Гатя Симеонова

web

Всеки преглед на възрожденското състояние на българската народоука неизменно включва името на Цани Гинчев, който започва приобщаването си към голямото духовно движение за съхраняване на българското културно наследство като събирач. В същата роля се изявява Гинчев в полето на етнографията и след Освобождението. Като човек, който въплъщава живата връзка между две епохи и между два етапа в развитието на народознанието, той представлява изключителен интерес не само с приносите си на събирач и интерпретатор на етнографски материали, учебникар, издател и писател. Неговият професионален път е интересен предимно с подробностите за взаимоотношенията във формиращата се общност на нашите стари "народоуци" и тяхното (на отношенията) тълкуване от наследилото ги поколение на "академистите".

* * *

Цани Гинчев е роден в Лясковец през 1835 г. в семейство на градинари, но и в селище, чийто основен поминък е градинарството. Самият факт, че заетостта на тези хора е подчинена на сезонна или по-дълготрайна трудова миграция, че те пътуват в съседни и по-далечни страни и общуват по-активно с външния свят, води до предположението, че са по-будни. Потвърждение за това се търси в стремежа към образование и в примерите с изявени в духовно отношение хора, които тази селищно-професионална среда издига.

Съдбата на Цани Гинчев през детско-юношеските му години не е по-различна от тази на неговите връстници. Той започва обучението си в килийно училище. Споменава се, че учи в Търново при Никола Михайловски, но обучението му прекъсва на 11-годишна възраст, тъй като е принуден да помага на баща си в градинарския занаят. По тази причина от 1846 г. работи като градинар две години край Букурещ (Румъния), а през 1848 г. се прехвърля в Белград (Сърбия), където до 1853 г. продължава да се занимава с градинарство. В кратките биографични бележки за Цани Гинчев няма данни с какво е било запълнено времето от 11-та до 18-та му година, освен с труд в зеленчуковата градина на баща му, но явно стремежът към по-високо образование не го е напускал, защото през 1853 г. той постъпва в Белградската гимназия. Цани Гинчев се обучава там до 1859 г., време, през което завързва връзки с български и сръбски книжовници, отдадени на идеите за изключителната полза от народонаучни занимания. От това време датира и познанството му с Раковски. През 1860 г. Цани Гинчев вече е в Киев, където се подвизава като редовен слушател в тамошния университет, като посещава лекции по естествени науки. Този тип обучение продължава до 1862 г., след което Цани Гинчев поема пътя на учителското поприще. От гледна точка на начина, по който се школува, той не е изключение, а по-скоро е типичен представител на едно регионално явление, за което Константин Иречек пише следното: "Той е тип а ла Караджич, Върчевич, Славейков и като много други, който създаде югославското движение в нашето столетие, ала по-солиден от Славейкова, повече се е учил" (Иречек 1932, цит. по Янев 1988а: 6).

До Освобождението той работи като учител първо в Бесарабия (с. Караагач от 1862 до 1869 г.), а между 1870-1878 г. учителства в Русе, Габрово и Търново. Още по време на Освободителната война, която го заварва в старопрестолния град, той е привлечен във временното управление на Търново. През 1879-1880 г. е народен представител в Учредителното събрание. В годините след Освобождението (1880-1893) се изявява като учител, държавен служител (училищен инспектор), писател, издател. През целия си съзнателен живот продължава да се занимава с издирване и публикуване на народописни материали, както и с писателска дейност. Членството му в Българското книжовно дружество, което датира от 1884 г., е мотивирано от факта, че книжовната дейност е в основата на целия му съзнателен професионален живот. Цани Гинчев умира в София през 1894 г. Словесният портрет, който му прави Иван Шишманов и който отразява впечатленията от вида на Цани Гинчев няколко дни преди смъртта му, ни го представя по следния начин: "...един средно висок, възсухичък старец с побеляла коса и брада, едро-набраздено лице, дебел, седлодат нос и живи, благи очи, на които едни големи старешки очила придаваха още по-добродушно изражение" (Шишманов 1966в: 339). И нека уточним, че впечатлението за "дълбока старост", което оставя това описание, предизвиква представи за дълголетие, а Цани Гинчев почива на 59-годишна възраст.

* * *

Увлеченията на Цани Гинчев по народознание, както вече беше споменато, датират от гимназиалните му години в Белград, когато той, според биографите му, е повлиян от идеите на Вук Караджич¹. Всъщност най-сериозната причина за насочването му към събирателска дейност е неговото познанство с Раковски, който през 1856 г., когато Цани Гинчев учи в Белградската гимназия, пребивава за известно време в Белград (Пенев 1977: 216). В средата на ХІХ век Раковски организира широко движение за издирване на "народни драгоценности", като сам дава пример за това и като насърчава с писма-програми своите кореспонденти, един от които е Цани Гинчев². Това е времето, когато Раковски подготвя за печат своя Показалец, публикуван в Одеса през 1859 г., и когато той разчита на материали от доброволни сътрудници-народолюбци.

През втората половина на ХІХ в. Цани Гинчев сътрудничи на възрожденската преса, където помества народописни материали в "Цариградски вестник", в. "Македония", сп. "Общ труд", "Периодическо списание", а след Освобождението започва да издава в Търново собствено списание - "Труд" (1887-1892 г.), което по своята тематична насоченост е предшественик на Сборник за народни умотворения.

Във възрожденската периодика Цани Гинчев прави и първите си литературни опити, като започва със стихотворения и басни. През 1870 г. в Русе публикува в отделно книжно тяло "Български басни", които преиздава след Освобождението. Пример за литературните му изяви са баладата "Две тополи или неожидана среща", както и сбирката "Стихотворения и приказки - за ученици и всекиго" (1884). На писателското поприще Цани Гинчев е по-известен като белетрист. Той е автор на няколко исторически повести ("Ганчо Косерката", "Зиналата стена", "Женитба" и др.), писани след Освобождението. Тяхна характерна особеност е детайлното битоописание, което ги приближава до етнографския извор (Гинчев 1870, 1883, 1872, 1884, 1890, 1887, 1892)³.

