минала през едно толкова сериозно изпитание - епидемия, която е отнела живота на няколко деца в селото. Впрочем майка ми също е била на косъм от смъртта. До последните си дни тя помнеше страшния черен човек с големи зъби и големи нокти, който я милвал и й повтарял: "Ела с мене, момиченце". Разказваше за него с неизживян ужас и беше убедена, че така е изглеждала смъртта. Поне в нейния случай такъв е бил образът на смъртта. Според баба ми, която е бдяла около леглото на болната, тя очевидно си е отивала от този свят. Не зная точно какви са признаците, защото не посмях да върна майка си към тези подробности. Това би могла да ми каже баба ми, ако се бях сетила да я питам навреме, но има нещо нередно в подобен род любопитство, свързано с неизличимите душевни травми. Онова, което зная от разказа на майка си, а тя го е научила от своята майка, е, че когато е започнала да се унася и да се съпротивлява на "дявола", баба ми извикала свекърва си. Вероятно за да не бъде съвсем сама, когато губи детето си. Свекърва й казала: "Булка, детето си отива. Запали свещ и се помоли на Света Богородица да ти я върне. И тя е майка". И така, баба ми застава пред иконата и започва да се моли. И в един момент чува детето й да вика: "Мамо, не ме давай", като същевременно си разкъсва дрехата на гърдите. Явно това е бил моментът на завръщането към живота. Майка ми беше уверена, че нещото, което я е спасило от посегателствата на "дявола/смърт", е молитвата. Това я правеше дълбоко убедена във вярата, в Бога. Затова и житейският завет, който тя беше наследила от майка си и който ми завеща, гласи простичко: "Дръж се у Бога".

Описвам с подробности предисторията на здравословното състояние на майка си, което състояние е било основната причина за летуването й в манастира. Летуване, за което й е съдействал енорийският свещеник и което е било под грижите на Доростоло-Червенската митрополия. През 30-те и първата половина от 40-те години на ХХ век последната организира на две смени в един от своите манастири, а именно "Св. Великомъченица Марина" край с. Каран Върбовка, почивка за деца и младежи от бедни семейства и/или с разклатено здраве. Майка ми спада към втората група летовници. Има и още една подробност, която би трябвало да се спомене. Като момиче от състоятелно семейство, което е било претрупано с работа, тя е карала детство, изпълнено със задължения. Вече поотраснало дете, тя е била винаги в помощ на майка си и няма спомени да се е включвала в игрите на другите деца. Затова прекарването на един летен месец извън дома, извън задълженията в домакинството, е нещо извънредно и запомнящо се, а и нещо, което повече не се повтаря в нейния живот.

Опитите ми да разбера подробности за онова летуване не дадоха очакваните резултати. Баща й я закарал с каруца до Митрополията в Русе, където бил сборният пункт на летовниците. От там ги взели и ги откарали до манастира. Не си спомня с какво са пътували. В манастира имало дървени къщички за летовниците на известно разстояние от храма. Имало и трапезария. Летовничките били само момичета. Майка ми се сприятелила с дъщерята на отец Сава от Русе. Децата били обгрижвани от учители, имало и свещеник. Денят започвал с молитва, имали някакви занимания, на които слушали християнски беседи. Но имало и много време за игри и разходки. Вечер пак присъствали на службата. Аязмото с лековита вода, до която се стигало по стъпала, било в самата църква. Този общ разказ завършва със завръщане в Русе, където баща й я чакал и я откарал в Хотанца, родното й село.

Сн. 1. Митрополит Михаил Доростолски и Червенски с летуващи в манастира деца, девойки и обслужващ персонал пред църквата "Св. Великомъченица Марина". Пощенска картичка (Вероятно от 40-те години на ХХ век)

Защо се спирам на тези оскъдни и избледнели спомени на майка си? Защото те някак онагледяват връзката с Бога и ролята на семейството, училището и църквата от онова време за постигането на поведение чрез усвояването на духовните ценности на нашата християнска вяра.

История на местността

Местността, в която се намира манастирът "Света Марина" край русенското село Каран Върбовка, е известна с названието "Аязмото". Името си тя получава от лековития извор, за който ще стане думи по-нататък и който захранва поточе, протичащо между два гористи склона. Географски местността е определена като долина, а за нейното действено присъствие в историята на района свидетелства не само наличието на стар път, свързващ средновековните градове Търново и Червен, а и названието, с което е известен на местните хора - Шишманов път¹. В ново време и по-точно през втората половина на ХХ век местността е обявена за вилна зона, което предполага застрояването й. През 1967 година във връзка със строежа на водохранилище в местността "Аязмото" работниците попадат на подземен обект, за който съобщават в Регионален исторически музей Русе. Музейните специалисти започват проучване на обекта, класифицират го като "изключително ценен исторически паметник" и по предназначение го определят като "хайдушко скривалище". В обосновката се споменава за хайдушко движение по време на турското робство, споменават се имена на известни в района хайдути. Освен гористата местност като условие за развитие на хайдутството, мястото на скривалището, разположено на около 300 метра от манастирската църква, служи като допълнителен аргумент за определянето му като "хайдутско" поради дълбоките взаимни връзки между манастирите като средища на българщината и народните закрилници на българите, като каквито в историческата ни памет се явяват хайдутите. В по-късни публикации на представители на църковните среди този обект е определян като "манастирско скривалище" (Манастир 2012: 19).

Проучването на обекта от музейни специалисти продължава 3-4 години. През 1971 г. се появява публикация в местния печат, а през 1973 г. резултатите са оповестени и в списание "Музеи и паметници на културата" (Димова, Сиромахова 1971; 1973: 25-27). С това изследователският интерес към археологическите находки в местността "Аязмото" приключва. Оказва се обаче, че в музея липсва документация както за обекта "скривалище", конкретен повод за археолого-историческото изследване, така и за общата картина на местността, богата на археологически находки. В споменатата кратка публикация са посочени следи от живот и по двата склона на долината. И то в съседство с манастира "Света Марина". На източния склон е открита праисторическа могила, върху която по време на Второто българско царство е бил построен манастир, разрушен при турските нашествия. А на западния склон са открити следи от тракийско, антично и средновековно селище. Което иде да покаже, че животът в тази местност е с потекло от дълбока древност. В потвърждение на казаното са откритите през 1975 и 1976 г. при строителни работи зидове на стари сгради, за които се знае от признанията на местни хора пред свещеника от село Каран Върбовка (Манастир 2012: 17-18). За тях не е било съобщено в музея, поради което няма оглед, сондажи и изследвания. Но те са потвърждение на факта, че въпреки многократните разрушения, животът в местността "Аязмото" не прекъсва, а под различна форма и с различна насоченост и активност на човешко присъствие продължава до днес.

Скривалището

Със или без определенията "хайдушко" или "манастирско" самият археологически обект е определян с думата скривалище, която обикновено е поставена в кавички. Подобен начин на изписване е израз на колебание. Зад него се крие допускането, че обектът може да е имал и друго предназначение, да е по-древен от първоначално приетата датировка. Дълбочината на историческия живот, потвърдена от няколкото културни пласта, регистрирани при проучвателните работи в района на "скривалището", прави допускането логично. Тъй като няма оформено окончателно мнение по въпроса, обектът ще бъде представен по описанието в посочените вече публикации.

Според авторките Жечка Сиромахова и Виолета Димова скривалището има "следното устройство: помещение с два противоположни тунела. Изработено е в глинеста, сбита почва и макар че изцяло е землено, е здраво и добре запазено. По стените още личат следи от широкия инструмент, с който е изсечено. Първоначално била изкопана временна вертикална шахта откъм повърхността за изхвърляне на пръстта. След завършването му са били прокопани двата тунела в южна и в северна посока. Подът на скривалището има форма на неправилна елипса с дължина 3 м, ширина в южния край 2,15 м, а в северния - 1,70 м. Високо е 1,70 м и таванът е леко сводест. Тунелите са също сводести, широки и високи около 0,65 м. В южния край на помещението на 0,20 м от стената върху пода се намира отворът на тунела, който бе затворен с кръгла каменна плоча по посока към църквата. В него се влиза през едно стъпало, изрязано на 0,20 м от пода. Този тунел е дълъг 3 м, с лек наклон надолу и излиза на изток. В края той завършва с малка квадратна шахта (0,80/0,80 м), през която се е излизало на повърхността. (...) На северната стена на "стаята" е сводестият отвор на втория тунел, който е с по-силен наклон нагоре към повърхността. Той бе разрушен при изкопните работи (Димова, Сиромахова 1973: 26).

Начинът на създаване на "скривалището" е описан като начало и завършек на обекта. Копае се откъм повърхността на земята. Глинестата почва се изхвърля през дупката на "първоначалния вход". "След цялостното завършване на скривалището, първоначалният вход, през който е била изхвърлена пръста, бил затворен с правоъгълна каменна плоча, а отвън затрупан с пръст. (...) След измиване и почистване на грубо обработената плоча с размени 0,90/0,70 м., и дебелина 0,15 м на лицевата й страна се откриха пет букви. Те са плитко врязани и разположени в два реда, на разстояние един от друг 1 см. На първия ред са буквите - МИN, а на втория - И М. (...) Под втория ред е слабо врязан кръст..." (Димова, Сиромахова 1973: 26)².

Кратка история на манастира

Началото на манастира край с. Каран Върбовка, Русенско, който носи името "Св. Марина", е датирано по археологически данни и е отнесено към времето на Второто българско царство - ХII-ХIV век. Като причина за неговото разрушаване са посочени турските нашествия, а изворът е "препис от отоманската кондика в Цариград" (Манастир 2012: 12-13; Ненов 2002: 107).

Всъщност първите откриватели на този обект са иманяри, които през 1926 година в търсене на съкровища правят разкопки на могилата, върху която намират следи от градеж - основи и стени на храм. Разочаровани от откритието си, пак те затрупват с пръст зидовете. Тези подробности стават известни благодарение на разказа на възрастен местен човек, споделен с енорийския свещеник. Достоверността на разказа за градеж върху могилата се потвърждава от по-късни строителни работи през 1960 и 1974 г. (Манастир 2012: 8-9). Археологическите изследвания в местността "Аязмото" от края на 60-те години на ХХ век, проведени по повод на открито "хайдушко скривалище", водят специалистите от Русенския окръжен музей до заключението, че могилата е праисторическа. Същевременно чрез местни предания се допълват подробностите за историческите напластявания тук: "По предание се знае, че южно - близо до тоя манастир, е имало град от римско време, наричан "Пановград", а местността се казва и до днес "Пановица" (Манастир 2012: 13). Преданията, привлечени като извор, са от местни хора, споделени с архимандрит Вениамин (Кънчев) и използвани от него като допълнение към публикацията на Михаил Грънчаров (Грънчаров 1908; Ненов 2000; Ненов 2002).

