Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАКЪСНЯЛА ВЪЗХВАЛА ЗА ДОЦЕНТ ПЕТЪР ПЕТРОВ

Гатя Симеонова

web

Петър Петров, учен от Етнографския институт с музей при БАН (днес ИЕФЕМ), е един от многото незаслужено забравени труженици на полето на етнографската наука. С искрено чувство за вина се връщам към неговите трудове на сто и първата година от рождението и на 23-та година от смъртта му (1919-1997). А несподелената ми вина се състои в това, че научната общност, към която принадлежах и която би трябвало да се състои от негови духовни наследници, не направи никакъв жест в негова памет по повод на кръглите годишнини около тези гранични житейски събития. Името му би било съвсем забравено, ако не беше семейството му, което положи невероятни усилия, за да издаде останалите в ръкопис негови трудове и с това да припомни на читателите колко стойностни текстове са били обречени на забрава. Задължение на института, където премина професионалният живот на доцент Петър Петров, е да съхранява и да прави достояние на научните среди трудовете, които един неин представител не е успял да издаде приживе. За съжаление, с подобно отношение е белязан не единствено този представител на ЕИМ, което навежда на мисълта за лоша традиция. Много имена на хора, участвали с труда си в утвърждаването на етнографската наука, потъват в забрава, а основната причина се състои в липсата на пълно цялостно изследване на историята на тази изключително българоутвърждаваща наука, която започва своя път през Възраждането със самоопределението народонаука. Липсва история на етнографията като институция, създадена и утвърдена от предани на науката хора. Потънали в забрава са техните трудове и споделените там факти и идеи. С мисълта за постепенно запълване на тази празнота се опитах да поставя началото на четения, посветени на колеги-етнографи от предишните поколения. За съжаление, "Начинанието памет" остана без продължение, а самата идея за история на етнографията в България като институция, изворово наследство и научни авторски приноси се отлага за неопределено време.

Съдбата на Петър Петров, възпитаник на Софийския университет, е предопределена от събитията в средата на 40-те години на ХХ век, времето, когато той завършва славянска филология с перспектива да специализира етнография в Париж. Специализацията в Сорбоната, за която според кратката му биография се водят преговори през 1946-1947 г. не се осъществява, но възможност за занимания с етнография му се предлагат в новоучредения Етнографски институт с музей при БАН, където през 1948 г. той получава първата си научна задача. И така в продължение на 49 години до пенсионирането си Петър Петров се отдава на събирателска, научна, научно-приложна и научно-популяризаторска дейност. Той е автор на множество статии и студии, публикувани в научната периодика. Първата му публикация е от 1958 година. Единствената му издадена приживе монография е "Етнографски елементи на славяно-балто-германската общност" (Петров 1966). Посмъртно, с усилията на неговото семейство, при това като частно финансирано издание, са отпечатани трудовете му "Погребалната шейна през всяко време на годината у българите" (Петров 2009); "Семейна психопрофилактика с весели обичаи при смърт у българите" (Петров 2012); "Родина на пшеницита" (Петров 2017).

В тематично отношение научното творчество на Петър Петров е многопосочно. Първият голям научен проблем, който разработва по собствено събрани изворови материали, е посветен на погребалните обичаи. Приносът му по тази научна задача се открива в публикации, посветени на поманата, задушницата, надгробните паметници, погребалния реквизит, песните, изпълнявани при изпращането на покойник.

Траен, проследим през целия творчески път на Петър Петров, е интересът му към празничността. Негови изследвания са посветени на традиционни семейни и календарни празници и обичаи: кукери и сурвакари, ладуване, песни и обичаи на участничките в обреда воденичарки, Ивановден, здравни обичаи, съвременна народна сватба. В този тематичен кръг попада и изследването върху обичайното право чрез формата "наказателно запрягане".

От материалната култура вниманието му е привлечено от реликтни форми на бита, каквито са овчарските колиби. Впрочем овчарството като поминък също е предмет на неговите изследвания. Земеделието влиза в обсега на авторовите интереси чрез пшеницата като растение с приложение в хлебопроизводството и по-точно с оглед на обредните хлябове. В тази връзка се появява и изследване, посветено на традиционното обредно изкуство.

Проблемът за етническата общност и етническото родство е разработен в контекста на индоевропеистиката с особен оглед на българското присъствие, доказано чрез етнографски примери в славяно-балто-германските връзки, както и чрез цивилизаторския принос на траките - предславянското население на Балканите. В това тематично поле като носител на памет за етническа принадлежност са изследвани личните имена и местните названия.

