Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЯТ ОТ МИТА ДО НАУЧНИТЕ ИСТИНИ НА НАШЕТО СЪВРЕМИЕ
(Опит за въведение в писаното от Мулдашев с оглед на възможната му употреба при осмисляне на българското духовно наследство)

Гатя Симеонова

web

През 2003 г. в превод на български език се появи книгата на Ернст Мулдашев От кого сме произлезли, чието първо издание на руски е от 1998 г. (Мулдашев 2003). След нея авторът доразвива идеята си в поредица от книги, обединени от наслова В търсене на Града на Боговете (Мулдашев 2004; Мулдашев 2004а; Мулдашев 2004б; Мулдашев 2007). Една от множеството възможни реакции, която не споделям, а споменавам като повод за размисъл, се самоопределя като Анти-Мулдашев. Тя е изразена в книга, която не толкова с аргументи, колкото поради потребността да поддържа духа на отрицанието, се обявява против идеите на Мулдашев (Образцов 2005).

 

Встъпителни думи за автора

Мулдашев е очен хирург, учен със световна известност и признание.1 Интересът на този автор към проблемите за произхода и историята на човечеството, за пораждащите и управляващите света сили, за същността на развитието и произтичащите от него промени, за познанието и различните пътища на неговото осъществяване произтича от въпросите, които един лекар си задава в търсене на методи и средства, водещи до открития за резултатно лечение. Въз основа на задълбочени изследвания в собствената си област - офталмологията, чрез прилагане на офталмогеометрията, Мулдашев изработва т.нар. от него модел на средностатистическите очи и по пътя на сравнението стига до извода, че тези очи, типични за коренното население на Тибет, принадлежат на човека, от когото произлизат основните раси на съвременното човечество. Офталмогеометрията и получените в резултат на приложението й данни очертават една много по-различна от сега господстващата представа за произхода на народите и за т.нар. им етническо родство. Изработеният от Мулдашев модел на средностатистическите очи се оказва откритие с евристични възможности не само в областта на историческата демография, физическата антропология и етнологията.

Нова насоченост на научните търсения дава установеното сходство между модела на средностатистическите очи и изображенията на очите, които се откриват до ден-днешен върху фасадите на храмовете в Тибет и Непал. Следва реконструкция на лицето на съществото от храмовата архитектура и опити за неговото идентифициране в Индия, Непал и Тибет, където го разпознават и го назовават Той (Божият син, Синът Божи), като уточняват, че е представител на древно велико племе, съставено от Синовете на Бога. За любопитния ум на Мулдашев разкритията не спират дотук. Кой е Той? Човек ли? Защо е толкова различен? И поредният въпрос: как са изглеждали древните хора и какво е станало с тях? В търсене на непредубедени отговори авторът логично стига до знания за произхода и развитието на човечеството, различни от официално приетите, но съзвучни със знанията, извлечени от свещените книги (Симеонова 2005), както и с онези, познати от книгите на т.нар. посветени.

Мулдашев, представител на школата на европейското мислене, успява да надмогне предразсъдъците, че то е единствено правилно, като насочва любопитството си към Изтока, към знанията, които културите в Азия създават и съхраняват. Всъщност неговите книги са опит на западния тип учен да намери не просто допирни точки с източното мислене, а да обоснове неговата дълбочина и истинност, като ги използва в търсенето на значими за съвременното човечество отговори.

Мулдашев е привърженик на схващането, че появата на човека е резултат от уплътняване на духа. Той възприема идеята на езотериците, че това движение на духа към материята преминава през различни форми, които съответстват на последователно пораждащи се раси - ангелоподобни, духоподобни, лемурийци (ранни и късни), атланти, арийци (ранни и късни). Различията между тези пет раси са представени по показателите форма на тялото, размери, плътност на тялото, начин на размножаване, продължителност на живот, жизнена среда, интелектуални, психически и физически възможности, степен на обвързаност или отграниченост от Висшия разум (Мулдашев 2003: 141-143, 179, 215-235, 301)2.

Според езотеричните знания всяка раса след ангелоподобните (наричани още самородени) се заражда в лоното на предходната и известно време съжителства с нея, ползва нейните постижения, учи се от нея и накрая изцяло я измества като популация. Общото между всички раси е склонността към грях, който се състои в злоупотреби с получените от Висшия разум знания. По тази причина всяка раса стига до един и същ край - самоунищожаване, чийто механизъм се задвижва от негативно ориентирани фини енергии (мисли, чувства), а резултатът е потоп. Броят на потопите съответства на броя на отмрелите раси. Това е циклично повтаряща се реакция на земята, чрез която се постига желаният подбор в антропогенезиса.

По пътя на логиката, след като е проучил геометричните характеристики на местата, където се откриват значими монументи от типа на пирамидите и мегалитите, създадени според Мулдашев като знак за някакъв грандиозен замисъл на предшествениците на съвременното човечество, този автор допуска като възможна реалност периодичните разрушителни катаклизми на земята. Междувременно Мулдашев стига до убеждението, че на земята има едно недосегаемо за природните разрушителни сътресения място, което той нарича Вечния континент, като го идентифицира географски с най-високите райони на планетата - Хималаите, Тибет и съседните им планини. Това е пространството, с което езотериците свързват описваното от тях царство на необикновените възможности (Шамбала). За Мулдашев фактът, че на това географско пространство до днес се откриват хора, чиито очи съвпадат с очите на онези, от които произлиза съвременното човечество и че точно тук от куполите и фасадите на храмовете продължават да гледат очите на същество, смятано за Божи син, е предпоставка за търсенето на връзка между легендите за Страната на боговете и Кралството на йогите в Тибет и истината за новото начало на човечеството, изричана в религиозни и езотерични текстове, но вероятно доказуема и със средствата на съвременната наука при прилагане на интердисциплинарен подход. В търсене на собствени отговори Мулдашев тръгва от хипотезата за феномен, наречен от него генофонд на човечеството. Според този учен на определени места по земята, но с най-голяма вероятност в пещерите на Хималаите и Тибет чрез изпадане в сомати (съхраняване на човек в каменноподобно състояние чрез прекратяване функциите на тялото) се пазят тела на представители на късните лемурийци и атлантите. Това са телата на най-достойните, които могат да бъдат върнати към живот след хиляди и милиони години на пребиваване в състоянието сомати, като по този начин се избегне пълното унищожаване на онези антропоморфни форми на живота, които са постижение на духа в посока на неговото уплътняване.

Мулдашев приема като достойно за размисъл и научно дирене допускането, че освен под формата на генофонд на човечеството (т.е. набор от същества в състояние на сомати) като резерв от телесни форми, които при нужда могат да бъдат върнати към активен живот, наследството на предишните раси се съхранява в някакво пространство, наречено вместилище, където се пази "семе" от всички живи същества. Интригува го и идеята за нелокализирано пространство, известно като Шамбала, Шенгри ла, Архча, където продължават да живеят и да действат представители на предишните раси, които следят развитието на нашата раса и направляват нейния наземен живот. При подобна насоченост на мисълта, която търси не просто обективни, а очебийни доказателства, Мулдашев се натъква на легенди, предания и вярвания за едно особено свещено място в Тибет - планината Кайлас, където по всяка вероятност търсенето на ключа към неразгадаемите отговори в най-голяма степен е обвързано с надеждата. За Мулдашев това е надеждата да открие Града на Боговете и недалеч от него, пак в пределите на Тибет, построения от тях Град на йогите (град за клонирания ариец, чиито очи съвпадат с модела на средностатистическите очи). Което връща търсещата мисъл към изходната й позиция - доказателствата за мястото на съвременния антропогенезис като пространство за създаване, адаптиране и изходна точка на миграции на съвременния човек към различни части на земята.

 

Изворите на автора

Изворите, въз основа на които Мулдашев гради своите хипотези, са свещените книги (Библия, Коран, Талмуд) и в по-широк смисъл философско-религиозната книжнина на източните цивилизации (Ведите, Будистките религиозни книги, Тибетската "Книга на мъртвите", книгата "Енергията на съзнанието", преразказаното от лами съдържание на унищожените книги на религията Бон). Доверието си към подобни текстове той обяснява със своето схващане, че световните религии пренасят във времето знания за реални събития от далечното минало (Мулдашев 2004б: 160, 169)3.

Друга група писмени извори включват трудовете на т.нар. Велики посветени. Сред авторитетните посветени, заслужили неговото доверие, Мулдашев споменава Нострадамус, Елена Блаватска, Николай Рьорих, Лобсанг Рампа, Джон Хислъп, Рудолф Щайнер, Друнвало Мелхиседек, Ернст Хофман, Омраам Микаел Айванхов4. Последният е българин, изявяващ се като френскоезичен автор в областта философия на религиите. Интересът на Мулдашев към подобен тип четива е аргументиран чрез интуицията, която пък търси основание за самодоверие в убеждението му, че посветените получават знания от Единното информационно пространство, известно също и с названието Висш разум. Специално при Блаватска, до цитиране на чийто труд "Тайната доктрина" Мулдашев прибягва нееднократно, без да ни въвежда в подробности относно създаването му, е известно, че "посвещаването" в древни скрити (езотерични) знания става чрез посредничеството на писмени текстове - тибетската книга "Дзиан", коментарите към нея, както и ръкопис от групата, наречена "Тун-шаг-ки сан-ге сонга". Тази книжнина е предоставена на Блаватска от хималайски отшелник, използвана е при написване на "Тайната докртина", след което следите й се губят. Автори, които са заинтригувани от идеите за произхода на човечеството, представени от Блаватска, споделят, че книгита "Дзиан" и съпровождащите я коментари не могат днес да бъдат открити в нито една библиотека (Голийски 2003: 16-33; Образцов 2005: 102-116)5.

Като самостоятелна група извори у Мулдашев са представени древните митове, легенди и предания, включени в митологични и религиозни паметници, но също така проследими до ден-днешен и като широко разпространени устни разкази, които отвеждат към свети места или към посветени хора. Ученият от Уфа тръгва по следите на легендите и преданията. Чрез срещи и разговори, както и чрез лични наблюдения на местата и "участниците" в събитията Мулдашев фактически се приобщава към изследователски методи, типични за етнографската наука. В търсене на своята истина, изречена под формата на хипотези, Мулдашев организира през последното десетилетие на ХХ век поредица от експедиции в Индия, Непал, Тибет (Китайски Тибет). През ХХІ в. той продължава експедиционната си дейност, която, по думите му, е свързана с изумителни открития в Египет, Сирия, Ливан, Монголия, Великденските острови (Мулдашев 2007: 355; вж. също епилога на книгата). Изследователят от Уфа (заедно с група съмишленици от своето научно обкръжение) посещава пещери, храмове, храмови комплекси, съвременни школи по медитация (т.нар. ашрам), археологически обекти, природни забележителности - все места, на които открива потвърждение за наличието на свят с ценности, различни от онези, в които е бил възпитан. Наблюденията му показват, че за носителите на източния тип мислене, което рефлектира и върху тамошната наука, няма съмнение в достоверността на писаното от религиозните авторитети и посветените. Доверието е в основата на поведението на приемственост в родовосемейните традиции за отговорност стрямо едно или друго свято място - пещера, храм, хранилище на книги. Факт, удостоверен чрез наблюдение и преки контакти, се оказва наличието на актуална социална структура, която освен духовните лица, представители на съответните религии, включва светски лица, самодоказали се чрез качествата си като достойни да продължат опазването на един невидим, но съществуващ свят. Срещите, които Мулдашев осъществява с т.нар. свами (висша религиозна титла, която се присъжда на майстора на индуисткото учение), майстори (хора, посветени в тайните на древните, чрез които Висшият разум влияе на човечеството и което фактически ги уподобява на известните от Светото писание пророци), лами (Тибетски и Непалски духовни лица), гуру (учители по медитация), особени хора (грижат се за пещерите и пещерните храмове като ги посещават периодично), йоги, монаси, шерпи, поклонници, са документирани чрез снимков материал и записани разговори. По този начин Мулдашев създава собствени съвременни извори, като удостоверява наличието на носители на знания, чиято действеност се проявава чрез отношението и поведението им спрямо определени места и свързаните с тях легенди.

Към собствените извори на Мулдашев, които са резултат от посещенията на местата, проучени от него предварително по писмените извори и разкази на очевидци, изключително приносен характер имат неговите скици, рисунки и снимки на обекти от т.нар. Град на Боговете. Допълнително попълнение към тази изворова база са компютърните обработки на снимковия материал, които разкриват трудно достъпни за окото детайли. Към собствените наблюдения, представени чрез текст, снимки, скици и карти, могат да бъдат причислени описанията на подробностите (архитектурни, природни, метеорологични) по пътя към свещената планина (Тибетски ступи, Портата на Шамбала, кръгове от гъста трева, камъни с надписи, тайнствено лъчение, образът на очи в небето на Тибет), както и маршрутът на т.нар. парикарма (обиколката на свещената за индусите планина).

Към изворите, като доказателство за по-особените качества на посетените места, би трябвало да бъдат отнесени всички описания на усещания (болка, слабост, изтръпване, главоболие - при влизане в сомати-пещери, при доближаване към непозволени за посещение предели в пещерата на Харати); чувства (страх, неувереност, безпокойство, изненада); коментари за вида, поведението, психическите особености и излъчването на събеседниците или случайно срещаните поклонници. В психическата и соматичната реакция (собствена и на събеседниците) се търси потвърждение на истината за наличието на един невидим, но съществуващ редом с нашия, свят. Новост е използването на подобен тип автентични реакции като извор при проучването на явления от онази част на съвременната културна история на света, която има древно потекло, съзнателно обгърнато в мълчание. И в този смисъл не бива да се пропуска реакцията при комуникация, също документирана от Мулдашев. За носителите на източния тип култура споделянето на знания за загадъчния свят, на който те служат, е лимитирано. Самите те ги получават в предварително установени от традицията дози в определено време и не проявяват излишно любопитство. За тях опазването на собственото духовно наследство чрез несподелянето му с непосветени е норма на една регламентирана комуникация, която придава допълнителна загадъчност на нещото, което се съдържа в мълчанието.

 

Рискът като елемент от практиката на учения

Много характерна особеност на Мулдашев като автор е, че той съзнава риска от позоваване на религиозно-митологични и езотерични източници. Да стъпиш върху религиозни текстове или откровения на посветени, към които академичната наука е създавала в продължение на векове недоверие, означава да се окажеш в конфликт с научната си среда. Затова Мулдашев търси потвърждение на писаното от посветените чрез привличане и на друг тип извори - архитектурни, археологически, антропологически, демографски като при това се позовава на последните научни достижения. Обяснение на някои факти, описани в свещените книги или в тези на Посветените (невидими сили, които пазят пещерите; места, които предизвикват слабост, слепота, лудост; материализиране на мисли, въздействие чрез изричане на определени думи и пр.) Мулдашев търси в съвременните проучвания на физиката (идеята за многомерността на вселената, за паралелните светове, феномена материализация и дематериализация); генетиката (клониране на хора, водният човек като антропоморфна форма на земния живот); антропологията (соматичните различия на съвременните хора; еволюцията и регреса на човешките общности чрез примери за съвременни диви племена; мястото на възникване на съвременния човек и пътищата на неговото разселване); информатиката (наличие на единно информационно пространство); психологията (психически методи за въздействие) и други науки с отношение към изучаването на взаимната зависимост между материя и фини енергии.