Агиографски източници и исторически изследвания свидетелстват, че манастирът е бил посетен от св. Теодосий Търновски при неговата обиколка из светите места на България в търсене на духовен наставник³. Преданията, достигнали до нас в писмен вид, също допълват сведенията за "първия манастир". Едно от тях представя подробно чудото с проглеждането на сляпо дете. То се дължи на лековитата вода на извора в нивата на бащата-турчин, който "разумял чудесното действие на водата, която до оня час имал я за проста" (Манастир 2012: 10; Огнянович 1843: 37). Следователно изворът си е бил в нивата, но едва на този ден, за който допълнително ще се уточни какъв е, той проявява чудодейните качества на водата си. Според разкази на местни хора, записани и публикувани в средата на ХIХ век от Константин Огнянович и преиздадени от Михаил Грънчаров, турчинът бил чувал, че до нивата му по време на Българското царство имало църква. Като решил, че споменът за нея е съхранен в паметта на християните от близкото село, той отишъл да пита какъв празник е денят на чудото с момчето му според християнския календар. "Никой, разбира се, не е знаел какво да отговори на турчина. Тогава от помежду им един стар свещеник, като зел думата, казал на турчина и на събраните селяни: аз съм слушал от старите наши свещеници и старци, че на онова място се е славило някога името на Святая Великомъченица Марина, водата там трябва да е нейната агиазма, та поради това има и целителна сила. В старите времена трябва да е имало на онова място и църква на Светицата, но никой я не помни. А днес е празникът и паметта именно на Св. Марина, а че, като стана днес това чудо, уверете се, че Светая Великомъченица Марина пак е дошла да споходи нашата нищета" (Манастир 2012: 10; Огнянович 1843: 38-39). От казаното се разбира, че носители на паметта за миналото са възрастните хора с престижна позиция в селската общност (свещеници и старци). Че името и на първия манастир (първата манастирска църква?) е било Св. Марина, щом църквата е била посветена на тази светица. Че тя като покровителка има сложно поведение - отдалечава се, връща се и то на самия ден, отреден й от християните за почит. С което не просто им напомня чрез стореното чудо за себе си, но слага началото на ново възраждане в богослужебната практика на българите. Последиците са много показателни. Според преданието турчинът в знак на признателност подарява нивата си на християните от близкото село. Българи купуват съседните ниви, за да може около извора да бъде възстановен манастирът. Света Марина започва отново да се почита ежегодно на 17 юли. Изписана е голяма нейна икона по поръчка на Сливенски хаджия - Никола х. Константинов. Подарена е за душеспасение. До съграждането на втория манастир се пази в храма на Кацелово "Успение Богородично". Към аязмото "Св. Марина" започват да се стичат поклонници от България и съседните страни. Всичко това става причина за изграждане на "втория манастир".

Почти четири века в това богато на археологически находки землище липсват следи за духовен живот. Местността е превърната в обработваема земя. Благодарение на случайното откриване на лековит извор в една от тукашните ниви местността бива наименувана "Аязмото" и започва да се обвързва с легенди и битови разкази за чудотворно лечение. Това служи като повод за създаване на постройка в съседство с извора, която се свързва с т.нар. втори етап от историята на манастира. Отнася се за времето ХVIII-средата на ХIХ. И той е унищожен, а като причина се изтъкват освободителните борби и тяхното потушаване.

Изворите за втория етап от историята на манастира са оскъдни. Това са предимно разкази на местни хора, които възпроизвеждат по-стари устно предавани спомени, издирени и публикувани в ново време. Що се отнася до веществените извори, те са следи от постройки, открити случайно при изкопни работи през годините 1975-1976, необявени в музея и по тази причина неизследвани. За тях се знае пак от разказите на местни хора. При цялата оскъдност на данни, народната памет все пак е съхранила някои подробности за местността "Аязмото" след чудото с проглеждането. Изворът привлича поклонници и болни. Християните, които знаят, че освен с лековита вода лечение се постига и с молитва, решават да съградят край извора малка църква. Още повече, че в съседните близко отстоящи села, около десетина на брой, не е имало църкви, а само по един свещеник, който обгрижва духовния живот на паството си. В този смисъл църквицата при аязмото е трябвало да запълни липсата на място за богослужение. Отново като действен участник във възстановяването на духовния живот е посочен влиятелен възрастен човек - старецът Йоан Ланчоглу. Той е и попечител на аязмото, което първоначално е било оградено с плет, но непокрито. За него се е грижил специално назначен пазач (Манастир 2012: 17). Що се отнася до попечителя, той не просто дава идея за градеж на църква, а се наема с изпълнението на това начинание. Започва със задължителния за онова време ферман, издействан с помощта на патриарх Герман и на княз Стефан Богориди, по това време управител на остров Самос. Именно годините на това управление (1834-1850) са ориентир за датирането на втория манастир (Манастир 2012: 14). Всъщност авторите, които са писали за втори манастир, споменават единствено за църква. Приема се, че е построена през първата половина на ХIХ век. Къде точно е била издигната, не е еднозначно удостоверено. Според музейни специалисти, изследвали местността "Аязмото" в края на 60-те години на ХХ век, църквата е била издигната в съседство с извора, което означава, че като местоположение тя съвпада с днешния храм, който онагледява третия етап от историята на манастира. Откритите по-късно при строителни работи зидове и скелети, които са в близост до сегашния храм, като че ли потвърждават верността на мястото, където е била изградена втората църква. Същевременно пак от разкази на възрастни местни хора, подкрепени с доказателства от поредния строеж, се узнава, че на мястото на днешния язовир е имало християнско селище, а край пътя, който е водел към него, се е издигала църква. Въпросът дали не става дума за друга, втора църква изглежда нелогичен. Отговор на въпроса вероятно ще дадат бъдещи археологически проучвания на района.

След Освобождението започва третият етап от историята на манастира. Твърди се, че той е възобновен на мястото на втория манастир. При представянето на този най-нов етап от историята на обителта в местността "Аязмото" са използвани две изследвания на духовници, обединени в издание, отпечатано в Русе през 2012 г. под надслов Манастир "Св. Марина" с. Каран Върбовка, Русенска епархия.

По ранният текст "Кратка история на манастира "Св. Марина" с прочутото аязмо" (Манастир 2012: 5-31) е на архимандрит Вениамин (Кънчев). Той ползва като извори написаното за манастира от М. Грънчаров в "Летний крин или мъченията на Св. Марина", трето издание, 1908 г. и житието "Св. Великомъченица Марина", съставено от Станчо Ст. Кънчев и публикувано в списанието на Доростоло-Червенската митрополия "Вяра и живот" през 1939 г. Архимандрит Вениамин допълва знанията за третия етап от историята на манастира чрез разкази на местни хора относно строителните дейности, поклонничеството, празника на светицата-покровителка на аязмото. Сполучлив опит за дописване на историята в най-ново време е изследването на архимандрит Виктор (Мутафов), озаглавено Допълнение към "Кратка история на манастира "Св. Марина". Той ползва като извор непубликувани данни от архива на Русенската митрополия и от Държавен архив - Русе (Манастир 2012: 32-60).

Третият етап, който по обясними причини е добре документиран, протича под знака на няколкократната смяна на управляващата манастира институция. Логично е допускането, че след чудото с проглеждането, отнесено приблизително към края на ХVIII век, станало причина за възобновената почит към покровителката на аязмото Св. Марина, този обект на поклонение, независимо от това дали е непокрит извор, руина или добре поддържан комплекс от сгради - храм и килии, да е под грижите на българската църква. В случая - Доростоло-Червенската митрополия. По данни от нейния архив аязмото "Св. Марина" от "незапомнени времена" е било под управлението на Митрополията и се е посещавало на 17 юли, празникът на Св. Марина според православния календар, от много християни. Поради тази причина някои идеи за бъдещето на аязмото след Освобождението са споделени именно с Митрополията. През 80-те години на ХIХ век край извора все още няма постройки, но аязмото продължава да привлича хора с целебната си вода. Един от болните, получили изцеление, е млад монах от Преображенския манастир. През 1882 г. той се обръща с предложение към Митрополията да постъпи като монах, ако край извора се изгради манастир (Манастир 2012: 32).

До края на 80-те години на ХIХ се споменава единствено за търсещи помощ болни хора и за богомолци, които посещават аязмото на празника на неговата светица-покровителка - Св. Марина. Нов момент в следосвобожденския поклоннически живот е съвместяването на празника с панаир. От 1886 г. Митрополията започва да събира такса от търговците, които по време на празника се настаняват със стоката си край аязмото. Вероятно пак по това време се уточнява и начинът за разпределяне на средствата от пожертвуванията, които богомолците правят на иконата на Св. Марина по време на празника (Манастир 2012: 38).

Очевидно възможността за придобиване на доходи от посетителите (празнуващи миряни, търговци, болни хора) е причина Постоянната комисия към Русенското окръжно управление да отнеме през 1888 г. аязмото "Св. Марина" от Митрополията. Със замисъл събраните средства да се използват за издръжка на пансиона към Русенската мъжка гимназия, тя огласява идеята за съчетаване на празника на 17 юли с панаир в местността с лековития извор, на който да се продават и животни (Манастир 2012: 33).

Постоянната комисия се заема с благоустройството на района около аязмото. Още през 1888 г. тя обявява, че възнамерява да започне с ограждането на извора с каменна ограда и изграждането на каменна килия (Манастир 2012: 33). На практика обаче строителната дейност започва с изграждането на църква през 1890 г. Датирането на строежа е по надпис над западната врата на църквата, споменат от архимандрит Вениамин (Манастир 2012: 20). Църквата, построена от камък и тухли, е била проектирана така, че изворът с лековитата вода да се окаже в центъра й. Самият извор е бил ограден със железен парапет, а до водата се е слизало по каменни стъпала. През 1901 г. за улеснение на посетителите, дошли заради силата на чудодейното аязмо, водата от извора е изведена с тръби извън църквата, където е построена чешма⁴.

Постоянната комисия продължава през следващите години с благоустройството на района около църквата. През 1891 г. тя строи две масивни сгради (от камък и тухли) от по десет стаи (килии) за гости. Споменава се, че през 1890-1891 г. тя плаща на двама калугери, за да се грижат за поддържането на постройките и другото прилежащо към аязмото имущество.

Митрополията обаче не се отказва от традиционните си правомощия. През 1901 г. тя изпраща писмена молба до Председателя на Русенската постоянна комисия да ѝ бъде върнато аязмото "Св. Марина". Със съдействието на министъра на вътрешните работи в разрешаването на спора е привлечен и Дворецът. С указ на княз Фердинанд № 445 от 2 декември 1901 г. е утвърдено решението на Русенския окръжен съвет да върне под ведомството на Митрополията аязмото, заедно с всички издигнати вече постройки (Манастир 2012: 34-35).

Когато през 1902 г. Окръжната постоянна комисия връща на Митрополията аязмото, като с приемателно-предавателен протокол й предоставя имуществото си от сгради, икони, църковна утвар и битови предмети, освен споменатите вече църква и килии, са вписани още павилион от дървен материал и камбана с камбанария, която представлява покрита с керемиди конструкция от четири дирека (Манастир 2012: 20, 35).

В годината непосредствено след връщането на аязмото под ведомството на Митрополията отново възниква конфликт по повод на това кой има право да събира таксите от бараките на търговците по време на храмовия празник на 17 юли. През 1902-1903 г. една част от таксите събирал представител на Митрополията, а друга част - представител на кметството. Митрополията поддържа сградите около аязмото с парите, които получава от приходите по време на празника, а те са от продажба на свещи, света литургия, ръсене след водосвет, сергийно право, угарки от свещи, наем за стаите.

По причина на неизяснени условия кой какво ще ползва от приходите след храмовия празник и панаира, провеждан по същото време, през 1903 г. с постановление № 444 от 21 август Епархийският съвет на Доростоло-Червенската митрополия решава да върне от 1 септември същата година аязмото "Св. Марина" под управлението на Русенската постоянна комисия, защото не са определени точните граници на митрополитските имоти и защото кметът на Каран Върбовка събира такси по време на празника. Има и други непосочени причини. Освен че желае да върне собствеността на комисията, Mитрополията обявява, че няма да изпраща свещеници на 17 юли, които да служат Света литургия на храмовия празник в църквата над аязмото (Манастир 2012: 37-38).