Цани Гинчев се изявява и като съставител на учебници, с което отговоря на нуждите на българското възрожденско образование. През 1871 г. в Русе излиза неговият "Учебник за земеделието", а през следващата година той публикува в Цариград "Катехизис за земеделието". Съвсем в духа на времето и като представител на общност, която се е докоснала до по-високи степени на обучение, което му дава самочувствие на школуван интелигент, Цани Гинчев прави опити и за научни занимания. Пример за това е студията му "Писма за корените и законите на българския език" (РБЛ 1976: 269).

Етнографските приноси на Цани Гинчев се състоят в събиране на "градиво" за някои земеделски поминъци, за традиционна народна медицина, за старинни игри, за обичаи. Материалите му, публикувани във възрожденската и следосвобожденска периодика, за пръв път са издадени в едно книжно тяло в края на 80-те години на ХХ век под заглавието "Земя и хора". Там е поместено цялостното изворово наследство на етнографа Цани Гинчев, което включва: "Няколко думи за гюла и за другите наши земеделчески и градински растения", "Няколко думи от историята на нашето градинарство (бахчованджилък) и за уребдата на градината", "Няколко думи за боите (мастите)", "Нещо по народната медицина", "Български стари военни, гимнастически игри", както и описание на обичаи - "Гаро и огнените стрели на запошка (заговезни) в Разложките села", "Няколко думи за Гергьовден", "Сурва". Цани Гинчев проявява жив интерес и към същества от традиционната българска митология по материали от песни, предания, пословици, поговорки - "Огнените тракийски любовни стрели и живите полели и лели (Купидони и Венери)", "Още няколко думи за женитбата на слънцето", "Няколко думи за самодивите" (Гинчев 1988а).

* * *

Изследователите на Цани-Гинчевото дело подчертават, че той се е ползвал с признанието на авторитети като Шишманов, който го поставя "в редицата на най-заслужилите за българската народоука дейци"⁴, а също и с вниманието на една читателска публика, която е посрещала с интерес неговите текстове. Оглеждайки разностранната му дейност, някои от тях са склонни да го възприемат като книжовник от типа на енциклопедистите. Симеон Янев, който пише предговор към събраните му народоведчески материали, стига до следното прозрение: "И все пак, приет и оценен от всички, Цани Гинчев пише народоведческите си студии с енциклопедически замах в едно време, когато енциклопедизмът отстъпва от сцената на науката и културата. Именно на това се дължи фактът, че в много отношения той изглежда за учените си съвременници малко закъснял и повече пристрастен. В българската народоука той е последният възрожденец не само с методите и похватите си, но и с духовната си устроеност, в оня неукротим патриотичен захлас, с който преди него са пламтели Раковски, Бозвели, Каравелов. Енциклопедизмът на Цани Гинчев не означава следователно само разновидност на знанията и интересите, но и дух и плам, които му дават смелост да надниква в области и да строи тези, които не се боят да изглеждат неприемливи, защото в същото време се оказват заредени с плодотворни идеи, които едно далечно бъдеще ще оцени. Много такива плодотворни ядки се крият както в неговата тракийска теория за езика, така и в теорията му за тракийския културен пласт в българската духовна култура и т.н. Качествата му на народовед, направили делото му толкова своеобразно в историята на българската култура, се коренят именно в неговата енциклопедичност. Събирач, той е колкото въодушевен, толкова и прецизен, но не остава никога само до събрания материал; той го проектира върху историята, търси началото и проследява развоя. Познавач, той не просто описва материалната и духовната култура на народа, но свързва изложението обилно с много лични спомени, разкази на очевидци, чути и записани съпътстващи истории, така че то се превръща почти в художествен текст, бликащ от емоции и изживявания" (Янев 1988а: 7-8). Същият автор отбелязва, че именно поради своеобразието на народоведческите текстове на Цани Гинчев, което е типично за поколението възрожденци (учители и ученици), в новото време и в новоутвърждаващата се културна среда този автор създава впечатлението за "недостатъчно наукообразен".

* * *

В общността на нашите "стари народоуци" Цани Гинчев се откроява с отношението си към своя собствен принос в народознанието. Той като че ли е единственият, който настоява при ползване на негови материали да се споменава името му на събирач. Гинчев възразява срещу ролята си на анонимен участник при подготовката на публикувания от Раковски Показалец, като прави това публично достояние много време след излизането на този труд, а и след смъртта на Раковски. В съвременното етнографско историознание, представено от труда на Делчо Тодоров "Българската етнография през Възраждането", не е отделено внимание на този закъснял конфликт и Цани Гинчев попада в списъка на събирачите като "един от възторжените последователи и сътрудници на Раковски при съставянето на Показалеца му" (Тодоров 1989: 154).

Не може да се каже, че Гинчев още преди Освобождението не се е постарал да уточни своите заслуги спрямо Раковски. Една година след смъртта му, в писмо от 2 април 1868 г., публикувано в сп. "Общ труд", той пише: "С голямо удоволствие желая да снабдя Редакцията на повременното книжевно списание, що почева да са издава при Болградското Централно училище с гатанки, но за зла чест, сега засега твърде малко имам под ръка, защото колкото имах събрани материяла, в Одеса ми ги завлече покойният Раковски..." (Общ 1868: 91-96, цит. по ИБЕ 1992: 33). В писмо от 7 април 1868 г., публикувано в един и същ брой с първото, той продължава с оплакванията си от Раковски: "Аз бях предузел да събирам, като се начене от Сурваки до Сурваки, на секи ден какви обряди извършват блъгарити и какво предание е останало за секи праздник, че да са състави съвременен наш "народен календар", но колкото материал имах събран, остана у покойнаго Раковски, от който той много както гледам, напечатъл у "Блъгарската Старина", тъй също и у "Показалеца" материалът е се мой - а от де го е зел покойният, нигде не споменува" (ИБЕ 1992: 35).