Не остават извън вниманието на автора и проблемите, свързани с населението - историческа демография, демографски промени в съвременността.

Проблемът за предаване на наследството чрез подобаващо обучение е анализиран в публикации, посветени на етническата педагогика и нейното място в образователната система.

С отношение към запазване на наследството са проблемите на етнографското музеезнание, на които авторът също посвещава изследване.

Запознат професионално с теренната събирателска работа, Петър Петров споделя опита си относно принципите на издирване и записване на духовни ценности (обичаи, поверия, песни, разкази) в поредица от публикации. Не по-малко внимание отделя той и на проблемите на методиката в събирателството и в научната интерпретация.

Особен принос има Петър Петров за налагане на темата за етноботаниката, етнофармакологията и тяхната връзка с традиционната и съвременната медицина, както и с различните форми на лечителство, основаващи се на народни вярвания за лечебните свойства на растенията (капината, леската и др.) и прилагането им в практиката1.

Научното творчество на Петър Петров се характеризира с мащабност по отношение на времевия и пространствен обхват. Неговата научна мисъл се разпростира от палеолита до съвременността, от традиционното българско село до пределите на Евразия. Научното му любопитство го прави откривател на факти, явления и закономерности, неподозирани, незабелязани и неосмислени преди него от представителите на неговата научна общност. Типично за неговия изследователски подход е, че той насочва мисълта си към нещо конкретно - един предмет (шейната, използвана в погребалната обредност); едно вярване (прокобата за смърт на кукувичето кукане); един обичай (правене на "брада на нивата" в жетварската практика). И чрез многопосочен сравнителен анализ, позовавайки се на етнографски и езикови факти, проследявайки техните връзки с географската среда и климата, с растителния и животинския свят, с обществените условия и мисловните обществени нагласи, авторът успява да създаде стойностни като научен резултат монографични изследвания. Новаторски за етнографската наука са приложените при анализа "математически способи главно от областта на теорията на вероятностите". Самият автор с благодарствени думи към представители на българската математическа общност уточнява същността на подкрепата: "относно прилагането на закона за големите числа при изследването и тълкуването на връзката между наблюдаваните случаи от обичая "брада на нивата" и закономерностите, които лежат в основата им" (Петров 2017: 19). Неговият математико-статистически разбор и тълкуване на изворовия материал се признава от научната критика като подходящ и потвърждаващ изводите му (Петров 1966: 7).

Всеки текст, излязъл из под перото на Петър Петров, заслужава внимание, но в случая авторът ще бъде представен с най-значимите си монографични изследвания.

Първата научна задача, разработвана в продължение на десетилетия (1948-1961 г.), ако се съди по годините на събирателската дейност и съставянето на научния текст, публикуван впрочем посмъртно, е монографичният труд "Погребалната шейна през всяко време на годината у българите". Този труд е особено интересен със знанията, които ни дава за работата на етнографа на терен. Методите са традиционни - наблюдение и запис на разговорите с участниците в традиционния обичай. По-нов момент в теренната работа е фотографирането, което прави очевидна и достоверна информацията, получена по словесен път. Една специфично авторска особеност на научното изложение във всички монографични трудове на Петър Петров се състои в това, че той публикува теренните си записи, които представят неговите впечатления от наблюдаваното, както и записите на всички разговори, проведени с хора от съответното селище, съпроводени с доуточняващи данни за името на селото, времето на записа, времето, за което се отнася разказът, данни за името, възрастта и съпричастността на информатора към обговаряното събитие. В етнографската литература от онова време, а и по-късно теренните извори са посочени чрез номера им в архива на Етнографския институт с музей при БАН. Починът на Петър Петров дава възможност на читателя пряко да се ползва от изворите на носителя на народната култура. И вече извън авторската тема да ги използва като основа за нови разработка на нови теми и за нови възможни интерпретации. Предполагам, че една от причините за подобен авторски изказ е наложен от самата практика в научните среди, белязана от недоверие към новооткритията. "Обичаят погребална шейна през всяко време на годината съществува в Западна България! И човек остава изненадан, когато разбере, че до 1955 година нито един дългогодишен сътрудник на Етнографския музей не е наблюдавал погребална шейна през всяко време на годината в селищата из Средна Западна Българи и Северозападна България. А имаше и дългогодишен сътрудник на Етнографския музей, който събираше обичаи, но извършваното от него събирателство на народното творчество ще да е ставало и чрез въпросници, изпращани до местни учители за попълване. И като имам предвид извършените от мене наблюдения върху обичая погребална шейна през всяко време от годината у българите, за силно учудване бе, че през 1955 година в научно заседание на членовете на секцията за средновековна археология на Археологическия институт при Българската академия на науките по безусловен начин се отхвърли от дългогодишен сътрудник на Етнографския музей изказването ми, че съществува такъв обичай в западнобългарските области" (Петров 2009: 6 и бел. под линия). Подобен начин на обсъждане и приемане или отхвърляне на достоверността на теренните изследвания явно е предизвикал автора към промени в документирането на етнографските извори. От една страна, това е снимковият материал, а от друга страна, протоколирането на записа и наблюдението. Петър Петров прави следното признание: "Ето защо намерих за необходимо за всяко извършено от мене наблюдение на обичая погребална шейна през всяко време на годината в съответното село да се съставя точен и кратък протокол, с който да се удостоверява и самото му съществуване, установено и с участието на местни свидетели. Една бройка от протокола се оставяше в училището на съответното село за съхраняване и предоставяне за ползване от краеведи и други изследователи, за които научният призив към разума и опита е тържество на човешкия ум" (Петров 2009: 9).