Отговор от Русенския окръжен управител се получава още на 21 септември 1903 г. Кметът на Каран Върбовка е отстранен, а Митрополията е помолена да не освобождава пазача си и да охранява имота занапред. През 1904 г. комисия, назначена от русенския окръжен управител, определя границите на църковния имот според крепостния акт, който притежава Митрополията. Уточнява се още, че такси от бараките извън имота на аязмото се събират от общината, а таксите от бараки върху земята на аязмото се събират от Митрополията (Манастир 2012: 38). Дали това решение е влязло в сила? Въпросът е породен от факта, че едва с протокол от 20 декември 1908 г., т.е. четири години след спора между двете обгрижващи аязмото страни, то отново минава под управлението на Митрополията. Междувременно от служебно писмо между Доростоло-Червенската митрополия и Русенската постоянна комисия от 22 декември 1908 г. се вижда, че Митрополитът е склонен аязмото да премине пак под ведомството на Митрополията, ако Постоянната комисия поеме издръжката на пазачите до 1909 г. На 29 декември 1908 г. чрез подписване на съответните документи (протокол), аязмото след четири години е върнато на Митрополията (Манастир 2012: 38-39).

След като си възвръща правата върху аязмото и земята около него, а тя възлиза на около 50 декара, Митрополията разчита на приходите от нея за поддържане на обителта. Същевременно поради стойността на разходите, тя разчита и на таксите от панаирните сергии по време на храмовия празник. През 1910 г. в писмо до Министерството на вътрешните работи е направено искрено признание, че Митрополията не разполага със средства за поддържане на църквата и сградите около аязмото и разчита на финансова помощ от таксите, които да събира от търговци по време на храмовия празник⁵. Официалният отговор е, че Митрополията няма право да събира такси, така че приходите и през 1908-1912 г. се получават от отдаваните с търг манастирски поземлени имоти - ниви, градини, лозя и ливади (Манастир 2012: 39; Иванов 2007: 202). За равнището на приходите и за това каква част от тях е била използвана за поддръжка на най-значимата сред сградите - църквата, би могло да се съди от писмото на иконописеца Иван Генков до Митрополията. След като през 1912 г. посетил църквата с аязмото, вградено в нея, той моли да му бъде разрешено да поправи без възнаграждение повредите на иконостаса и да сложи решетки на прозорците, за да попречи на птиците да влизат в храма и да го мърсят (Манастир 2012: 39-40).

След тези няколкократни промени на институцията, под чието ведомство е аязмото "Св. Марина", от 1912 г. то отново е обгрижвано от Митрополията.

Доклад на протосингел Амвросий до Митрополит Михаил от 2 август 1928 г., присъствал на храмовия празник, представя откровено състоянието на обителта по следния начин: "Преди да ви докладвам за манастирчето, в какво състояния се то днес намира, считам за уместно да направя кратко описание на същото. То е разположено в една клисура с северо-южно направление, на около три километра от с. Каран Върбовка. Долу в низината тече малка река. До самата нея, на около десетина метра към запад се простира обширен урвест двор от около 10 декара и се пресича с едно високо равнище, до което се отива по три хубави, от дялан камък стълби с по 19 стъпала. Горе на равнището са построени две здания, едноетажни, с по 10 стаи, напълно еднообразни, всяка от които има по една врата и един прозорец, а прозорците по шест стъкла. Пред тези здания има покриви, подпрени на диреци. Параклисът вътре е 5 на 8 метра. Иконостасът и иконите са сносни, но изоставени от грижи. Завеса на дверите няма, нито пък малки икони (едеци). Инвентар никакъв освен два железни светилници за лепене на свещи и два напрестолни. Престолът е сложен на три стълба. Аязмото представлява басейн със стъпала и заграден със железен стобур. Таванът е дървен, сводообразен, на места дъските изгнили. Зданията капели и е належащо препокриването им" (Манастир 2012: 40-41)⁶.

През следващите години, когато аязмото е под нейно ведомство, Доростоло-Червенската митрополия предприема ред благоустройствени дейности - през 1938 г. строи чешма на около сто метра от църквата, а през 1940 година в близост до чешмата строи манастирска кухня с трапезария, склад и баня. За съжаление, през същата 1940 г. църквата е била наводнена, което предполага нови разходи за възстановяването й (Манастир 2012: 21, 25).

В средата на 40-те години на ХХ век, поради коренните промени в обществения живот, които водят и до промени в отношението към религията и църквата, аязмото "Св. Марина" преживява поредните изпитания, свързани със собствеността, управлението и ползването на земята и сградите на манастира. Освен постройки манастирът притежавал и непокрити манастирски имоти, т.е. земи. През 1949 г. се споменава за манастирска овощна градина от 49,960 дк. Още през 1948 г. от манастирските земи, за които Митрополията има крепостен акт, са отнети 30 дк. През 1961 г. от Горското стопанство в Бяла са отнети още 4 дк земя, засадени с тополи. През 1968 г. Изпълкома на ОНС - Русе решава да отнеме земята на манастира, като остави само два декара около храма, за да бъдат построени вили за почивка на трудещите се. Митрополията протестира, строежи няма, но през 1970 г. са й отнети още 20 дк. земя, засадена с люцерна. Така на практика цялото манастирско стопанство е било ликвидирано (Манастир 2012: 21, 51).

Същата 1970 година Доростоло-Червенската митрополия отдава под наем на Окръжен народен съвет Русе за временно ползване за военно-полеви лагер жилищните помещения, кухнята, трапезарията, склада и банята. Те са били пребоядисани, а всички стаи са били електрифицирани. През следващата 1971 г. ОНС - Русе строи върху отнета манастирска земя за нуждите на военно-полевия лагер кухня и трапезария за около 1000 души. Срещу тези сгради са построени и жилищни помещения за лагерниците, тъй като манастирските се оказват недостатъчни (Манастир 2012: 24).

В подобна обстановка Митрополията се грижи за храма, който преживява поредното бедствие. През 1964 г. голямо наводнение нанася страшни поражения на сградата, на вътрешната уредба и на храмовото имущество (икони, утвар, иконостас). Ремонтът и благоустройството на храма отнемат години. През 1967 г. църквата е електрифицирана. Сложена е електрическа помпа за черпене на вода от аязмото, намиращо се в центъра на църквата, като по този начин водата е изведена извън сградата. През 1968 г. е направен основен ремонт на иконостаса. Ремонтът на самата църковна сграда започва през 1969 г. и продължава до 1975 г., като включва полагане на бетон и мозайка на пода, измазване и боядисване на стените (Манастир 2012: 25-27)⁷.

След поредните обществени промени в края на ХХ век Митрополията си връща собствеността. Това става през 1990 г. (Манастир 2012: 51). Поредният етап в благоустройсвото на манастира датира от първите години на двехилядната година и се дължи на средствата, отпуснати от Европейския съюз по линия на програмата за развитие на селските райони чрез опазване на културното им наследство. Програмата се осъществява през годините 2007-2013. Тя предвижда за срок от 30 месеца да бъде извършен ремонт на църквата, както и да бъде обновен сградният фонд, като в една от постройките е изграден параклис - "Живоприемний източник". Според поставената пред оградата на манастира табела с информация за Европейската програма, за постигането на целта по благоустройството на манастира са били отпуснати 382 940 лв. (Йорданова 2012). Посетители на манастира със задоволство споделят в интернет впечатленията си от добрия вид на църквата и обителта като цяло (Каранвърбовски 2010-2019).

Работата по сградите около църквата продължава. Предвижда се възстановяване и благоустройство на помещенията, строени за целите на военното обучение. Замисълът е те да се превърнат в подходящо място за обучение по иконопис.

Статут на светото място

Според народно предание, чийто носител е Йоан Ланчоглу, в местността "Аязмото" преди падането на Българското царство под турско робство е имало манастир. Споделено с Константин Огнянович и публикувано от него през 1843 г. като въведение към житието на Св. Марина то гласи:

Според достоверните свидетелства живаго болгарскаго народа, който предава всегда достопаметните некои пременения на чадата си и на унуците, най паче тия, които се касават благочестия, можеме да приметеме, как речената агиазма на света Марина, имя свое начало от времената на благочестивите цари болгарски, гдето е била и церков, созидана во имя светая великомъченица, каквото се види и сега от една могила, която отстои далече от агиазмата около едно каменно вержение и свидетелствува явно как са церковни стени, но от долгото време зосипани сос пърст, от гдето копавше някои на агиазмата приходащии поклонници, изваждат множество плинти или тувли.

Наипаче свидетелствува извадений препис от отоманската кондика в Цариград, когото извади благоговейни почитател светая Марина, достойний болгарин старец Йоан Ланчоглу, от село Раховица, близ Тернова, сос своя труд и иждивение, който е от много години епитроп и строител на речената агиазма, който препис доказува, как е онова място било манастир, обитаем от четиресет и девет монахов и подложен под власт отоманска, наедно сос всичките му притежания. Но понеже подир падението болгарско, чрез разни гонения и нестерпимите насилия отомански, пощо се разпъдиха оттам живущите монахи, запустя речений манастир светая Марина или стана жертва пламенна, каквото и други много места и пощо се засипа сос пърст, изглади се и из воспоменанието народно (Огнянович 1843: 37).

Този текст за средновековния манастир в местността "Аязмото" се позовава на различен вид доказателства, а именно - устни предания, съхранени от народната памет; видими следи от строеж, които по своята същност са археологически факти; писмен извор (ферман), за съжаление, цитиран подборно; чудото с проглеждането на сляпото дете, "на което не можеме да определиме времето, но треба да има от стотина години по-много, защото от сегашните жители старци никой не помни кога е станало..." (Огнянович 1843: 38). Кога е станало чудото не може да се установи, но преданието за него е живо и то е най-значимият аргумент за поддържане на вярата в светостта на мястото и лечителните свойства на изворната вода.

Практиката от Възраждането показва, че искането и получаването на ферман най-често е аргументирано с възстановяване на църква или манастир. Не прави изключение и случаят в Каран Върбовка. Каквото и да е било желанието на християните, без доказателства за наличието на обител на това място в миналото и без "чудо", потвърдено от чужденец и друговерец, разрешение от Високата порта за строеж на църква, която се възприема за втори етап в историята на манастира, трудно би се издействало. Това дело се увенчава с успех:

Според големото благоговение, което имат православните христиане камто речената агиазма, желаха и желаят всичките да се воздигне и сохрани при нея една малка церков за освещението им и за утешение на окрестните девет села христиански, които отстоят по един до два часа далек, а в ни едното нема нито церков, нито някой параклис, токмо по някой прост свещеник, който на всеки случай посещава христианете и исполнява нуждите своего паства. Но ревностний попечител, вышшереченний старец Йоан Ланчоглу, потруди се и на това да намери някой способ и облегчение, чего ради и с предстателство Светейшаго Патриарха г. Германа, и с нетрудимо застъпление Светлейшаго княза Самоскаго г. Стефанаки Богориди, изходатайствова уже дозволение (ферман) от владението отоманско зарад да согради с християнската помощ малка церков или молитвений дом (Огнянович 1843: 48).

Единственото нещо, което се знае по повод т.нар. втори етап от историята на манастира, е споменатото сдобиване с ферман около средата на ХIХ век⁸ и преданията за поредните разрушения по време на освободителните борби на българите през втората половина на същия век. Което е доказателство за кратък живот на храма, а вероятността да се е утвърдил като храм на манастир остава непотвърдена.