Поне според тези писма, цитирани след смъртта му от Шишманов (Шишманов 1894: 32-42; 1918), а и от други негови биографи⁵, Гинчев не се изживява като доброволен сътрудник на Раковски в едно общо за народа дело, каквото е издаването на "Показалеца", а това до голяма степен противоречи на данните от кореспонденцията между Цани Гинчев и Раковски⁶. Самият Гинчев признава, че е работил с Раковски и за Раковски, както впрочем и много други родолюбци, които безкористно са откликнали на призива на Раковски за събиране на "народни драгоценности". По спомени на Шишманов Цани Гинчев имал намерение да осветли тази страна от взаимоотношенията си с Раковски: "Гинчев от никого не криеше в последно време, че целият материал, поместен в "Показалеца" е доставен на Раковски от самия него. Той се сърдеше на безцеремонността на своя другар, който бе се възползвал от труда му, без със думица да спомене за него и тъкмеше да изложи всичко в биография на Раковски, в която щеше да разправи и за своите отношения с него" (Шишманов 1894: 345).

Публично огласените обвинения на Цани Гинчев се отнасят не само до "завличането" на събрания от него изворов материал. Той има претенцията да бъде инициатор и кръстник на Показалеца, основен информатор и човек, който определя тематичната насоченост на труда. Михаил Арнаудов препредава гледната точка на Цани Гинчев, според когото Раковски не се заемал отначало с толкова сложна задача, та се наложило той (Гинчев) да го подканя с думите "Пиши за българския бит". Раковски обаче си признал: "Не го познавам, аз с него съм се разделил отдавна". Гинчев отново се притичва на помощ: "Тогава аз му наумих да напишем едно упътване, да го изпроводим в няколко екземпляри в България до учителите, да ни съберат материал по българския бит, обичаи, песни и т.н. Това обяснение или упътване аз го нарекох "Показалец". Раковски го прие и се съгласи. А догдето ни доди материал, аз му казвах, че аз съм селянин и зная много неща, които съм запомнил от баба си и съм виждал. Колкото зная, аз ще да го напиша". Следва продължение, в което главно действащо лице е пак Цани Гинчев: "Захванах аз да пиша и да му давам материали, а той ги преработваше по своето правописание... Писахме година и половина" (Арнаудов 1968: 278-279).

Шишманов препредава гледната точка на Цани Гинчев в посмъртните си спомени за него и така я прави достояние на широката общественост: "Гинчев се смяташе не само за сътрудник на Раковски в материалната част на Показалеца, а и за негов инспиратор в историческите и филологическите му изследвания. Той често ме е уверявал, че всичките теории, изложени в "Ключ българскаго язика", са внушени на Раковски от него. Излизаше почти, че Раковски е извършил най-обикновен плагиат върху мислите и материалите на наивния си другар. Доколко това е вярно, ще може да се съди, само като се напечати обширната биография. Кой от кого е заемал, кой трябва да се смята за ученик, кой за учител - това не знаем, но очевидно е, че Гинчева и Раковски свързват най-тесни духовни връзки. Това се вижда от посоката и характера на техните научни занятия, те са същите" (Шишманов 1894: 345-346).

В по-нататъшния си коментар на Цани-Гинчевата версия около появата на Показалеца, Михаил Арнаудов казва следното: "Излиза от тези думи, които трудно можем да контролираме, че вдъхновител на Раковски при етнографските му занятия в Одеса, гдето той копнее за родината си, е бил Цани Гинчев, родом от Лясковец, и че Раковски възприема от него, от онова първо ръкописно упътване до учителите, което не дало резултати, самото название на книгата си Показалец. Безусловно ясно остава за нас, първо, че всичко, което в тази книга е теория, обща характеристика и коментар, се дължи изключително на Раковски и, второ, че Раковски е автор на много от самите описания, доколкото те предават спомени от Котел или впечатления от виденото другаде. По такъв начин дял на Гинчев ще са описанията на някои обичаи и занаяти (напр. сватба, градинарство, домашни уреди) и част от народните песни. Навярно Раковски допълня и поправя изцяло приносите на Гинчев (както правописно, тъй и стилно), поради което не се чувствува задължен да го изтъква изрично като свой сътрудник. Важно в неговите очи е било научното подреждане и обяснение, не случайната помощ - чрез спомени и записи - на един любител, тогава още без име в книжнината" (Арнаудов 1968: 279).

Михаил Арнаудов не пропуска да отбележи разликата в поведението на самия Цани Гинчев към момента на коментираното събитие (Съставянето и популяризирането на Показалеца) и по-късно, във време, свързано със самооценка на направеното. "Любопитно е, че докато е жив Раковски, Ц. Гинчев влиза драговолно в ролята на негов агент, специално при разпродажбата на Показалец из Бесарабия и Румъния, без да се сети да протестира за липсата на своето име в книгата. Но вярно е и това: Гинчев съобщава писмено на Раковски, все в 1859 г., че му бил събрал разни народоучни материали - песни, предания и т.н. - от което трябва да заключим: Гинчев наистина е сътрудничил някак на Раковски, но търпи опеката на по-учения и авторитетен като книжовник свой приятел, за да се почувства онеправдан едва по-късно, когато и у него заговаря авторско самолюбие" (Арнаудов 1968: 278).

Доколко на младини Гинчев е бил възторжен сътрудник на Раковски не можем да знаем, но че доброволно е откликнал на призива на Раковски за събиране на народописни материали, с което се приобщава към духа на времето, е несъмнено. Потвърждават го запазените в архива на Раковски писма от 1857-1959 г. (Арнаудов 1968: 256)⁷. След отпечатването на Показалеца Цани Гинчев е споменат пак в писма до Раковски като човек, който популяризира изданието. На 24 април 1859 г. Тодор Хрулев пише на Раковски от Свищов: "На велика събота получих чрез моего съотечественика и сродника Цанья една книжка от вашето съчинение, която, като прочетох с голяма охотъ, видех в нея с удивление, което не мыслех нито да чуя. Слава и благодарение на скъпыте вы трудове, с които откривате темнатъ завесъ на българската народность, живейте новый Венелине! Нека ви бъде халал българското млеко, което вы е отдоило, нека вы бъде халал живота и таланта..." (Арнаудов 1968: 270-277). Сред "чувствительнити" българи, които са само част от "сички българе" и които в писмена форма изразяват благодарността си към труда на Раковски през 1859 г., е и бъдещият голям наш историк Марин Дринов.