 

Сътворяването на една необикновена авторова вселена

Специалният ми интерес към книгите на Мулдашев, завладяващи с широтата и необичайността на авторовата мисъл, както и със смелостта да се противопоставят на статуквото на общоприетото научно мислене (Мулдашев 2003; Мулдашев 2004; Мулдашев 2004а; Мулдашев 2004б; Мулдашев 2007)6, се дължи на ономастичния материал и по-точно на две думи - Кайлас и Иима и на тяхната вероятно неслучайна съотносимост с други две думи с изначално (разбирай ХІХ век, когато са били записани) неясен смисъл, които се откриват в текстовете на "Веда словена". А те са Кайле (града) и Има (царе) (Симеонова 2005; Симеонова 2006; Симеонова 2008; Симеонова 2008а; Симеонова 2008б; Симеонова 2008в; Симеонова 2010; Симеонова 2010а; Симеонова 2011; Симеонова 2011а).

Свещената планина

Кайлас е название на реален географски обект, представен накратко в Голямата съветска енциклопедия по следния начин: "Планински хребет в южната част на Тибет (Китай), който се простира успоредно на Хималаите. Средната височина на хребета е около 6 х.м., а на върховете - до 7 х.м. Вследствие на голямата надморска височина на Тибет (дъното на основните долини е на 4-5 х.м.), относителната височина на хребета е 1-1,5 х. метра" (Большая 1953: 374)7. В Голямата съветска енциклопедия е споменато, че на тибетски хребетът Кайлас се нарича Гантри и в превод означава "ледени планини" (Большая 1953: 374; Образцов 2005: 22). Според цитирания от Образцов "Атлас на света" там са посочени два природни (взаимообвързани) обекта, назовани с еднакъв топоним. Без да отрича енциклопедичното знание, текстът на Атласа го доуточнява, в смисъл, че названието Кайлас се отнася както до целия планински хребет, така и до скален масив (планина), който е елемент от релефа на хребета. Образцов обаче споменава, че планината Кайлас има още едно име - Кангрибоче. Бележката цели да вмени неосведоменост на Мулдашев, без да уточни на какъв език и кой народ е дал подобно име на впечатляващия скален масив (Образцов 2005: 22)8.

Ако от гледна точка на географията названието обикновено по-често се свързва с целия гореописан хребет, то не така стоят нещата в митологично-религиозната сфера на познание, където не цялата планинска верига, а само един скален масив, най-високият, обвързан с представи за святост, е именуван Кайлас. Кайлас е свещено място за представителите на някои традиционни източни религии - Бонпо, индуисти, будисти. Според индуистката митология там е обиталището на бог Шива, а също и на бог, познат под името Кубера (Мифы 1982: 610, 682; Попов 2005: 82-83)9.

Името Кайлас/ Кайласа има санскритски произход - kailasa. Тибетското название на планината е Тисе (Стейн 2001: 16, 33, 312). При срещите си с представители на споменатите източни религии Мулдашев установява, че в тяхната среда битуват и други названия за почитания обект. Тибетците наричат Кайлас Кулата на Шамбала, а съседните също свещени за тях скални форми - Сърцето на водата (Мулдашев 2004б: 258, 332)10.

Многообразието в назоваването на географския обект е отразено и в текста на българския изследовател Александър Илиев. Според него Кайлаш "е най-западният регион на Тибет" (за това, че е планинска местност се подразбира от споменаването на проходи), а що се отнася до планинския масив, носещ същото име, той е представен с няколко названия: "Центърът на света" - планината Сумери (вр. Кайлаш) с връхна точка Мандара (срв. с Мадара)" (Илиев 2006: 52, 84)11.

Географският обект е с еднозначно определени координати върху земната повърхност. Не така обаче стоят нещата в текстовата част на тибетската картография. Когато подготвя експедицията на своя екип до Кайлас, Мулдашев открива, че картографската информация е доста объркваща: "Названията на реки, планини, долини и манастири бяха изписани произволно - на тибетски, на индийски, на китайски в английска транскрипция. Да не говорим за неточностите при географските разстояния и височини" (Мулдашев 2004а: 191)12.

Работната схематична карта на района в непосредствена близост до свещената планина Кайлас, изработена от Мулдашев по повод на Тибетската експедиция, включва няколко географски обекта, а именно - планинските върхове Кайлас (на север) и Гурла-Мандата (на юг), езерата Ракшас (Дяволското езеро) и Маносаровар (Свещеното езеро), разположени южно от Кайлас, реките Акшобхъя (източно) и Амитабха (западно) от Кайлас. В пространството, наречено в легендите Страна на Боговете, са маркирани още манастирът Чу-Гомпа (северно от свещеното езеро) и Мястото на гладния дявол (западно от притоците на р. Амитабха), където според Мулдашев бил изграден Тибетския Вавилон - градът на повторно клонирания човек от петата раса. С повече подробности (във втора работна карта) е представена онази част от пространството в непосредствена близост до Кайлас, през която минава свещената пътека (парикарма). Това пространство достига на север до изворите на посочените реки, а на изток и запад е ограничено от горните им течения. Най-южната негова точка е Дарчен. В непосредствена близост до свещената пътека се намират обектите Дарчен; манастирът Чуку; пещерата, която матариализира мисли; езерото Гаракунд и пещерата на Миларепа. В пространството, оградено от свещената пътека, се влиза през превала Долма-ла, разположен между изворите на споменатите две реки. Между него и свещената планина Кайлас се простира Долината на смъртта, която стига до скален обект с дъгообразна форма, наречен в легендите Огледалото на царя на смъртта Яма. Други наименувани обекти в Страната на Боговете, разположени в съседство с Кайлас, са т.нар. Малък Кайлас, Следата на Буда (камък с формата на човешко стъпало), Портата на смъртта, Секирата на кармата, Домът на щастливия камък, Гомпо-Панг, Статуята на четящия човек (Мулдашев 2004а: 192-193; Мулдашев 2004б: 243.

Преди да тръгне към Тибет13 и да се изправи пред Кайлас, Мулдашев изминава много дълъг път към него в мислите си. Неговият интерес е насочен не към целия хребет, а към онази част, която се е наложила в представата на няколо релегии като свещена планина. За пръв път Мулдашев загатва за нея още в първата си книга От кого сме произлезли? Там името на планината Кайлас е споменато във връзка с предположението, че тя е средоточие на непознат вид енергия, на която се приписва загадъчно въздействие върху хората. При търсенето на отговор как е произлязло съвременното човечество и какво е участието на по-ранните негови представители в съвременния антропогенезис свещената планина Кайлас някак закономерно попада в полезрението на Мулдашев. В пътуването си към Кайлас в преносния и в прекия смисъл на думата той прави няколко наложителни мисловни хода: опитва се да осмисли наличието и ролята на свещената планина в контекста на актуалните си научни търсения - генофонда на човечеството, йогизма, видовете вода: жива и мъртва. Създава научна хипотеза за световна мрежа (система) от пирамиди и монументи, където на Кайлас е отредено централно място в пространствен и в събитиен план. Осмисля феномена Кайлас в неговите хронологични измерения, при това не само като време на поява и предстояща активност, а и като следствие, предизвикано от предходни, периодично повтарящи се събития на земята. Конкретизира знанията си за Кайлас като географски обект по картографски извори и чрез информация за възможните маршрути на проходимост и начините за организиране на научна експедиция. Събира информация за святостта на Кайлас, като се позовава на писмени и устни извори от религиозен, мито-поетичен и легендарен характер. Последните му помагат да уточни пространствената структура на свещения обект (подземна и надземна част, входове, наименувани обекти, действащи лица - богове, духове, исторически личности). Накрая осмисля връзката между битуващото в традициите на Изтока знание за същността на Кайлас и неговото отражение в културата на страни като Индия, Непал, Тибет - храмова архитектура, орнаментика, скулптура, религиозно поведение14. Едва след това задочно предварително запознанство Мулдашев се изправя очи в очи с Тибет и Кайлас. И какво вижда той? Известно е, че очите виждат онова, за което ги е подготвил умът. Първите впечатления на Мулдашев от Тибет го убеждават в правомерността на неговите предположения относно връзката на тази част на земното пространство с огромни по своя мащаб разрушителни събития и последвалото ги възраждане на човечеството: "Около нас се простираше безкрайният Тибет. Хълмистото плато, разположено на 4500-5500 метра, по-голямо от Западна Европа и заобиколено от най-високите планини в света, изглеждаше така, сякаш е сътворено специално за Всемирния потоп. Тук е било възможно хората да се спасят от надигащата се и помитаща всичко вълна. Трудно е било обаче да се оцелее" (Мулдашев 2004а: 212, 197-257).

Съвременният поклонник, турист или изследовател, поел към Кайлас, минава покрай стъпаловидни пирамиди (една от формите на тибетските ступи - местни религиозни паметници), покрай т.нар. Порта към Шамбала, покрай камъни с гравирани върху тях неразбираеми послания, покрай кръгове гъсто растяща трева, открояващи се на фона на оскъдната тибетска растителност - все знаци (културни и природни), свидителстващи за приближаване към онова пространство, което според местните е Страна на Боговете, а според хипотезата на Мулдашев - Град на Боговете. Пак според същата хипотеза Кайлас е центърът на този град.

Какво вижда един човек от края на ХХ век, когато попадне в онази част на Тибет, в която се оказва изправен срещу Кайлас? "След като изминахме 6 километра, спряхме на място, откъдето свещеният Кайлас изглеждаше най-величествен. В сравнение с него околните хълмове бяха невзрачни и незначителни. Той приличаше на грандиозна и необичайна стъпаловидна пирамида. Не оставаше и най-малкото съмнение, че пирамидалната конструкция с височина 6666 м е създадена от човешки ръце или... Близките до нея планински хребети с обичайни върхове и клисури сякаш подчертаваха изкуствения й произход" (Мулдашев 2004б: 52).

Проучена от различни посоки, свещената планина Кайлас разкрива пред погледа на наблюдателя различия, които впечатляват с разнообразието на формата и интригуват въображението в търсене на обяснение. Първите лични впечатления на Мулдашев са от южната страна на Кайлас, откъдето той я вижда като стъпаловидна пирамида, разполовена от вертикална бразда. "Проекцията на вертикалната бразда в южна посока стигна и до планината Гурла Мандата, която според тибетските предания също е свещена" (Мулдашев 2004б: 57, 58-59). Браздата сочи към малка пирамидална конструкция (с размерите на Хеопсовата пирамида) в района на Гурла Мандата.

Обхождайки Кайлас от юг към изток, Мулдашев забелязва урва с полукръгла форма в югоизточната част на Кайлас. "Източното разклонение на Големия Кайлас - № 103, имаше извита форма и се намираше на същото ниво, на каквото беше и предполагаемият Малък Кайлас. Любопитното беше, че върху това разклонение също се забелязваше вертикална бразда - № 102, идентична на централната бразда на Големия Кайлас. ...Докато разглеждах източното разклонение, забелязах периферна издатина - № 104. (...) Тогава дори не подозирах, че рисувам обратната страна на Огледалото на царя на смъртта Яма" (Мулдашев 2004б: 61-62)15.

Погледнат от север, скалният масив впечатлява също с неповторимостта на своята форма. "Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преминава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше огледалото на царя на смъртта Яма. То продължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази трикилометрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната повърхност на места беше покрита със сняг. Усещаше се, че е равна и полирана. През центъра й минаваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допълнителни съоръжения - полегата пирамида и трапецовидни конструкции. Измерванията показваха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север" (Мулдашев 2004б: 201). При огледа от север Мулдашев прави проницателни наблюдения не само на склона, но и на върха на свещената планина. "Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръмен склон под ъгъл около 80-85 градуса, изпъстрен с едва видими триъгълници. Имаше форма на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й - беше горе-долу 30 градуса. Вгледах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка" (Мулдашев 2004б: 192)16.

Западната страна на Кайлас, доста сложна като геометрия, прилича, по думите на Мулдашев, на вдлъбнато огледало: "Горната част представляваше гиганска стъпаловидна вдлъбната повърхност. Ъгълът на наклона спрямо хоризонталната ос беше 45 градуса. Снежните преспи блестяха отгоре и откъм южната страна, но тук много добре се очертаваха стъпалата. Грамадната стъпаловидна чаша беше с размери минимум 700 на 700 метра. (...) Долната част на чашата завършваше с красиво оформена вдлъбнатина, която плавно преминаваше във вдлъбната урва с ориентировъчна дължина 600 метра. А на южната страна на урвата, на малко по-ниско ниво се виждаше Малкият Кайлас като правилна островърха пирамида, поставена върху три каменни стълба, чиято височина беше около 600-800 метра. (...) Още по-надолу се виждаше стъпаловидна повърхност, която също беше вдлъбната, но нямаше същата правилна форма като космическото огледало. В центъра й се забелязваше заоблено възвишение, а на три места - огледални конструкции, които сякаш бяха монтирани там. Отначало гледката ми се стори хаотична, но след като огледах урвата от различни точки, постепенно осъзнах, че по-скоро тук е изградена цялостна конструкция, чийто замисъл си оставаше напълно неразгадаем за мен" (Мулдашев 2004б: 168).

Привеждането на дълги цитати от текста на Мулдашев е продиктувано от стремежа да бъдат представени по възможно най-неповлиян начин впечатленията на автора от гледката и да бъде откроен словесният образ на Свещената планина, документиран от очевидец в самия край на ХХ век. Приносът на Мулдашев е и в това, че той обогатява образа чрез приложените към текста скици и фотографии. А за по-детайлното открояване на заснетите обекти допринася компютърната обработка на снимките, също приложена към илюстративния материал. Що се отнася до коментиращата гледката в момента на наблюдението авторова мисъл, която не престава да си задава въпроси и да улавя предположения, по-късно тя намира някои отговори в описаните срещи и разговори с хората на Тибет. Връзката с миналото, от което се очаква обяснение за някои предположения, породени от преките впечатления, се осъществява чрез древната местна писмена традиция. Тя е жива и очевидна. И удостоверява легендите, както и знанията, съхранени в свещените текстове. Древните книги, които се пазят в манастир в района на Кайлас, по признания на монасите съдържат знания за принципа на мандалата, наречена Калачакра, по който е изграден Кайлас. Пак там се откриват описания на Шамбала и на Царството на мъртвите (Мулдашев 2004б: 101).