Що се отнася до третия период от историята на манастира, от цитираното писмо на монаха Дионисий, изпратено до Доростоло-Червенската митрополия през 1882 г., се разбира, че той посещава един лековит извор, около който няма никакви постройки. Без да прави връзка с историята на мястото и да споменава за съществувал в предишни времена манастир, той споделя, че ако около аязмото бъде изграден манастир, би постъпил в него като монах. Нещо повече, с подобно желание той обвързва и родния си брат, монах Никифор (Манастир 2012: 32).

Възраждането на мястото като манастирска обител започва със строежа на храм. В последния публикуван текст на кратка история на манастира "Св. Марина" край с. Каран Върбовка, Русенско, който е от 2012 година, постройката над аязмото, която е от 1890 г., е вписана като параклис, църквичка и църква. Какъв точно според църковната номенклатура е храмът на манастира "Св. Марина"? Удовлетворителен отговор на въпроса се съдържа в отчета за десетгодишната дейност на Русенския клон на Съюза за защита на децата в България, публикуван през 1938 г., където е вписано, че на територията на летовището се намира църква, посветена на Света Великомъченица Марина (ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 7). Църквата наистина е малка по размени, еднокорабна, но драматичното наследство, което пренася през времето, я прави особено значима. В по-ново време манастирското пространство се обогатява с параклис, посветен на "Св. Богородица - живоприемний източник" (Нов ефимерий 2011), създаден през първото десетилетие на ХХI век.

През годините 1888-1901, когато аязмото е под управлението на светска институция, от изследването на М. Грънчаров, цитирано от архимандрит Вениамин, се знае, че след Освобождението, когато над него е била изградена църква от Русенската постоянна комисия, а след една година пак от същата комисия са били изградени и стаи (килии), за имота са се грижили двама калугери. Издръжката им е била поета от същата комисия. Без да уточнява годината, М. Грънчаров споменава, че "двамата монаси напускат манастира" (Манастир 2012: 21-22). Ако в основата на логичното мислене е въпросът за заплащането, напускането на монасите вероятно съвпада с времето, когато аязмото през 1901 г. е върнато на Доростоло-Червенската митрополия. Изненадващ е обаче фактът, че духовни лица могат да изоставят на произвола на съдбата един манастир, ако въобще по това време може да се твърди, че обектът е със статут на манастир. Когато в края на януари 1902 г. Митрополията решава да потърси монах, който да се грижи за обекта, последният, според цитирания документ е назован "аязмото", а не манастир. Епархийският съвет, во главе с Митрополита решава, че след като аязмото минава "под прякото управление на светата Митрополия, трябва да се въздигне на подобаваща висота аязмата, като се старае да се създаде от нея един манастир, като предварително се подири един подходящ за управлението му монах или йеромонах и той да му създаде един доход, чрез който да поддържаме благолепието и чистотата му" (Манастир 2012: 35). Такъв монах не се намерил и на първо време аязмото било поверено на пазачи от близките села. Те не получавали заплата, но имали право да косят тревата от манастирските ливади (Манастир 2012: 35-36; Иванов 2007: 202-203).

Кога точно аязмото "Св. Марина", снабдено с нужните постройки (храм и килии) започва да действа като манастир, след взетото през 1902 г. решение, не се разбира от кратката му история. Факт е обаче, че от средата на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век на това място Митрополията прави редица подобрения на имота си с оглед на развиваната там дейност през летните месеци. Манастирът е бил известен и с провеждания от 1934 до 1943 година курс за свещеници, който през 1944 г. е организиран в Бяла, а след това - в църквата "Св. Георги" в Русе (Манастир 2012: 47). Данни за тази дейност на Митрополията се съдържат в книгата на доц. Иван Иванов, посветена на село Каран Върбовка. Той ни представя подробности относно курсовете за повишаване на духовната култура и богослужебните умения на свещениците от епархията, като споменава темите на рефератите и авторите им - свещеници от селата на Доростоло-Червенската епархия. Споменава се и за задължителен опреснителен курс "за произнасяне на проповеди", като са посочени поименно селски свещеници от Доростоло-Червенската епархия (Иванов 2007: 204-206).

През 1930-1946 г. тук се организира лятна детска колония, за която ще стане дума по-нататък. Бил ли е обаче през посочените десетилетия този манастир обгрижван от монах или от монашеска общност или е поддържан единствено чрез грижите на пазач, не е споменато. В своето проучване, посветено на село Каран Върбовка доц. Иван Иванов отделя специално внимание на аязмото и неговата история. Той споменава за молби от 1917 и 1930 година от монаси до Доростоло-Червенската митрополия за приемането им в манастира "Св. Марина". Молбите им са удовлетворени, но не е ясно дали тези монаси (Арсений, Хрисант) са се преселили от своите манастири в тукашната обител (Иванов 2007: 203).

След 1944 г. има опити за ограничаване на достъпа до манастира и празничната служба под различен предтекст - има шап, действа военно-полеви лагер. За забраната следят сложени на пост милиционери и комсомолци. През 1974, 1975 и 1976 г. поради забрана не се служи в манастирската църква на храмовия празник, а в селския храм. Обяснението е в присъствието на лагерници, а забраната е от Окръжния народен съвет и местната селска власт (Манастир 2012: 30-31).

Повече подробности се откриват за втората половина на ХХ век. Според допълнението към кратката история от есента на 1946 г. до края на септември 1961 г. "при аязмото" живее монаха Харитон, брат на Преображенския манастир". Десет години след това, през 1956 г. "при аязмото постъпил на служба архимандрит Вениамин (Кънчев) и останал там до края на живота си" през 1981 г. След приемането на задълженията си спрямо аязмото "Св. Марина", той е бил ръкоположен от митрополит Михаил през 1957 г. в йеродяконски и йеромонашески чин. А след време заради ревностно служение е бил въздигнат в чин архимандрит. През 1958 г. вече се споменава за "манастир при Аязмото", като освен него архимандрит Вениамин обгрижва селата Каран Върбовка и Кацелово. След промени в статута на манастира през 1965 г. архимандрит Венеамин е назначен за касиер-отчетник, като продължава да изпълнява и задълженията си на ефимерий (Манастир 2012: 48-50).

От началото на 1958 г. отец Вениамин се премества да живее в църковната къща в Каран Върбовка. Може би по причина на опразването на манастира от присъствието на монаси, споменатите дотук Харитон и Вениамин, от есента на 1961 г. "при аязмото постъпва монахиня Серафима". Тя остава там до лятото на 1966 г. Междувременно в началото на април 1965 г. в манастира постъпват още три монахини. В края на същата година се взема решение за промени в статута на манастира. "Поради това, че започнали да отнемат части от двора на манастира по различни причини и за да съхрани духовността в това свято място, Епархийският съвет при Доростолска и Червенска епархия на свое редовно заседания на 2 ноември 1965 г. с Протокол № 12, т. 7 приел следното решение: По предложение на епархийския архиерей, за да се устрои и организира узаконено ръководство и управление в аязмото "Св. Марина" при село Каран Върбовка, Русенско, съветът ПОСТАНОВИ: Да се именува занапред Аязмото "Девически манастир "Св. Марина". Да се назначи от архиерея игумения и манастирски събор, както и другите длъжностни и отговорни лица" (Манастир 2012: 48-50).

В писмо на Доростоло-Червенския митрополит до Светия Синод е вписано, че "той дал благословение за нов манастир". Същевременно от отговора на Св. Синод се създава впечатление, че изобщо не става дума за нов манастир: "като взе предвид, че манастирът "Св. Марина" при село Каран Върбовка, Русенско, съществува от много години, одобри даденото благословие да съществува и занапред" (Манастир 2012: 50).

Объркването е още по-голямо, като се вземе под внимание разминаването в становищата на Светия синод и Митрополията, от една страна, и това на обществеността в с. Каран Върбовка. На 21 април 1966 г. е свикано общоселско събрание, което взема следното решение: "манастирът да престане да съществува като манастир". Съдбата на статута на аязмото и прилежащите му постройки е решена от изпълкома на Окръжен народен съвет Русе. Последният постановява обектът "да остане да съществува при старото положение, без да има при него монашеско общежитие, защото там преди и след 09.09.1944 г. не е имало манастир" (Манастир 2012: 50).

Светската власт и организираният натиск на местната общественост, който се изразява в нападения на банда турчета в средата на май 1966 г. над обитавания от три монахини манастир, води до обезлюдяването му⁹. През юни Епархийският съвет на Доростоло-Червенската митрополия взема решение манастира да се стопанисва от църковното настоятелство в с. Каран Върбовка. Именно то назначава и местен човек за пазач на манастира, който го обгрижва от юни 1966 до ноември 1968 г. (Манастир 2012: 22-23).

От края на 60-те до началото на 90-те години на ХХ век събитията около аязмото са под знака на множество конфликти - административни, свързани със собствеността на земята и опитите за допълнително застрояване или свързани с невъзможността за посещаване на празника и богослужение в храма над аязмото - пречки, забрани и пр. Има, разбира се, и обмислени опити на Българската православна църква между 1985-1988 г. за поддържане на християнския дух на мястото чрез организирани поклоннически групи, както и чрез активиране на манастирските братства към скалния манастир "Св. Димитър Басарбовски" и манастира "Св. Марина", което се състои в ежеседмично служение в храма като задължение на монаси и свещеници от епархията (Манастир 2012: 51-52).

Едва през 1990 г., след поредните обществени промени, които водят и до промени в отношението към църквата, монашеското присъствие край аязмото "Св. Марина" е възобновено. От 1990 почти до края на 2011 година манастирът отново е женски по статут. Всъщност той е обитаван от четири възрастни монахини до края на 2010 г. След тяхното оттегляне поради немощ, вземайки предвид местоположението и условията в манастира, Епархийският съвет към Русенската митрополия с протокол № 3 от 21.07.2011 г. възвръща статута му на мъжки манастир, като какъвто е започнал да съществува. С протокол № 34 от 18.11.2011 г. Светият Синод на БПЦ одобрява това решение. За изпълняващ длъжността игумен на Каранвърбовския манастир първоначално е назначен архимандрит Емилиян, игумен на Басарбовския скален манастир. Още от пролетта на 2011 г. за ефимерий на манастира "Св. Марина" е назначен йеромонах Филарет (Драгомиров). На 22 март 2011 година, след службата в манастира "Св. Марина" през втората неделя на Великия пост, отслужена от Негово високопреосвещенство владиката Неофит и игумена на Басарбовския манастир архимандрит Емилиян, участващият в съслужението йеромонах Филарет (Драгомиров) е бил представен лично от митрополита като нов ефимерий на манастира, обгрижващ и селата Каран Върбовка и Острица (Манастир 2012: 53-54; Нов ефимерий 2011).