Ако в своята дейност на събирач на народни умотворения, писател и издател Раковски се е поддавал на нечие влияние, то е било влиянието на наистина утвърдени в книжовната дейност и обществените си изяви хора, сред които през втората половина на 50-те години на ХІХ век все още не се числи ученикът от Белградската гимназия Цани Гинчев (Арнаудов 1968: 246)⁸. От 1856 г., когато посещава Нови Сад и Белград, и особено от 1857 г., когато започва сътрудничеството му със сръбския книжовник Данило Медакович по повод на в. "Българска дневница", Раковски не просто възприема идеята за събиране на народни драгоценности като извор за историята на своя народ, но и се отдава изцяло, като разгръща широка организаторска и събирателска дейност, предшествана от книжовни изяви, подчинени на борбата за национално самоутвърждаване (Шишманов 1965: 333-350).

Той прави опит за основаване на Българско учръдничество, което, обединявайки силите на най-добрите български книжовници, да издава вестник, учебници и книги на "наш язик". Същевременно Раковски, като се опира на опита на други славянски народи, вижда възможности за прерастването му в Дружество словесности. Междувременно през 1856-1857 г. Раковски защитава замисъла си с дела: той превежда от гръцки учебник по антропология, събира материал за български речник, издирва "от разни стари списатели" данни за историята на българите. През 1856 г. Раковски издава в Нови сад "Предвестник Горскаго пътника", а през 1858 г. - поемата "Горски пътник". Забележителна е съдържателната връзка, която Боян Пенев открива между нея и отпечатания през 1859 г. в Одеса Показалец: "Към поемата си Раковски прибавя множество обширни замечания. То са бележки от разнообразен характер, във връзка със съдържанието на "Горски пътник". Те засягат нашата история, стара и нова, нашия бит, освен това в тях авторът възпроизвежда на много места свои лични спомени, излага свои филологически разяснения и схващания, които отпосле обширно развива в Показалецъ и Българска старина" (Пенев 1997: 227, 219). От 1857 г. Раковски не просто започва да се интересува от български народни песни, но той започва да "тъкми" издаване на песенен сборник. За целта сам и с помощта на съмишленици, към които се обръща с писма-указания за начина на записване, Раковски трупа градиво и в тази насока. През 1858 г. в свое писмо той споменава: "Аз имам събрани близо до 4000 български народни песни и еще събирам" (Пенев 1997: 242)⁹. През следващата 1859 г. съобщава в друго писмо за над 3000 песни, в чийто брой влизат и онези от сбирката на покойния Априлов, които му били предоставени (Шишманов 1966а: 270-280)¹⁰. В продължение на 10 години до смъртта си, Раковски продължава наред с всички останали свои занимания да се изявява и като записвач. Когато през 1866 г. след поредните гонения намира убежище в Киприяновския манастир край Кишинев, той, по думите на Боян Пенев: "...обикаля при това из Бесарабия, наблюдава живота на бесарабските българи и събира народни умотворения" (Пенев 1997: 292).

Датировката на писмата показва, че събирателската дейност чрез сътрудници-народолюбци започва не година и половина преди издаването на Показалеца, както твърди Цани Гинчев, а доста по-рано и за натрупване на "градивото" освен него имат принос и много други записвачи, сред които е и Раковски. "Авторът на "Горски пътник" - пише Михаил Арнаудов - не само поведе жива агитация за проучване на минало и настояще на народа си, но се и опита да даде "научно" обяснение на натрупаното градиво. Като един от първите у нас, той се издигна над равнището на прост записвач, който само по смътно чувство или по външна подкана се залавя за издирвания, и си изработва някои ярко вкоренени идеи върху смисъла на тоя род материали - идеи, колкото оригинални, толкова и близки в основата си до популярните на времето си научни теории" (Арнаудов 1968: 236).

Що се отнася до отношението на Раковски към отзовалите се на призивите му грамотни българи, то в никакъв случай не е белязано от неблагодарност. През 1857 г. Раковски пише до Душанов в Тулча "Радвам ся и благодаря ти за песны народны, что си ся потрудил да събереш и ми изпратиш". Пак през същата година на друг записвач на старинни песни, Ст. Вълкович, Раковски пише: "...кога ги напечатъ не ще остави заборавено и твое имя в подобное место" (Арнаудов 1968: 257). Че Раковски не е неблагодарник, който използва чуждия труд, най-очевидно проличава в стихотворното посвещение, с което започва Показалецът. То е обръщение към всички, които са откликнали на повика му или които възприемат труда му като родолюбиво дело: "Тебе родолюбче! Труд сей посвещая" (Раковски 1988: 7).

* * *

От публикациите на Иван Шишманов оставаме с впечатлението, че за отношенията си с Раковски Цани Гинчев е говорил с него поверително, едва ли не му е споделял някаква тайна. Дали претенциите, че Цани Гинчев е давал не само събраните си материали, но и идеи на Раковски за произхода на българите, са основателни, не се знае, защото той не ги е направил публично достояние. Когато се сравнят обаче датираните научни текстове на Раковски (от 1859 и 1860 г.) с онова, което е писал в частни писма до Шишманов Цани Гинчев и което е обявено от професора за "тракийска теория", и най-критичният читател може да види, че плагиат е Цани Гинчев. При това той е плагиатствал дословно цели пасажи - за неизтребимостта на народите, казано по повод на траките. Неразбираема е тази тенденция да се омаловажава Раковски за сметка на хора, които също имат неоспорими приноси, но не точно в обема, който им се приписва. Раковски е един изключително образован за времето си човек, което се вижда от трудовете му. Той е обществено активен и тази негова активност обхваща и културния фронт. По-възрастен е от Цани Гинчев с цели 14 години, има зад гърба си опита на журналист и признат поет (чрез "Горски пътник"), както и на оригинален мислител към времето (1853 г.), когато като ученик в Белградската гимназия 18-годишният Цани Гинчев започва да се увлича, според биографите му, от примера на Вук Караджич. През 1859 г. е отпечатан Показалецът, чийто самостоятелен принос се оспорва от Цани Гинчев и неговите почитатели, без да се отчитат авторовите натрупвания на идеи и материал от "Горски пътник" и съдържателната им връзка с книгата-указание как да се събират народописни материали. През 1859 г. Раковски пише първи вариант на "Ключ българскаго язика" (пренаписан през 1865 г. и излязъл посмъртно през 1880 г.), а през 1860 г. издава "Кратко разсъждение". И трите труда съдържат не само идеи, но и авторови доказателства за произхода на българите и за сложната им многовековна съдба на Балканите. През 1859 г. Цани Гинчев, все още ученик в Белград, е малко над 20-годишен младеж, а Раковски е авторитетен 37-годишен автор на творби, които и до днес продължават да удивляват с дълбочината на мисълта. Не е ли странно Цани Гинчев да бъде смятан за източник на идеите на Раковски, още повече че Раковски все пак има теория за произхода на българите, докато няколкото изречения на Цани Гинчев, останали във времето в извори с епистоларен характер, изобщо не могат да бъдат смятани за "теория".