Последователен в принципите за дисциплина в научното мислене, Петър Петров уточнява какво точно от погребалните обичаи на българите е предмет на неговото изследване: "Проявлението на обичаи около погребалното шествие у българите (...) А именно, обичаят погребална шейна през всяко време на годината у българите ще се означава с името лятна погребална шейна" (Петров 2009: 13). Чрез тъй нареченото участващо наблюдение и възстановяване на практиката по разкази на хора от проучваните села, както и чрез проучване на литература по въпроса авторът определя старинността и района на битуване на обичая (някогашна Средна Дакия, разделена на две части от българо-сръбската държавна граница), неговия упадък и отмиране в продължение на почти век (1866-1958 г.), неговата връзка с природната среда и стопанската заетост на практикуващите го. Изводът за същността на предмета (шейна), включен в обредността, е следният: "Лятната погребална шейна у българите не е особена погребална шейна, нито нарочно изработено приспособление на два плаза, на което да се поставя мъртвец за опяване и пренасяне до гробищата. Тя е обикновена волска шейна за стопански превози, собственост било на опечаленото семейство, било на роднини или съседи, които я предоставят безплатно на опечаленото семейство за превозване на мъртвеца от дома му до гробищата. И понеже е обикновена волска шейна за стопански превози, използването ѝ като погребален обичай през лятото придобива познавателни признаци - качество на шейна като част от погребален обичай през лятото, отнасяне на обичая лятна погребална шейна към обикновената волска шейна за стопанска дейност, отнасяне към използването на волска шейна през лятото за работа в недостъпни за кола стръмни планински местности, отнасяне към планинското овцевъдство и отнасяне към живота на съществувалото до неотдавна голямо семейство" (Петров 2009: 99).

Първата и единствена приживе излязла монография на Петър Петров е озаглавена "Етнографски елементи на славяно-балто-германската общност". Този труд представя една много интересна хипотеза на автора, основана на анализ на поверието "кукувица прокобява смърт". Авторът тръгва от факта, че кукането на кукувицата в началото на пролетта се свързва с радостни предсказания за част от индоевропейските народи (романски и ирански, у гърците и сред хинду) и с предвещаване на смърт сред славянските, балтийските и германските народи. Защо звуците на птицата, вещаещи началото на пролетта според традиционната народна вяра, се обвързват у различните групи народи с различен смисъл и каква връзка има това с природните и социалните условия на живот? Търсейки отговор на въпроса за различните тълкувания, авторът се позовава на примери от областта на етнографията и фолклора, както и на примери от традиционния бит на народите, които свързват кукувичето кукане със злокобни представи за смърт, вдовство, сиротство, самотност и пр. Детайлният анализ на условията за живот, проследени откъм поминъци (земеделие и животновъдство), природна среда, съставена от растения и животни, както и анализ на речника на изследваните етно-лингвистични общости водят автора до прозрението, че прокобата на кукувичето кукане е за смърт от глад. Следващият въпрос е към кой момент от историята на човечеството и в кои географски предели това е заплаха, която може да формира трайни нагласи във вярванията на хората. В търсене на отговор Петър Петров се насочва към знанията по орнитология и установява връзка между ареала на гнездене на отскоро откритата от научните среди глуха кукувица: "Тя е терциерен зоореликт (както и останалите кукувици), живял и живеещ само в известни гористи зони на Североизточна Европа. На нейния глас именно отговарят редица звукоподражателни имена и производни от тях в славянските, балтийските и германските езици от по-стар произход и пренесени по-късно върху обикновената кукувица" (Петров 1966: 8). Средата, в която живее глухата кукувица през пролетта след последния ледников период, е гористата Североизточна Европа, където възможностите за изхранване не са били големи и гладната смърт е била реалност, прокобявана и чрез гласа на тази птица. Същевременно според автора това е и територията, обитавана от праетнос, обединяващ славяни, балти и германци. Допуска се, че поверието се е зародило в ранния палеолит, а въз основа на битуващите сред потомците на тези общности сходни поверия се прави допускането за праисторическата им генетична общност и съжителство.