Игумен на манастира "Св. Марина" в края на второто десетилетие на ХХI век е йеромонах Филарет. В момента монашеската общност включва още един монах - Вениамин. Манастирът е действащ. Той привлича посетители от страната и чужбина, като особено активни са румънците. Заради подчертаният им интерес към аязмото и неговата светица-покровителка, житието на Св. Марина е преведено на румънски и отпечатано в голям тираж. На български език също има отпечатано Житие на Св. Великомъченица Марина в два варианта. Единият е извлечение от изданието на Светия Синод "Жития на светиите" (1991), а другият е съставен по "Жития на светиите" на Димитрий Ростовски. Включена е и молитва към Св. Марина. Това житие, заедно с отпечатаната кратка история на манастира, се раздава на посетителите. Служителите на манастира с болка споделят, че посещенията на българи в светата обител намаляват с годините. Масово остава посещението на самия храмов празник на 17 юли, когато се чества Света Великомъченица Марина. Интересна подробност, която има съответствие в миналото, е отношението на турското население към това свято за християните място. Оказва се, че една седмица след празника на Св. Марина мюсюлмани посещават манастира, наливат си вода и палят свещи.¹⁰

Ако се позовем на информацията в интернет, животът не само в манастира, но и покрай него продължава, при което съзнателно е обвързан с легендата за лечебната вода и времето, когато се отдава почит на светицата-покровителка на аязмото. Оказва се, че през юли месец в долината на р. Черни Лом, недалеч от манастира, се провежда от 2010 г. Традиционен фолклорен фестивал "Жива вода", организиран от читалище "Светлина - 1904" в село Каран Върбовка. Това светско събитие, което разчита на туристи, използва за привличането им и споменатото вече "хайдушко скривалище" като обект с историческо значение, предполагащ интерес (Каран 2017).

Фактори на добротворството

Човешките трагедии, предизвикани от Първата световна война, са основната причина непосредствено след приключването й обществеността в Европа да постави въпроса за целенасочена помощ спрямо бедстващите. Основната грижа е за бъдещето на децата - сираци, деца от бедни и онеправдани семейства. Тя се изразява преди всичко в осъзнатата потребност от подслон, храна, обучение и възпитание, както и в грижа за здравето на порастващите. Тези човеколюбиви идеи не остават само добро пожелание. През 1920 година в Женева е създаден Съюз за закрила на детето. Българската общественост възприема идеята за целенасочена благотворителна дейност и през 1925 г учредява Съюз за закрила на децата в България. Русенското дружество за закрила на детето води началото си от 21 ноември 1926 г. Освен делничните грижи, които са належащи, започват и опити за създаване на празничност. През 1927 г. в Русе за пръв път е организиран Ден на детето (Рошкева 2002: 90-91; ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 100, л. 1-29).

Сн. 2. Информационен лист по повод "Деня на детето" (1930)

Всъщност благотворителността като отношение и практика е добре позната на българското общество, а в това число и на русенската общественост, още от времето на Българското възраждане. В годините между двете световни войни то придобива размах поради потребностите на хората от материална помощ и морална подкрепа. На практика добротворството, според лексиката на онова време, се осъществява от преди действали и новосъздадени женски, младежки, християнски дружества и братства, както и от отделни състоятелни частни лица. От 1926 до 1934 г. те участват в благотворителната дейност на доброволни начала. От 1934 г. държавата поема грижата за децата в България. Тогава е издадена Наредба-закон за обществено подпомагане. Дейността е регламентирана чрез препотвърдените устави на дружествата. През 1936 г. Русенското дружество се преструктурира в клон на Съюза за закрила на децата в България, като обхваща на първо време 15, а след три години 19 организации, чиято дейност координира (Рошкева 2002: 91, 93).

Сн. 3. Членове на Управителния съвет на Русенския клон към Съюза за закрила на децата в България (1937)

Целенасочените грижи за децата и подрастващата младеж в десетилетията между двете световни войни се осъществяват чрез съгласувани дейности, при които взаимно се подпомагат общество, държава и църква. С особена активност в осъществяването на добротворството и неговото правилно осмисляне съобразно потребностите на хората се проявява Българската православна църква. Активността на църквата се изразява в това, че непосредствено след Първата световна война, още през 1919 година, българското православно енорийско свещеничество взема присърце инициативата за активна социална дейност на Българската православна църква. Дейността се изразява в милосърдно обгрижване на деца и възрастни, бедни и болни, безработни и социално слаби чрез създаване на специализирани заведения - сиропиталища, старопиталища, болници, трапезарии, детски ясли и детски градини, дневни подслони за деца¹¹, летни детски колонии. Същевременно освен сносни битови условия за най-нуждаещите се, участниците в това ново явление отделят особено внимание на религиозното образование и морала на подрастващото поколение. За целта те организират неделни училища, провеждат часове по християнска етика и християнски морал в обсега на задължителното училищно образование, издават вестници, списания и книги в духа на християнските традиции. По този начин православното свещеничество се стреми към възпитаване на определено поведение в общество, основано на труд и почтеност, като същевременно прави опити за подобряване на социалното законодателство в тази насока¹², както и опити за организиране на производствена дейност. През 1932 г. е основана Производителна кооперация "Лъв" с цел да създава поминък на бедни семейства (Василев, Милошев).

С годините носителите на идеята за благотворителна и добротворна дейност на църквата, държавата и обществото институционализират своята дейност чрез създаването на съюзи, дружества, комитети, съвети. През 1919 година Светият Синод на Българската православна църква изработил устав за "Уредба и ръководство на Православните Добротворно-Просветителни братства в България", който е утвърден и публикуван през 1923 година в Църковен вестник (Уредба 1923).

Сн. 4. Отец Петка Райков, енорийски свещеник на с. Хотанца, учителката Павлина Попова и девойки от селото, които участват в благотворителната дейност, организирана от църквата и училището (40-те години на ХХ век)

Съюзът на християнските православни просветно-благотворителни енорийски братства е основан през 1932-1933 г. Оказва се, че той обединява 257 братства, от които 165 в градовете и 92 в селата¹³, с 56 000 члена (Милошев).

Сн. 5. Учителките Павлина Попова и Боянка Бежева с младежи от село Хотанца, участници в театралната самодейност, спомената в дописка на отец Петко Райков (1943)

Пак по това време, през 1921 г., се учредява и Съюз на ученическите, младежките и студентските християнски братства, чиято дейност е регламентирана с устав от 1931 г. (Василев). Не остават извън организираното добротворство и миряните. Учреден е и Съюз на енорийското свещенство миряни (Милошев). През 1927 г. е създаден Съюз на православните жени (Василев)¹⁴. Целта на неговата дейност е закрила на жената и издигане на нейната роля за религиозно възпитание чрез семейството. С подобна насоченост е и дейността на Ставропигиалното женско монашестко братство "Бял Кръст" със седалище в Кремиковския манастир (Кръстева 2002). В неговата уредба и в ръководството му взема участие видният български етнограф свещеноиконом Димитър Маринов (Кръстева 2002; Младенова 2007; Йорданова 2006). През 1949 година по силата на новия закон за вероизповеданията православните християнски братства се закриват (Василев).

Сн. 6. Младежи и девойки от християнското дружество и учителката Павлина Попова, заснети пред сградата на училището в село Хотанца (40-те години на ХХ век)

Ролята на личността в добротворството

Подходящ пример за осветляването на подобен проблем е личността на митрополит Михаил. Дейността му по време съвпада с представяните в изследването факти, но в специалното отношение към този духовен пастир има и елемент на лична причастност¹⁵.

Митрополит Михаил възглавява Доростоло-Червенската епархия през 1927 г. и в продължение на 34 години, до кончината си през 1961 г. е духовният пастир на своето паство. Държавен архив-Русе съхранява множество документи (поздравителни телеграми, статии) за митрополитския избор, както и за отбелязаните с подходяща тържественост 25 и 30-годишнина от митрополитската му дейност. Биографичната статия, която Визирев посвещава на митрополит Михаил Доростолски и Червенски по повод на четвъртвековната му дейност, е озаглавена "С ръка върху Божието рало". Този проницателен израз представя Митрополита като отдаден на духовната нива орач и сеяч, осигуряващ духовната храна на своите духовни чеда (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 1, а.е. 14; а.е. 24, а.е. 27).

Много са свидетелствата за изключителната личност на митрополит Михаил, но едно от най-впечатляващите е встъплението към неговото завещание. Текстът започва с искане на прошка от всички и за всичко, последвано от даване на прошка (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 20, л. 1). Един морален жест в духа на християнската етика.

Митрополит Михаил е духовник с изключително широки интереси. Доказателство за това е пазената в ДА-Русе Библиотечна книга от личната му библиотека. В нея наред с книгите с богословско съдържание са вписани и преобладават книги по история - българска и световна, философия - класически и съвременни автори, литература - българска и чужда. Неговият любопитен ум е бил привлечен от духовните търсения на съвременниците му. В този смисъл впечатление прави факта, че през 1936 година, когато е съставена Библиотечната книга, в нея са вписани 11 книги с беседи на Петър Дънов, публикувани между 1914 и 1917 г. (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 58, л. 1-50). Израз на потребността от осведоменост относно църковния и обществения живот в страната са и материалите от пресата, предимно статии, чиито изрезки се пазят в личния фонд на Митрополита (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 47, л. 1-130; а.е. 48, л. 1-80).

Дълбоката начетеност на този духовен пастир проличава в неговите рецензии за учебници (Догматично обличително богословие, Учебник по закон Божий за отделенията, Учебници по вероизповедания за отделенията и за прогимназиите), както и в отзиви за ръкописи, какъвто е случаят с текста на М. Поснов "Кой е бил Иисус?" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 28, л. 1-79). С тази страна на своята дейност митрополит Михаил подпомага българското училище в грижата му за християнска просвета на децата и младежите. Грижата за християнска просветеност на този пастир обаче с особена последователност се насочва към свещеническото съсловие. Запазени са встъпителни и заключителни слова на митрополит Михал пред свещенически конференции (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 69, л. 1-320). Особено внимание заслужават и споменатите вече курсове за свещеници, които от 1934 до 1943 година се провеждат в Каранвърбовския манастир "Св. Марина". Грижата на митрополит Михаил за просветени и осведомени духовници, които обгрижват поверената му от Бога епархия, е действена до последния му дъх. Доказателство за това са напътствията към свещениците, вписани в завещанието му: "Цялата ми лична библиотека, описана в два каталога, оставям за библиотеката на Митрополията с благословение и пожелание благоговейните свещеници от епархията да не отслабват в усърдието си, повече да четат и работят върху самообразованието си" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 20, л. 1).

С дълбочина и съзнание за пастирската мисия се отличават речите и словата, писани и произнасяни от митрополит Михаил Доростолско и Червенски по време на негови служби в български манастири и храмове, както и по различни служебни поводи. Доказателство за това са темите (с богослужебно, но и с конкретно историческо съдържание - църковно и светско), които е подбирал, за на просвещава и напътства вярващи и невярващи: "За възстановяването на Българската патриаршия", "За Освобождението", "За Кръстопоклонна неделя", "За съборната черква", "Християнинът е за мир", "Пред величавия подвиг на Дунавци - за 50-годишнината на Пети Дунавски полк", "Духовно заздравяване на енорията", "Личният авторитет на пастиря" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 31, л. 1-94). Към служебните поводи, налагащи произнасяне на слово, спада и молебен за преуспяване на Народна република България през септември 1946 г. (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 31, л. 55)¹⁶. Словата, които са били произнасяни по време на църковните служби, са на богослужебна тема или засягат въпроси, свързани с църковната история. Ето няколко примера за тези пастирски изяви: "За възкресението на мъртвия", "Втория член на символа на вярата", "Небеса", "Баща", "За възкресението - Христос воста от мертвих", "Значението на Божия храм", "Рождество Христово", "Поучение за Петдесетница", "За христовата църква от самото начало на нейното съществуване", "За греха", "Българската църква в служба на народа си", "Кой е глава на християнската църква?" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 78, л. 1-82; а.е. 79, л. 1-275).

