ГЛАВОБЛЪСКАНИЦИ В ТЪРСЕНЕ НА НЕЕДНОЗНАЧНИ ОТГОВОРИ, ИЛИ БЕЛЕЖКИ ПОД И НАД ЛИНИЯ

Гатя Симеонова

web

В памет на Раковски

Възможно ли е да се намери потвърждение за истинността на езотеричната хипотеза за произхода на човека и то в извори с традиционно народно българско потекло? Това е въпросът, който ме е обсебил, след като заподозрях възможност ако не за отговор, то поне за основателен повод за размисъл.

Закъснели въпроси

Какво се знае за произхода на човека? Какво зная аз? Зная това, което са ме учили в училище, което съм се опитала да открия в книгите, а в последно време и в интернет - мястото за масово бързо осведомяване относно най-новите научни търсения. И какво съм научила? Че съществуват няколко хипотези, измежду които най-популярна в годините на моето образоване и самообразоване е хипотезата за произхода на човека от маймуната. Съществуващата преди нея хипотеза за сътворяването на човека от Бог не можеше да бъде изучавана и разпространявана като знание в едно общество с атеистична нагласа. Хипотезата за извънземния произход на човека, основаваща се на предположения, а не на неоспорими доказателства (не че предишните хипотези разполагаха с нещо убедително по въпроса) се родееше с научната фантастика.

Най-необяснимото от гледна точка на здравия разум е, че "разумният" човек се стреми да търси отговор на неразгадаемите въпроси за произхода на човека и човечеството. На какво точно се дължи любопитството му? Дали то е здраво или е израз на нездрави подтици? Дали има връзка със загубата на памет за собственото си начало, или е вид безсмислено интелектуално развлечение? Не мога да отговоря на подобни въпроси нито в ролята на говорител на човечеството, нито от свое име. Подлагам се съзнателно на тази главоблъсканица в търсене на нещо, което ме тревожи със своята загадъчност. В подобно търсачество има и елемент на огорчение от прекалено подчертаваната и "научно" обоснована връзка с маймуната. И то, ако се съди по "авторитетната" интернет информация, връзка пряка, без подробности за липсващото междинно звено, за маймуно-човека или за човеко-маймуната. Или за т.нар. диви хора, обект на проучване от съвременната криптозоология. Ето го достъпното съвременно определение в Уикипедия.БГ: "Човекът, наричан също разумен човек (Homo sapiens), е вид бозайник, представител на триб¹ (Hominini). Заедно със шимпанзетата, горилите и орангутаните той образува семейството на човекоподобните (Hominidae). (...) Човекът е сухоземно животно, което се характеризира с изправен стоеж и бипедална локомоция, фина моторика на ръцете и широко използване на инструменти, както и усложнена употреба на езика в сравнение с останалите животни, по-голям и усложнен мозък и формиране на високоорганизирани общества". Дори речта, която авторитетни учени като Поршнев, автор на труда "За началото на човешката история" (Поршнев 1981), смятат за основен фактор на очовечаването, в посоченото по-горе определение се оказва и животинско достояние. Унижават ме определения като "бозайник" и "сухоземно животно". Истината е, че сме живи същества и сме отхранени чрез бозаене. Но къде остава еволюцията, която уж ни е извела от света на животните? И не е ли креационистката хипотеза от свещените книги, митовете и легендите опит да се възвиси "животното", като му се препише произход на сътворено от Висша сила (Божества според "Епоса на Гилгамеш", Бог според Светото писание). Подобна хипотеза, въплътена в образите на Гилгамеш, Енкеду, Адам и Ева, не просто преориентира мисленето относно антропогенезиса, не просто подчертава истинската роля на Твореца, но като че ли е сътворена, за да повдигне самочувствието на човека като го равнопостави не на животното, а на творящото Начало, наричано Бог. Потвърждение на подобно допускане откривам в следния надслов на Раковски към статията му "Българското старонародно вероизповедание": "Самата природа е подбудила първаго человека да ищи едно висше от себе си същество, кому е отдавал створението мира. Първите человеци са славили божеството в проявленията природни, а не самите твари, т.е. в тях са славили безсмъртните начала, които я оживляват и съдържават: олицетворенията и многобожието са последни явления в повестностти человечества" (Раковски 1988б: 349).

С поглед към нашите извори

В руслото на креационистката представа за появата на човека са и традиционните народни знания на българина по този въпрос. Недопустимо е да се мисли, че българинът-християнин от ХIХ и началото на ХХ век, откогато датират най-богатите извори за традиционния български светоглед, не е бил запознат с някои от християнските версии (канонична или апокрифна) за произхода на човека. Според ортодоксалната версия човекът е последното и най-висшето творение, създадено от Бога на шестия ден от сътворяването на света (Бит. 1:26-27; 2:7). С повече подробности, които отвеждат към езически космогонични митове, е представено създаването на човека в някои богомилски апокрифи.

В "Тайната книга" на богомилите се откриват два отговора на въпроса кой е създал човека. Според първия в духа на богомилската концепция за греховността на света дяволът е творец на човека, при това в битността му на мъж и жена. Пак той е и причина за грехопадението на хората², което води изгонените от рая и техните потомци до пълна зависимост от дявола и в живота, и в смъртта³. Вторият отговор, който е по-общ и се отнася до създаването на същества с телесна форма, недвусмислено сочи Бога-отец като създател: "И господ ми рече: "Слушай, Йоане, възлюблен на моя отец. Невежите злоупотребяват също като казват, че моят отец бил направил тела от пръст; всъщност той създаде чрез духа светаго всички небесни добродетели, те обаче, поради вероломството си, получиха смъртни тела от пръст и бидоха осъдени на смърт". И пак аз, Йоан, запитах господа: "Как тъй може човек от дух да бъде в плътско тяло?", на което господ ми рече: "Паднали от небето ангели влизат в тялото на жените и приемат плът от плътска похот, и от духа се ражда дух, а от плътта плът; така се свършва царството на сатаната в тоя свят у всички народи" (Тайна 1981: 291).

Според текста на апокрифа "За Тивериадското море" създаването на човека е станало след грехопадението на Сатанаил и в това начинание Господ и дявола се оказват сътворци: "След това бог създаде рай на изток и намисли да сътвори първия човек Адам. Той създаде тялото му от седем части: от земята - плътта, от камъка - костите, от морето - кръвта, от слънцето - очите, от облака - мисълта, от вятъра - диханието, от огъня - топлината. После господ отиде на небето при своя баща, за да вземе душата на Адама. Сатаната, като не знаеше какво да му направи, надупчи адамовото тяло с пръстите си. И дойде бог при своето създание, при тялото Адамово, и го видя цялото надупчено. И рече господ: "А, дяволе, как си посмял така да направиш с моето създание?". Дяволът отговори: "Господи, ако някой човек нещо го заболи, той тебе ще поменува". А господ запуши отвътре раните на Адам и оттогава се заченаха болестите" (Старозаветни 1981: 32).