Монографията "Родина на пшеницата" е посветена на опитомяването на това растение. Изходна изследователската позиция на автора е обичаят "брада на нивата" и анализ на съдържанието на самата дума "брада" в контекста на индоевропейското езикознание като време на поява и смисъл. "А думата "брада" се е създала при събирателска човешка дейност, извършвана в условията на местна околна природна среда с ядливи диви растения. Защото "брада" поначало означава множество еднородни зърна за храна. Тя е образувана с наставка "д", чието значение е събирателно. Като се отстрани наставката "д", получава се коренът на същата дума, именно *ber-/*bor- от индоевропейския корен *bh / r-, който означава единица плод от растение, съдържащо в себе си зародиш като житно зърно, овощен плод и изобщо един ядлив плод" (Петров 2017: 5). Петър Петров открива корена на "брада" в названието на 37 вида диви растения и на два вида питомни растения, представящи 15 ботанически семейства (Петров 2017: 6). "Защото растенията с име "брада" или с производни имена от корена на думата брада са излъчени от големите растителни семейства Житни, Кремови, Лападови, Розоцветни, Лободови, Живовлекови, Кръстоцветни, Сложноцветни и други, чиито видове наистина се отличават както с високи развойни възможности, така и с най-висока растителна и плодова родитба" (Петров 2017: 122). Това са растенията, които са служели за изхранване и чието наличие и употреба се открива в етнографски данни от традиционната народна кухня.

Големият патос на изследването е проследяването на етапите в превръщането на диворастящото жито в питомно. Авторът открива три фази в процеса на опитомяване на тази растителна култура, които характеризира като време и продължителност. Най-старинната, първата фаза, когато според автора се появява самата дума брада, отразява събирателската дейност на ядливи диви растения, с които човекът се е изхранвал. Петров допуска наличието на специализирано събиратество с предпочитане на житни зърна, от които се прави брашно. Той отнася възникването на тази фаза към 10 367 година преди новата ера, а продължителността на фазата е 3186 години. Втората фаза е белязана от появата на ранното земеделие и дейността около опитомяването на дивото жито. "И понеже новопоявилата се още в началото на тая фаза човешка дейност се свежда главно до подбор (селекция) на семе от диви видове жито за засяване (брада значи семе), развитието ѝ представя ранно земеделие, което според извършените изчисления е възникнало към 7181 година преди новото летоброене" (Петров 2017: 122). Според изчисленията на автора времетраенето на втората фаза е 1324 години, а скоростта на промяната е около два и половина пъти по-голяма в сравнение с предходната фаза. Третата фаза съответства на етапа на развито земеделие, чиято долна граница на проследимост е отнесена към 5857 година преди новата ера. При проследяване на процеса на опитомяване на житото е отдадено дължимото и на промените в природната среда и най-вече в климата. Третата фаза на тази културна дейност съвпада по време (VI хилядолетие пр.н.е.) с рязко затопляне, което се отразява на растителния свят и възможността за промени в него, направлявани и от човека.

Що се отнася до географските условия като среда, благоприятна за опитомяване на дивото жито, Петър Петров въз основа на богат изворов ботанически материал стига до извода, че "дивата пшеница е опитомена в средния планински пояс, главно в земите от 600 до 800-900 метра надморска височина, и то предимно по слънчевите планински склонове" (Петров 2017: 124). Уточнен е географският район. "Географското разположение на тия видове растения с хлебни имена се намира в средната и източна част на Балканския полуостров и най-вече в днешните земи на Средна Западна България и на Южна България. Следователно в тия земи е възникнала първичната култивация на житото. Тук именно трудовата и познавателна дейност на човека през далечното минало е сложила основите на опитомяването на житото, което е добило още тогава най-голямо значение за по-нататъшното икономическо и културно и над всичко демографско развитие на народите в Балканския полуостров и в целия свят. Палеоботаническата придобивка, заложена в основата на култивацията на житото, има съответно сортовъдна и селекционна характеристика, като с овладявана селекция започва и творческата дейност на ранния земеделски период" (Петров 2017: 125).