Митрополит Михаил е духовен пастир с много изявена дейност в областта на благотворителността и добротворството, както и в области, свързани с духовното образование, просвета и възпитание с подчертана насоченост към децата, младежите, жените-майки, онеправданите по рождение или по социална съдба. Доказателства за това се откриват в личния му архив. Фактът, че митрополит Михаил следи повече от десетилетие (от 1930 до 1943 г., от когато се пазят изрезки от вестникарски статии) публикациите в периодичния печат, където по повод Деня на детето се поставят обществено-значими въпроси за социалната среда и условията за нормално развитие на децата, свидетелства за неговата причастност към съдбата на подрастващите. В потвърждение на казаното могат да бъдат посочени някои заглавия на публикации от други автори: "Деца и родители"; Т. Г. Влайков "Българската общественост и грижите й за децата и юношите (По случай предстоящия ден на детето)"; Софийски митрополит Стефан "Празникът на християнската ни младеж. Децата при Христа"; Н. Просеничков "Детето - зората на утрешния ден"; "Ден на детето - ден на възрастния"; "Грижата за детето - грижа за здрава нация" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 100, л. 1-29). Самият митрополит Михаил също се включва в движението за обгрижване на децата и младежите чрез своето пастирско слово. Запазени са негови сказки и беседи, предназначени за младежта. Някои от темите, върху които заостря вниманието на младите, са "Към духовен възход", "Покварата", "Идеята за свръхчовека". Специално осмисляне заслужава фактът, че в общуването си с младите хора митрополит Михаил се позовава на българското поетично наследство. В проповедите си той използва Вазов. Запазени са преписи на стихотворенията "Линее нашто поколение" и "Пустота" (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 98, л. 1-40). Много показателно в дейността на митрополит Михаил е неговото разбиране относно това от кого започва и от кого зависи възпитанието. В този смисъл не са случайност сказките и беседите, които Митрополитът посвещава на жената и на майката (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 108, л. 1-42; Вяра 1943а: 63)¹⁷. В проповедническата му дейност е засегната и ролята на бащата (ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 79, л. 203).

Сн. 7. Младежи от християнското дружество, заснети пред православната църква "Св. Георги" в село Хотанца, Русенско (40-те години на ХХ век)

Обществената активност на митрополит Михаил Доростолски и Червенски се проявява в оглавяването на институции с благотворителен или, както църквата се изразява, с добротворен характер. Митрополитът е Председател на дружеството "Червен кръст" в Русе, Председател на Общоградския комитет за благотворителност, който от 1934 година става клон на Обществено подпомагане, Председател на местния клон на Съюза за закрила на децата, Председател на Комитет, който се грижи за недъгави деца и просяци (Василев; ДА-Русе, ф. 547, оп. 2, а.е. 83, л. 1-80; а.е. 84, л. 1-115; а.е. 93, л. 1-42). По негова инициатива през 1930 и 1931 г. се създават в два от кварталите на Русе детски дневни домове, където работещите родители поверяват децата си на грижата на възпитатели. Сиропиталища, трапезарии, игрища, детски ясли са все факти, потвърждаващи действената грижа за нуждаещите се в Русе и района. В тази връзка би трябвало да се споменат и летовищата.

Летовището "Света Марина"

Със своите природни дадености (гора, река, извор с целебни свойства, въздух, тишина) местността "Аязмото" се оказва място, благоприятно за почивка и възстановяване. Летовището, организирано там, е характеризирано като полупланинско (Отчет 1938: 45).

Нуждаещи се от грижи деца и младежи в десетилетията между двете световни войни не липсват. Тогава възниква и се осъществява идеята за летни ученически колонии. Такава именно колония през 1924 година за пръв път е организирана в манастира "Св. Марина" за бедни и физически слаби ученички от Учителския съвет на Девическата гимназия в Русе и Младежкия червен кръст (Манастир 2012: 42; Кънчев 1930: 23-25). През същата 1924 г. в Русе е създаден Летовищен комитет "Здравец", който започва да организира 30-дневна почивка за деца на море, във Варна (Рошкева 2002: 98).

Като начало на Летовището "Св. Марина" в историята на манастира се споменава 1930 година. То е организирано с благословията на митрополит Михаил и със съдействието на православното християнско братство "Св. Климент Охридски" към църквата "Св. Тройца" в Русе (Манастир 2012: 42). "Митрополията предоставя тамошната си собствена база за нуждите на летовниците. На две смени от 25 дни в нея почиват средно 100-110 деца от прогимназиите и средните училища. По-състоятелните родители внасят такса, а бедните се издържат от помощи, отпуснати от училищните съвети и православните християнски дружества в града, от Митрополията и Касата за обществено подпомагане" (Рошкева 2002: 98; ДА-Русе, ф. 118, оп. 1, а.е. 7, л. 45-51; ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 83, л. 26, 43).

Оскъдни подробности за летовището се откриват в списанието на Доростоло-Червенската митрополия "Вяра и живот". През 1939 г. в кн. 6 в хрониката "Добротворни прояви" е вписано: "На 3 юлий заминава за Св. Марина първата смяна на колонията, състояща се от ученички, а на 3 август - втората смяна от ученици. Летовниците ще бъдат от около 60 души всяка смяна" (Вяра 1939б: 119).

А в сп. "Вяра и живот" от 1941 г. пише: "И това лято от 1 юли до 26 август Митрополията уреди в аязмото "Св. Марина" летуване за ученици и ученички от Русе и други селища на епархията. Тази година в епархията летуваха 222 ученици и ученички, от които 117 в първата смяна и 105 във втората. За пръв път това лято имаше и деца от новоосвободена Добруджа. Големите грижи, положени за летовището и летовниците от страна на митрополията и ръководителите, дадоха повече от задоволителни резултати. Средното наддадено тегло през време на летуването е 2 кг, като някои от летовниците наддадоха от 5 до 7 кг. Изнесените пред летовниците религиозно-нравствени беседи спомогнаха да се събуди интерес към истините на нашата вяра и да се култивират в душите им ценни християнски добродетели. Летовниците от първата смяна бяха посетени от Н. Впр. Митрополит Михаил, заедно с голяма група родители и близки на летовниците" (Вяра 1941: 139).

Впечатляващи с човещината си са и фактите от 1942 г. "Летовниците от първа смяна в "Св. Марина" заминаха на 2 юлий. Постъпили са 115 деца, от които 15 от Силистренското сиропиталище, 10 от с. Попина, 15 от Тутракан, 10 от Ряхово, 7 от работническото братство "Св. Дух" и останалите деца от Русе. Болшинството от децата са крайно бедни и са приети без такса. Тези от Попина, Ряхово и Тутракан са избрани измежду пострадалите от последните наводнения семейства" (Вяра 1942: 99).

През следващите 16 години (1930-1946) тук всяко лято е организирана на две смени от по 25 дни, както вече беше споменато, почивка за деца от основните и средните училища от града и окръга¹⁸. През 1930-1935 г. летовището е поддържано със средства на Митрополията и ученическите православни дружества в Русе. От 1936 г. - със средства на Митрополията и Християнското братство "Св. Климент" към катедралния храм "Света Тройца" (Манастир 2012: 43).

Всъщност оказва се, че във финансирането на летовището участват повече страни, като с годините право на летуване придобиват вече не само бедни ученици, но и такива на по-състоятелни родители. Такса от 700 лв. за една смяна е била внасяна от последните. От тях 100 лв. са били за превоз до манастира. Останалите средства са от парична помощ, отпусната от училищните съвети и православните ученически дружества. Финансова помощ се е получавала и от Касата за обществено подпомагане. Колонията разчита и на помощ от Митрополията, която се изразява в отпускане на средства за ремонт на манастирските сгради, в построяването на нови, в закупуването на инвентар, в поддържането на овощната градина. За 1930-1937 г. изхарчената сума е 380 000 лв, а през 1938 г. са изхарчени други 175 000 лв (Манастир 2012: 44; Вяра и живот 1939: 59; ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 6, л. 21-66; а.е. 7, л. 45-50; ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 83, л. 43).

Летовището се обслужва от персонал в следния състав - управител и завеждащ домакинството, който е представител на Митрополията, духовник - духовен ръководител на заниманията, учители - активисти от християнските ученически дружества в града (Манастир 2012: 43; ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 7, л. 45-50).

Редът се определя от правилник за уредба на летовищата в Царството. Поведението е регламентирано от програма, съставена от персонала на летовището. Тя е била насочена към религиозното възпитание и просвета на летуващите и всекидневно включвала присъствие на утринната и вечерната молитва в църквата, разучаване на християнски песни, църковни химни, молитви, слушане на беседи, някои от които изнасяни от самия митрополит Михаил. Освен в религиозно-нравствен план, летовниците били възпитавани и в уважение към държавността. Всяка сутрин тържествено било издигано българското знаме, при което децата и младежите пеели държавния химн "Шуми Марица".

Програмата включвала също игри, излети, гимнастически упражнения, слънчеви бани, забави край летовищния огън. Все неща, които предполагат физическо укрепване и емоционално разтоварване.

Много сериозно внимание е било отделяно на храната и храненето като средство за физическото укрепване на летовниците. Доказателство за изпълненото предназначение на летните колонии се търси в промяната на телесното тегло. Летуващите са били теглени при постъпване и при напускане на колонията.

Има приблизителни данни за броя на летуващите, за обгрижващия ги персонал (духовници и учители), за приходите и разходите през определени години (Манастир 2012: 42-45; Отчет 1938: 45-50).

Промените в практиката на летовището започват от 1947 г., когато се въвежда нов "Правилник за организация и устройство на църковните летовища" (Василев). Тогава именно съорганизатор на Митрополията за Лятната колония в манастира "Св. Марина" става ДПО "Септемврийче". Последица от това е нарушената програма за религиозно-нравствено възпитание¹⁹. Ръководителите на септемврийчетата не само че пречели на децата да посещават църковната служба, но целенасочено, чрез съответната литература, ги възпитавали в атеистичен дух и неуважение към свещениците.

По тази причина участието на Митрополията като организатор на Летовището отпада след 1947 година²⁰. До 1963 г. няма данни за детски летни колонии тук. През 1963 г. със съгласието на Митрополията бил сключен договор (от кого) с ТКСЗ-то в с. Острица за отдаване на част от килиите (13 стаи) и други помещения под наем с цел да се организира пионерски лагер за децата от Острица и съседните села (Манастир 2012: 45). През следващите години тук се провеждат пионерски лагери²¹, заменени през 1969-1970 г. от военно-полеви лагери, организирани от отдел "Народна просвета - Русе". През 1970-1971 г. за военното обучение на средношколците, което трае три месеца (април-юни), са използвани сградите на митрополията, както и бараки, докарани от Мадан. Впоследствие, когато през 1975 г. военно-полевият лагер става целогодишен, Окръжния народен съвет строи нови сгради за обитаване и столова, но не освобождава сградния фонд на митрополията (Манастир 2012: 24-25; 46).

В електронната страница на манастира, където са вписани и впечатления на посетителите му, се споменава, че от 1993 г. е възстановена детско-юношеската колония (Каранвърбовски 2010-2019). Дали това е еднократен опит или практика с продължение? И дали изобщо информацията е вярна? Когато пред декември 2018 година посетих Негово Високо Преосвещенство Русенския митрополит Наум по повод на тази именно дейност на Митрополията, той не я потвърди. Но по време на моето посещение в манастира на 25 март 2019 г. - Благовещение от проведените там разговори се убедих, че желание за възобновяване на работата с деца и младежи не липсва и че се предприемат дейности около възстановяването на наследения занемарен сграден фонд, което би позволило възраждането на една традиционна за манастира практика, съобразена с новите условия и интересите на подрастващите. Стъпка в подготвяне на почвата към поведение, което би ги упътило отново към храма, са организираните през 1990 година курс за учители по вероучение и курс по църковно пеене (Иванов 2007: 206).

