Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОДЕЛНО СЛОВО ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО "ДИША В СТИХОВЕ"

Гатя Симеонова

web

Когато откликнах на молбата на Анатол Анчев да напиша рецензия за неговия двутомник със стихове, все още мислех, че го познавам. А мислех така, защото сме колеги от Етнографския институт с музей (и по-късните му преобразувания и преименувания) в продължение на десетилетия, където по професионално задължение и от личен научен интерес съм участвала в обсъждания на негови трудове и/или в неформални разговори за тях. Била съм и негов рецензент в някои от конкурсите за научни степени и звания. А с поезията му се запознавах чрез подарените от него новоизлезли стихосбирки и чрез изпращаните в последно време по електронен път стихове.

След като преминах през читателския маратон, наречен "Стихове за спомен" и най-вече след прочита на покъртително откровената автобиография на Анатол Анчев, която го представя предимно като поет, но и като учен, философ и човек, проникнат от трагизма на човешкото съществуване, трябва откровено да си призная, че аз рецензия не бих искала да напиша, тъй като подобен текст предполага известна критичност. Единственото нещо, което в случая мога да направя, е душепреклонно и в израз на доверие към читателите на Анатол Анчев да споделя впечатления от неговите самопризнания за поета и поезията и то в жанра "споделно слово".

Доверието ми към изреченото от Анатол в стихове и проза, в авторски текст над и под линия (чрез многобройни бележки и библиографски позованания), в прав текст и подтекст, самокритично или себеутвърждаващо по необщоприетия начин се дължи на неговата откровеност, на неговата изключителна работоспособност, на неговото научно и чисто човешко любопитство да се добере до истината за човека, на неговата щедрост да сподели това с хората и не на последно място на осъзнатия му дълг относно опазването на българското духовно наследство - било то негово лично или всебългарско.

А доверието ми към авторовото признание за ранната детска чувствителност към ритмичната реч, за съдбовната обсебеност от словото, за многоликия вътрешен живот и за множеството роли, в които поетът се изявява наяве в стиховете си и в живота, е предопределено от собствения ми опит и от споделени откровения на множество български автори. И все пак въпреки сходствата като предразположение и даденост свише, Анатол се откроява в тази общност на духовно изявени хора по начин, който заслужава специално вглеждане.

Той е едва 3-4-годишен, когато "интуитивно долавя ритъма на словото" (с. 21). Следваният етап на неговото вживяване в речта, вече на напредналата 4-годишна възраст, е свързан със страха от неправилно изразяване, което води до неразбиране. И удивителното в този случай е не толкова ранната детска чувствителност към словото, а детското откритие как сходните звуци създават усещането за една по-особена реч, както и ранно изживения детски страх от говорене, което не постига разбиране. За мене този етап от поетичната биография на Анатол Анчев е особено показателен. Неговият прощъпулник в поезията се състои не само в говорене, което вероятно възпроизвежда рими, но и в размисъл на какво се дължи усещането от впечатляващата реч и как тя трябва да служи при общуване с другите.

На седем години той вече се изявява като поет. Не фактът, че пише през цялото си детство, а фактът че изпитва потребност да се образова, да подходи с разбиране към онова, което прави, като се включи в литературен кръжок, бележи ученическия период на творчеството му. И отново е регистриран изблик на размисъл, който пренасочва творческото поведение. Все още на ученическа възраст, но със силно развита интуиция за истинност, Анатол открива, че знанията за правене на поезия не могат да те направят поет, ако нямаш дар Божий. И на този етап се отказва от литературното обучение, но без окончателно да го отрича. Доказателство за което е изборът му на университетско образование - българска филология.

Анатол Анчев публикува стихове в специализираните издания за ученици и студенти и още на тази възраст си създава име на обещаващ поет. Но вместо да превърне заниманията с литература в професия, той прави поредния обрат в нагласата си на човек, обсебен от словото, като избира да се посвети на изучаването на българското народно творчество. Не обичам чуждицата фолклор и производните й. Тук ще я използвам само защото Анатол Анчев се самоопределя професионално като фолклорист по научни интереси и първоначална институционална принадлежност.

Всъщност, погледнат ретроспективно в перспективата на обратното виждане, днес поредният обрат в интересите и заниманията на Анатол изглежда съвсем закономерен. В обширната му въвеждаща студия не откривам обяснение, което дословно да мотивира избраната след университета област на интелектуални занимания, но допускам, че той като роден поет не е могъл да мине без проникновеното опознаване на народното ни поетично слово и на цялата наша унаследена чрез традиционната българска култура духовност.