Заслугата на Петър Петоров е не само в това, че той успява да открие родината на опитомената пшеница в днешните български земи, но и да назове създателите на този културен продукт с общочовешко значение - древните траки. Времето на опитомената пшеница е ранния неолит (VI-V хилядолетие пр.н.е.). От пределите на Балканския полуостров то се разпространява в Мала и Предна Азия и в Североизточна Африка - местата, където процъфтяват древни цивилизации.

Изследванията на Петър Петров върху опитомяването на пшеницата, мястото и времето на този цивилизационен процес, носителите на знания и опит за осъществяването му, както и поетапния път от събирачество чрез целенасочен подбор на растение (дивото жито) от богатата на ядливи диви растения природна среда до превръщането му в култура, която ще промени начина на изхранване на човечеството, се появява по време, когато научната интерпретация на обичая "брада на нивата" се свеждаше до мито-поетични обяснения, отвеждащи към дух на нивата, богиня на плодородието и други персонификации. В подобна научна среда и при подобни преобладаващи в научното мислене обяснения, текстът на Петър Петров чуждее със своята рационалност. Той тръгва от един жив до средата на ХХ век у нас обичай - "брада на нивата" и чрез езиковедски анализ на корена на думата "брада" стига до неизследвани и неосмисляни в посоката "ядливост" на множество растения - обект на събирателство в дълбока древност, но и с приложение в българската традиция. Данните по ботаника и по-точно названията на ядливите растения, изтълкувани в чрез методите на индоевропейското езикознание, както и познаването на климатичните условия, на начина на живот на тогавашното човечество и на неговия стремеж към създаване на условия за уседнал осигурен живот са доказателствата, които правят авторовата хипотеза правдоподобна. Когато подчертаваме своеобразния научен почерк на Петър Петров, проявен в подбора на теми, в тяхното мултидисциплинарно осмисляне, в изказа и оформянето на научните текстове, не бива да отминаваме факта на неговата школовка. Той завършва Славянска филология, а през 1943-1946 година се занимава с научна дейност в Института по славянска филология към Софийския университет, под научното ръководство на професор Стоян Романски - Семинарът по славянско езикознание и етнография (Петров 2009: 10). Задълбочената научна подготовка дава своите плодове, когато Петър Петров поема и извървява пътя си на професионален етнограф.

По принцип научната дейност е самотно занимание. Но някои учени, "жертва" на добрата си и многостранна научна подготовка, на вроденото си любопитство, на неподправения си интерес към културното наследство и на склонността си да прилагат и налагат новаторски подходи, са по-самотни от други. Такъв самотник изглеждаше и Петър Петров, забързан да влезе в тъмната стаичка на горния етаж на Царския дворец2, където да се отдаде на размишления и писане. Неговите трудове заслужават специален прочит и осмисляне от представителите на поколенията, които днес съставят научната общност на етнографи/етнолози, фолклористи и антрополози. Това би могло да стане под формата на семинари, на работилници за проучване и преосмисляне на книжовното научно наследство, на авторски изследвания под формата на дисертации. Искрено се надявам, че времето, когато духът на Петър Петров ще бъде изведен от тъмната стаичка и осветен в цялото му многоцветие от идеи и методи за научна дейност, ще настъпи някога.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Пълна библиография на научните публикации на Петър Петров е изготвена от дъщеря му Елена Христова и е публикувана като приложение към: Петров (2017: 127-128). [обратно]

2. В източното крило на бившия царски дворец се помещава Етнографсккия институт с музей при БАН. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Петров 1966:Петров, Петър. Етнографски елементи на славяно-балто-германската общност. София, 1966.

Петров 2009:Петров, Петър. Погребалната шейна през всяко време на годината у българите. София, 2009.

Петров 2012:Петров, Петър. Семейна психопрофилактика с весели обичаи при смърт у българите. София, 2012.

Петров 2017:Петров, Петър. Родина на пшеницата. София, 2017.

 

 

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2020, № 7 (248)