* * *

Парадоксът е, че при очевидният дефицит на наукообразност в текстовете на Цани Гинчев именно представител на академичната наука след Освобождението му приписва авторство върху т.нар. "тракийска теория за произхода на българите" и вменява на читателя предполагаемо идейно съперничество между Цани Гинчев и Раковски.

В българска среда първите защитници на "тракийската теория за произхода на българите" са от времето на Възраждането. Изходната идея, съгласно коментара, който Иван Шишманов прави на Цани-Гинчевите писма, е на водещи европейски траколози, сред които на първо място поставя Томашек, но споменава още Швикер, Реслер, Гайтлер и Флигиер. Тези учени смятат, че траките не са окончателно изчезнали. Нещо повече, че те продължават да живеят в земите на север от Дунав (в Румъния). Изразено е и допускането, че онази част от траките, която не е била романизирана, е възможно да е била пославянчена от славянобългарите. Теорията за жизнеността на тракийския народ на Балканите, доказателства за което нейните поддръжници се опитват да открият във "Веда Словена", губи в европейска среда своя престиж и влияние след обявяването на този извор за фалшификат (Шишманов 1895, 1966a: 256-269)¹¹.

По всяка вероятност тази публикация на Ив. Шишманов е изиграла съществена роля, за да се наложи в академичната среда мнението, че Цани Гинчев е първият и най-изявен представител на българския вариант на "тракийската теория". Дали това е вярно, или не може да се установи, като се проследят текстовете на Цани Гинчев, по реда и във времето, когато те са станали публично достояние, и се сравнят с писаното от други българи по въпроса. Чрез труда си "Огнените тракийски любовни стрели", който е публикуван в издаваното от същия автор сп. "Труд" (1887-1892), съдържанието й става достояние на обществеността през 1888 г. (год. ІІ, кн. VІІ, с. 801). Там дословно е казано: "Както и да е, но тоя обичай е много стар и са си го пренесли траките от възток още в най-ранното си, преди историческо преселение в Европа. И от тях са го заели и другите по-нови преселенци гелените караманлии и латинските племен. Ако беше инък, то на божествата имената щяха да бъдат чузди, а не славянски тракийски" (Гинчев 1988б: 156)¹². Ето я и по-подробно представена, теорията за българите като трако-славяни: "Славяните не са дошле от студения север, те са се колонизирали от Тракия към север в бурните времена, за които историята - тая няма баба, твърде малко ще може да се разправи свястно, ако не изучим траките с всичките им завардени, поне досега, остатки от славянската древност. (...). Който иска да изучи славяните, трябва да изучи траките, тракийските днешни българи - той трябва оттам да почне. Траките не са само тия, техните братя са се завардили от незапаметно време и в Азия в Курдистан, изучете кюрдския народ, язик, нрави, обичаи и песни и го сравнете с тракийския. Тези два народа са се държели един до друг и от нашествието на завоевателни племена, още преди историческите времена, са се разкъсали и са уцелели само в непристъпните свои планини... (...). От Индия по тоя път трябва да се върви за в Тракия - оттам са дошле и траките и са се държали с Индия или по-добре с иранското огнище през Мала Азия, но другите им братя пропаднали в равнините и голите без гора бърда; уцелели са само в планините, както кюрдите, така и траките. От тая точка на зрението трябва да се изучава славянската древнейша история, култура, вяра и пр. Трако-славяните са най-сродни с персите и кюрдите; типовете на старите гелени се познават и различават от тракийските. Статуите на еленските божества са тракийски типове, защото вярата е била тракийска и божествата техни, вие и сега ще намерите тия чисти типове с всичките им божествени черти живи в тракийските мъже и жени в планините по цяла Тракия и Балканите. Геленската религия е тракийска. Гелените са я заварили и са я приели като колонисти - пришелци - гелени" (Гинчев 1988б: 159-160).

Какво е прибавил към своята теория Цани Гинчев в писмата си, изпратени на Шишманов? В писмо от 6 декември 1890 г., изпратено от Търново, той започва с въпроса: "Такваз ли беше историята преди многозначущите разкопки на старите цивилизации в Азия и Египет? Аз, макар да е казано, че след Христа пророк не бива, ти предричам, че в заварената стара цивилизация на Балканския полуостров, а ако щеш и на цяла Европа ще даде нов свят и блясък на историята и ще освети това, което аз предричам и ти се види сега чудно... (...) Славянската люлка не е Север, както щат да думат и с каквото щат да доказват. От Балканския полуостров и Южна Европа са се колонизирали славяните на Север, но тогава те не са се звали славяни, това голямо море е имало особени свои местни имена и пристанища. (...) ...аз не мога да се примиря с днешната шовинистическа история, която избърска траките от земното кълбо... (...) Аз съм от лагера на ония, които вярват, че траките са били славяни и тъй ще си умра... Ако бяха тия траки - днешните българи - новопришелци славяни, както се напрягат шовинистите и поддържателите им историци да доказват, то и язикът, който се говори днес между всички българи, не щеше ли да бъде със седем падежа, както е сръбският, хърватският и др. новославянски езици? Как са можели те да го завардят, а ний сме го изгубили? Това не е ли противоречие на здравия разсъдък? Този език с четирите члена... е тракийско-славянски;той е наложил своето могъщество на арнаутския, влашкия и гръцкия. Българите, които са дошли и са основали българска държава, са от групата на малорусите и великорусите - средньото най-южно и най-развито звено. Те са живели на Буг и край Черното море и твърде е вероятно да са се звали бугари или българи от самата река..." (Шишманов 1966а: 257, 258, 259)¹³.