Като автор на публикацията "Човекът на словото в контекста на културата" аз съм се опитала да посоча изключителната роля на поета не просто при създаването на мерена реч, а на речта изобщо. И посредством речта - за формирането на целия организиран духовен живот чрез роли като жрец, цар-жрец, гадател, лечител, прорицател, духовен пастир. Но всичко това е съотнесено към едно древно начало, едва ли не мислено като Сътворение. Не съм допускала, че същата значимост и същите функции за човечеството могат да се открият много отчетливо и в наши дни, определяни все по-упорито като "край на времената", докато не попаднах на съкровените откровения на Анатол, който признава, че "поетът се ражда поет" и че "поетът е вечен" (с. 143). Съпоставяйки научната работа с работата на поета, той стига до прозрението, че за "създаването на истинско поетично творчество е необходим единствено талант", а талантът е "Божи дар, понеже талантливите творци са Божии избраници" (с. 50). Прозрял трагизма на своето избранничество, Анатол споделя: "Чувствам с цялата си същност, че мисията ми на този свят е да бъда поет" (с. 98). И по-нататък, дописвайки биографията си, той ще разкрие многоликата, многопластова и многофункционална същност на поета, самоосмисляйки я чрез прозренията си не само за връзката с божественото, но и с антропо-демоничното начало. Поетът се вживява в образите на шаман, демон, змей, вампир, но в конкретния случай се натъкваме и на идентификация с тези образи. Поетът не просто се вживява. Той се самоосмисля като тяхна персонификация в определени състояния. Поетът е пазител на духовното богатство, учител, мечтател, самотник, посветен в тези свои роли от Бога, изповядващ се пред Бога и пред себе си чрез поетичното слово. Поетът е въплъщение и владетел на стихиите и като такъв се идентифицира с архетипните образи на тяхната персонификация. "Поетът е и ковач, и грънчар, и воденичар, и гайдар. Поетът е владетелят на огъня, на земята, на водата и на въздуха" (с. 150).

Анатол Анчев е автор на 23 публикувани стихосбирки, на 2 непубликувани, включени в двутомника, и на още пет, унищожени от създателя си. Подобен краен жест красноречиво и недвусмислено отвежда към проблемите, пред които е бил изправен авторът в опита си да публикува своите творби. Анатол много подробно е описал собствената си Голгота. Поименното представяне на редактори, редакции и издателства, подробното описване на срещите и резултатите от тях пресъздават откровено онази страна от литературния живот, която осъществява връзката между автор и читател посредством публикация. Безотказно приеман и печатан през най-ранния етап на творческата си изява, на зряла възраст Анатол Анчев се сблъсква със жестоката реалност на творческата реализация. Написаното от него за авторските скиталчества е ценно не само в личен план, като описание на конкретния творчески път, а и защото допълва с подробности историята на най-новата българска литература и представлява несъмнен принос към нея. Пречките по пътя към книгоиздаването не могат обаче да навредят на връзката автор-читател. В момента, в който ограниченията върху печатането на книги отпадат, Анатол Анчев издава стиховете си и започва щедро да подарява своите стихосбирки. Поетът поименно е посочил хората, с които е споделил творбите си. Не познавам друг човек, който с такава благодарност да се отнася към читателя. Специален израз на благодарност към хората, които го разбират и ценят, са стиховете-посвещения. Поетични дарове Анатол Анчев прави не само на най-близките си хора от семейството - баба, дядо, баща, майка, сестра, съпруга, тъст, племенници. Подобна духовна щедрост проявява и към хора със съзвучни интереси - приятели, колеги. И още нещо, твърде необичайно може би на пръв поглед, но не и за Анатол. Той успява да постигне внушение за "виртуален литературен салон" като посвещава стихове и на хора от отвъдното, които с творбите си са го обогатили (Фирдоуси, Цветаева, Франсоа Вийон, Яворов, Юнг).

Поредният прочит на стиховете на Анатол Анчев в пълния обем на неговото творчество донесе, поне в моя случай, нови впечатления и нови прозрения относно съдържанието им. Откроиха се три основни теми: поетична автобиография на автора; хроника на времето, в което живее, поднесена в поетична форма; поетичен разказ в стихове за научните области, в които Анатол Анчев работи.

Биографичният елемент в поезията на коментирания автор е силно изявен, представен чрез множество потресаващо откровени творби. Те са обединени от темата за самотата, страданието, лъжата, омразата, греха (първородния и следващите грехове), раздялата, смъртта, обгърната в мълчание. Присъства, при това често споменавана, и темата за обичта, при което се създава усещането, че тя е по-скоро една несбъдната мечта, едно очакване за нейното въздействие съгласно библейските представи за обич, което в земни условия е непостижимо за човека. Самият човек, особено в битността му на изповядващ се поет, възпроизвежда сложното поведение на същество, чиято вяра се колебае между езичество, християнство и безбожие.