Размисли в търсене на отговор

Фактът, че примерите, на които се спирам, са от миналото, съвсем не означава, че днес добротворството е добродетел, изчезнала сред българите. Съвременното й представяне обаче би могло да бъде предмет на отделно изследване. Примерите от миналото време са особено показателни със скромността на добротворците - младежи и девойки, мъже и жени, свещеници и миряни, богати и бедни. Днес благотворителността, поне в официалните й проявления, е някак шумна, показно демонстрирана. Проявите й в минало време създават впечатление за съвместяване на усилията на Църквата, държавата и обществото, при което водещ морален авторитет е Църквата.

Не можем обаче да очакваме абсолютно подражание на миналото чрез повторение на общественото поведение, целите, задачите и формите на благотворителността. За по-малко от век настъпиха необратими промени в отношенията човек/общество-институции. Достатъчно е да се спомене силовото отдалечаването на българина от Църквата в недалечното минало. Днес поривът му да се приобщи отново към нея е белязан от липсата на елементарна християнска грамотност. Очакваше се държавата чрез училището да направи нещо в тази насока, но за съжаление, това не се случва. Има примери за религиозно обучение на деца към някои храмове, но като че ли самото общество не изпитва особена потребност от християнска просвета. А тя би трябвало да се разпростре не само върху децата и младежите. Днешните представители на третата възраст са хора, расли във времето на атеизма. Може ли да се очаква резултат от християнската просвета, ако тя няма подкрепата на всички поколения в семейството. Струва ми се, че докато това не се осъзнае, общуването с Църквата ще продължи да се свежда до кръщение, венчавка и опело. И водосвети, излъчвани по телевизията. Това е един потребителски по своя характер начин на общуване, при който съвременният човек има очаквания и изисквания към Църквата, но като че ли не осъзнава, че ЦЪРКВАТА е всъщност общност от вярващи, а той като част от тази общност има не само възможност да получава благослов при определени условия, но и задължения²². Въпросът е как да достигне до прозрението за собствената си отговорност като мисъл, слово и поведение търсещият човек? И как би трябвало да изглежда тя (отговорността), особено ако този човек е получил в наследство завета "дръж се у Бога"?

БЕЛЕЖКИ

1. Много любопитен е фактът, че с годините легендите се множат. По данни за с. Каран Върбовка в Уикипедия (Каран 2017) има местна легенда, според която източно от манастира е заровена каляската на цар Иван Шишман. [обратно]

2. Във втората публикация на авторките Виолета Димова и Жечка Сиромахова, озаглавена "Скривалище при с. Каран Върбовка, Русенско" (Димова, Сиромахова 1973: 25-27), има известна разлика спрямо предишната публикация на авторките в русенския в. "Дунавска правда" относно изписаните букви върху плочата, покрива на входа на скривалището и насочеността на тунелите. В тази по-късна публикация скривалището не е определено като "хайдушко". [обратно]

3. Вж. в Манастир (2012: 11-12): "Света Великомъченица Марина" - житие от Станчо Кънчев, с. 30; Житие на Св. Теодосий Търновски, издадено от х. Тодор Фъртунков във Велико Търново през 1908 г., с. 3. Вж. също публикация за манастира "Св. Тройца" край Велико Търново от Ал. Жеков през 1936 г., с. 21. [обратно]

4. Споменава се и друга чешма, строена през 1969 г. от "Водно стопанство" - Бяла, която обаче не е ползвала водата на лековития извор. Водата пресъхнала и чешмата е била съборена (Манастир 2012: 21). През 1972 г. е направена чешма извън църквата с три чучура. [обратно]

5. В дописка на Никола Михайлов във в. "Русенска поща" от 1936 г. са описани впечатленията му от храмовия празник на аязмото "Св. Марина". Авторът споменава за стотина бараки, като изказва предположението, че са на търговци от Североизточна България (Манастир 2012: 41-42). [обратно]

6. Авторът се позовава на Архив на Русенската митрополия, папка "Ценни исторически документи за манастира "Св. Марина" - Каран Върбовка, л. 22. [обратно]

7. От разговор със служители на манастира "Св. Марина", проведен на 25 март 2019 година, се разбра, че по времето, когато обителта е била използвана като база за военно обучение на средношколци, манастирската църква е била скрита зад пана, облепени с лозунги. Дърветата и храстите около нея също са я правили невидима. Тази информация беше потвърдена и от посетителка на манастира, която през 80-те години на ХХ век е била командирована тук, за да следи за поведението на учениците си, задължени да минат през военно обучение. Тя сподели, че по онова време църквата наистина не се е виждала. [обратно]

8. Ориентир за датирането на събитията са годините 1834-1850, през които княз Богориди е управител на остров Самос. [обратно]

9. Инцидентът с нападението на банда турчета явно е организирана провокация с цел да се наруши нормалният живот на обителта. Всъщност откакто е станало чудото с проглеждането не само българите-християни, но и турците се отнасят с почит към това свято място. Някои от тях го посещават и на самия храмов празник. Впечатления от празника през 1928 г.: "По-малко посетители от предишни години. Турци наред с християни палят свещи и си наливат вода" (Манастир 2012: 40-41). [обратно]

10. Тези подробности сподели игуменът йеромонах Филарет при посещението ми в манастира на 25 март 2019 г. [обратно]

11. Не намирам потвърждение на писаното за дневни подслони за деца на работнички в с. Хотанца. За Русе това вероятно е факт, но в селото, където съм родена и за което съм писала дипломна работа, подобни сведения не съм открила. [обратно]

12. Сред опитите за облекчаване на бедственото положение са предложенията за закон за безлихвен заем, закон за оземляване, закон за поощряване на жилищното строителство чрез освобождаване от данъци до 10 години (Василев). [обратно]

13. Като пример за участие в това движение за добротворство ще бъде посочено с. Хотанца, Русенско, родното село на моите предци и родители. Аз също към родена тук. В случая по-значим е обаче фактът за активността на неговото православно население, засвидетелствана в дописка на свещеник Петко Райков, публикувана в сп. "Вяра и живот" (Вяра 1943б: 95): "С. Хотанца, Русенско. Православното християнско братство "Св. Георги" и през тази година развива усърдна дейност на църковното поле. На първия ден на Рождество Христово се уреди с дейното участие на учителката Боянка Б. Бежева коледна елха за децата, на които се раздаде подаръци. На първия ден на Възкресение Христово под ръководството на учителката Павлинка Ст. Попова се уреди и изнесе битова вечер, която бе масово посетена. Събраният приход от 1200 лв. ще се използва за обзавеждане на безплатна братствена аптека. Редовно през тази година братството уреждаше библейски курс, в който досега се застъпиха 18 урока. Разпространени са 5 Библии, 3 Нови заветъ и друга религиозна книжнина. Юношеското християнско дружество "Св. Иван Рилски" събра от коледуване 2770 лв., от която сума даде на църквата помощ 1200 лв. Детското православно християнско дружество изнесе с добър успех пиеската "Имен ден на баба". Получи се чист приход 722 лв. Дружеството възнамерява в скоро време да сдобие училището с религиозен олтар, за която цел са осигурени вече 6150 лв.". За нагледност на казаното са приложени снимки (№ 4-7) на младежи от с. Хотанца, участници в дружествения християнски живот, които чрез театрална самодейност и друг вид прояви стават причастни на благотворителността. Младежите са заснети в присъствието на своите духовни наставници - отец Петко Райков и учителките Павлина Попова и Боянка Бежева. [обратно]

14. Има разминаване в датировката на учредяването. Според О. Кръстева този съюз възниква през 1934 г. [обратно]

15. Личната причастност се дължи на факта, че майка ми, на която е посветен този текст, е имала щастието на няколко пъти да види митрополит Михаил (при освещаването на православния храм в с. Хотанца, по време на молебен за избавление от суша в същото село и по време на летуването й в манастира "Св. Марина") и в нейния живот той беше най-авторитетният духовник, до когото е имала възможността да се докосне в едно масово общуване на християни с духовния им пастир. [обратно]

16. Словото е било публикувано във в. "Отечествен фронт" от 17 септември 1946 г., бр. 625, с. 1. [обратно]

17. През 1943 г. Денят на майката - Благовещение е отбелязан с утро в църковния салон. Митрополит Михаил произнася приветствена реч и раздава награди на многодетни майки. Вж. сп. "Вяра и живот" (1943а: 63). [обратно]

18. Русенският клон на Съюза за закрила на детето възнамерява да организира и една смяна за почивка на бедни работнички в манастира "Св. Марина", но тази идея от 30-те години на ХХ век не се осъществява (ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 7, л. 50). [обратно]

19. Пример за последиците от занемаряване на религиозно-нравственото възпитание са посегателствата върху манастирското имущество. През 1970 г. злосторници от военно-полевия лагер чупят стъклата на църквата и открадват едно сребърно кандило. През 1974 г. по време на празничен престой от 9 до 11 септември на група ученици от Техникума по корабостроене в Русе в църквата е проникнато с взлом и са откраднати икони, утвар, книги, пари. След две години крадците са открити и част от непродадените предмети върнати на манастира (Манастир 2012: 28-29). [обратно]

20. През 1947 г. в манастира е организиран Курс за подготовка на спортни съдии (Манастир 2012: 48). [обратно]

21. Обществената нагласа е да се използва обителта като място за отдих на деца и юноши, а околностите й - като място за почивка чрез строеж на почивни станции за работници върху манастирски имоти. Поради протеста на Митрополията идеята не се осъществява в първоначалния й вид, но през 1977 г. в гората край манастира е построен ресторант "Горски кът", който става притегателен център за развлечения на туристи и на населението от близките села. [обратно]

22. Създава се обаче впечатление, че изискванията на църковната йерархия към миряните са занижени. В миналото девойка, която е пристанала, не е венчавана в храма, а в домашни условия. Според мене Църквата би трябвало да обърне внимание на обществото, че спазването на християнския морал е задължителна норма, ако искаш да получиш Божията милост и благослов. Вярно е, че има бедни и нещастни хора, но причините за това днес се различават от причините през 20-те-40-те години на ХХ век, довели до разгърната благотворителност. Едни са нагласите на обществото, когато трябва да се хранят, лекуват и възпитават сираци, осакатени от войните хора, овдовели, разорени, жертви на национален погром. По съвсем друг начин стоят нещата в мирно време, когато изоставените и лишени от родителски грижи деца са жертва на родителска безотговорност. Вместо да се измислят нови форми за обществено обгрижване, не е ли редно някоя институция (напр. Църквата) да порицае явлението "създаване на социални сираци при живи родители". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Александров 1998: Александров, Йордан. Света Великомъченица Марина. Целително Аязмо, манастир "Св. Марина" край с. Каран Върбовка, Русенско. Каран Върбовка: Девически манастир "Св. Марина", 1998, 22 с.

Архимандрит Вениамин 2012: Архимандрит Венеамин (Кънчев). Кратка история на манастира "Св. Марина" с прочутото аязмо край с. Каран Върбовка, окръг Русенски. Русе, 1977. Също: Манастир "Св. Марина", с. Каран Върбовка, Русенска епархия. Русе, 2012, с. 5-31.