Във второто писмо, от 8 юли 1891 г. Гинчев отново започва с пророчеството, че не може потомците на старите траки да са потънали в земята. Той открива потомците на Ситалка в чернодрешковците на юг от Балкана. "Всичката тайна се състои в това, че траките, същи славяни,под римляните са се звали със своето име, дадено им от горците траки (северни), а по-интелигентните - римляни (ромеи), докато им дойдат на помощ братята българи-славяни и ги подбуди и принуди да съставят нова държава, да ги отърват от Византия и гърците. Тогава взеха да бележат в историите си, че дошли славяни или по-добре траките станали славяни" (Шишманов 1966а: 260).

Смисълът на Цани-Гинчевата "тракийска" теория се състои в убедеността му, че траките са били винаги и са си останали славяни и че те са излъчили изселници на Север, откъдето след време идват други славяни - бугари и създават държава, като обединяват тукашни с новопреселени. Защо обаче наследникът им в лицето на съвременните българи, говори два езика? На практика тракийската теория на Цани Гинчев не е нищо друго освен разновидност на т.нар. славянска теория. Остава обаче убеждението, че народът не е етнически монолитен, защото включените в състава му народи, макар и славянски, са два и се различават по език.

Друг представител на "тракийската теория", в качеството му на изразител на подобни идеи от теоретично естество, е Стефан Захариев, за когото малко се знае. През 1870 г. излиза, отпечатан във Виена, неговият труд за Татар-Пазарджишката кааза (Захариев 1870), придружен от предговор, писан през 1865 г. - вероятно времето, когато текстът е бил готов за печат, но и времето, когато е била вече публикувана "Българска старина", а и други трудове на Раковски. Представите на Стефан Захариев за произхода на българите са отразени в този Предговор: "Според повечето стари и нови западни историци току-речи всичките народи жители на Европа водят началото си от Индия, а според елинските и някои истински историци, подир потопа тръгнало едно многочислено отделение, под предводителството на някой Тир и като преминали Възпора, настанили се в тая страна Европа, която от техния предводител Тир се нарекла Тракия, и на тия преселници отпосле елините дали име пелазги, а те между себе си са се наричали по самоскритския език ярии, т.е. орачи, или полски жители, които са знаели още тогава да орат и да сеят жито. Подир тия пелазги и други са излазали от Индия, и едни са оставали в Азия, и са се населили при Черно море като връгите (...), от които и мястото нарекли Фригия (сега Медиях). Други се отправили при Карпатските планини и се населили край река Волга и сегашна Малорусия. И всички тия едноплеменни отделения тогава живеели патриархално като израилтяните и са говорили старобългарският или славянският език, додето 700 години преди Христа едно от най-големите отделения тръгнало от Индия под предводителството на двама братя Брен и Болг, и така Брен отишъл със своите, та се заселил в Западна Европа, а Болг със своите останал в Източна Европа, от когато и жителите на тази страна славяни се наименували болгари или българи...(...) И така са станали и тракийските славяни от пелазги - българи" (Захариев 2006б: 119-120)¹⁴.

"Проследявайки по Херодот и Страбон отношението на балканското население към Делфийското "гледалище", авторът заключава, че "македонците агатири, илирийчените и дарданците, като съплеменници на тракийските славяни, са предпочели това гадалище пред елинските. После одринският цар обновил малкият градец Плъдън (от плодний, или от плодовитото място, наречено от първите индийски славяни) и събрал в него разсеяните по полето беси, и го преименувал Колиби. Подир някое време Македонския цар Филип, като бил принуден всякога да иска от своите съседи и единоплеменници спомагателни войски против горците или елините, забелязал, че тези места били изобилни със злато, желязо, олово и други земни произведения, та ненадейно нападнал тракийците и завладял Пловдивската област от сегашно Харманли до Средна гора и разширил Пловдивската крепост, а като съградил някои великолепни къщи, преименувал го Филипов град (...), а пък за да може да удържи този град, основал наблизо още две крепости Дръглян (...) и Мъстра (...). После умиралката на цар Филип синът му Великий Александър, като покори елините със своите македонци и съюзниците тракийци, с които и отиде да завладее цяла Азия, тогава нашите тракийци, под предводителството на своя цар Измор (...) станали, та превзели крепостите и се освободили от македонската власт. После, когато след смъртта на Александър Македония останала под властта на цар Бередика (...) те били негови съюзници, докато римляните завладели цяла Европа и част от Азия, та подновили крепостта на Пловдив и го преименували Тремонте. (...). После 485 г. сл. Хр. едно отделение от Атиловите хуни, или венети и анти, под предводителството на някой воевода Борис, преминали през Трояновите врата в Тракия и се населили в Цепина, откъдето, подпомогнати от своите съплеменници тракийци, държали са седемгодишна война с гръцкия император Анастасий Дикор... А после волжските българи преминали Дунава и едни се устремили към югозапад и завладели Македония, Епир, Тесалия, Пелопонес и цяла Морея, а други се стремили към югоизток и завладели Долна Мизия (България) според Зосима - Понтийска Скития, и там, като не можали да се съберат и да се поминат, в 679 г. подир Христа едно млогочислено отделение от българите преминало Стара планина (Ем) през Демир Капия при Сливен, и предвождани от своя началник Батая (...), навлезли в Тракия и се населили в Одринската област до западните й предели между своите единоплеменници и единоезичници тракопелазгите, и съществуват и до днес" (Захариев 2006б: 121, 122, 123).

В това съчинение историческите траки и тракийците от съвременния на автора български народ са равнопоставени. В исторически план се оказва, че македонците на Филип и Александър и траките са единоплеменници, че траките (попаднали в подчиненост във вътрешноетнически план при подобно представяне на фактите) са съучастниците в похода и във всички борби от доримския период на района. Наследникът на Александър Велики на Балканите е Беридика (Пердика) - име, фонетичен вариант на етноним, извеждан от основа бер-/пер, към който по-късно ще се върнем. Тракопелазги (траки) и македонци са единоплеменници, но се оказва, че съплеменници са им също онези Атилови хуни (според нашата история венети и анти, славянски племена), които се преселват през V век на Балканите и воюват заедно с траките против Византия. И сякаш за да направи съвсем неразгадаем етногенезиса на българите, авторът твърди, че и волжските българи, залели Балканите след V век, а през VІІ в. (679 г.) разселени и в Одринска област, също са едноплеменни на тракопелазгите.