Град на Боговете

В непосредствено прилежащото до Кайлас пространство Мулдашев вижда скални форми, които идентифицира с Града на Боговете, препокриващ се с т.нар. от местните Страна на Боговете. До прозрения относно облика на този град изследователят стига много преди да се окаже в подножието на Кайлас, чрез анализа на формата и броя на паметниците на архитектурния комплекс Сваямбанат (Мулдашев 2004б: 16)17.

Идеята да тръгне по следите на една легенда, а именно легендата за Града на боговете (според изказа на тибетците Страна на боговете), се откроява в контекста на по-общата идея за произхода на съвременния човек и по-конкретно за мястото, времето, причината и необходимостта от подходящи условия за успешно осъществяване на този грандиозен проект. На подготвителния етап за поредната си научна експедиция Мулдашев се изправя пред необходимостта да си отговори на въпросите къде евентуално се е намирал този град, какъв е той, как изглежда и по какво може да бъде разпознат, кога е създаден и кога настъпва неговият залез, кои са неговите създатели, кой го е обитавал, с каква цел е бил създаден? Идеята да се тръгне по следите на легендата за онова място на земята, което е обитавано от богове и свръхчовеци, се налага като логично следствие от предишни авторови проучвания за генофонда на човечеството. Тази, както и съпътстващите я производни теми като че ли намират своето продължение и обяснение в по-обхватната идея за началото на земния живот, за неговото продължение, за пътищата, по които се развива човечеството.

Книгите на Мулдашев оставят у читателя впечатлението, че научната мисъл преминава през множество лутания, докато стигне до приемлива за автора си хитопеза. Насоките на мислене в много случаи са предизвикани от "случайни" на пръв поглед следи. Пример за това е снимката на Кайлас, направена от монах-поклонник. Първото впечатление, което Мулдашев отнася от нея, е, че това е гигантска пирамида, което ще рече, че е създадена от някого. Като осмисля един набор от факти (височината на Кайлас, мястото му спрямо северния полюс - настоящ и предходен, неговото отстояние спрямо известни и по-малко известни пирамиди и други обвеяни с легенди монументи по земята (Стоунхендж, Кулата на дявола и пр.), Мулдашев изгражда хипотезата, че Кайлас е в основата на световна система от пирамиди и монументи, създадена от представители на предишните раси за отвеждане на разрушителната енергия, която човечеството отделя. Създаването на подобна система е предохранителна мярка, предприета по времето, когато северният полюс на земята е бил локализиран в района на Кайлас. Хипотезата предполага наличие на място върху земята, където приемствеността на живота е гарантирана, както и същества, които са в състояние да възродят живота и да постигнат "отглеждането" на човек с определено качество. Идеята на Мулдашев намира опора в легенди и предания, както и в някои езотерични текстове.

След като ни е запознал с най-впечатляващия обект - Кайлас, Мулдашев в прекия смисъл на думата извлича от скалното обкръжение формите на града, който е тръгнал да открие, и ни прави съпричастни на гледката по познания вече начин - чрез словесно описание и графичен образ. "Архитектурата" на Града на Боговете включва пирамиди (с неповтарящи се форми, твърде различни от египетските пирамиди, които са сходни помежду си), дъгообразни, подковообразни и спираловидни конструкции, както и камбанообразни каменни форми. Архитектурните детайли са представени от комини, кулички, стълби, статуи, "порта". По пътя на сравнението с познатата му от съвременния свят урбанистична картина Мулдашев оприличава монументите на дворци и храмове: "Съоръжението, което разглеждахме, беше високо около 250 метра и представляваше комбинация от кули и отвесни стени. Наподобяваше католически храм и наистина нямаше прозорци и врати" (Мулдашев 2004б: 173).

Оказва се, че в книгите, пазени в скални манастири в района на Кайлас, се съдържат описания на града, който Мулдашев се опитва да види: "В книгите пише, че в този прекрасен някога град освен големите архитектурни монументи са били построени около хиляда фигури, част от които можем да видим и днес под формата на каменни стълбове. Най-често те са подредени в групи или в редици и образуват квадрат или кръг. Върху някои дори са се запазили изображения. Били са изключително красиви и са впечатлявали дори боговете" (Мулдашев 2004б: 102)18.

Мулдашев смята, че Градът на Боговете е бил издигнат по повод на нещо изключително, а това събитие според него е потопът, залял земята преди 850 000 години. Изразено е допускането, че строежът е започнал или в навечерието, или малко след ужасния катаклизъм - времето, което съвпада с упадъка на цивилизацията на атлантите (Мулдашев 2004б: 88-89).

На въпроса кой е създал Кайлас един от събеседниците на Мулдашев, Бонпо лама, отговаря "елементите" и уточнява, че става дума за огън, вода, вятър, земя и човек. Според доктрината на неговата религия чрез силата на тези пет елемента бил създаден не само Кайлас, но и целият комплекс около него. Попаднал в подножието на свещената планина, Мулдашев, който приема, че Кайлас е пирамидална конструкция, създадена от древните, търси потвърждение на казаното от ламата. Отговорът на въпроса кои са строителите на Града авторът "открива" чрез образите им, съхранени върху скалите - изображение на човешко лице, схематично изображение на антропоморфни фигури, представени в обща композиция със "стълба", пирамида, триъгълници, кръгчета и елипса. Снимката, скицата и компютърната й обработка са допълнени от текст, в който Мулдашев споделя колебанията си относно произхода на видяното, като допуска възможността образите да са дело на природни въздействия: "Като учен бях длъжен да анализирам видяното, дори да допусна в разсъжденията си и доза фантазия" (Мулдашев 2004б: 87)19. За пореден път Мулдашев поема риска да формулира хипотеза, нестандартна за "логичното" академично мислене. Като разсъждава върху писаното от Блаватска за начина на размножаване на предходните човешки раси, Мулдашев стига до предположението, че на монумента е изобразено създаването на "общо дете" с характеристиките на ангелоподобната раса и че в това човекотворчество вземат участие представители на ангелоподобните, призракоподобните, лемурийците и атлантите. Чрез анализ на схематичната карта на Града на Боговете Мулдашев осъзнава, че древните (хората на Шамбала, представители на предходните високо развити цивилизации) са създали някакви вещества и са "произвеждали" различни видове енергии с помощта на забележителни каменни конструкции (пирамидални, дъговидни, куполовидни), за да управляват времето и да създадат нов човек. Животът на земята обаче, според тибетските легенди, има небесно потекло. Той е резултат от осъщестяването на програма, записана върху камък (Шантамани), оставен на Кайлас (Мулдашев 2004б: 48-49, 88-89, 90-97, 170, 336-344, 380-381).

Примерът с вярванията за Шантамани е много нагледно доказателство за жизнеността на някои традиционни легенди и предания, от една страна, а от друга - за интерпретации, които могат да бъдат възприемани и като съвременна научна митология. Мулдашев смята, че Градът на боговете "е бил издигнат според програмата, закодирана в главния камък Шантамани", който е каменен файл. Според него Градът на боговете е Градът на живота, а "на базата на програмите в осемте отломъка е бил построен легендарният тибетски Вавилон - люлката на земното човечество" (Мулдашев 2004б: 380-381). В броя на отломъците от основния каменен файл Мулдашев провижда етапи на едно дълго адаптиране на новия човек към живота на земята след Всемирния потоп.

Град на йогите

Още в началния етап от създаването и осмислянето на хипотезата Мулдашев допуска, че в района на Кайлас освен Град на боговете логично би било да се търси и друг град - обиталище на хора с необикновени възможности (ползващи т.нар. тантрически сили), където вторично е бил клониран човек от нашия расов тип - т.е. представител на петата раса. Мисълта за него е провокирана от преданията за т.нар. Кралско на йогите в Тибет. Освен на легенди, предания и разкази на участници в парикарма, Мулдашев се позовава и на преразкази на свещени текстове за Шанг-Жонг (тибетско название за Кралство на йогите), където според свещенослужители се пази споменът за кралството, за неговата столица и за последните векове от неговото съществуване.

Ето преразказ на казаното от Бонпо-лама през 1996 г. "В Тибет до VІ в. от незапомнени времена е съществувало кралство. Най-древното кралство на света, по-древна държава не е съществувала на Земята. Наричала се е Шанг-Жонг. Столицата й се намирала близо до Кайлас. Хората там били адепти, йоги, а държавата била известна като Кралството на йогите. Те са знаели секретни мантри, с чиято помощ влизали в тантрическото поле на Кайлас и използвали силата му. Езикът им не е бил санскрит, наричали го така, както и кралството - Шанг-Жонг" (Мулдашев 2004а: 165-166). Какво още казва ламата на любопитня учен? Че според тибетските текстове столицата е на 70 кимолетра от планината Кайлас, на място, което днес неправилно се нарича Мястото на гладния дявол. Самият град е описан по следния начин: "Според най-древната религия в света - Бонпо, на това място е имало прекрасен град - най-красивият в цял свят с най-прекрасните хора. Религията Бонпо дошла оттам, от столицата на йогите и е пренесла сведенията за необикновеното кралство през вековете. (...) През VІ век кралството е започнало да загива. Функциите му постепенно затихнали. Прекрасните кули и дворци, напомнящи сградите на Вавилон... (...) постепенно се разрушили. На тяхно място сега се простират огромни пясъчни дюни. И само понякога, когато тибетските ветрове ги раздвижат, отдолу се разкриват руините на великите творения на древността. (...) Кулите и дворците са построени без физическа сила - създала ги е тантрическата сила на Кайлас. (...) Хората, създали някога кралството Шанг-Жонг, са отишли под земята. Не изведнъж, а постепенно, един след друг. Така пише в нашите тибетски книги. (...) Нашата религия произхожда от тях, а не от онези малки тибетци. Тибетците, които в продължение на хилядолетия са живели редом с Големите хора, след това се почувствали самотни, възникнали размирици, те се отдалечили от Бога и... постепенно загубили йогистките си способности и забравили свещените мантри. А без тантрическата сила на Кайлас не знаели как да поддържат прекрасния град и сградите започнали да се рушат. (...) Това място е свято, най-святото, защото под пясъка се намират руините на свещения град на Големите хора. Другите религии преиначават, но религията Бонпо - най-древната, идва от Големите хора. (...) После... когато хората подивели и започнали да умират от студ и болести (...) се появили пророци. (...) само Бонпо религията знае за тях. Те създали тибетска религиозна държава и накарали хората да посветят живота си на опазването на спомените за миналите велики знания" (Мулдашев 2004а: 166-169).

На няколко места в поредицата В търсене на града на боговете се споменава, че сведения (легендарни и исторически) за кралство на йоги в Тибет се откриват до VІІ-VІІІ в. от новата ера, което може да се тълкува и в смисъл на времева граница, бележеща края на неговото историческо битие. "Нима до този момент можех да си представя, че през следващата година, по време на тибетската експедиция, ще разполагаме със сведения, че до VІІ-VІІІ век сл.Хр. на земята е имало държава на хора с огромен ръст, които са умеели да използват тантрическата сила на Кайлас" (Мулдашев 2004: 81)20. В преданията за хора с висок ръст и необикновени възможности Мулдашев открива потвърждение за присъствието на атланти почти хилядоление след Христа, които се опитва да идентифицира и като създатели на Кралството на йогите в Тибет от времето на неговия заник. Много по-сложен и изцяло хипотетичен е въпросът за началото на това кралство (Града на йогите по терминологията на Мулдашев). Опит за отговор на тази загадка се прави чрез поредната хипотеза, основана на текстове от древноиндийския епос "Махабхарата", където се споменава страната на хипербореите Арктида, разположена на Северния полюс. Съществува картографски образ на Арктида (Хиперборея), която според картата на Меркатор от ХVІ в. (1595 г.) е страна, състояща се от четири части, разделени от реки и обединени от вътрешно море. В самия му център, който съответства на северния полюс, се издига легендарната планина Мера. Според легендите тя е била обиталище на богове.

Въз основа на тези извори, както и на популярни научни хитотези в Трагичното послание на древните се чете следното: "...под Северния полюс трябва да има монумент от древността. Легендарната планина Мера е монумент, също както планината Кайлас е пирамида. В противен случай Северният полюс не би влязъл в световната система от пирамиди и монументи. По-късно Мера е потънала. (...) Арктика е загинала преди 12-13 000 години, потъвайки в океана. (...) Времето на гибелта на Арктика съвпада с гибелта на острова на Платон в Атлантическия океан, на който според Блаватска са живели последните атланти" (Мулдашев 2004: 373). Връзката хипербореи-атланти е направена чрез гръцката митология, където жителите на Хиперборея са наречени "потомци на титаните", като се допуска, че именно атлантите или хипербореите, които са оцелели след всемирния потоп преди 850 000 години и са живели в изолирани общности допреди 12-13 000 години в Арктида и другаде, след последствията от сблъсъка на земята с комета са се завърнали на Вечния континент - и по-точно в Тибет, Хималаите, Гоби, Алтай. Не е невъзможно, според Мулдашев, след като са били идентифицирани с богове, докато са живеели на Мера, да са се настанали първоначално именно в обживяното пространство около Кайлас (Града на Боговете), а едва по-късно във връзка с повелите на времето да са се включили в изграждането на градове - люлки на съвременното човечество. Столицата на йогисткото кралство (Градът на йогите) по думите на Бонпо-лама се е наричала Тун-Лонг-Вали, име, което той превежда като Вавилон и обяснява, че е град-близнак на Месопотамския Вавилон. Двата града са били построени по един и същ начин и са имали еднакво предназначение (Мулдашев 2004а: 173, 177-178; Мулдашев 2004б: 353-354)21.

В изследване, посветено на тибетската цивилизация, се твърди, че планината Кайлас (Тисе) и езерото Манасаровар (Мапхам) съгласно историята на Тибет са разположени в страната Шангшунг със столица Кхюнлунг. "Езикът на тази страна намираме в древните документи. Той остава непознат, но принадлежи към тибето-бирманското семейство (...). Тази страна е играла важна роля - там според тибетската традиция е огнището на една религия, която тибетците асимилирали преди будизма - Бон. По своето географско положение Шангшунг била отворена към Индия, било чрез Кашмир, било чрез Непал и Ладакх. Кайлас е свещена планина за индийците и те отиват там на поклонение. Не се знае откога се практикува този култ край Кайлас, но е възможно да е от времето, когато Шангшунг не е била част от Тибет" (Стейн 2001: 33)22. Цитираният Ролф Стейн представя политическата картина на Тибет през VІ-VІІ в., време, което свързва с т.нар. "начало на царската власт". В своята експанзия тази власт някъде след началото на VІІ в. стига на запад до "една страна напълно чужда". Поради нейната обвързаност с религията Бон може да се направи допускането, че Шагшунг със столица Кхюнлунг е другото име на страната, която в Бонпо-традицията е известна като Шанг-Жонг със столица Тун-Лонг-Вали. В труда на Стейн Тибетската цивилизация няма данни за възникването и историята на тази "напълно чужда страна". Малкото подробности, недатирани при това, които могат да бъдат казани за нея, са: "Шангшунг се простирала на запад, но на север и на изток не била позната. Изглежда е била между двете страни, за които говорят китайските историци от династия Тан - Малкият и Големият Янг-тонг" (Стейн 2001: 33-34)23.