Архимандрит Виктор 2012: Архимандрит Виктор (Мутафов). Допълнение към Кратка история на манастира "Св. Марина". // Манастир "Св. Марина", с. Каран Върбовка, Русенска епархия. Русе, 2012, с. 32-60.

Василев б.г.: Василев, Йордан. Социалната, благотворителна и добротворна дейност на Българската православна църква 1915-1950 година. // <http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1915-50_vasilev.htm> (05.05.2019).

Вяра 1939а: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1939, кн. 3.

Вяра 1939б: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1939, кн. 6.

Вяра 1941: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1941, кн. 7.

Вяра 1942: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1942, кн. 5.

Вяра 1943а: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1943, кн. 4.

Вяра 1943б: Вяра и живот. Списание на Доростоло-Червенската митрополия, 1943, кн. 6.

Грънчаров 1908: Грънчаров, Михаил. "Летний крин", или мъчението на Св. Марина, Русе. Трето издание. Русе, 1908.

Димова, Сиромахова 1971: Димова, Виолета, Сиромахова, Жечка. Хайдушко скривалище. // Дунавска правда, бр. 159, 08.07.1971.

Димова, Сиромахова 1973: Димова, Виолета, Сиромахова, Жечка. Скривалище при с. Каран Върбовка, Русенско. // Музеи и паметници на културата, 1973, кн. 3, с. 25-27.

Енциклопедия 2000: Енциклопедия "Дарителство, дарителски фондове и фондации в България". Т. 1. София, 2000.

Житие 1991: Житие на Св. Великомъченица Марина. // Жития на светиите. Под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев). София: Синодално издателство на Българската православна църква, 1991.

Иванов, Попов 1927: Иванов, Александър, Попов, Милю. Българските манастири. София, 1927.

Иванов 2007: Иванов, Иван. Село Каран Върбовка. Русе, 2007.

Йорданова 2012: Йорданова, Жанета. Манастирски извор лекува болни. // My Pics Mania, 01.05.2012 <http://mypicsmania.weebly.com/more-trips/18> (07.05.2019).

Йорданова 2006: Йорданова, Юлия. Житие на етнографа. Принос към опознаването на Димитър Маринов. // Електронно списание LiterNet, 30.03.2005, № 3 (64) <https://liternet.bg/publish5/iuiordanova/dmarinov.htm> (07.05.2019). Също: Български фолклор, 2006, № 1, 5-21.

Каран 2017: Каран Върбовка. // Уикипедия, 05.02.2017 <https://bg.wikipedia.org> (07.05.2019).

Каранвърбовски 2010-2019: Каранвърбовски манастир "Св. Марина". // Bulgarian Monasteries, 2010-2019 <http://www.bulgariamonasteries.com/karanvarbovski_manastir.html> (07.05.2019).

Кръстева 2002: Кръстева, Оля. История, дейност и състав на ставропигиалното женско монашеско братство "Бял кръст". // Духовна култура, 2002, кн. 7, с. 10-18; кн. 8, с. 8-19.

Кънев 1930: Кънев, Станчо. Света Великомъченица Марина. Житие. Русе: Издание на сп. "Вяра и живот", 1930, 30 с.

Манастир 2012: Манастир "Св. Марина", с. Каран Върбовка, Русенска епархия. Русе, 2012.

Милошев б.г.: Милошев, Борис. Социалната дейност на църквата 1919-1949 г. // Pravoslavieto.com, б.г. <http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1919-44_miloshev.htm> (07.05.2019).

Младенова 2007: Младенова, Марина. Традициите в областта на религиозното образование според архиви и документи. // Двери.бг, 23.05.2007 <https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,105/catid,71/id,4364/view,article> (07.05.2019).

Михайлов 1936: Михайлов, Н. Св. Марина. // Русенска поща, 02.08.1936.

Ненов 2000: Ненов, Николай. Следи от култа към Света Марина в песенния фолклор на Русенско. // 1100 години култ към Св. Иван Рилски. София: ИИК "РОД", 2000, с. 105-110.

Ненов 2002: Ненов, Николай. Аязмото на Света Марина край село Каран Върбовка, Русенско. Фолклорни измерения на култа. // Българска етнология, 2002, кн. 2, с. 107-112.

Нов ефимерий 2011: Нов ефимерий в Каранвърбовския манастир "Св. Марина". // Българска Патриаршия, 22.03.2011 <http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=41537> (07.05.2019).

Огнянович 1843: Огнянович, Константин. Летний крин, или страдание Светая великомученици Марини. Описано на простоболгарский язик. Цариград, 1843.

Отчет 1938: Отчет за десетгодишната благотворителна дейност на клона и организациите, членуващи в него. Съюз за закрила на детето в България, Русенски клон. Русе, 1938, с. 45-50.

Пеев 1941: Пеев, Пею. За силата на аязмената вода на Света Всехвална Великомъченица Марина. 1941.

Рангелов 2016а: Рангелов, Веселин. Пространствена и функционална организация на манастирските дворове в България. Варна: Електронно издателство LiterNet, 2016 <https://liternet.bg/publish31/v-rangelov/manastirskite/index.html> (07.05.2019).

Рангелов 2016б: Рангелов, Веселин. Атлас. Сборник помощни материали при изучаване на българските манастирски комплекси. Варна: Електронно издателство LiterNet, 2016 <https://liternet.bg/publish31/v-rangelov/atlas/index.html> (07.05.2019).

Рошкева 2002: Рошкева, Ренета. Благотворителността за деца в Русе в годините между двете световни войни. Съюз за закрила на децата в България, Русенски клон. // 35 години нумизматично дружество "Червен", Русе. Юбилеен сборник. Русе: Държавен архив - Русе, 2002, с. 90-103.

Сотиров 2008: Сотиров, Павел. Българските манастири - пазители на духовността през вековете. София: Май, 2008.

Уредба 1923: Уредба и ръководство на Православните Добротворно-Просветителни братства в България. // Църковен вестник, бр. 13, 1923, с. 4-7.

ИЗВОРИ

Библиотечна книга от личната библиотека на митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Оригинал. Ръкопис. 25.12.1936.

В(изирев). Тридесетгодишно митрополитско служение. Биографична статия за митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Поздравителни телеграми, писма и др. във връзка с юбилея. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

В(изирев). С ръка върху Божието рало. Биографична статия за митрополит Михаил Доростолски и Червенски, поздравителни телеграми, писма и др. във връзка с 25-годишната му митрополитска дейност. Оригинал. Ръкопис. Машинопис. 08.04.-15.07.1952.

ДА-Русе, ф. 43к, а.е. 63, л. 15-17.

ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 6, л. 21-66 (Годишен отчет за дейността на Клон Русе на Съюза за закрила на децата в България, 1926-1944 г.).

ДА-Русе, ф. 118к, оп. 1, а.е. 7, л. 45-51 (Съюз за закрила на децата в България. Русенски клон. Отчет за десетгодишната благотворителна дейност на клона и организациите, членуващи в него, Русе, 1938).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 14 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 20, л. 1 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 24, л. 1-53 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 27, л. 1-47 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 28, л. 1-79 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 31, л. 1-94 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 47, л. 1-130 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски). Статии от вестници (подлепени изрезки) из българския църковен и обществен живот. Печатно. 15.10.1928-16.07.1942.

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 48, л. 1-80 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 58, л. 1-50 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 69, л. 1-320 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски). Встъпителни и заключителни слова на митрополит Михаил Доростолски и Червенски пред свещенически конференции. Оригинал. Ръкопис. Машинопис. Март 1954-май 1958.

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 78, л. 1-82 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 79, л. 1-275 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски). Духовни проповеди, писани и произнасяни от митрополит Михаил Доростолски и Червенски на негови служби в български храмове и манастири. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 83, л. 1-80 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 84, л. 1-115 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски). Списъци на бедни семейства, на дарители, писма и др. от извършваната благотворителна дейност в Русе и в страната. Оригинал. Ръкопис. Манинопис. Печатно. На български, руски и румънски език. 30.11.1912-декември 1947.

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 93, л. 1-42 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 98, л. 1-40 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 100, л. 1-29 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски).

ДА-Русе, ф. 547к, оп. 2, а.е. 108, л. 1-42 (Митрополит Михаил Доростолски и Червенски). Сказки и беседи на митрополит Михаил Доростолски и Червенски за жената и майката. Оригинал. Ръкопис.

Духовни проповеди и сказки на митрополит Михаил Доростолски и Червенски, писани и изнасяни от него в български храмове и манастири по различни поводи. Оригинал. Ръкопис. Машинопис.

Завещание на митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Машинопис. 03.04.1961.

Отчети, устави, писма и др. от дейността на Комитета за подпомагане на бедни и недъгави хора и неговия Русенски клон. Оригинал. Ръкопис. Машинопис. 10.09.1927-31.12.1937.

Правилници, отчети, писма и др. от дейността на детски благотворителни организации във Варна и Русенския клон на съюза за закрила на децата в България. Оригинал. Ръкопис, Машинопис. Печатно. 1903-1943.

Рецензии от митрополит Михаил за богословски учебници. Оригинал. Машинопис. 19.03.1912-19.04.1926.

Речи и слова на митрополит Михаил Доростолски и Червенски, писани и произнасяни от него по различни служебни поводи. Оригинал. Ръкопис. Машинопис. 21.02.1903-05.06.1950.

Сказки и беседи на митрополит Михаил, Доростолски и Червенски, за младежта. Оригинал. Ръкопис. 21.04.1929.

Статии от вестници и поздравителни телеграми за митрополитския избор на Михаил Доростолски и Червенски. 03.-21.04.1927.

Статии от вестници (подлепени изрезки) из българския църковен живот. Печатно. 12.12.1928-23.02.1940.

Статии от вестници (изрезки) за детето. Печатно. 04.05.1930-04.12.1943.

АРХИВ НА РУСЕНСКА МИТРОПОЛИЯ

Папка "Ценни исторически документи за манастира "Св. Марина" - Каран Върбовка".

Папка "Летовище "Св. Марина". Разход, 1946.

Папка "Разни преписки", 1949.

Папка "Постройка, ремонт и обзавеждане на църкви", 1947.

Писмо от митрополит Софроний до архимандрит Вениамин, изх. № 2088/5.ХI.1965.

Писмо от игумения Харитина до Митрополит Софроний от 22.04.1966 г.

Писмо от Изпълкома на ОНС-Русе, № I-ро 9554/24.12.1968 г.

Протокол на Епархийския съвет № 2/2.04.1986 г. Т. 25.

Разкази за чудодейното действие на лековитата вода (по записи на Архимандрит Венеамин).

ДРУГИ ИЗВОРИ

1. Споделени спомени от доцент Лилия Манолова на 29.11.2018 г. Преди девети септември мини "Перник", държавно предприятие, в което баща й работел като чиновник, организирали за децата на своите работници летни детски колонии в Кладнишкия манастир и в Земенския манастир. Бащата на Лили бил изпращан там като домакин на колонията.

2. Вж. Йорданова (2012). Тук се споменава, че с пари от Брюксел на стойност 383 хиляди лева ще бъде обновена магерницата към обителта "Света Марина", където ще бъдат предлагани местни ястия. Вероятно това е част от бъдещата програма на Фолклорния фестивал "Жива вода", който читалище "Светлина 1904" в Каран Върбовка организира от 2010 година ежегодно. Като място на фестивала, открит на 1 юли 2018 година за девети път, се посочва долината на р. Черни Лом. Пак в тази връзка се споменава и за "хайдушкото скривалище", като се очаква то да предизвика интерес сред туристите.

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2019, № 5 (234)