Не за пръв път се позовавам на апокрифите като извор за сътворението на човека, но за пръв път привлича вниманието ми нещо много съществено, което ми е убягвало при предишни прочити. От цитирания текст се разбира, че създател на човешкото тяло, ползващ като градивен материал основните стихии (огън, въздух, вода, земя), е Господ. Кой е обаче този Господ, който има баща и от когото е взета и донесена на земята душата на Адам, преди да му бъде вдъхната? Тези убягнали от вниманието ми подробности ме навеждат на предположението за новозаветна интерпретация на сътворяването на човека, според която неговото тленно тяло е творение на Бог-син, т.е.на Иисус Христос, но това се случва в изпълнение на промисъла на Бог-Отец и с действеното участие на Светия Дух, въплътен в душата. Намирам основание за подобно допускане в Символа на вярата. В "Тайната книга" на богомилите Господ, с когото разговаря Йоан и който отново споменава своя Отец, свидетелства, че именно Отецът е Творец - Създател на всички същества чрез Светия дух. Замислени като "небесни добродетели", те в грехопадението си стигат до смъртния, въплътен в пръст човек.

В традиционните народни представи и вярвания на българина-християнин, отразени в етнографски извори, записвани през ХIХ и ХХ век, Господ е създател на човека. В простонародния вариант създаването на човека е божествена дейност, която минава през няколко етапа, на всеки от които е възпрепятствана от сатанинска намеса (Симеонова 1998: 118-119). Народният ум обаче не се впуска в теологични подробности, а отделя внимание на поредицата от различни на външен вид и пригодност към земния живот хора, сътворени от Бога. У Димитър Маринов четем следното: "Народната вяра разказва, че днешният човек не е бил създаден изначално, а много после. Преди него е имало други два вида човеци; тия са: а) Джидовина-човек. Дядо Господ най-напред направил човека много голям и много висок, наречен от вярата народна джидовина човек, исполин, латинец. Тоя човек бил толкова висок, щото достигал с ръката си небето. Но тоя човек излязъл непригоден за живот. Като много висок, той не можел да се превива и навожда, за да поеме нещо от земята, защото кръстът му се прекършвал. Освен това джидовина-човек имал и още една непригодност: като ходел, той не можел да вижда пред себе си и много често се спъвал, та падал; и веднъж паднал, той мъчно се изправял на краката си. Тогава дядо Господ направил друг човек: б) Педя-човек. Педя-човек, наречен от народната вяра. Тоя човек бил много малък, толкова малък, щото едвам се виждал. Но и той излязъл непригоден за живот. Тоя човек се губел из нивите, ливадите и гъсталаците и ставал много зян от зверове и гадове. Освен това той не можел да върши никаква полска работа. Тогава дядо Господ създал: в) Среден човек. Среден човек, днешният, който стои между първия и втория, т.е. нито много висок, нито много низък. Но при все това останали са като потомци от първите два вида човеци, които се срещат и днеска. Това са: г) Върлина-човек; д) Джудже, човеченце, дживелек; е) Бележен човек (Маринов 2014: 152-153). По-трайна следа в народната памет са оставили исполините, наричани още елини, латини, жидовци, жидове, къпинчовци, песоглавци, цоглавци, цологлавци, буганци, калоянци. Според изворите на Атанас Илиев, те са създадени не преди, а след ниските хора (Българска 1994: 159-160; Илиев 1890-1891; Симеонова 2013: 78).

С умножаването на етнографските проучвания през ХХ век изворите за светогледа на българите се обогатяват. Те включват и темата за произхода на човека, за първите хора и техните названия сред народа, за техния творец, за живота на човека на земята. Вниманието обаче е съсредоточено единствено върху "днешния човек", чийто произход се извежда от Адам. Освен с библейското име Адам/Адъм, първият човек е назован още Аврам/Яврам, титулуван е свети и е споменаван като дедо/деду/деда Адам. Ева, която също е споменавана като света и баба, е била възприемана и като "Света Макя Богородица" (Митология 2008: 423).

Народната вяра продължава да се придържа към библейското обяснение, че Господ сътворил човека по свой образ и подобие - "баш като ньего си". Като божии помощници в някои разкази се споменават ангели. Сътворяването на човека според народната представа преминава през няколко етапа - създаване на тяло от кал, повреждане на тялото от дявола, поправяне на повредите и оживяване на тялото чрез душа, която Бог му вдъхва. "Бог събрал малко земичка (изтръгнал я изпод ноктите си), плюл върху нея и със слюнката си направил кал, която според някои версии премесил със слама. От калта оформил тялото на Адам и го оставил първо на сянка да "позаветрее", а после на слънце, да "поизсъхне". Казва се, че "човекът си е от слюнката на Бога". Дяволът пробил глинената фигура на 41 места. Бог набрал треви и запушил 40 от дупките. Незапушената дупка е мястото, от което излиза душата, когато човек умре (Митология 2008: 424). Сред народа битува и представата, че Адам и Ева "на дяда Боже от реброто са излезнали" (Митология 2008: 424). Така библейското обяснение за произхода на Ева от ребро Адамово се прехвърля и върху самия Адам.

В традиционните устни извори обаче се открива вярване, сходно с богомилското, че човекът е "пулувината на Бог, пулувината на гявола". Съществуват версии, според които народната вяра приписва на Ева изцяло дяволско потекло. В народни приказки обаче се среща обръщението "Керко Ево", изречено от Бога към жената, с което се напомня, че и тя е Божие творение (Митология 2008: 424).

Откриват се и обяснения за някои анатомични подробности, като например как се е появил пъпа⁴ на мястото на Адамовото тяло, повредено от дявола. Или как се е появила "адамовата ябълка", след като Адам не успял да преглътне отхапаното парче от забранения плод. Подробности за вида на Адам и Ева и за техните потомци като космати и покрити с черупки същества се съдържат в някои народни описания: след грехопадението козината/вълната се смъкнала от телата им и те осъзнали, че са голи. Черупките също паднали. Следи от тях останали като нокти по пръстите на грешниците (Митология 2008: 427). Някои от промените, които претърпял Адам, също се дължат на нарушената забрана да се доближава до дървото на познанието. Съществува вярване, че след като хапнал от плода му, Адам се превърнал в камък⁵. Така Господ го наказал за греха, а след известно време се смилил над него и пак го превърнал в човек (Митология 2008: 426). Откриват се и подробности за изначалните детеродни способности на първите хора. Много впечатляваща е представата, че когато "деда Адъм и буба Ева са създавали свето", мъжете раждали⁶. Първоначално Адам имал "пране", т.е. мензис (Митология 2008: 426).

Що се отнася до потомството на първите хора, в народната представа то се разпростира и върху новозаветната част от свещената история. "Съществуват вярвания, че светците съпрузи Адам, наречен и Аврам/Яврам, и Ева, назована и Дева/Дева Мария, са родителите на Иисус Христос. В една от версиите Ева заченала, като изпрала/седнала върху навущата на мъжа си. Това станало на Благовец. (...) Заченатото от Ева дете се родило на Коледа и го кръстили Млада бога. Според друга версия Адам и Ева, наричана и "Света макя Богородица", създали Христос, без да са били женени⁷. (...) Вярва се също, че Адам и Ева съгрешили и се родило момче - светец Никола" (Митология 2008: 427-428).