Споменатите вече от Мулдашев подробности относно състава и расовия тип на населението в царството на йогите (атланти/хипербореи, т.е. същества с висок ръст и дребни хора, представени от вторично клонирани представители на петата раса, възникнала около 200 000 години преди потопа) са потвърдени и антропологично. "Но специалистите антрополози не различават повече от два типа - единият, разпространен в целия Тибет, определено монголоиден, с характерен дребен ръст; другият е характерен за Кхам, с голям ръст. Има сведения за "светли" типове със сини очи на североизток" (Стейн 2001: 25)24.

Повече данни за Шангшунг се откриват в изследването на Александър Илиев Българите и полуостров Хиндустан, в което е отредено място и на тибетската религия, история и култура. Като свой източник той сочи книгата на Николай Рьорих "Алтай-Хималаи", публикувана през 1925 г., както и личните си впечатления от своите срещи в Тибет. Онова, което Илиев ни казва за възникването и основния култ на религията Бон по, се различава от казаното от Бонпо-лама: "Религията, която се възприема в средата на V в. пр.Хр., е Бьон по (Бон по) или "Черният Бон", създадена от персиеца Шенраб (Шенрабмибо - тиб.) по време на царуването на Хшаярша (Ксеркс) І (486-464). Прогонен от владетеля и от най-далечната провинция на Персия - Бактрия (със столица Балкх), Шенраб, според легендата, едва 24-годишен, отнася учението си в Тибет, откъдето то се разпространява в различни редакции из цяла Азия. Основен за Бьон по е култът към Митра" (Илиев 2006: 51).

Различна от тибетскиата версия на ламата е и историята на Шангшунг: "В Западен Тибет през ІV в. пр.Хр. се създава държавата Шангшунг, по модел на автономна Бактрия и идеите на Александър Македонски от индоевропеидни памиро-хундокушки племена, в чийто състав влизат етноси от областите Балкх, Зеравшан, Памир, Паропамиз, Каракорум и пр., т.е. Памирския възел. Причините за оттеглянето на тези етноси към високото Тибетско плато са непрекъснатите войни в техните предишни обиталища и духовният стремеж за изграждане на обетовано царство на истината и спаведливостта. Шангшунгското царство създава свой изкуствен език, подобен по езотеричност на санскрита, различен от множеството крайно разнообразни говори на своите граждани. Бьон по става държавна религия. Монголоидните тибетци (кян - земеделци по реките, и жун - номади, пастири) са гости на платото. През 383 г. сл.Хр., победени при диверсията им към Южен Китай, преминават през Адмо (…) и се заселват плътно по платото. Те се вливат в държавата Шангшунг и променят коренно антропологичния й състав. През ІV в. се създава нова военна държава на основата на Шангшунг; 439 г. тибетците се сливат на запад със сянбийците - разцвет на Шангшунг и първо обединение на Тибет, завършило през 607 г." (Илиев 2006: 51).

Цитираният труд на Александър Илиев е богато илюстриран със снимки и карти. На 14 от поместените карти, които не са подредени хронологично и по признание на автора са съставени от него, е вписан северно от Хималаите топонимът Шанг-шунг25. Не са посочени изворите, по които тези карти са били съставени. Не е ясно и защо след като началото на държавата е датирано през ІV в. пр.Хр., топонимът-етноним фигурира в карта, представяща картина от ІІ х. пр.Хр. или от ІХ-VІІІ в. пр.Хр.? Не е ли това потвърждение на знанията от свещените текстове на религията Бонпо, че Шатгшунг (Шанг-Жонг) има много по-древен произход, поради което легендарните сведения също заслужават ако не безрезервно доверие, то поне признание, че същестува и друга информация, а верятно и друга историческа истина?

Действащото "лице" Иима

И у Мулдашев лексемите Кайлас (название на географски обект, обвързан с представи за свято място) и Има/Иима (в легендите, митовете и религиозните текстове название на персонифицирана сила) са свързани в т.нар. план на съдържанието. В търсене на отговор за създателите на необикновения многоизмерен (надземен и подземен) свят и неговите обитатели, с който авторът се оказва в досег физически, емоционално и мисловно в района на Кайлас, е спомената персонификацията Иима/Има, заимствана от езотериците. Същевременно, без да прави опит за идентифициране с първата, Мулдашев споменава персонификацията Яма като сила, която в момента на неговото съпрокосновение с определени обекти на свещената планина Кайлас, той "разпознава" чрез своите усещания и преживявания. Текстовете на този автор оставят впечатлението, че с Иима/Има той маркира персонифицирана в човешкото мислене енергийна същност, чието съзнание и воля в действие са обвързани със сътворяването и пресътворяването на човешкия живот, пространствено обвързан непосредствено преди и след последния голям апокалиптичен катаклизъм на земята с Кайлас. Споменаването на Иима загатва за евентуална обвързаност на подобна персонифицирана сила със създателите на това свещено място като структурирано пространство и вместилище на дадености, пряко съотнесени с опазването и възпроизвеждането на живота. Докато с Яма съвсем очевидно в разказа на Мулдашев е назован "обитател" на Града на боговете, който до ден-днешен контактува с дръзналите да прекрачат в Долината на смъртта приживе.

Лексемата Иима, с която е назован Духът на земята, Мулдашев въвежда в собствения си текст чрез цитат от Блаватска. Според тази авторка Иима, който символизира трите раси, се подчинява на създателя на материалния свят Ахурамазда и по негова заповед създава оградено място (вместилище, известно с названията Вара или Арчха), където преди световния потоп се съхранява "семето" на най-добрите човешки същества, както и това на всякакъв род добитък (Мулдашев 2003: 181)26. Духът на земята, наричан още Бог на земята или Господар на Шамбала, е описан и от други автори, на които Мулдашев също се позовава. Мелхиседек Друнвало споменава Духа на земята във функцията му на неин пазител (Мулдашев 2004а: 34-35)27, без да уточнява името му. Според "Хрониката на Акаши" в началния период на атлантическата цивилизация имало вождове, които били въплъщение на Бога на земята и чиито души били свързани с Висшия разум (Мулдашев 2003: 222)28. В съвременните световни религии - християнство, ислям, будизъм - според тълкуванията на езотериците господарят на Шамбала се идентифицира със знакови образи на съответните религиозни системи - Имам Махди, Христос, Буда Майтрея (Мулдашев 2003: 334).

Като се опитва да осмисли писаното от Блаватска и останалите посветени в контекста на собствената си хипотеза за генофонда на човечеството, Мулдашев стига до предположения, които са вариации на казаното от цитираните автори: "Явно, че всички форми на земен живот са не само под непрекъснатия контрол на духа на Земята, но и под контрола на самия космически разум. Тоест не е без основание концепцията за "живия Космос" и за "живата Земя". Вярвам в нея като учен. (...) Очевидно Земята ще се "лекува", като се избавя от клонирани чудовища, самозабравили се и воюващи хора. (...) ...а начинът на лечение е чрез изместването на оста й с 6666 километра и Всемирен потоп. И само онова, което е хубаво и добро, ще бъде пренесено във Вара като "семе" с последващо клониране. И така, Всемирният потоп не е геоложки катаклизъм, а способ за "самоизцеление на живото същество - Земята" (Мулдашев 2004: 191).

Духът на земята и в интерпретацията на Мулдашев одухотворява планетата, прави я жива, пази я както чрез разрушителни (потопи), така и чрез градивни (създаденото вместилище за "семе") действия. Той съди хората, но той ги и спасява било в конкретния смисъл на физическо оцеляване, било като им изпраща учители, които ги правят по-добри, по-знаещи, а оттам и по-способни да си помогнат. Особеният интерес на Мулдашев към Духа на земята се дължи именно на факта, че той му отрежда ключова роля в създаването на генофонда на човечеството и на вместилището за "семе", както и в тяхното използване (чрез посредничеството на "свръххора") при сътворяването на следпотопния човек (Мулдашев 2004: 200)29.

Въз основа на написаното от Мулдашев може да се направи допускането, че по повод на последния потоп редицата от "доверени" лица и изпълнители на волята на Иима започва с Ной (Ману, Зиези) и включва периодично изпращани учители, които възраждат човешкия живот и помагат на човека да се справи с условията на земята. Как точно става това, не е казано. Самият Мулдашев не осмисля някои от своите най-драматични преживявания в района на свещената планина Кайлас като общуване с Духа на земята. Той не изрича допускането, че Духът на земята Иима се изявява в района на Кайлас чрез т.нар. в неговите текстове Цар на смъртта Яма.

Подобна връзка би могла да бъде проследена в митологията. Всъщност Мулдашев споменава като извор на знание за Духа на земята единствено езотериците. Те, както и самият Мулдашев, овеществяват в текст и образи своите видения и мисли. Възможно е този резултат да се постигне по самостоятелно извървени пътища на мисълта и затова няма да изрека съмнението, че споменатите автори плагиатстват от митологията и религията на множество народи, чиито паметници предхождат по време писаното от езотериците. Впечатляващо е допускането, че има свят на мислите и че той има своите механизми да актуализира във времето едни и същи основни свои ценности, като използва за това различни персонификации. Все пак за едно по-обективно опознаване на началата, на които (пряко или с посредничеството на езотеризма) се основава знанието за тази наименувана персонификация, използвана както от езотерици, така и от съвременни учени като Мулдашев, ще се позовем на казаното в иранската митология за праотеца на човечеството Йима (авестийско Jima, древно персийско Йама - Iama) (Мифы 1980: 599)30.

Древноиндийската митология включва персонаж, сроден с Йима и производен от иранския персонаж. Той се нарича Яма (YAMA), което означава близнак. Ригведа съдържа химн за Яма и неговата сестра-близначка Ями. Изследователите смятат, че химнът е вариант на архаичен близначен мит. В Авеста аналогичен химн за Йима и Йимак представя отношенията на близначната двойка като инцестни. Те сключват брак и стават прародители на човечеството. Осъждането на кръвосмешението съответства на едно ново разбиране за брачните отношения. Именно този етап отразява Ригведа, според чийто текст Яма отказва да се ожени за сестра си.

Във ведическата (древноиндийската) традиция Яма е син на слънчево божество и майка със земен произход? Мястото му в древноиндийския пантеон не е еднозначно. Той е причислен към боговете, но самият не е бог, а е властелин на царството на мъртвите или цар на мъртвите. Според Ригведа той е първото смъртно същество и чрез своята съдба прокарва пътя към смъртта за останалите човешки същества. Пак според ведическата традиция Яма става безсмъртен след спечелен двубой с боговете. По тази причина Агни отстъпва задргобния свят на Яма, а сам става жрец на боговете. Като властелин на света на мъртвите Яма е придружаван и пазен от две четириглави кучета, с което той пак показва сходство с иранския Йима. Във ведическата традиция към Яма се обръщат с молба за дълъг живот и избавление от смъртта. Царството на Яма е локализирано някъде на юг (за което се съди по положението на покойника - с глава на юг), но не е уточнено спрямо кой център се определя посоката. Това царство се намира отвъд река, която разделя света на живите от този на мъртвите.

В по-късната индийска традиция, отразена в епическата и в пураническата митология, митът за Яма обраства с повече подробности. Споменава се столицата Ямапура на неговото подземно царство, появява се дори такава подробност, че той съди душите на покойните, седнал на трон в присъствието на писар. Това е писарят Читрагупта, който съобщава на Яма всичко за земните дела на покойника. Като съдия в царството на мъртвите Яма се отъждествява с бога на справедливостта Дхарма и отчасти с ведическия бог Варуни, като при това властта му се простира както върху мъртвите, така и върху живите. В индуистката митология хипостази на Яма или помощници, действащи от негово име, са Кала (време), Антака (умъртвяващ) и Мрита (смърт). Те отразяват специфичните страни на божествената активност. Образът на Яма е сходен с този на Варуни. Изобразява се в червено одеяние, яздещ черен бивол и държащ в ръце тояга и примка, с помощта на която измъква душата от тялото. В пураническите легенди Яма има сестра Ями и брат Ману. Те са родени от Вивасвата и Сараня. В пураническата, което ще рече по-късната традиция, по волята на бащата Яма става пазител на юга и цар на умрелите предци, а Ману - цар на хората.

И така, можем да проследим преобразуванията на митичното същество от индуистката (ведическата), през епическата и пураническата до будистката религиозна концепция, при което образът му обраства с подробности и функционална конкретизация с тенденция към обожествяване или се демонизира. Израз на последната тенденция е появата на митични образи, врагове на Яма. Такъв в санскритската традиция е Ямантака или Ямари, чието име в превод означава враг на Яма, унищожител на Яма. Самото наличие на враг вече е израз на деградацията на култа към Яма, на преоценка на неговата същност (Мифы 1982: 682-683).

Представеното дотук митологично знание не обвързва пряко Яма с Кайлас, което означава, че не локализира там мястото на съда. Връзката е по-скоро косвена, дотолкова, доколкото подземното царство, владение на Яма, има отношение както към унищожението, така и към сътворението в разновидността му на плодородие. В индуистката митология се споменават полубожествени хтонични същества, наречени якши (yaksa). Към това основно название, документиращо фонетична и функционална обвързаност с Яма, се срещат епитети, които в превод означават "други хора" и "чисти хора". Те са слуги на бог Кубера, бог на богатството. Тяхното предназначение е да пазят неприкосновените градини на Кубера, които се намират на планината Кайлас, както и съкровищата, скрити в земята и в пещерите (Мифы 1982: 682).

Мулдашев споменава лексемата Яма по повод на една каменна конструкция, наблюдавана от него в района на Кайлас, която е наречена от местните Огледалото на Царя на смъртта Яма и е свързана с вярването, че чрез него Яма, който е повелител на царството на мъртвите, "провежда своя съд на съвестта". Всъщност "огледалото" в духа на авторовите разсъждения е средство, а смъртта е резултат от това, че активираната собствена съвест убива или спасява. Оттук, поради изначалната връзка на съденето (самоосъждането) със съвестта, Яма е наречен от Мулдашев Цар на съвестта. Чувствата, които предизвиква у автора доближаването към "огледалото", го тласкат към преживяването на една истина, а нейното осмисляне го навежда на мисли за времето като "жива и мислеща субстанция" (Мулдашев 2004б: 222)31. Което пък води Мулдашев до авторско преосмисляне на същността на Яма (не без връзка с вторичните му функции, добре известни от индийската митология) - от Цар на смъртта в Човек на времето. В контекста на едно реално преживяване Мулдашев навързва в обща мисъл Яма, Четящия човек (пазител на знанието) и Странния човек (вероятно такъв като него, който се стреми към знания за легендария Вечен континент и съвременния човек?). Освен в ролята си на съдник на човека Яма е представен или по-точно преосмислен и в неговата противоположност. Като Свой Бог, който противостои на някакъв Чужд Бог (Мулдашев 2004б: 223, 224, 237)32.