За разлика от Цани Генчев Стефан Захариев смята, че всички тези единоплеменници, дошли тук по различно време, са едноезични. На практика излиза следното: пелазги, траки, македонци, хуни, славяни са различните имена на българите. Липсва само споменаването на кавказките бурджани (българи), за да се съгласим с откровението, че Сказанието за дъщерята на Шан в сюжетно-образна форма представя това неизличимо единство.

В търсене на авторство върху тракийската теория академичната етнографска наука в лицето на проф. Иван Шишманов дава предимство на Цани Гинчев. "На вятъра Гинчевите идеи все пак няма да отидат, поне не всичките. Даже нищичко научно да не се намери в тях, те ще останат едно свидетелство, че Гинчев негли наистина е бил главният вдъхновител на Раковски, нещо, което той толкова пъти ни е поверявал и което е от голяма важност за историята на нашата народна пробуда" (Шишманов 1966б: 261). Забележително е, че тези думи на професора са последвани от бележка под линия: "Че и Раковски смята траките за славяни, в това не може никой да се съмнява, който знае, че според него почти всички древни народи са българи (Раковски 1880: 105). Обаче Раковски поминува траките само пътем, като не им отдава по-голямо значение, отколкото на галите, фръзите и пр. В туй именно се състои и разликата от Гинчевата идея, че народите не измират така безследно, срещана и у Раковски: "Народите не са като щурци (скакалци) да ся запратят изеднъж в земята и да са затрият сичките изеднъж и завсегда освен в случаи всеобщаго потопа или всеизтребителной болести, за които от Иродовото време насам нямами някои си доказателство, нити спомян да са последовали" (Раковски 1880: 106) (Шишманов 1966б: 261).

* * *

Кой в българска среда е първоизточник на идеята и какво цели Шишманов с твърдението си, че автор на "тракийската теория" е Цани Гинчев? Да му признае научни заслуги за едно почерпено от други автори предположение, или да ощети Раковски, без да може да наложи Цани Гинчев като научен авторитет? Достоверно ли е Шишмановото твърдение, че първите сбирки с материали на Цани Гинчев "датуват още от 1850 г."?. Тогава Цани Гинчев е само на 15 години и все още е чирак-градинар в околностите на Белград. Възможно ли е наистина Цани Гинчев да бъде учител на Раковски? И не е ли доказателство за съмнителността на подобно твърдение фактът, че след смъртта на Раковски, когато никой не плагиатства идеите на Цани Гинчев, те не се появяват под формата на научни трудове, а битуват единствено в разговори и частни писма до Шишманов. В качеството си на довереник, като описва последния си разговор с Цани Гинчев, Шишманов опазва за етнографското историознание атмосферата, в която двамата водят научни разговори: "Пред портката той застана и започна да ми развива своята "тракийска теория". Аз знаех, че като залови тази своя любима тема, той няма тъй скоро да свърши. Знаех, че тя отдавна го вълнува, спомних си, че той беше ми я излагал и писмено..." (Шишманов 1894: 340)¹⁵. Цани-Гинчевата "тракийска теория" добива гласност чрез по-горе коментираната публикация на Шишманов. Тя има предимно информативен характер, но съдържа и оценката на професора, както и неговите предпочитания за авторство на Цани Гинчев, които обаче не се основават на обстоен анализ на текстовете на Раковски. Тази част от задълженията на автора е вменена на някакъв неидентифициран историк на етнографията. Очевидно е обаче, че последният, който ще обитава етнографското бъдеще, трябва да се занимае не само с анализ на фактите и идеите, но и с анализ на нравите в етнографската общност, които от самото й зараждане са белязани не толкова от интелектуални, колкото от морални конфликти.

Дотолкова, доколкото Цани Гинчев е обвързан в стереотипния изказ на етнографското историознание с авторство на "тракийската теория" за произхода на българите, произход, който засега остава спорен, всяко съвременно етногенетично проучване покрай актуализирането на някои възрожденски идеи ни връща към конфликта не винаги с поименно споменатите страни, но при всички случаи с напрежението, което едно неуточнено знание нагнетява. Показателно е, че опитите за връщане към нерешените проблеми на нашия произход идват от външни на етнографската общност среди. В някои съвременни изследвания, без да се споменава "бащинството" на един или друг възрожденец, в нова интерпретация и с привличането на нови извори се възпроизвеждат някои от изричаните вече теории, в един дълъг разговор за българското самопознание, в който участие взема и Цани Гинчев (Табов 1997: 250-263; 2006: 7-51; 2010)¹⁶.

БЕЛЕЖКИ

1. Симеон Янев споменава писмо на Цани Гинчев до Вук Караджич от 19 май 1859 г. Виж предговора на Цани Гинчев (Янев 1988б: 8). [обратно]

2. Повече за взаимоотношенията между Раковски и Гинчев вж. Минев (1932а, 1939) и Вакарелски (1939). [обратно]

3. Повестите му са отпечатани в редактираното от него списание "Труд" (1887-1893) и са преиздавани през ХХ век. [обратно]

4. Шишманов в писмо до Ц. Гинчев (БИА при НБКМ, ф. 173, арх.е. 3). В публикувана посмъртна оценка на Шишманов (1894) за Ц. Гинчев се казва: "...тоя човек имаше всички качества на един отличен етнограф" - цит. по Янев (1988а: 7, 12). [обратно]

5. За отношенията на Цани Гинчев с Раковски пише Димо Минев и в друг свой труд (Минев 1932б: 1-47). [обратно]

6. Виж писмата, цитирани у М. Арнаудов (1968: 278). [обратно]

7. За това, че и Раковски се занимава със събирателство, но се издига "над равнището на прост записвач", виж Арнаудов (1968: 236). [обратно]

8. В изработването на концепция за събирателска дейност на Раковски се приписва външно чуждо влияние - на Венелин, на Вук Караджич, като се изтъква обаче, че той предпочита да цитира френски автори. Това недвусмислено свидетелства кого Раковски смята за авторитет и от кого се учи. Що се отнася до "неприязанта му към Караджич, тя се обяснява с факта, че той е посърбил езиково и е представил като сръбски множество български песни. При цялото си уважение към Медакович, той открива и при него опити за посърбяване на историята, които при преводите си на български поправя" (Пенев 1977: 231), още повече че у сръбския автор Скопие е в Стара Сърбия, а у Раковски - в Македония. [обратно]