Любопитно е това наслагване на представи, които позволяват Адам да се идентифицира със старозаветен свой потомък (Ной, Аврам), а Ева - по линия на майчинството - с късния новозаветен образ на дева Мария. По тази линия на осмисляне на човекотворчеството от сътворяването на прародителя Адам до неговата смърт и изкупление специално вглеждане заслужава присъствието на Христос - като свидетелстващ за сътвореното от Отца, като сътворец на творението, като изкупител на първородния грях на тленния човек и неговото потомство. Приемствеността между различните форми на сътворения по различен начин човек според свещената история е проследима и в живота, и в смъртта⁸ чрез съдбовната връзка между знакови наменувани същества, каквито са Адам (одухотворено творение от пръст) и Иисус Христос (въплътилия се в човешко тяло Господ). И народната вяра, и неканоничните апокрифни текстове обогатяват с подробности от новозаветен произход представата за земния път на човечеството (Митология 2008: 427-428).

Препрочитайки Мулдашев

Антропогенезисът като резултат от уплътняването на духа е хипотеза, която е представена в езотеричната литература (Блаватска, Рьорих, Щайнер), но е обоснована и от позициите на съвременната наука в книгите на споделящия нейната правдоподобност Мулдашев⁹. Според езотериците и техните последователи възникналия по този начин човек (и човечество) в своето историческо развитие от едно неуточнено като датировка начало до днес се появява на земната сцена във вид на пет последователно съществували раси. Всяка нова раса се заражда в недрата на предходната. Еволюцията на човечеството (като раси, но и като цивилизации) се проявява чрез приемственост. Що се отнася до логичността и правомерността на научните търсения и обяснения в тази насока, защита и обосновка се открива в следната мисъл на Мулдашев - един от търсещите умове на нашето време: "Трябва да отбележим, че хипотезата за материализирането на психичната енергия има също толкова шансове да бъде доказана, колкото и възприетата в наше време хипотеза за възникването на живота чрез появата на органични молекули и тяхното постепенно усложняване" (Мулдашев 2003: 216).

Езотеричното знание за произхода на човека, представено в достъпна форма от Мулдашев в книгата му "От кого сме произлезли?" (Мулдашев 2003), споменава пет раси, като описва представителите им чрез техните названия, размери, общ външен вид на тялото, състав и особености на плътта, цвят, етапи на вътрешнорасово развитие, интелектуални способности, произтичащи от наличието или отсъствието на връзка с Висшия разум (Общото информационно пространство), начин на общуване, географска среда, степен на развитие на цивилизацията, историческа съдба - време на поява, конфликти, отмиране, междурасови контакти и отношения, отгласи за присъствието им в паметта на съвременното човечество и в състава му. От тях отношение към осмисляния тук проблем имат онези показатели, които се отнасят до външния вид и отчасти до поведението на представителите на различните раси.

Според трудовете на Посветените названията на хората от първата раса са самородени, ангелоподобни; на втората - призракоподобни, по-късно родени, безкостни, безсмъртни; на третата - двояки, андрогини, лемурийци, лемуроатланти; на четвъртата - атланти и на петата - арийци.

Откога всъщност датира появата на човека, щом началото на човечеството поставят ангелоподобните? Ако се съди по споделените предположения на Мулдашев: "Възникването на човека чрез уплътняване на духа е отнело на природата милиони години еволюционен труд" (Мулдашев 2003: 218). Колко точно милиона години е неуместен въпрос, тъй като няма как да се получи отговор. Размножаването у представителите на петте споменати от езотериците раси се осъществява по различен начин, като в хода на прехода от раса в раса се наблюдава приемственост.

С малки разминавания в различните източници ръстът на представителите на различните раси е както следва: ангелоподобните са с размери 40-60 метра; призракоподобните - 30-40 метра; ранните лемурийци - 20 метра, а късните, наричани още лемуроатланти, - 7-8 метра. Самите атланти на ранния етап на своята поява запазват ръста на късните лемурийци - 7-8 метра, като постепенно се смаляват. Височината им е определяна различно - от 5-7, до 3-4 метра. Ръстът на ранните арийци от 3-4 до 2-3 метра с времето се променя и достига размерите на съвременния човек, чиято височина е 1,5-1,7/1,8 метра. Промяната в ръста е осмислена в нейната връзка с преобладаващато духовно или материално начало у съответната раса. "Съществува паралел между развитието на материалното начало при човека и ръста му в еволюционен план. Ненапразно лемурийците и атлантите, които са имали по-високо духовно начало и са умеели да използват психичната енергия, са били и доста по-високи на ръст от нас" (Мулдашев 2003: 274).

При първата и вероятно отчасти при втората раса впечатлението за обагреност се постига чрез светлината. Ангелоподобните са описани като светещи с лунна светлина тела. За призракоподобните се споменава, че са златистожълти, което оставя впечатление за слънчева светлина. Според традиционните народни вярвания на българите обаче призракоподобните са сумрачно белезникави. Лемурийците на ранния етап на своя живот наследяват златистия цвят на своите предшественици. При късните лемурийци вече се споменава за жълт и червен цвят на кожата. Атлантите са описани като многоцветни. Споменават се четири цвята на кожата - жълт, черен, кафяв и червен. Арийците според цвета на кожата на съвременното човечество са представени от хора, определяни като жълти, черни, червени и бели.

Езотеричната версия за произхода на човека включва описания на телата на всяка от расите, с което онагледява многообразието и последователните промени в човекоформите. Ангелоподобните са представени като ефироподобни същества, възникнали чрез уплътняване на психичната енергия. "Протопластичното тяло на хората от първата раса не е било изградено от същата материя, от която се състоят нашите тленни обвивки, и е било с вълнов характер. Те са били циклопи, т.е. еднооки" (Мулдашев 2003: 141-142). Прозрения за произхода на ангелоподобния човек и неговата изначална идентификация с окото откриваме у Мулдашев. Като тръгва от анализ на формата на светещи кълба (т.нар. кълба "прана"¹⁰), регистрирани с цифрова камера, но и като се позовава на ирисодиагностиката, този автор намира потвърждение на предположежението си: "че човек някога е бил човек ирис, т.е. имал е кълбовидна форма, а следи от тази "кълбовидна древност" са се запазили в ириса на окото" (Мулдашев 2007: 294). И още че "...човекът е очен ирис... в биополеви или холографски вариант" (Мулдашев 2004: 324). Регистрираните светещи обекти (кълба със структурата на ирис - четири концентрични кръга с вписан кръст в тях), водят до предположението, че до наши дни различни варианти на ангелоподобен живот в дематериализиран вид обитават земята (Мулдашев 2004: 368).

Призракоподобните като телесност са били по-плътни от ангелоподобните, но безкостни. Те също са били еднооки. В късния етап на развитието им сред тях се появяват хермафродити, т.е. същества с тела, които съвместяват мъжкото и женското начало.