И така, според поредицата В търсене на Града на Боговете в района на свещената планина Кайлас се изявяват Йима/Иима/Има, както и неговата по-късна модификация Яма. Този митичен персонаж се обвързва с представи за Дух (Дух на земята), Бог (Бог на земята; Бог, противоборстващ на чуждия Бог), Господар (Господар на Шамбала), Цар (Царят на смъртта Яма, Царят на съвестта Яма), Човек (Свръххората от типа на Ной, съвременни хора33).

 

Съвпаденията като мотив за отложено заключение

Странно е чувството да откриеш зад образи, които си възпитан да възприемаш единствено като "творческа измислица" (Кайле-града от "Веда словена"), семантична и функционална близост с реални обекти, какъвто е случаят с Кайлас от текстовете на Мулдашев. Може би не от същия порядък е съотносянето на Има царе с Иима - Духа на земята във всички негови превъплъщения, доколкото на този етап от осмислянето на изворите и авторските текстове се борави единствено с образи и няма изгледи зад някой от тях да се открие реално историческо лице. И все пак само за известна близост на образи ли става дума, или е възможно да се мисли за антропоморфизирана сила, която се въплъщава на всеки етап от антропогенезиса в различен субект, останал в паметта на човечеството с образа на различен персонаж. И единствено името ли (също в различни модификации?) свидетелства за генетичната връзка между тези присъствия? Може би няма нищо необичайно, че взаимосвързаността между Кайлас и Иима (регистрирана толкова еднозначно в митове, легенди и предания на Тибет и у нас), се осмисля от Мулдашев в контекста на значими етапи от пътя на човечеството?!

С какво ни занимава тови Странен човек от Уфа? С измислиците на човечеството откакто свят светува, с реални, доказуеми и единствено валидни за съвременната наука факти или с нещо трето? А именно с това, че има свят на мислите, който е способен да се материализира, а когато материалната му страна по една или друга причина престане да бъде очевидна, той продължава да живее - отново само в мислите, илюстрирани обаче образно в слово, орнамент и т.н. Което отвежда към извода, че преди да се превърнат в мит, легенда или предание, нещата, за които техните текстове ни говорят, са били част от един реален и осезаем свят. Самата реалност обаче, както и осезанията за нея са променливи. Едно от посланията в текстовете на Мулдашев е да се отнесем с разбиране към променливия свят, в който е живяло и продължава да живее човечеството и да се вглеждаме с повече доверие в следите от неговото присъствие, към които ни насочва цялото мито-поетично наследство. Книгите на Мулдашев учат читателя не само да гледа, но и отново да вижда. Те насърчават мисълта да не се бои да задава въпроси, които на пръв поглед изглеждат нелепи или абсурдни. Впрочем това е обичайният път на търсещата мисъл и коментираният автор има откровеността да си го признае.

Доверието към текстовете на Мулдашев, ако трябва също да бъдем откровени, идва от нещото, което носим в себе си - сходни или съвпадащи митове, легенди, предания, природни гледки, които неясно защо ни вълнуват и разпалват въображението ни. След Мулдашев все едно че проглеждаме отново за собственото си наследство, за собствената си памет. Започваме да търсим и откриваме нови връзки между факти, които условно бихме могли да отнесем към т.нар. "култура на камъка". В съвременната археологическа наука тя е документирана чрез мегалитни и скално-изсечени паметници. Наличието им в един много широк ареал, включващ Евразия и Африка, е факт; датировката на началото им (енеолит?) - общоприета, но самата археологическата епоха е съотнесена към различни хилядолетия в различните части на белязаното с тях географско пространство (Фол 2000: 16)34; предназначението им - неясно; създателите им - неуточнени, тъй като преди да се потвърди експериментално как скалите и преносимия каменен материал за долмените и менхирите са обработвани с познатия ни днес инстументариум на хора от каменно-медната епоха, казаното по този въпрос в науката ще продължава да поражда съмнения у читателя. Без изключение, този тип паметници на културата, определяна като архаична, съжителстват с легенди, предания, митове и разкази за високи хора (Фол 2000: 15; Симеонова 2005)35.

Описаните от Мулдашев обекти - свещената планина Кайлас, Градът на Боговете, Градът на йогите - според известните му легенди са създадени от т.нар. високи хора. Освен Мулдашев и други учени доста преди него са се посветили на "културата на камъка" в Тибет, а лаконичното съобщение за резултата на тяхното дирене е: "През 30-те години на XX в. бяха съобщени алеи от менхири в Тибет на надморска височина от около 6 000 м" (Фол 2000: 11). Мегалитите на тибетското плато недвусмислено свидетелстват за човешка намеса при обработката и подреждането на огромни камъни в пространството. Как обаче стои въпросът със скалните образувания, в които Мулдашев открива дворци, пирамиди, конуси, камбани, скулптурни форми? Археологията документира скално-изсечени паметници, т.е. тя признава участието на човека, който прави в скалата ниши, вдлъбнатини за възлияние, навеси, площадки, стълби и дори тронове. Хипотезата на Мулдашев разширява тази дейност, чийто резултат е моделиране на огромни скални масиви. Това, естествено, не може да стане с инструментите на онези хора от каменната, медната, бронзовата и дори желязната епоха, които се пазят днес в музейните сбирки. Мисълта се препъва в представата за създателите - реалните и онези, които живеят в легендите - въобразени и хиперболизирани според общоприетото мислене образи на идеала за могъщ човек. В подкрепа на следата, по която Мулдашев насочва търсещата мисъл, особен интерес заслужа и фактът, че не само мегалитите, но и част от т.нар. природни забележителности са свързани с легенди за големи хора, богове, митични същества от типа на змейове, духове и пр. Твърде е възможно паметниците на "култура на камъка" да са по-многобройни, а мястото им да съвпада с Парковете за природни забележителности (Открийте 2005: 94-95, 152, 196-197, 332-335, 340-341, 356, 370-371, 396-397)36. Самото влечение на съвременния човек към техните причудливи гледки не е ли вътрешна потребност за онагледяване на спомени от миналото37?

И защо, поне в добре познатата ни българска среда, подобни природни забележителности се оказват свети места, с хилядолетна поддържана почит и следи от култова дейност? Убедителен пример за съвместяване на природна форма (връх, езеро, плато), артефакти (следи от сгради, култови предмети), легенди, предания, обредна дейност и форми на съвременно поклонничество се откриват на много места у нас, където се пази споменът за змейове, митични юнаци, богове, християнски светци. Оказва се, че обживяното от нас пространство също е съсредоточено около свещени върхове/планини (Царев връх, Васильовска планина), че топонимите не просто пазят спомена, но и маркират до днес места, на които се приписват лечебни качества, където се колят курбани и се пренасят дарове - все доказателства за жизнеността на една стара вяра (Марков 2002)38. И ако продължим с примерите, ще се убедим, при това от най-новите археологически разкрития в Перперикон (Овчаров 2003: 22-32), че и нашите предци - кои точно, узнаваме от местните легенди за високи хора или за диви хора (Симеонова 2006; Симеонова 2008б), както и от легендите за техните гробове - са създавали каменни градове. Така, казаното в нашите песни, предания, сказания придобива нагледност и прави убедителна представата, че и ние сме част от древна културна активност, изразяваща се в поетапна следпотопна урбанизация за Земята. Най-изненадващото в това пътуване към миналото на човечеството, което е създавано и с нашето участие, е съвпадението на някои топоними (Кайлас и Кайле града), на типа културна среда, която те бележат (град), и, което също заслужава внимание, съвпадението на антропоними - лични имена на обитател на сходна по функции специално сътворена за човека Среда (Симеонова 2008; Симеонова 2008а; Симеонова 2010). Легендите за Град на богове и за последвалата градостроителна дейност, по чиито следи в Тибет тръгва Мулдашев, съвпадат по смисъл с казаното в онова българско духовно наследство, което е събрано в сборниците на "Веда словена". В едни песни се пее за Кайле града, където живее Има царе. В други просто се споменава на някакъв голям град, възникнал след неочакван природен катаклизъм, наричан описателно Първа града и гулема или поименно (Кайле, Калица, Бела града). И понеже той става тесен за множащите се негови обитатели, започва да се търси място за строеж на Нова града, където се изселват всички млади (Симеонова 2008: 78-94). Споменатата подялба по повод на предстояща миграция е проведена по възрастов признак, което по принцип не противоречи на хипотезата на Мулдашев за отделянето на новия човек и за специално създадената среда, където той се адаптира към променящите се условия за живот на земята - природни, но също така произтичащи и от вътрешни развойни тенденции на антропогенезиса.

Дали Кайлас е някакво условно начало след поредния закономерен катаклизъм на земята, замислен като модел, както се опитва да ни внуши Мулдашев? Дали това моделиращо начало е дало резултат, който се опитваме да видим чрез прочита на собственото си наследство - природно, материализирано в слово, в поведение и артефакти, както ни подсказва съвпадението на лексеми, зад които стои съвпадение на идеи и функции? Дали движението на хора, идеи, артефакти е еднопосочно и еднократно - от мястото на оцелелия и възроден живот към цялото останало земно пространство? Или има примери за обратно движение, които в историята на човечеството се проявяват под формата на световни събития с разрушителен/съзидателен характер? И чийто скрит смисъл е преоткриването на сила, която дава възможност за неограничена власт, стремежът към която е мотивиран благородно с желанието за пореден път да бъде пресътворен идеалният свят, мираж от последното (което всъщност е поредното) начало.

Заключителният етап от дългото пътуване на Мулдашев към свещената планина е отразен в последната книга от поредицата В търсене на града на Боговете. Там е представен закодираният вариант на карта-схема на този град. Резултатът се свежда до поредната хипотеза на Мулдашев, съгласно която самият Кайлас е матрица на живота на земята. Какво точно означава това? Един от отговорите е поднесен нагледно. Това е схематичното картографско изображение на Кайлас, в което специалисти по генетика намират прилика с ДНК: "...прилича на срез на течен кристал на хромозома, в която има ДНК. Особено характерни са слоевете" (Мулдашев 2007: 55).

Би трябвало да се прочете Мулдашев, за да се проумее грандиозната мисъл за моделиране на съвременния човек като резултат от съвместяването на усилията на предходни преходни антропоморфни форми. Тайната за произхода на човека се пази от Кайлас и тя не е преставала да го вълнува било в името на самопозанието, било с користната цел да се обсеби някаква необикновена сила. Може би най-убедителното доказателство за това е неочакваният завършек на поредицата. Мулдашев припомня с подробности за организираните в първите десетилетия на ХХ век експедиции в Тибет, финансирани от заинтересувани среди в Германия, САЩ, СССР, Китай. Той припомня и споменатата още в началото на поредицата връзка между събития от Втората световна война (замисленият от Хитлер поход на Изток ) и легендите за Страна на неограничените възможности, за камък - носител на необикновена мощ. Всъщност оказва се, че това не е страст само на новото време. Големите завоевания на Чингиз хан и на неговия правнук Тамерлан се поставят в причинно-следствена връзка с факта, че те са притежавали някакъв чудодеен камък. И това не е просто устно предавана легенда сред простолюдието, която може да се отдаде на "народното въображение", а е запис в текстове на махатмите - пазители на древно учение. Рьорих е бил запознат с този факт (Мулдашев 2007:343). Многозначителният извор, който отскоро е въведен в научно обръщение и който илюстрира идеята за обратно движение по посока на Кайлас, е текст от българското устно народно творчество (Симеонова 2008-2009). Според него Александър Велики също се е сдобил с някакъв чудодеен камък. Това е доскоро представената в преразказ и частични цитати от Михаил Арнаудов песен за Александър Македонски, издирена от Иван Гологанов и съхранена във фонда на Стефан Веркович в Народописния архив на БАН (НА БАН, ф. 14, оп. 1, а.е. 33, л.89 гръб-90)39. Дали е случайно това, че точно Александър придобива в жесток личен двубой с водно същество камъка, от който зависят съдбините на света (НА БАН, ф. 14, оп.1, а.е.35, л.3-3 гръб)? В търсене на отговор нека не забравяме, че по легендарни източници той е син на либийския земен бог Амон (името може да се тълкува и като фонетичен вариант на Има, още повече, че са налице съвпадения на функции с духа на земята, причастен към създаването на Кайлас).

Лудостта на човечеството по камъка, даващ необикновена сила и възможности за световно господство на притежателя си, е онова неизменно нещо, с което е белязано не само миналото и настоящето, но и бъдещето на земята. Подобно поведение с характера на перманентна епидемия заслужава осмисляне, а то не може да бъде постигнато без участието на учени с нестандратно мислене. Предприетата от Мулдашев стъпка по посока на загадките на човечеството заслужава внимание. А българските извори, разгледани в контекста на коментираните нови хипотези, обогатяват темата с нови, неочаквани нюанси и подробности.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Въпросът за произхода на Мулдашев е засегнат от самия него бегло, чрез споменаване на членове от семейството му - майка, баща, дядо, братя. Майка му е украинка, а относно етническия произход на баща му не е казано нищо конкретно (Мулдашев 2004: 248-249, 348-350). Има бегли податки в текста на цитираните книги, че Мулдашев се самоопределя като руснак: "Аз съм руснак" (Мулдашев 2004а: 171, където под линия, явно бележка на преводача, е вписано, че Е. Мулдашев е татарин по произход); "Моят руски разум" (Мулдашев 2004б: 12). Мулдашев живее и работи в Башкирия, в столицата Уфа. През 90-те години на ХХ век е представлявал тази страна в руската Дума в качеството си на депутат. Без опит за каквито и да било внушения ще припомним, че Башкирия или Башкортостан, както я наричат нейните граждани, е страна, разположена на част от територията на средновеквната Волжко-Камска България. Има изследвания, които потвърждават генетичната връзка на местното население с Котраговите българи. Има и политическо движение за възвръщане на българското самосъзнание сред башкири и татари, както и за самоопределянето им като българи. По този сложен и деликатен въпрос вж. Ярулина (2002), Халил (2000), Ашняки (1997), Добрев (1997). [обратно]

2. Образите на хората от предходните раси са представени по текстове на Блаватска, по описания в свещените книги, по изображения на религиозното изкуство (вж. подробния коментар за външността на Буда например). [обратно]

3. Мулдашев споделя, че книгата "Енергия на съзнанието" му попада през 1998 г. в Индия (в някакъв храм в град Ришикеш). "Тогава я прелиствах, като с всяка следваща страница се учудвах все повече. Там пишеше, че някога някой е разделил енергията на човешкото съзнание на повече от 200 вида, всяка от които имаше свое название и беше описана толкова подробно, с толкова схеми и рисунки, та човек трудно можеше да си представи, че целият този колосален труд е плод на буйна фантазия. Свещеникът в храма ми обясни, че книгата е преведана на английски от санскрит и е била написана в дълбоката древност от учени на велика цивилизация, живяла на Земята преди нас. Очевидно древните са владеели тайните на фините енергии и са били наясно, че чрез конструирането на различни форми те могат да бъдат насочвани така, че да влияят върху съзнанието" (Мулдашев 2004б: 169). За Тибетската "Книга на мъртвите" вж. Мулдашев (2004б: 160). [обратно]