9. Виж също и Пенев (1997: 221), където се споменава за писма с упътвания за събиране на песни и други материали. [обратно]

10. Авторът не отговаря на въпроса кога, от кого и как песните от сбирката на Априлов са били предадени на Раковски. [обратно]

11. За европейските последователи на тракийската теория (вж. Шишманов 1966a: 262-263). Използвам възможността да благодаря на проф. Й. Табов за предоставената ми публикация. [обратно]

12. Пак там авторът пише, че траките са слънцепоклонници и че следи от този култ се пазят в личните имена на българите. [обратно]

13. Следват интересни разсъждения за съвременния български език, който според Гинчев се състои от два - тракийския и този на завоевателите-бугари, който е бил като руския (Шишманов 1966a: 260). [обратно]

14. Предговорът на Стефан Захариев е цитиран тук по препечатка от сб. "Българи в античния свят" (2006). [обратно]

15. За началото на събирателската дейност на Гинчев, отнесена към 1850 г., виж Шишманов (1894: 345). [обратно]

16. Многозначителен е фактът, че групата по нова хронология, която работи към Математическия институт при БАН, препечатва възрожденски автори, които, освен Раковски и Цани Гинчев, също са писали за генетичната връзка на траките с българите. Виж Захариев (2006а: 117-125). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1968: Арнаудов, М. Очерци по български фолклор. Т.1. София, 1968.

Арнаудов 1968: Арнаудов, М. Раковски като фолклорист. // Очерци по български фолклор. Т. 1. София, 1968.

Българи 2006: Българи в античния свят. София, 2006.

Вакарелски 1939: Вакарелски, Хр. Цани Гинчев. // Родна реч, 1939, кн. 4.

Гинчев 1870: Гинчев, Ц. Български басни. Русе, 1870.

Гинчев 1872: Гинчев, Ц. Две тополи или неожидана среща. Балада. Цариград, 1872.

Гинчев 1883: Гинчев, Ц. Български басни. Търново, 1883.

Гинчев 1884: Гинчев, Ц. Стихотворения и приказки - за ученици и всекиго. Русе, 1884.

Гинчев 1887: Гинчев, Ц. Златната стена. Велико Търново, 1887.

Гинчев 1890: Гинчев, Ц. Ганчо Косерката. Повест. Велико Търново, 1890.

Гинчев 1892: Гинчев, Ц. Женитба. Велико Търново, 1892.

Гинчев 1988а: Гинчев, Ц. Земя и хора. София, 1988.

Гинчев 1988б: Гинчев, Ц. Огнените тракийски любовни стрели и живите полели и лели (Купидони и Венери). // Земя и хора. София, 1988.

Захариев 1870: Захариев, Ст. Географско-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена: Печатница на Л. Соммер и Сие, 1870.

Захариев 2006а: Захариев, Ст. Към ученолюбивите читатели. // Българи в античния свят. София, 2006.

Захариев 2006б: Стефан Захариев, Предговор. // Българи в античния свят. София, 2006.

ИБЕ 1992: Извори за българската етнография. Том 1. Из българския възрожденски печат. София, 1992.

Иречек 1932: Иречек, К. Български дневник 1879-1884. Том ІІ. 1932.

Раковски 1880: Раковски, Г. С. Ключ българскаго язика. Одеса, 1880.

Минев 1932а: Минев, Д. Цани Гинчев - живот и дружба с Раковски. // Българска мисъл, 1932, кн. 4-5.

Минев 1932б: Минев, Д. Цани Гинчев, Никола Козлев. Живот и творчество. Варна, 1932.

Минев 1939: Минев, Д. Раковски и Цани Гинчев. // Просвета, 1939, кн. 9.

Общ 1868: Общ труд, 1, 1868, № 1.

Пенев 1977: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 3. София, 1977.

Пенев 1997: Пенев, Б. Г.С. Раковски. // История на новата българска литература. Т. 3. София, 1997.

Раковски 1988: Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 4. София, 1988.

РБЛ 1976: Речник на българската литература. Том 1. София, 1976.

Табов 1997: Табов, Й. Падането на стара България. София: Моранг, 1997.

Табов 2006: Табов, Й. Българи в Троянската война. // Българи в античния свят. София, 2006.

Табов 2010: Табов, Й. "Вулгари" от Волга или гото-славяни "бугари" от Буг? // История, 2010, бр. 4.

Тодоров 1989: Тодоров, Д. Българската етнография през Възраждането. София, 1989.

Шишманов 1918: Шишманов, Ив. Цани Гинчев. // Светлина, ХХVІ, 1918.

Шишманов 1894: Шишманов, Ив. Спомени за Цани Гинчев. // Български преглед, ІІ, 1894, кн. 1.

Шишманов 1895: Шишманов, Ив. Тракийската теория на Цаня Гинчев. // Юбилеен сборник на Славянска беседа. София, 1895.

Шишманов 1965: Шишманов, Ив. Раковски като политик (Реч за петдесетгодишнината от смъртта му). // Избрани съчинения. Том 1. София, 1965.

Шишманов 1966а: Шишманов, Ив. Априловият сборник от български народни песни в архива на Раковски. // Избрани съчинения. Т. 2. София, 1966.

Шишманов 1966б: Шишманов, Ив. Тракийската теория на Цаня Гинчев. // Ив. Шишманов. Избрани съчинения. Том 2. София, 1966.

Шишманов 1966в: Шишманов, Ив. Спомени за Цани Гинчев. // Избрани съчинения. Т. 2. София, 1966.

Янев 1988а: Янев, С. Народоведческите изследвания на Цани Гинчев. // Цани Гинчев. Земя и хора. София, 1988.

Янев 1988б: Янев, С. Предговор. // Цани Гинчев. Земя и хора. София, 1988.

Български исторически архив при Народна библиотека "Св. Кирил и Методий"

БИА при НБКМ, ф. 173, арх.е. 3.

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2010, № 9 (130)