Ранните лемурийци имали тела, по-плътни от онези на призракоподобните, но създадени от меки вещества, поради което хората от тази раса били пластични и гъвкави. При тях за пръв път се появили костите, които укрепили конструкцията на тялото. То увеличило теглото си и станало по-приспособимо към земния живот (по Робсанг Рампа, Мулдашев 2003: 219). "Ранните лемурийци са били двулики и четириръки. Двете им очи са били разположени отпред, а "третото око" - отзад, сякаш са имали две лица. Две от ръцете са обслужвали предната част на тялото, другите две - задната. Предните очи са изпълнявали функцията на физическо зрение, задното - на духовно зрение" (Мулдашев 2003: 142). Късните лемурийци са изглеждали много по-различно - имали са две ръце и две очи, а третото е навлязло дълбоко в черепа, без да престава да бъде орган за връзка с Висшия разум. Те са били почти два пъти по-ниски от своите ранни предходници. Ето как изглежда реконструираният от Мулдашев образ на късен лемуриец, направен по изображенията на очи върху фасадите на тибетските храмове, по разказите на т.нар. посветени хора и според легендите, преданията и религиозните писмени извори: "Ръст 7-8 метра и повече; голям череп; големи, с необикновен вид очи, с двойна извивка на горния клепач; спираловиден клапановиден нос без корен; вертикална цепнатина между носа и устата, отстрани на която са били разположени хриле; малка, хоризонтално разположена уста; малки размери на долната челюст; сравнително големи уши; мощен врат; голям гръден кош; сравнително дълги ръце; плавникоподобни стъпала на краката; ципи между пръстите на ръцете и краката, достигащи до средата на пръстите; жълтеникав цвят на кожата" (Мулдашев 2003: 271-272).

Атлантите според подробното представяне на техния образ, постигнат чрез анализите на Мулдашев, изглеждат така: "Ръст 3-5 м; голям череп с кръгла или купообразна форма; големи, необикновени очи, но двойната извивка на горния клепач е по-слабо изразена, отколкото при лемурийците; прав обикновен нос; вертикалната цепнатина между носа и устата липсва; малка, хоризонтално разположена уста; размерите на долната челюст са по-малки от тези на човека от нашата цивилизация; сравнително големи уши; мощен врат; широк гръден кош; сравнително дълги ръце, стигащи до коленете; плавникоподобни стъпала на краката, но тази характерна черта е застъпена в по-малка степен, отколкото при лемурийците; ципи между пръстите на ръцете и краката, стигащи до средата на пръстите; скрит полов орган у мъжете; цветът на кожата - жълт, червен, кафяв, черен" (Мулдашев 2003: 272-273).

Външността на петата раса, арийците, придобила чертите на съвременните хора (Мулдашев 2003: 143-144).

Названията на първите две раси свидетелстват за начина на възникване, реда на появата и градивото, недвусмислено сочещо участието на стихиите огън/светлина и вода/въздушна влага. Що се отнася до вида на плътта на хората от следващите раси, от пластична, съставена от меки вещества, което я прави гъвкава, чрез вътрешнорасови унаследени промени тя придобива уплътняване и твърдост при късните лемурийци и атлантите. Вероятно не случайно точно представителите на тези раси успяват да постигнат състоянието сомати - каменноподобна форма на тялото при спиране на жизнените процеси в него. Много известният в българските митични и юнашки песни мотив за раждане на юнак от камък би могъл да се осмисли като потвърждение за обратен процес - към възстановяване на жизнените функции на вкамененото човешко същество, което от непосветените се възприема като ново/първо раждане.

Градивното вещество, чрез което се характеризира телесният състав на петата раса - арийците, е глината. И тук освен приведените примери от теологичен, еретичен или наивистично простонароден характер за човека, сътворен от глина/кал/хума, ще добавя и търсенията за науката: "Двата ключови елемента за възникване на живота - генетичният материал и клетъчната мембрана - са се съединили благодарение на глината, сочи изследване, публикувано в сп. "Ню сайънтист". Науката вече беше доказала, че двете съставки могат спонтанно да се образуват при химически реакции в Космоса, но досега не беше ясно как са се сливали. Оказа се, че свойствата на глината улесняват този процес, което съвпада и с библейската легенда за сътворяването на човека" (Симеонова 2004: 357, цит от в. "Сега" от 28.10.2003).

Надзъртане в утробата на човекородицата

Потвърждение за истинността на езотеричната хипотеза за произхода на човека се открива в развитието на човешкия зародиш: "Известно е, че ембрионалното (вътреутробното) развитие на детето повтаря основните етапи от развитието на човека на Земята" (Мулдашев 2002: 269). На учените, които изследват пътя на човека от оплодената яйцеклетка до раждането, е известно, че още в първите дни на зародиша започва формирането на зрителния анализатор, а на 18-ия ден върху плода се формират две черти точици, които ще се доразвият като очи. През шестия месец бебето в утробата започва да реагира на светлина и тъмнина (Уикипедия БГ). Етапите и начина на формиране на лицевите кости на черепа у съвременния човек, аномалиите в развитието на устната кухина, болестите на венците (пародонтоза) и зъбите (кариес), промените в органите за дишане и говор (носа, гръкляна), главата на нероденото като големина и форма, развитието на костите, което продължава и в следутробния период, онагледяват и обясняват споменатите анатомични промени при прехода от раса в раса. (Мулдашев 2003: 271-273). Дали на следващия етап от индивидуалното развитие на човека, белязан с преход от живота към смъртта, съществува нещо, което в извънутробни условия би повторило еволюцията на човечеството чрез форми, типични за описаните вече раси?

Живот след смъртта в отсамното

Хипотезата за уплътняване на духа като път за възникване на човека намира неочаквано потвърждение в българската традиционна народна култура и по-точно в нейните вярвания, знания и практики, съотнесени към т.нар. плътеник - едно от названията на демонично същество, чието общоприето и наложено в научната литература име е вампир. Познат е в цялата ни етническа територия и извън нея. В тематично посветените на вампира изследвания се откриват множество названия, но най-пълен е техният списък в раздела "Мъртвец, превърнал се в демонично същество" от "Тематичен речник на термините на народния календар" (Легурска, Китанова 2008: 51-52). Там е посочен районът на разпространение на различните названия, както и техните многобройни фонетични варианти: бабугер, бабурак, бродник, бубарци, буганец, буганици, буганци, буралан, вампир, вампирка, вапер, вепир, вепыр, випир, влепир, вещер, вичерашни, вопер, ворок, влаколак, врапир, врапирин, врколак, врьколак, вунтур, вълкоедлак, вълколак, въмпир, вънкашну, въпер, въпери, въпир, върколак, гадина, гогош, господево, гробник, гундза, дедейко, деделар, деделарин, делесина, дервиш баба, джамал, джангалос, джангло, джин, дидейко, дракос, дракул, дракус, жин, караконжуль, кромпали, кромпили, лемптир, лепир, липир, липирин, липирь, литер, марен, маркот, марна, мароин, марой, маройок, марок, мартия, мерок, мора, морава, мура, мурава, моро, мура, мурава, умор, уморина, навяк, окостник, опачина, перия, плътеник, пълтеник, пълтняк, пялтек, самовиляк, самодив, самсамолец, стопаник, тенец, тенъц, топяк, упир, уплътеник, устрел, фампир, чур (Легурска, Китанова 2008: 51-52). Списъкът може да бъде допълнен с още фонетични варианти на посочените названия, като например буборак, самсомолец, упир (Анчев 2008: 42; Митология 2008: 257).