4. Някои от тези автори са преведени на български език, други не. При невъзможността да се направи пълно библиографско представяне на изданията им, тук ще се ограничим само до споменаване на заглавията: Елена Блаватска, Тайната доктрина. Т. 1 и 2; Лобсанг Рампа, Третото око; Докторът от Лхаса; Пещерите на древните; Джон Хислъп, Беседите с Бхагаван Шри Сатя Саи Баба; Рудолф Щайнер, Из летописите на света; Друнвало Мелхиседек, Древната тайна на цветето на живота; Ангарика Говинда (Ернст Хофман), Път през белите облаци; Омраам Микаел Айванхов, Водолей и пришествието на златния век. Не са посочени поименно книгите на Н. Рьорих, както и писаното от Нострадамус. Сред писмените източници, в които се споменава като документиран факт съществуването на висок човек (до 18 м) на Волга (сред волжските българи), има и такива, които представят впечатленията на пътешественици от историческо време, например книгата на Ахмед ибн Фадлан, отпечатана на руски през 1956 г. от П. Ковалевски. [обратно]

5. Голийски търси следи от докрината на Блаватска в свещените книги на световните религии, както и в екзотерични представи и вярвания у различни народи, но с особен оглед на наследството на древните и днешните българи (Голийски 2003: 16-33). Биографична стравка за Блаватска е включена в цитираната тук книга на Образцов. Този автор не споменава нищо за древни книги и коментари към тях, а само за срещата на 20-годишната Блаватска през 1851 г. в Лондон с т.нар. Учител от Мория - посветен от Изтока. През 1875 г. Блаватска, покрепена от своите съмишленици и сподвижници, полковник Олкъм и адвокатът Джадж, създава в Ню Йорк "Теософско дружество". През 1877 г. излиза първата й книга "Разбулената Изида". От времето, когато Блаватска се премества в Индия (началото на 80-те г. на ХІХ в.), датира познанството й с редактора Синет. Последният проявява интерес към знанието на Учителите на Блаватска и го документира. "Многобройните отговори на Учителя Мория и Учителя Кут Хуми на въпросите на Синет впоследствие били публикувани под заглавие "Писма на двамата махатми до А. П. Синет". Оригиналите на писмата на Учителите се пазят в Британския музей като голяма ценност, но достъп до тях може да се получи само със специално разрешение на отдела за редки ръкописи..." (Образцов 2005: 107, 102-116). Този факт иде да покаже, че освен автори като Образцов, има и други, които се замислят над наследството, оставено от Блаватска и нейните учители, и не бързат да го отричат, а тръгват, като Мулдашев, по посочените следи с любопитство. [обратно]

6. Те пресъздават наблюденията и впечатленията на автора и неговия екип от научните експедиции, организирани със съдействието на ООН в края на 90-те години на ХХ век. Излезлите след това на български език книги на Мулдашев не са предмет на настоящия коментар. [обратно]

7. Според Мифы народов мира Кайласа е в Хималаите и по-точно в южната част на Тибетското плато, представено като част от тази планина (Мифы 1982: 610). [обратно]

8. Авторът се позовава на Атлас мира, М., 1999 г. (Образцов 2005: 22). [обратно]

9. Много интересна идея споделя Светлозар Попов в книгата си "Българското име в библейски времена" и по-точно в гл. 8 - "Моисей - Пророк на Йехова" по повод на хипотетичната връзка между българите и някои древни народи (йакшас/йаксас), чийто етноним съвпада с този на съществата, обработващи градините на бог Кубера, които се намират на връх Кайлас. "Установихме, че първата предполагаема среща на древните българи с рода на Тара и Авраам се е състояла в района на Северна Месопотамия с център Харан, през ХVІІІ-ХVІІ в. пр.Хр. Тогава се сливат двата миграционни потока на забягналите от Ур Халдейски Аврамови родственици и нахлулите от Изток нашественици - конните арии, начело с хиксосите-йаксас. (...). Самите хиксоси (йаксас, йакшас) откриваме отново в индийска среда, представени в индийската митология като клас полубогове. Историята сочи, че хиксосите не са спрели пътя си в Северна Месопотамия, а са продължили, стигнали са до Египет и дори са го завладели и властвали над него близо век. Ето защо откриваме следи от индийска култура и тук. (...) За читателя няма да е трудно да открие в този текст натрупващите се паралели в названията на индийските гупти и египетските копти; между индийското Тебес, отпращащо ви към съседен Тибет и египетското Тива; между Кардама и Кардамоновите планини в Индия и местността Кардамст`хали в района на Коптос и Тива край Нил. Още по-очебийни стават тези паралели, имайки предвид значението на името Кардама - "сътворен от кал", египетската легенда за произхода на човека от калта на реката Нил и фонетичната близост на Кардама с библейския родоначалник Адам, също произлязъл по Божията воля от кал (глина), както и с неговия индийски аналог Адама. Вече споменахме за помощниците на индийския бог на богатството Кубера - йакшите, появили се в египетските легенди с името йакшас (йаксас), идентифицирани от нас като хиксоси. Ще прибавим, че те имат широка популярност на доброжелателни, силни и външно прекрасни млади хора, потомци на самия Брахма или на неговия син Пуластя, наричани "другите хора" или "чистите хора". Те пазят градината на Кубера на връх Кайлас в Хималаите, но славата и името им са достигнали далеч по чуждите земи и освен в индийската митология, те присъстват в египетската, също във виетнамската и в корейската митологии" (Попов 2005: 82-83). [обратно]

10. У нас едно от традиционните названия за изворче е "кайнак", "кайначе". То определено има обща лексикална съставка с Кайлас. Ако Кайлас е сърцето на водата, то всички източници на вода, извираща от земята, би трябвало да поддържат връзка с онова място и на лексикално равнище. [обратно]

11. Представяйки някои топоними от Тибетската автономна област в Китай, авторът пише: "Кайлаш (най-свещеният регион на полуостров Хиндустан) - обл. Кардамесвара, Кардам, Уйгарчен, Шипки, превал Шипки Ла" (Илиев 2006: 84), а към илюстративния материал, който не е номериран, е включена снимка на скален масив, под който се чете: "Връх Кайлаш (Мандара, от планината Кайласа или Сумеру) в Шангшунг, Западен Тибет". Този цитат затруднява още повече обвързването на топонима Кайлас (Кайласа, Кайлаш) еднозначно с географска форма, под което се разбира планиска верига (хребет), скален масив (планина, връх), както и най-високата част на скалния масив. Допълнително объркване внасят и названията Сумеру и Мандара, за които авторът не е посочил на кой език са и кой народ ги използва. [обратно]

12. Един от възможните пътища до този планински хребет от Непал до Китайски Тибет, използван от Мулдашев и неговия колектив, преминава през китайското градче Джангну и селцето Ниалам. По-сериозни изпитания носи пътят през Хималайския хребет, който поклонниците преминават в района на Бадринат. [обратно]

13. "Името "Тибет", необяснено още, е може би плод на смесване, получило се от налагането на южните тибетци над тюрко-монголското население от североизток. Името, с което тибетците назовават своята страна Бод (в днешно време се произнася като Пьо в централния лхаски диалект) е било много добре транскрибирано и запазено от техните южни съседи, индийците, които казвали Бхота, Бхаута или Баута. Смяташе се, че това име се е срещало у Птолемей и в Периплуса на Еритрейско море (гръцко съчинение от І век), където се споменава народът баутай и реката Баутискос, по повод на една област в Централна Азия. Но през тази епоха не знаем нищо за съществуването на тибетците. Китайците, въпреки че са много добре осведомени за тибетците от VІІ в. нататък, предават вместо Бод - Фан (древното Биуан). Дали защото в Тибет са замествали често Бод с Бон, или защото китайската дума fan служела за означаване на "варвари"? Не се знае. Но от един тибетски посланик китайците бързо възприели името Тоу-фан, смесвайки го с името на едно тюрко-монголско население - Тоу-фа. Неговата оригинална форма би трябвало да бъде нещо като Туппат. През същата епоха в тюркските и согдийските текстове се говори за един народ Тюпют, който може да се локализра на североизток в днешен Тибет. Именно тази форма разпространяват мюсюлманските автори след ІХ век (Тюббет, Тиббат и др.). От тях тази форма преминава сред европейските пътешественици от Средновековието (Плано де Карпини, Рубрук, Марко Поло, Франческо дела Пенна)" (Стейн 2001: 29-30). [обратно]

14. Историите и легендите, впечатленията на монаси и поклонници, както и личните впечатления на автора от наблюдаваната културна среда (брой и ориентация на ступите, предмети за поклонение, религиозно поведение) уплътняват представата му за Кайлас като пространство с подземна и надземна част. Трупат се знания за наименувани обекти около свещената планина, за входовете към подземията на Кайлас. Целта на експедицията е да идентифицира известните вече от предишни описания (у Рьорих, Говинда и др.) наименувани обекти - малък Кайлас, Статуята на четящия човек, Секирата на съдбата, Мястото на гладния дявол. На този етап се търси и потвърждение за изкуствения произход на свещената планина - център на Града на боговете, чрез формиране на хипотези за технологии, задействащи фини енергии, чрез формата и нейното интерпретиране като пространствена мантра. Върви се и към преосмисляне на някои легенди в духа на съвременните научни постижения - например тайнственият камък Шантамани, донесен на земята от крилатия кон Лунг-та. Мулдашев е склонен на види в него каменен файл, който съдържа основната програма за живота на земята. Тя е осъществена поетапно от обитателите на Града на Боговете, потвърждение на което Мулдашев открива на т.нар. Място на гладния дявол, което според него съвпада с Града на йогите. Тук историческа реалност и легенда се препокриват във фигурите на 8-те вкаменени хора. Според легендата всеки от тях има отношение към отломък от камъка на Шантамани, а според Мулдашев това е образът на съществото, призвано да осъществи осемте етапа от програмата на живота, закодирана в каменния файл. Особен интерес от знанията, събирани преди експедицията, представлява онази тяхна част, която се отнася до възможностите за общуване със свещеното пространство - определен тип поведение (мълчание, чисти помисли, изричане на заклинания), което се постига чрез самоконтрол и изпитания, на които човек доброволно се подлага. [обратно]

15. Виж описанието преди това (Мулдашев 2004б: 55-57). [обратно]

16. Мулдашев продължава така: "По онова време още не знаех, че след експедицията ще направим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализирането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой знае?!) история за оцеляването на човечеството от световните катаклизми" (Мулдашев 2004б: 192). [обратно]

17. "Нали още в Непал на два-три пъти ми беше хрумвало, че легендарният Град на Боговете вероятно е съставен от древни пирамиди, разположени около основната пирамира - свещената планина Кайлас. Че ступите в Сваямбанат отразяват и символизират комплекса Кайлас. Тогава бях преброил ступите - бяха 108. Нима и около Кайлас са 108?" (Мулдашев 2004б: 16). [обратно]

18. Дали това са мегалитните паметници в Тибет, за които се съобщава в съвременни археологически проучвания, каквото е цитираното от Валерия Фол? "През 30-те години на XX в. бяха съобщени алеи от менхири в Тибет на надморска височина от около 6000 м..." (Фол 2000: 11). [обратно]

19. Вж. пак там Мулдашев (2004б: 19, 82-85, 86-87, 89, 336-344, 380-381). За казаното от Бонпо лама вж. Мулдашев (2004а: 178-179). [обратно]

20. Ето още подробности: "Бонпо-лама ми разказа навремето, че в района на Кайлас преди VІІ-VІІІ век от нашата ера е съществувало кралско на йогите, наричано Шанг-Жонг, където живеели последователи на йогисткото учение. Те знаели мантри и чрез тях използвали тантрическата сила на Кайлас. С тяхна помощ била построена столицата им - Тун-Лонг-Вали, тоест Вавилон. Това място, вече затрупано от пясъци, е омагьосано и сега се нарича Мястото на гладния дявол" (Мулдашев 2004б: 353). Интересна лексикална връзка би могла да се търси между Кайлас и имената/названията на великани, посочени от Светлозар Попов: "Според "Речник на апокрифите" на Мин, Адам е описан висок 116 пръста, което прави приблизително три метра височина. Сведения по въпроса предлагат още халдейски, арменски и катарски източници. За великани и гиганти говорят почти всички митологии. В редица случаи самите имена на героите отразяват тъкмо това им качество - както библийския Голиат, чието име означава "гигант". В преданието за първия персийски цар Кайумарат, коренът Кай на името му също означава "великан". От този корен идва и името на Кайан (велик). Да не забравяме и "славянския" Кий - идентифициран с Шамбат, брата на Кубрат" (Попов 2005: 223, гл. 14 - "Адам и Ева, пропъдените от рая"). Пак у същия автор се споменава народ с име, извеждано от корена -каи/хаи, който е назован и багликас, откъдето се правят опити за идентифицирането му с българите: "Тезата на П. Голийски намира подкрепа в текста на "Махабхарата", където се говори за народа ТУГХРА (ТАККАС,ТАХХАС). Той е представен, от една страна, като "синовете на КАИ-КАИЯ (ХАИ-ХАИЯ), т.е. на народа ХАИХИЯ. От друга страна, тези ТАХАС са записани и като БАГЛИКАС, т.е. хората от БАЛГ/БАЛКХ". Стигаме до извода, че тохарите са потомци на народа ХАИХИЯ (според "Махабхарата"), също както българите на Зиези (според "Анонимен латински хронограф"). Опитът на Д. Димитров да отъждестви Зиези с Хахия поставя равенство между българи и тохари. В потвърждение на този извод е и текстът, според който тохарите са свързани със страната БАЛКХ" (Попов 2005: 298). Всъщност у Попов откривам повод за размисъл дали това не означава, че българите, които са каи-каия, произлизат или имат някаква по-пряка пространствена връзка с Кайлас. Пак у същия автор се прави връзка между имената на библейския персонаж Каин, великия полинезийски бог Кане, свързан с легенди за "живата вода" (така както Кайлас се свързва с такива легенди и даже носи името "сърцето на водата"), тибетците кяни (цяни), индийските кандхи, канара, каниян (говорещи дравидски езици), град Кинниякумари, връх Кан Тенгри в Тяш шан (небесната планина), титлите кан, кхан, хан, шан, канас, канцлер, княз, кинг, каня и каниска (дар при калесване), каната (ритуален съд), кандило, канибал, кански). В това намирам потвърждение на предположението си, че между Кайлас, българската титулатура от времето на Първото българско царство, обредната лексика, топоними, етнономи и антропоними има дълбока смислова връзка (Попов 2005: 333-336). [обратно]