Какви знания за вампира се откриват у народа ни според традиционния български светоглед? Що е това вампир, при какви обстоятелства се появява той, какъв е неговият външен вид, какви са действията му, как общува с хората, какво е тяхното отношение към него? Вампирът при всички случаи е "оживял" покойник или по-точно душата на мъртвец, която излиза от гроба и се "уплътнява" (Вакарелски 1974: 512-513). Подобна следсмъртна съдба е предопределена от поведението, от начина на живот, от възрастта на човека, както и от някои пропуски при подготвянето на трупа за погребение. Вампирясват лоши хора - крадци, убийци, магьосници; хора, починали от насилствена или преждевременна смърт; хора, доживели дълбока старост; покойници, които са погребани неокъпани и/или неопети, както и такива, над чийто труп е било подадено нещо или е бил прескочен от животно, т.е. при липса или неправилно извършени погребални обичаи. Подозрения и предположения за вампирясване предизвиква видът на покойника - ако се е надул много; ако е с отворени очи; ако прави някакви знаци, докато го откарват към гробището (намига, мърда си мустака); ако се знае, че не е бил пазен добре и върху него е паднала сянка, знак за което е посиняване на ноктите му; ако има рана. В такъв случай преди погребението се вземат мерки - поредица от действия върху и около трупа (Анчев 2008: 33, 35-37).

По-често обаче покойникът не проявява признаци на вампирясване, преди да бъде положен в гроба. В етнографската литература, която се позовава на устни разкази, няма единомислие по въпроса на кой ден от погребението покойникът се превръща във вампир. В едни случаи за начало се приема първият ден на погребението, в други се споменава, че това става 3-4 дни след смъртта, а вампирясването може да продължи до 40-я ден, до една година или след първата година от смъртта. Ако до 40-я ден не бъде унищожен, "дига си тялото и вече живее между хората - костите остават, кожата га дига" (Анчев 2008: 38). На етапа на следпогребалната обредност по състоянието на гроба се разбира дали покойникът се е увампирил. Ако гробът, който се смята за негов дом¹¹, е хлътнал и в него има дупка, това се възприема за доказателство, че оттам излиза и се прибира вампирът, наричан в някои райони гробник. Той обикаля местата, на които е живял, т.е. държи се като бродник. В началото е невидим. Излиза нощем и броди, докато пропеят първи петли. Появата му се свърза и с определено календарно време - през Мръсните дни, които са от Коледа до Богоявление (Легурска, Китанова 2008: 50). Народът ни познава и прилага множество действия с обреден характер на и около гроба за унищожаване на идентифицирания като гробник и бродник покойник.

Несъмнено най-точно пресъздава представата за уплътнената душа названието плътеник. Ако между деня на погребението и 40-я ден от смъртта вампирът не бъде унищожен, той се "укостява", става окостник/укостник. Според народната вяра той вече не се връща в гроба, а започва да се появява по къщите и денем. На същия етап невидимият дотогава вампир, определян от народа преди това като тенец, тенник, сенкя, явина, се сдобива с плът. "Вярва се, че когато тенецът доживее до 40 дни, става потняк (пълтняк)" (Митология 2008: 257-258). Как изглежда плътта на вампира? Непосредствено след излизането от гроба тялото на вампира се състои само от кожа и кръв. С времето, когато тялото му се "окости" и "уплътни", то е меко и при ходене оставя впечатлението, че се "друса и люлее". Според друга версия "тялото му е пихтиесто и без кости" (Анчев 2008: 33).

"Тялото на вампира не се разлага в земята. Ако то не се откопае до третата година, се превръща в човек. Проживелият до пет години вампир става джангало" (Митология 2008: 258). Вампирът прилича на покойника, от който е произлязъл. Той запазва пола си. Има обаче и случаи на превъплъщаване в противоположния пол. Когато се уподоби на човек и заживее сред хората, вампирът се жени, създава деца, работи като търговец, занаятчия (касапин, бръснар, шивач), все занаяти, които народът му преписва, защото работи с инструменти, с които може да се нарани и да се самоунищожи (Митология 2008: 60). Според народните представи обаче той може да се занимава и със селскостопанска работа (Анчев 2008: 42).

Споменава се, че вампирите не живеят дълго. При убождане или порязване умират, при което се превръщат в пихтиеста кръв, стопяват се - оттам и названието топяк. За унищожаването на вампира се използват различни методи, свързани, както вече беше споменато, с погребалните и следпогребални обреди. "След като бъде убит, от него остава петно жълта кръв" (Митология 2008: 258). Традиционните практики по обезвреждане на вампира чрез извеждането му от дома, селището, землището или чрез унищожаването му се извършват от хора със специални умения (вампирджии, съботници)¹².

Сътвореният от народа ни образ на плътеника е събирателен. Ето пространно извлечение от етнографски извори за начина, по който изглежда вампирът според изследователя на неговия фолклорен образ Анатол Анчев: "Вампирът е невидим; вампирът е като сянка; ...; сякаш минаващ ветрец; явява се като платно, което се простира и се събира; явява се като огън; в гората се явява като горящи главни, които скачат от дърво на дърво; надут мях, пълен с кръв; гайда, пълна с кръв, която се търкала като кълбо; ...; голямо страховито същество с остри нокти и с огромни лъщящи очи; вампирът има физиономия на човек: ходи, вика, говори като жив човек; прилича на човек, но е само от кожа и кръв, вместо нос има дупка, с червени очи, няма крака и ръце и затова не може да отиде далече; човек с една ноздра и пихтиесто тяло без кости; всички вампири са чипи - без нос, а тялото им е меко - когато ходят, то се друса и люлее; ...; може да се уголемява и смалява; явява се като човек и изведнъж изчезва, сякаш потъва в земята (Анчев 2008: 33). Този образ се допълва с още подробности, свързани с поведението на вампира, а именно - че се храни с кръвта на животни и хора, а в някои случаи и с варено човешко месо, че може да се явява във вид на животно или птица, че обикновено запазва образа на покойника и неговия пол, че при общуването си вреди на хората и животните като ги изтощава, плаши, разболява, наранява (Митология 2008: 258-259).

В дирене на нещо като смислено обяснение

Образ или същество е вампирът? Ако се съди по знанията и действията на народа относно появата, поведението, вредите и начина на справяне с вампира, недвусмислено става дума за същество, а не за образ-измислица, удовлетворяваща потребността от силни преживявания. Какви допълнителни подробности за вампира биха могли да се извлекат при по-внимателно вглеждане в споменатите вече диалектни названия за него, осмислени с оглед на съдържанието, което вярващите в съществуването му са вложили в тях?

На първо място е връзката със смъртта. За да се появи вампир, първо трябва да има подходящ мъртвец. Тази връзка недвусмислено е отразена и назована в поредицата названия с корен -мор, -мар, -мур: мора, умор, уморина.

Мъртвецът е човек, живял в минало време, което като най-близко отстояние е вчера. Представа, която се открива в названието вичерашни (вчерашен).

Вампирът е същество, което идва от свят, който е извън света на живите - "оня свят". Мислен е като пребиваващ "в отвъдното", където, явно, все още не е попаднал. На практика се оказва, че вампирът продължава да пребивава на "този свят", но като нещо чуждо, различно, външно. Оттам и названието вънкашну, вунту.

Като поведение той е противоположност на живия човек. Затова е наричан и опачина - т.е. обратното, опакото на живота, което се мисли като своенравност в проявленията с възможност за приемане на различен външен вид и телесни преобразувания: "опачината се превръща в седем вида животни" (Митология 2008: 258).

Първоначално вампирът е невидим, но може да се възприеме като полъх на вятър, раздвижил нещо, или като светлина, която се мести. На този етап движението на вампира, който няма ръце и крака, се описва като търкаляне на кълбо или на предмет от кожа с кълбовидна форма (мях, гайда), пълен с кръв.

Названията, които му дава народът, го уподобяват на демонични същества със сходно поведение на духове-вредители - върколак/вълколак; джин/жин, дракос/дракул; караконджул; навяк; самодив/самовиляк; устрел. Дракус/ дракон навежда на мисълта за сходства със змея. Названия като джин го уподобяват на дявол, а навяк напомня за връзка с навите - душите на мъртвородени или погребани некръстени деца. Тази нееднозначна употреба за названия на демони в традиционната народна култура е отбелязана още от Димитър Маринов (1914: 216-218, 221-222).

Названия като дедейко и ступаник и техните производни уподобяват вампира на т. нар. ступан, който обаче е дух на прародител, покровител на дома. Тук асоциацията вероятно се дължи на факта, че вампирът в множество от описаните случаи също се връща у дома си.

Названията бабугер и джамал, употребявани в някои краища на страната за вампир, са известни и като имена на обредни персонажи в маскираните традиционни игри. Дали това е случайно, или е начин за включване на вампира в празнуването с цел извеждането му от света на живите след изтичането на празничното време?

Названия като самсамолец/самсомолец, самосомец, родеещи се с диалектните думи самост (самота) и самотак (самотник), подчертават изолираността, самотността на това същество в света на живите (Речник 1974: 440-441).

Известно е, че вампирът издава някакви звуци: "вика, кряска, говори като жив човек" (Анчев 2008: 33). Тези негови способности като че ли намира потвърждение в названията пялтек и бабурак/буборак, производно от бубоникам си - шепна, шушукам си; буботя и пелтеча - своеобразен начин на говорене със запъване или неразбираемо. Смисъл на "общувам по детски, дразня другия" се съдържа в думата джангаза, вписана в речника на Найден Геров. Срещу нея стои обяснението "Който се дрънка за всичко. Така правят децата" (Геров 1975: 287). Тази дума обаче се родее с едно от названията на вампира - джангло, джанголо, джанголоз и произлиза от персийската дума джан със значение на душа (Фиюзи 2004: 35). Всички фонетични варианти на названието, с което се бележи определен етап от следсмъртния живот на вампира, когато той вече е окостник/укостник и плътеник, неразличим от живия човек, като че ли насочват към представата за общуване със същество, което създава напрежение и води до безпокойство поради особения му начин на изразяване¹³.

Повод за размисъл буди названието господево, с което българите от Ксантийско и Ардинско назовават вампира (Легурска, Китанова 2008: 52). Дали в него е вложено прозрението, че това следсмъртно пребиваване на душата на земята е Божие наказание или Божие изпитание както за провинилия се приживе човек, така и за неговите близки, които не са го изпратили в отвъдното според предписанията на традицията? Или това название съдържа убеждението, че всичко е от Бога, че съдбата на душата/духът и в живота, и в смъртта зависи от него? Зависимост, с която живият мислещ човек трябва да се съобразява в сложния и непредсказуем бял свят, в който е попаднал временно.

И така всички названия са свидетелство както за сложността на явлението вампирясване, така и за осъзнатостта на неговата многозначност от страна на т.нар. носител на културата. Що се отнася до подробностите от образа на вампира - невидим и видим, те онагледяват етапите на уплътняване на духа при това в последователност на формите, които напомнят онези на представителите на отделните раси.

Какво точно излиза от дупката в гроба на покойника? Нещо, видимо само за хора с определени способности, което се усеща и възприема от всички други като движение на въздуха - полъх/вятър или като светлина/огън. Въплътена в тези стихии, душата като че ли се "очовечава" на първо време по подобие и в "плътта" на ангелоподобните и духоподобните. Потвърждение на подобно предположение е споменатата едноокост - типична за първите две раси. По етнографски извори опачината е едноока. С този начален етап на вампирасване се съотнася представата за нещо търкалящо се, нещо с кълбовидна форма, което няма ръце и не може да се придвижва с крака.

С времето, когато вампирът се окостява и уплътнява и е назоваван вече окостник и плътеник, но с плът, която е определяна като мека и тресяща се при вървене, се появяват и подробности за човекоподобния му външен вид: тяло с формата на човек, но съставено от кожа и кръв. Битува представата, че вампирите са голи. Особеност на лицето е споменаваната липса на нос, на чието място има дупка, отвор или една ноздра. Описанието се покрива с реконструкцията на вида на лемурийците. Плътеникът се различава от човека по това, че няма хрущял в носа" (Митология 2008: 257-258). Като чипи, което се тълкува като безноси, но всъщност значи същества с малък нос, са описани вампирите. Тази анатомична особеност се проявява и у техните деца. Но наличието на малък нос с липсващ хрущял е характерна особеност в анатомията на лемуро-атлантите. Тази анатомична особеност се проявява дори в ново време при тъй наречения от народа бележен човек (Маринов 2014: 153).

На късния етап, когато плътениците стават двуоки, техният поглед не губи способностите си за психическо въздействие. В тази връзка споменатите костени, лъщящи или червени очи също са някакъв знак за обвързаност с етапите в развитието на предходните раси, чиито очи са орган за енергийно въздействие.

Цветовете, в които се въплъщава плътеника - черно (животно), червено (лице, неразложен труп), жълто (петното кръв и пихтия при смъртта на демоничното същество), възпроизвеждат оцветяването на кожата у предходниците на съвременното човечество, наследено и от днешния човек.

По своеобразен начин се проявяват и възможностите на хермафродита. Състоянието хермафродизъм, заченато в телата на духоподобните и наследено от ранните лемурийци, вероятно се съхранява в някаква степен от духа, щом той след вампирясването си може да се въплъти в противоположния пол.

Способности като превъплъщаване в животни, както и такива, свидетелстващи за възможна промяна на размерите (дребни и огромни форми) също са своеобразна илюстрация на променящите се размери, описани при три от петте досега проявили се раси - лемурийци, атланти, арийци.

Не на последно място заслужава внимание и осмисляне споделеното за внезапната поява и изчезване на плътеника. Това несъмнено е илюстрация на способността за материализация и дематериализация, която посветените преписват на високоразвитите предходни раси.