21. Мулдашев споменава и за други места по земята, свързани със създаването и отглеждането на новия човек от съвременния расов тип - Месопотамския Вавилон, където в експеримента участват атланти и представители на планетата Нибиру, и Африка, където пришълци от Сириус използват клетки на делфиноподобни същества за клониране на човек. Като най-успешен и с последици за съвременното човечество е посочен експериментът край Кайлас. В споменаването на тези хитопези личи желанието да се покаже осведоменост, както и да се намери някакъв обединяващ ги мотив (Мулдашев 2004а: 173, 177-178). Още по проблема у същия автор: "В главата ми изплуваха и беседите с Бонпо-лама, че е напълно възможно точно тук да са се извършвали експериментите, казано на съвременен език, за клониране на човека, адаптиран към суровите условия на земята след Всемирния потоп. Големите хора (вероятно атлантите) са използвали "семена" от арийската раса, запазени във Вара - генните хранилища на Шамбала. Опитите продължавали, но скоро големите хора разбрали, че "създанието" изисква грижи, понеже клонираните тибетци имали склонност да прегрешават. Затова недалеч от Кайлас бил изграден тибетския Вавилон, в който големите хора обучавали ниските на ръст тибетци как да живеят. Този процес продължил дълго, докато тибетците не се разпръснали по цялото земно кълбо" (Мулдашев 2004б: 353-354). [обратно]

22. В изследването на Ролф Стейн се откриват следните подробности: "...Шангшунг, в който влиза и Кайлас, свещената планина на индуистите, вероятно в древни времена е имал религия, силно пропита от индуизма. Това състояние, явно, се е запазило доста дълго. Наистина към 950 г. индуският цар от Кабул притежавал статуя на Вишну от кашмирски тип (с три глави), която имал претенцията да е получил от царя на бхотите (тибетците), които на свой ред са я получили от Кайлас. Това показва, че Бон вероятно е подготвил повече, отколкото обикновено се мисли, приемането на будизма в Тибет, като асимилирал индо-иранските елементи преди ламаизма да стори същото" (Стейн 2001: 312). [обратно]

23. Вж. следните подробности в същото изследване: "Но между Тибет и Иран се простирали други страни, чиито цивилизаторски течения са оставили следа в Тибет - Гилгит или Болор на север (китайски - По-лу, тибетски - Бруша), после Кашмир и древните страни Гандхара и Удийана (на тибетски Удйат, Ургайн). Местното индоевропейско будистко население било подчинено от тюркските и индийските владетели" (Стейн 2001: 63). [обратно]

24. Вж. още подробности за високи и ниски хора на Тибет (Мулдашев 2004б: 354, 356). [обратно]

25. Вж. приложенията, където, за съжаление, картите не са номерирани: 1. Съседите в прародината - етническа карта (ІІ х. пр.Хр.), където на север от Хималаите са вписани шангшунци, а на юг - химаванци; 2. Етническа карта на преселенията на българите (ІІ в. пр.Хр., ІV в. сл.Хр. - шангшунци на изток от балхики; 3. Началото на строеж на Великата китайска стена и създаване на държавата Хунну (214-209 г. пр.Хр.) - шаншунги; 4. Инвазия на скитите (ІХ-VІІІ в. пр.Хр.) - шаншунг; 5. Тибетска цивилизация (486 г. пр.Хр. - 770 г. сл.Хр.) - Шаншунг - границите му в периода на разцвет; 6. Региони на Тибет (недатирана карта) - под Шаншунг в скоби е записано Кайлаш; 7. Походът на Александър Македонски (331-323 г. пр.Хр.) - шаншунги североизточно от Бактра; 8. Балхика Явана преди Селевкидите (323-305 г. пр.Хр.) - Шаншунг, където Гуге е маркиран като селище; 9. Македоно-гръко-бактрийски царства (305-35 г. пр.Хр.) - Шаншунг; Държавата на Великите Мории (317-180 г. пр.Хр.) - Шангшунг; 10. Великата Кушанска империя в дните на своя разцвет (25 г. пр.Хр. - 102 г. сл.Хр.) - Шангшунг; 11. Пътят на коприната (20 г. пр.Хр.) - Шангшунг; 12. Миграция на народите на Евразия към Европа (ІІ-V в.) - Шангшунг; 13. Великата Кушанска империя в дните на своя разпад - ІІІ-VІІ в.) - Шангшунг; 14. Гуптският период (320-532 г.) - Шангшунг (Илиев 2006). [обратно]

26. Блаватска е цитирана по т. 2 на руското издание: "В литературата също се срещат преки указания за създаването на Генофонда. Според Блаватска това е направено по заповед на Ахурамазда - твореца на материалния свят. Той наредел на Има - духа на Земята, символизиращ трите раси, да създаде Вара ("ограденото място" или "вместилището", или Арчха). Вара тя нарича местата за сомати, т.е. местата на Генофонда на човечеството. Тя сочи, че Ахурамазда заповядал във Вара да се занесе "семето" на мъже и жени, избрани от родовете на най-великите и най-добрите, както и "семето" на всякакъв род добитък, за да се съхранят, докато хората приготвят Вара" (Мулдашев 2003:299). Във връзка с Иима същата авторка е цитарана и в Мулдашев (2004: 181, 186-187, 188). [обратно]

27. Вж. илюстрациите (Мулдашев 2004а: 128-129). Като цитира книгата на М. Друнвало "Древната тайна на цветето на живота", Мулдашев пише за "особен кораб", ползван от Духа на земята: "Великата пирамида (Хеопс) има на върха плоска повърхност с площ около 24 квадратни фута (приблизително 7,3 кв.м). Тя е площадка за кацане на един особен кораб, който съществува на земята... Според думите на Тот на дълбочина около миля под сфинкса е разположена обширна стая с плосък под и таван. Вътре се намира най-древният, изкуствено създаден обект - кръгъл, с форма на диск, с плоска горна и долна страна. Необичаен е, понеже обвивката му е с дебелина само от 3 до 5 атома. Върху горната и долната повърхност има особена шарка. ...Това е кораб, но без видими двигатели. Превежда се в действие чрез мисли и чувства. Свързва се непосредствено с духа на Земята, той е неин защитник" (Мулдашев 2004а: 34-35). [обратно]

28. Мулдашев цитира Р. Щайнер, "Из летописите на света"... с. 22, 46, 56. [обратно]

29. "Тези "свръххора" обаче, които имат пряк контакт с духа на Земята Иима, информационното поле на Онзи свят и Бога, предварително ще знаят за предстоящото изместване на земната ос и в съотвествие с указанията на Бога и духа на земята ще предприемат мерки за спасяване на човечеството с едновременно... пречистване (!) от нечестивите и заболели от горделивост хора. Начинът на действие на "свръххората" ще е следният: те, след като анализират хората, ще подберат "избраните" и ще започнат (както в случая с йогите) телепатично да им предават знания и специални способности, след което тези "избрани" ще изпълнят целия огромен обем от работа по подготовката за спасяването на земния живот, включващ и строителството на Вара, и събирането на "семето" на всичко живо, подготовката на клониращите устройства и т.н. Точно те, тези "свръххора" ще дадат сигнал на "избраните" за времето, когато трябва да изпаднат в сомати, ще посочат сигурните пещери, някои ще пуснат във Вара. Не изключвам някои от тях да се появат и сред хората" - Мулдашев 2004: 200). Пак там е представен "образът" на Вечния континент (Мулдашев 2004: 196-197). [обратно]

30. Заслужава да се помисли дали Духът на Земата Иима не се изявява и в образа на царя на смъртта Яма. Твърде е възможно това да е фонетична, но и исторически наложила се смислово-функционална трансформация на Йима. Какво прави допустимо подобно предположение? От една страна, фонетичната близост между Иима, Йима, Иама (Йама), Яма и Има и евентуално Ама и разновидностите й Амон, АдаМ и пр., от друга - сходството в образността и функциите на митичните персонажи, носещи гореспоменатите имена!? Твърде е възможно съседството на две гласни, и то еднакви, в нечий изказ да се предава йотувано, при което да се стигне до посочената по-горе поредица от форми. Или една от началните гласни да отпадне. [обратно]

31. "Скоро се досетих, че царят на смъртта Яма не "гледа видеофилм" за преживения от мен живот, а прелиства някаква чудна книга на мислите, които имат паралелно "видеоизображение", представящо ме отстрани. "Това са хрониките на Акаши, чудният небесен компютър, в който се записват всички твои мисли! - възкликвах вътрешно аз. - Сгъстил времето, Яма ускорено "прелиства файла" на твоя живот в хрониките на Акаши! Каква мощ е заложена в този небесен компютър!... И колко грандиозен е разумът на Яма, щом може да работи с него! А колко свръхграндиозен е разумът на Бог, който вижда и анализира всичко живо в цялата Вселена!" (Мулдашев 2004б: 222). [обратно]

32. "Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъстеното мислещо време не го пуска в поздемната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ - Четящият човек" (Мулдашев 2004б: 237). В размислите си за времето Мулдашев "забелязва особения интерес на Яма" към онази картина от собствения му живот, която показва как той открива статуята на Четящия човек. Какво означава този намек за особения интерес на Яма (или огледалото) към картината с Четящия човек? Не е ли това потвърждение, че записът (на плочи, на книга) може да преодолее разрушителния ход на времето? [обратно]

33. Относно възможността Духът на земята да се въплъщава в човек потвърждения се откриват дори в съвременността. В някои райони на Индия е разпрастранено вярването, че Сатя Саи Баба е не просто един от посветените, а е въплъщение на Духа на земята. Мулдашев първоначално се позовава на книгата на Джон Хислъп "Беседите с Бхагаван Шри Сатя Саи Баба" (Мулдашев 2003: 213). Самият Мулдашев след време лично се е уверил в необикновените способности на Саи Баба: "По време на експедицията ни през 1997 г. великият Саи-Баба от нищото материализира пепел и дори я изсипа в ръката ми" (Мулдашев 2004а: 99). [обратно]

34. "В абсолютни дати праисторическите епохи не съвпадат за различните области на Евро-Азия и Африка, като общото правило е, че на изток те са по-ранни, например - V или IV х. пр.Хр. за енеолита и респективно III-II пр.Хр. за бронзовата и I х. пр.Хр. за желязната епоха. На запад, в западните дялове на Евро-Азия тази хронология е по-къса и се събира в промеждутъка от края на III до средата на I х. пр.Хр. Изоставането им се дължи на по-бавното стопанско, социално и духовно развитие на общностите в Европа, които са били отдалечени от предноазиатските и от югоизточноевропейските средища на ранен цивилизационен и технологически напредък след X-VIII х. пр.Хр." (Фол 2000: 16). [обратно]

35. Авторката, която обобщава резултатите от академични археологически проучвания, приема, че регистрираните в Евразия мегалити, както и изсечените в скали паметници (гробници, светилища, жертвеници, стълби и пр.) са дело на праисторическия човек. Началото на подобен тип човешка дейност е отнесено към каменно-медната епоха, която в различните райони на Евразия и Африка настъпва по различно време, понякога с разлика от две хилядолетия - между 5 и 3 х. пр.Хр. По всичко изглежда, че основната причина за подобно датиране на паметниците е в мисълта за оръдията на труда и за технологичните умения на човека от онази епоха: "Общовъзприетото мнение отнася най-вероятното приблизително начало на изграждането на долмените, менхирите и кромлехите към края на неолитната (новокаменната) епоха, т.е. през нейната енеолитна (каменно-медна) фаза, когато първите сечива от метал (мед) вече позволявали подходяща предваритена обработка на терена и на камъните, както и по-високи сръчности при сглобяването на конструкциите" (Фол 2000: 15). Всъщност направено е признанието, че мегалитите са датирани по намерения около тях археологически материал (керамика, метални предмети), което още не е доказателство за времето на появата им, а за времето, когато е документирано присъствие на хора около тях. Научните аргументи, основани на "находки" около мегалитите, както показват примерите от нашето съвремие, могат да бъдат подвеждащи. Днес много от мегалитите, обявени за паметници на културата, са обект на туристически посещения и неминуемо съвременните туристи оставят около тях "материални" следи от пребиваването си. Като осъзнават уловките от подобен начин за аргументиране, учените, които се занимават с изследването на този феномен, все още обаче не могат да предложат други доказателства за датиране. Напредъкът в научното мислене се свежда до уговорката, че датираният археологически материал свидетелства за времето на активно човешко присъствие около мегалитите, което може да не съвпада с времето на градежа им. Датировката на т.нар. скално изсечени паметници не е изрично спомената. Същевременно се прокрадва и мисълта, че дори в един и същ археологически обект датировката на началото би могла да бъде оспорвана поради простия факт, че издигането на мегалити може да не е еднократен резултат на културна градивност, а разпростираща се във времето дейност. В търсенето на отговор къде са разпространени мегалитните паметници много любопитни и заслужаващи вглеждане са фактите за локализацията им. Фактически в посоката изток-запад те със сигурност са документирани от тихоокеанското крайбрежие на Азия до атлантическото крайбражие на Европа - от областта около Сеул (в Корея) през платото Декан в Централна Индия, в Пенджаб (Петоречието, Западна Индия), Източен Пакистан, по цялото крайбрежие на п-в Индустан, в Тибет, по Източното Средиземноморие в Йордания, Галилея и Самария, в Мала Азия, Кавказ, Кримския п-в, Карпатите, Балканския п-в, Италия, Франция, Малта, Испания, Британските острови. В посоката север-юг паметници от типа на мегалитите са документирани от Скандинавия и Британските острови на север до Африка (северна и западна) - на юг (Фол 2000: 11-13). Впечатляващи са и данните за броя на документираните паметници, като се уточнява, че те са само част от едно необозримо културно наследство, отчасти разрушено от природните стихии, отчасти чрез съзнателна човешка дейност (вж. примера на Карл Велики). Като се има предвид последствието от разрушителния ход на времето (природни сили, човек), би могло да се допусне, че преди хилядолетия мегалитният тип строежи е бил основната и преобладаваща форма на архитектурно-строителна дейност. Остава неизяснен въпросът за какво са били използвани тези каменни конструкции - за обитаване (от кого?), за погребение, за документиране на циклични космически явления (свързани с астрономическото време и сезоните), за мистериална култова дейност. Няма еднозначен отговор и на въпроса кой народ (коя раса?) създава мегалитите. "Още при първите обхождания на мегалитните паметници в Северна Франция и Южна Англия през XIX в., възникнал въпросът кои са "хората на мегалитите". "Хората на мегалитите" е другата формулировка на популярната и по дилетантски жилава теория за съществуването на безименен народ от мигранти нашественици, които се били движели по море и издигнали голямокаменните си строежи, за да разпространяват цивилизацията и религията си. Понеже тази обща теория не можа да бъде спасена с никакви аргументи, отделни национални историографски школи за известно време бранеха възгледа за "свои строители". Дори на френски език дълго се пишеше, че праисторическите Гали (Келти) си били построили домашните долмени. Еднозначната етническа атрибуция е безнадеждно обяснение, тъй като по технологически и археологически данни - колкото и те да са оскъдни - времето на евентуалното строителство си остава безспорно различно не само за отделните региони от нахвърляната по-горе карта на разпространение, но и за обособени райони и видове паметници в границите на тези региони" (Фол 2000: 15). Въпросът за създателите на мегалитите продължава да вълнува учените с оглед на отговора кой съвременен народ да си припише заслугите като създател и кой - като пазител на едно несъмнено културно наследство. Поради невъзможността да се уточни етническият произход на хората от медно-каменната епоха подобен подход относно културния принос на строителите се смята за неуместен. Едва с появата на писмени извори през бронзовата епоха, според съвременните изследователи, се създават условия да се удостовери в земите на кой народ какви паметници се откриват и как те се използват в неговата културна практика. "Новият прочит" се състои в това не да се уточнява етническата принадлежност на строителите, а изследователят да се опита да си отговори на въпросите с каква цел са били създавани и ползвани тези паметници. И тук аргументите за нови хипотези се търсят в местни легенди, представи, вярвания, както и в обредността. Мегалитите и скално изсечените паметници, без изключение обвързани до ден-днешен с представи за свято място, според съвременните научни интерпретации са култови паметници. Невъзможно е да се отговори на който и да било от поставените дотук въпроси чрез идентифициране на съвременния изследовател като вяра, мисъл и религиозно поведение с "хората от мегалитите", преди да се знае кои и какви са били тези същества. Заслужаващ размисъл е фактът, че авторите, които пишат за мегалитите, неизменно споменават и местни легенди, където съответните паметници са в някаква връзка със змейове, високи хора (елини, калоянци, къпинковци) - всички те персонажи от една стара вяра. С времето настъпват известни промени в легендарната интерпретация относно т.нар. "стопани" - по-скоро обитатели, отколкото създатели на мегалитните паметници. В едни случаи като продължител на дохристиянската линия се появява образът на поп Мартин от иманярския фолклор, като големият въпрос е защо именно в тази насока се видоизменя образът. В други случаи християнството налага своя печат и народът ни започва да възприема определени камъни, пещери, ниши, корита и улеи като знаци за присъствието на Бога или на св. Георги, който е войн-светец. Легендарните разкази все пак се отнасят за времето, когато тези високи хора (истолини, гиганти) са били по някакъв начин свързани с пространството на скалите и мегалитете (обитавали са го, появявали са се там), но като че ли липсва мотивът за високите хора-строители на тези каменни монументи. Подобна насоченост на разказа може би трябва да се обясни с факта, че легендите и преданията възпроизвеждат моменти от деградацията на високите хора, че те по-скоро документират тяхното отпадане от състава на жизненото човечество, техния край и тяхната смърт. Много показателен е фактът, че в някои разкази гробовете на тези високи хора са в съседство с мегалитите (например т.нар. елински гробове в Странджа и Сакар). Дали подобно легендарно знание, отразяващо заника на определена антропоморфна форма и на създадената от нея мегалитна култура, връзка между които съвременната научна мисъл не търси и, естествено, не открива, не се използва само и единствено за да бъдат интерпретирани някои от формите на мегалитните паметници като гробници и надгробни знаци, издигани за енеолитния човек и неговите потомци. [обратно]