Откъде българите от недалечното минало (само преди век-два), а вероятно и "днешнии българи" знаят за вампира? Без съмнение, от собствения си житейски опит, който в откровени разговори са споделили със събирачите на "народни драгоценности". Публикувани, тези откровения се превръщат в етнографски извори. А същинските въпроси, които поражда връщането към тези извори за нов прочит, са не само откъде, откога и защо, а как са се оказали тези представи, знания, вярвания и практики в народната памет? Как да се намери обяснение на очевидния факт, че необразовани хора от народа, които в традицията са носители на тази памет, знаят за няколкото вида човеци, сътворявани последователно и унищожавани поради непригодност. Представата за човешки същества преди "днешния човек", с която ни запознава Димитър Маринов, колкото и да изглежда невероятно, се родее с хипотезата на езотериците относно сложния расов състав на човечеството! Впечатляващо е също така, че чрез споменатите потомци на предишни видове хора (човек-върлина, човеченце, бележен човек), картината добива достоверност. Повод за размисъл са и представите за възможното вкаменяване на човек и неговото раждане от камък, за раждащите мъже, за уплътняващия се дух на определена категория мъртъвци и за етапите на това обрастване на духа с плът? Изненадващ е и образът на плътеника, който с ред подробности - кълбовидна форма, въздействащи очи, дупка вместо нос, чип (безхрущялен) нос, съвпада с описанието на представители от предишни раси. Не по-малко въпроси предизвиква споделеното за поведението на вампира - звукоизвличане чрез носа, превъплъщения в образи на животни, внезапна поява и изчезване. Това са все проблеми, чието решение търсят най-любопитните и разкрепостени умове на съвременната наука.

Как в народната памет са попаднали знания, представи и вярвания у хора, които никога не са чели езотериците или техните последователи? Тази памет, оцеляла в главите на поколения баби и дядовци, окачествявана като суеверие и оценявана като "бабини деветини" от прекалено начетените съвременници, всъщност свидетелства за дълбочината на българското присъствие в човешката история. Трагичната ни историческа съдба и произтичащото от нея многократно "изпадане изпосле в простота" са причините, поради които подобен тип знания и свързаните с тях практики не са съхранени във вид на философски трудове, преподаване на знания в престижни философски школи, алтернативни съвременни научни знания, зад които стоят признати авторитети. Не е ли време "народните ни драгоценности", които се съдържат в "българското старонародно вероизповедание", към чието издирване и съхраняване ни насочи Раковски (1988: 349), да бъдат осмислени в цялата им дълбочина? Не е ли време от описание на фактите да се тръгне към глъбинен анализ на тяхното съдържание, в който да се включат освен хуманитарните и непричастните към проблема до този момент естествени науки? Опитът за вглеждане в плътеника дори с невъоръжено око поражда надеждата, че това е възможно и вероятно би довело до отдавна очакваните верни отговори.

Заключителни думи

Има нещо много показателно в отношението на съвременния човек към вампира. Той не просто го проучва, като събира и публикува традиционни народни знания и вярвания. С този си интерес човекът като че ли търси своето друго аз във времена, когато се е наложило убеждението, че вампири вече няма¹⁴. Но нещата не остават на равнището на знанието. Наблюдават се практики, които недвусмислено свидетелстват за търсени контакти ако не с вампири, то с възкресени техни образи. Съвременното кино, компютърните игри, образността на част от съвременното изкуство, туризмът по места, свързани с легенди за вампири. Най-близък и убедителен пример е т.нар. "Дракула туризъм". Не остават по-назад и търсачите на връзка с вампири. От 1994 г. Трансилванското общество на Дракула организира ежегодно Световна конференция на Дракула, на която се събират поклонници и любители на вампири, както и практикуващи вампиролози (Овчаров 2020: 109).

При цялата си зловредност, плътеникът може би дава и нещо полезно на живите от нашия расов тип. В своя кратък следсмъртен живот на земята той изминава всички етапи от развитието на човечеството, въплъщава се във формите на всички раси, проявява техните физически характеристики, техните способности за преминаване от едно състояние в друго. С излизането си на повърхността плътеникът ни показва обратното движение на формите, а това е движение на духа чрез отхвърляне на телесността на ариеца, атланта, лемуриеца, духоподобния и ангелоподобния, за да се върне в своя първоначален вид в изначалната си родина.

БЕЛЕЖКИ

1. Триб - термин за класифициране, означаващ нещо между семейство и род. [обратно]

2. "После намисли да направи човека да прилича на него и да му слугува. За тая цел той заповяда на ангела на третото небе да влезе в глинено тяло, па като взе част от това тяло и направи друго във вид на жена, заповяда на ангела на второто небе да влезе в женското тяло. Ангелите, щом видяха, че са облечени в смъртна форма и че са различни по вид, много плакаха. После сатаната им заповяда да вършат плътско деяние (съвокупление) с глинените си тела, без те да проумяват, че с това правят грях. При това създателят на злото намисли в своя ум да направи рай и там въведе човеците. Сетне дяволът посади тръстика в средата на рая и от храчката си направи змия, на която заповяда да влезе в тръстиката. Така дяволът скри своето намерение от човеците, та да не узнаят неговата измама. После той влезе при тях и им рече: "Яжте от всички плодове, които са в рая, но да не ядете от плода на дървото за познание на доброто и лошото". А в туй време той влезе в змията и прелъсти ангела, що имаше женски вид, изля неговият брат греховна похот и изпълни с похотта си Ева при свистенето на змията. Ето защо са наречени рожби на дявола и рожби на змията ония, които вършат сладострастието на своя отец дявола, дори до свършека на тоя век. И пак дяволът изля в ангела, що беше у Адама, своята отрова и сладострастие, което ще наплоди рожби на змията и рожби на дявола, дори до свършека на тоя век" (Тайна 1981: 290-291). [обратно]

3. Пак в апокрифа на "За Тивериадското море" е описан моментът със записа на Адам, с който той, за да обработва земята, която е на Сатаната, обрича себе си и своето потомство на посмъртно пребиваване в ада (Старозаветни 1981: 34). [обратно]

4. Има и други подробности за вредите, които дяволът нанесъл върху тялото на Адам чрез плюнката си или чрез еднократно убождане в корема му. И в двата случая Бог спасил своето творение, като на повреденото място създал пъпа на човека. [обратно]

5. За "понятието каменен живот" (с. 160, 211); за "енергията на камъка" (с. 304); за явлението "сомати" вж. Мулдашев (2007). Виж също така българските легенди, предания и епични песни за дете-юнак, родено от камък. [обратно]

6. Анатомични изследвания удостоверяват, че много мъже имат в долната част на простатата си рудиментарен орган, наречен утрикулус. Това е малка матка - женски рудимент, както например зърната на гърдите при мъжете. Оттам се прави изводът, че мъжът теоретично може да забременее, но непорочно (Мулдашев 2007: 281). Според научни изследвания в миналото е съществувало непорочно зачатие при мъжете, а доказателство за това са изображенията на бременни мъже в Храма на хаторите в Египет. Наличието на женски полови хормони у мъжа се обяснява с факта, че в ранните етапи на своята поява хората (късните призракоподобни, ранните лемурийци) са били хермафродити (Мулдашев 2007: 282-283). [обратно]

7. Относно непорочното зачатие съвременна наука разполага с факти, които доказват неговата достоверност. Известното на биологията явление се нарича партеногенеза, т.е. непорочно зачатие, при което яйцето може да се активизира за развитие и без участието на сперматозоид. Среща се при насекоми, ракообразни, риби, птици. Правени са успешни опити с бозайници и по-точно със зайци. За съжаление, механизмът на подобен начин за зачатие все още не е разгадан, но се предполага, че някакви фактори от външната среда изпълняват ролята на сперматозоиди" (Мулдашев 2007: 278-280). Като размишлява по въпроса за непорочното зачатие, споменато в Светото писание, Мулдашев изрича следното предположение: "Изглежда то не само че съществува, но има и солиден дял в раждането на деца на Земята, за което като глупаци не се и досещаме" (Мулдашев 2007: 280). [обратно]

8. Връзката Адам-Христос е онагледена и чрез мястото на кръстната смърт и чрез кръста на Христос, направен от едно от трите дървета, поникнали в Адамовия череп (Митология 2008: 427-428). [обратно]

9. "Човекът е възникнал на земята чрез уплътняването на духа, т.е. материята е вторична" (Мулдашев 2003: 166). "Съществуват физически и фин свят. Физическият свят включва в себе си материята (планети, звезди и други), електромагнитното и гравитационното поле. Финият свят включва психофизичните явления (психична енергия, биоенергия и т.н.). Финият свят се базира на свръхвисоките честоти. Съществуват също торсионни полета, т.е. полета на въртене. Проява на торсионните полета във физическия свят е инерцията. Проява на торсионните полета във финия свят е душата - енергия във вид на полета на въртене. В рамките на това изкривено пространство (душата) се съдържа информация за човешкото тяло (астралното тяло) и за процеса на мисленето (менталното тяло). (...) Всички души са част от Всеобщото информационно пространство, което е популярно като Висш разум. (...) Най-напред е възникнал финият свят, а после физическият. Във физическия свят материята се е уплътнявала, в резултат на което са се появили звезди, планети и други тела. Уплътняването на финия свят е довело до създаването на душите. Душите на земята постепенно са се уплътнявали и са започнали да придобиват физическо тяло. Отначало тялото не е било плътно... По-късно се е уплътнило и е придобило сегашните си черти. Така са се появили човекът, животните, растенията" (Мулдашев 2003: 103-104). [обратно]

10. Най-любопитно обаче се оказа, че при по-детайлно разглеждане на цифровите снимки тези "кълба" много приличаха на ириса на човешкото око. Има хора, които притежават способността с невъоръжено око да ги виждат" (Мулдашев 2007: 293). [обратно]

11. Къщата на вампира е неговият гроб, откъдето той излиза през дупка. Извън гроба местата, където се крие, са хралупи на големи дървета, запустели постройки, тавани, мазета. Посещава собствения си дом, където влиза през комина, през дупки и пукнатини. Ако го е постигнала насилствена смърт, се връща на мястото на престъплението (Митология 2008: 257). [обратно]

12. Народът ни познава мерки за предпазване - трън от черен глог, решето, пита, музика. Унищожават го родените в събота хора - съботници, вампирджии, които го виждат. Убива се чрез обреди на гроба - промушване, попарване, покриване с къпина. Убиват го със сребърен или златен куршум. Ако бъде почерпен с греяна ракия, вампирът се пръсва (Митология 2008: 260). [обратно]

13. В българската лексикография се налага тенденция старинни думи, които в по-стари речници са определяни като персийско-арабски-турски, в новите речници да бъдат представени еднозначно като турски. В самия турски те попадат чрез арабски от персийски. Вписването им само като турски в българските речници води до неосъзната турцизация на старинния пласт на нашия език. Думите са окачествени като остарели и/или диалектни. Нашият език е индоевропейски, което означава, че думи от персийски произход, представени като заемки в българския, по всяка вероятност са част от общия езиков индоевропейски фонд и са в речта на българина преди появата на турците по нашите земи. Ето някои примери от диалектните названия на вампира: Джадъ - в речниците се среща формата Джадия от джаду (магия) - персийска дума със значение вещица, лека жена, лоша жена (Фиюзи 2004: 34). Същата дума, означаваща стара противна жена, кикимора, в Български тълковен речник е вписана като персийско-турска (Български 1963: 137), а десетина години по-късно е обяснена като дърта жена, вещица и е означена като турска дума. Пак там като диалектни думи от турски произход са вписани названията джангло и джанголо (Речник 1974: 102). Тези думи, както и вписаната в Енциклопедичен речник "Българска митология" (Българска 1994: 100) джангалоз, са от лексикалното гнездо на персийската дума джан, която означава душа (Фиюзи 2004: 35). Гереспоменатата персийска дума за душа, много ползвана в българския език под формата джанъм (душо моя) и думата джин (дух, безплътно, невидимо същество) явно имат общ произход, но последната дума е представена като остаряла арабско-турска (Геров 1975: 289; Речник 1974: 104). [обратно]

14. Една от причините е, че те се боят от светлината и с появата на електричеството изчезват. Другата по-рядко споменавана причина се търси в нарушената цялост на човешката кожа чрез инжекции, ваксини и пр. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Българска 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994.

Български 1963: Български тълковен речник. София, 1963.

Вакарелски 1974: Вакарелски, Христо. Етнография на България. София, 1974.

Илиев 1890-1891: Илиев, Атанас. Български предания за исполини, наречени елини, жидове и латини. // СбНУ, т. 3, т. 4. София, 1890-1891.

Легурска, Китанова 2008: Легурска, Палмира, Китанова, Мария. Тематичен речник на термите на народния календар. София, 2008.

Маринов 1914: Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. // СбНУ, т. 28. София, 1914.

Митология 2008: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. София, 2008.

Мулдашев 2004: Мулдашев, Ернст. В обятията на Шамбала. София, 2004.

Мулдашев 2007: Мулдашев, Ернст. Матрицата на живота на земята. София, 2007.

Поршнев 1981: Поршнев, Борис. За началото на човешката история. София, 1981.

Раковски 1988а: Раковски, Георги С. Показалец, или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч. // Раковски, Георги С. Съчинения в четири тома. Т. 4. София, 1988, 9-138.

Раковски 1988б: Раковски, Георги С. Българското старонародно вероизповедание. // Раковски, Георги С. Съчинения в четири тома. Т. 4. София, 1988, 349-354.

Речник 1974: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София, 1974:102.

Симеонова 1998: Симеонова, Гатя. Човекът и обществото според традиционния български светоглед. // Майски научни четения. Доклади и съобщения. Силистра, 1998, 117-131.

Симеонова 2013: Симеонова, Гатя. От митология към история: трансформация на образи (змей, исполин, овластен човек), или закономерна смяна на преобладаващата антропоморфна форма. // Venets, Vol. 4, № 1, 2013, 37-105.

Старозаветни 1981: Старозаветни апокрифи. Началото на света. За Тивериадското море. // Стара българска литература. Т. 1. Апокрифи. София, 1981.

Тайна 1981: Тайна книга на богомилите. // Стара българска литература. Т. 1. Апокрифи. София, 1981.

Фиюзи 2004: Фиюзи, Хаджар. Персийски думи в българския език. София, 2004.

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.02.2021, № 2 (255)