36. Въпросът дали са дело само на стихиите и гравитацията впечатляващи скални форми, обявени за природни забележителности, или вълнуващата им форма е постигната и с разумното участие на човешки същества? Ето няколко от многото възможни примери за природни забележителности, които по легендарни източници също като мегалитите се оказват обвързани с гиганти и богове. По крайбрежието на Ирландия, западно от нос Бенбейн се намира местност с размери 180 на 150 м, където се виждат над 40 000 базалтови колони с височина 1-2 м и с диаметър около 50 см. Научно появата на тази природна забележителност е обяснена с изригването на вулканична лава, застинала във формата на шестостенни колони. Подобни колони същестуват и на о. Стаф, разложен на 120 км северно от западните брегове на Шотландия. Тези два сходни природни обекта оставят впечатление за наличието на сухопътна връзка под вода между двата географски обекта. Според легендата това е Пътят на гигантите. Изградил го е един герой на ирландския епос - гигантът Фин Мак Кул (Фион МакКумайл), за да може по него да идва от о. Стаф в Ирландия любимата му жена, която също била великанка. В днешна Турция бялата плоска скала, известна с името Памуккале (Крепост от памук), според някои местни легенди също е свързана с присъствието на гиганти, които на това място сушели своята реколта от памук. На филипинския остров Бохол съществуват 1268 хълма - конусовидни и куполовидни, оприличени от посетителите на гъсто разположени купи сено. Поради цвета, който придобиват през сухия сезон, те са наречени шоколадови хълмове. Според една от местните легенди това са следите от битката на два великана, според друга - вкаменените сълзи на нещаство влюбения в простосмъртна жена великан Алоя. Малко по-различно звучи казаното за Каньон дьо Шай (разположен между щатите Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико). Той се състои от високи, отвесни гладки стени, чиято повърхност създава впечатление за следи от мазилка. В подножието на скалите са намерени следи от каменни постройки на древен народ, наречен анасази (древните) от по-късните тукашни обитатели навахо. Интересното е, че този древен народ обитавал каньона докъм ХІІІ в. Скалите на този район са забележителни и с това, че те представят образи - рисувани и врязани в пещерите и по скалните ниши. Част от тях се приписват на древния народ, а друга част - на навахо. Пресъздават легенди на т.нар. Йей, висши същества, които населявали земята преди от Подземното царство да дойдат Първата жена и Първият мъж. Не по-малко причудливи като форма и обвързани с представи за святост са Пустошта Бисти в Ню-Мексико, Гранд каньон на р. Колорадо, плосковърхите планини на Венецуела, свързани с легенди за несметни богатства, монументът Кулите Пайне в южния край на Андите. [обратно]

37. По повод на монумента Кулите Пайне в най-южната част на Андите заслужава размисъл писаното от лейди Флоранс Дикси, която посещава тази природна забележителност в края на ХІХ в. "Три високи върха с червеникав оттенък, чиято форма е точно копие на иглата на Клеопатра" (Открийте 2005: 396). Всъщност тук е изразено удивлението, че природните форми се повтарят, че те могат да бъдат разглеждани като многократно или няколкократно възпроизвеждане на една и съща форма. Което вече иде да подскаже, че съвременният релеф на планините с някои повтарящи се форми на върхове, каньони, дъгообразни скални повърхности и пр. биха могли да бъдат резултат от съзнателна намеса. А що се отнася до причината, тя е загатната у Мулдашев и се състои в обживяване на пространства, където се концентрират определени енергии и вещества, годни за създаване и опазване на живот. По всяка вероятност там трябва да се търсят онези отграничени (оградени) простраства, обвеяни с представа за святост, където се е развивала градивна дейност с отношение към антропотворчеството. Обитавани ли са били те от богове, змейове, великани, йоги или са били само работна площадка за експерименти, е реторичен въпрос. [обратно]

38. Легендите за необикновени същества (мощни, с огромни размери), които се разказват по повод на едно или друго свято място в нашите планини, също свързват тези места с култова и обредна дейност, доказуема по археологически път. В посоченото авторско изследване се прокрадва една много интересна нова мисъл. Васил Марков обвързва култовия градеж със съзнателно избрана природна форма - връх, циркус, околности на езеро. Не е казано, че върхът (съвпадащ по название и отчасти по функция с т.нар. свещена планина в Тибет - Царев връх, Васильовска планина) или скалната вдлъбнатина под открито небе са оформени или дооформени от човека, а че по някаква причина са избрани за място, допълнително приспособено за отдаване на почит към боговете. Това е друг начин на употреба на камъка/скалата, но остава интригуващият въпрос как е постигнат този релеф на планетата с толкова много комплекси от странни каменни образувания - различни от изследваните мегалити и от надупчените с ниши и други следи от човешка намеса скали (Марков 2002). [обратно]

39. Това е преписана от Иван Гологанов в тетрадка песен под № 134. Няма заглавие, започва със стиха "Седнал йе седнал Александрия" (НА БАН, ф. 14, оп.1, а.е. 33, л. 89 гръб-90). Черновата на същата песен са пази на отделен лист в друга архивна единица (НА БАН, ф. 14, оп.1, а.е. 35, л.3-3 гръб). Според нейния текст след като превзел "Бабадата" (Багдат) и му "додеяло" да седи там, Александър яхва "бърза-та си коня" и начело на войската се отправя към Дунав. Там вижда огромна риба, сравнена с "други кораб" (дали това не е отглас от сравнение с Ноевия ковчег). Александър решава да влезе в двубой с необикновената риба. Преди този двубой с непредсказуем изход той поръчва на войската си да го закопаят в неговата "Татковнина", ако загине. Александър обаче побеждава, изкарва рибата "отвън при аскеро", където започват опити тя да бъде разпрана. Накрая само Александър успява да се справи с разпарянето на рибата, за което се оказва възнаграден, тъй като в туловището намира "безцен камен ду три оки". И какво следва? Следва разполовяването на камъка: "Си разтроши безцен камен. Поло тури на сабя си, Поло на бърза си коня". Не остава невъзнаградена и войската, която го следва в поредното негово завоевание. А то се оказва "земя Бактриканска". Александър не само я завоюва, но я прави и център на владенията си - "там си тури столнината". Земя Баткриканска е Бактрия, Балкх. Тя е съседна на онези предели в Тибет, където под влияние на идеите на Ал. Македонски, според изследването на Александър Илиев, възниква държавата Шанг-Шунг, при това от население, идващо от Бактрия, Зеравшан и Паропамиз, за чийто български произход е писано многократно. И така какво неофициално знание възпроизвежда нашата песен? Какъв замисъл се крие зад невярното твърдение, че там Александър установява своята столица. Не е ли това някакъв намек за възстановената слава на Кайлас, който е в центъра на държавата Шанг-Шунг? И какво общо има с това камъкът, измъкнат от водната бездна? И защо той е вграден не само в сабята, а е споделен с коня? Тук не може ли да се търси някакъв паралелизъм между коня Вологлават, както той е наречен в нашите песни, и оня кон от тибетските легенди, който донася от небето камъка Шантамани и го оставя на Кайлас? С тази сцена в нашата песен като че ли наистина Александър и неговият кон връщат камъка на предопределеното му място. Този път обаче той не идва от небето, а е бил загубен в земна среда. Много иносказателен е този образ на пълководеца, покорил стария свят и с помощта на камъка, който е пренесъл до предели, съседни на Кайлас. Т.е. почти го е върнал на изначално отреденото му място. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ашняки 1997: Ашняки, А. Българите башкири през вековете и днес. София, 1997.

Большая 1953: Большая советская энциклопедия. Т. 19. II издание. Москва, 1953.

Голийски 2003: Голийски, Петър. Зиези, от който са българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. София, 2003.

Добрев 1997: Добрев, Петър. По следите на една научна сензация. Сказанието на Атиловите хуни. София, 1997.

Илиев 2006: Илиев, Александър. Българите и полуостров Хиндустан. София, 2006.

Марков 2002: Марков, Васил. Следите на бога. Благоевград, 2002.

Мифы 1980: Мифы народов мира. Т. 1. Москва, 1980.

Мифы 1982: Мифы народов мира. Т. 2. Москва, 1982.

Мулдашев 2003: Мулдашев, Ернст. От кого сме произлезли? София, 2003.

Мулдашев 2004: Мулдашев, Ернст. Трагичното послание на древните. София, 2004.

Мулдашев 2004а: Мулдашев, Ернст. Златните плочи на Харати. София, 2004.

Мулдашев 2004б: Мулдашев, Ернст. В обятията на Шамбала. София, 2004.

Мулдашев 2007: Мулдашев, Ернст. Матрицата на живота на земята. София, 2007.

Образцов 2005: Образцов, Петър. Анти-Мулдашев. От кого е произлязъл уфимският офталмолог? София, 2005.

Овчаров 2003: Овчаров, Николай, Коджаманова, Даниела. Перперикон и околните твърдини през Средновековието. София, 2003.

Открийте 2005: Открийте чудесата на света (Пътешествие из природните забележителности). Издание на Рийдърс дайджест. Лондон, Прага, Будапеща, Варшава, София, 2005.

Попов 2005: Попов, Светлозар. Българското име в библейски времена. Варна, 2005.

Симеонова 2005: Симеонова, Гатя. Обетованата земя - място на предопределената среща между избрания и предадения на заклятие народ. // Везни, 2005, кн. 3.

Симеонова 2006: Симеонова, Гатя. Дивата невяста - демонологични и други възможни интерпретации. // Минало, 2006, кн. 4.

Симеонова 2008: Симеонова, Гатя. Градът в контекста на митопоетичната урбанизация - оцеляло наследство или първопоява (По текстове от том първи на "Веда словена"). // Минало, 2008, кн. 1.

Симеонова 2008а: Симеонова, Гатя. "Първа града" - абсолютното или поредното начало. (По текстове от том първи на "Веда словена"). // Етнология на пространството. Ч ІІ (2). София, 2008.

Симеонова 2008б: Симеонова, Гатя. Образът на дивата невяста - традиционни и съвременни проекции. // Демоните - образи и символи в миналото и днес. Бургас, 2008.

Симеонова 2008в: Симеонова, Гатя. Царят на нашите дедове. // Пътеките на мисълта. София, 2008.

Симеонова 2008-2009: Симеонова, Гатя. Има ли българска следа в устната традиция за Александър Македонски. // Историческо бъдеще, 2008-2009, кн. 1-2.

Симеонова 2010: Симеонова, Гатя. Словесни отломни от "Веда словена". // Минало, 2010, кн. 1.

Симеонова 2010а: Симеонова, Гатя. Към въпроса за реалните (географски) и въображаемите (легендарно-митични) обекти, съвместени във вселената на духа. // Електронно списание Venets: The Belogradchik Journal for Local history, Cultural heritage and Folk Studies. Volume 1, Number 3, 2010 <http://www.venets.org/getfile.php?id=86> (07.05.2012).

Симеонова 2011: Симеонова, Гатя. "Опитомяването" на имела. // Минало, 2011, кн. 1

Симеонова 2011а: Симеонова, Гатя. Планината Имеон - география, митотворчество или неизречено послание с ономастичен код. // Електронно списание LiterNet, 26.05.2011, № 5 (138) <https://liternet.bg/publish26/gatia-simeonova/planinata.htm> (07.05.2012).

Стейн 2001: Стейн, Ролф. Тибетската цивилизация. София, 2001.

Фол 2000: Фол, Валерия. Мегалитни и скално изсечени паметници в древна Тракия. София, 2000.

Халил 2000: Халил, Гусман. Мы - болгары, а не татары. Казань-София, 2000.

Ярулина 2002: Ярулина, Татяна. Величието на Волжка България. София, 2002.

 

Народописен архив на БАН

НА БАН, ф.14, оп.1, а.е. 33 (Фонд "Стефан Веркович")

НА БАН, ф.14, оп.1, а.е. 35.

 

 

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2012, № 5 (150)