Като хроника на времето, поезията на Анатол представя живота откъм най-черната, тъжна и безнадеждна страна, вероятно и поради личното му огорчение, че нещата покъртително се разминават с очакванията. При всички случаи тези стихове са един документ на времето в нелицеприятни поетични образи - пенсионери, клошари, тираджии, крадци, пияници, измамници. Те са и едно потвърждение за отношението на съвременния човек към средата, която сам е сътворил и не знае как да промени. Доказателство са за объркаността и безпомощността на днешния човек - състояния, които водят до мисли за потоп, апокалипсис, а оттам до настроения, близки до човеконенавистничество. Тази страшна картина би трябвало да стряска, да предизвиква желание за пробуждане от социалния кошмар и вероятно затова е сътворена от поета в толкова черни и потискащи краски. Обезнадеждаващо обаче е, че и той не вижда "светлина в тунела". Поетът се е отказал от ролята на ясновидец и пастир, задоволил се е с изобличението и вътрешноприсъщото му порицание. Убедена съм, че поетичният дар-слово би могъл да се възпроизведе в по-светли, ако не възкресяващи, то поне развиделяващи стихове. Кой друг би могъл да ги създаде, ако не Поетът? При това Поет, който вече си е признал, че осъзнава своята мисия и я приема!

Що се отнася до онази страна в поетичното творчество на Анатол Анчев, която е силно повлияна от научните му занимания и според мене има не само естетически, но и познавателен характер, тя е многопосочна и в най-общ план би могла да се обособи въз основата на няколко научни направления, а именно онези, които са основни за научните интереси на автора - аналитичнопсихологическата антропология и традиционната култура, изучавана от етнографията/етнологията и фолклора/народното творчество.

Ще оставя оценката на онази част от творчеството на Анатол Анчев, която илюстрира знанията му в областта на психологията, психоанализата и аналитичнопсихологическата антропология в стихосборката "Когато думите се раждат луди" и в множество други стихотворения, пръснати из останалите стихосбирки, на вниманието на колегите от съответните научни дисциплини. Вярвам, че в образите, темите, мотивите и идеите, които се съдържат в стиховете на Анатол Анчев, те биха открили българския извор и българския прочит на една значима научна истина, на която човечеството (и българинът в това число) разчита при самоопознаването си. Може би тук, от гледна точка на психология на науката, е най-подходящо да бъдат ситуирани всички стихове, които в рима и ритъм пресъздават научния живот като организация (конференции, обсъждания, защита) и персонаж (аспирант, фолклорист, учен, "хулиган" в науката, гений, робот).

Като етнограф съм най-впечатлена от онази част на авторовото творчество, която има отношение към нашето духовно културно наследство. Смятам, че Анатол Анчев наистина е направил един поетичен прочит на българското културно наследство и неговите преображения в съвременното ни духовно, и не толкова духовно, битие. Откривам всичко казано дотук в описанието на основните моменти от живота на човека, остойностени в традиционните семейни обреди, а именно - зачатие и раждане, годеж и сватба, смърт и помени (третини, деветини, 40 дни, задушници, помана, парастас). Верен на настроенията си, авторът и този път в няколко варианта, близки до народното песенно творчество, отдава предпочитание на темата сватба-смърт при погребалните обреди, може би поради особената трагичност на житейските съдби в този случай. В родилните и следродилните обичаи се налага и е възпроизвеждан мотивът за орисниците и за ориста на човека, а при сватбените на преден план освен младоженците излиза и образът на кума, както и самата институция кумство.

Зависещият от спазването на обреди живот на българина от времето на съхранената все още традиция, е маркиран в поезията чрез традиционни практики, описани в стихове, каквито са хвърлянето на кръста във водоем на Богоявление, Пеперуда, маменето на мляко, курбан против суша, баене против уроки и дори християнското причастие. В представите на народа подобно обредно поведение, проучено, осмислено и пресъздадено от автора, е обвързано с образи на митични същества, които също са предмет на авторска интерпретация. Анатол Анчев възпроизвежда в стиховете си познати митични и демонични образи, както и на демиурзи, оцелели в битовизиран вид, които образи преосмисля съобразно научната си подготовка. В стиховете му не просто се споменават, а с доста подробности в духа на традиционния народен светоглед са описани Смъртта, Орисниците, Вампирът, Таласъмът, Змеят, Млекомамникът, Феята, Чумата, Навите, въплъщенията на стихиите огън (Ковачът), земя (Грънчарят), вода (Воденичарят) и въздухът (Гайдарят). С отношение към обредността, представите, вярванията и знанията на българина са и образи като побратим, гробар, коминочистач, грешник, отшелник, светец, на които също са посветени стихове в няколко варианта. В обсега на обредната практика са споменати предмети-символи като хляба, кръста, кръга-софра. Обредното усвояване на време-пространството също е поетично осмислено чрез творби, посветени на човешкото усещане за хода на времето между "предживот и след смъртта"; за сезоните като годишен кръговрат, олицетворяващ възрастовите промени; за кръстопътя, за пътя и съществото, което го преодолява - пътникът; за селището (град и село), за храма, за дома с неговия "ступан", за гробището и гроба като вечен дом.

Особен интерес представлява и празничният календар, който е вписан в двутомника. Анатол Анчев е посветил стихове на много от традициононните ни празници и то в няколко поетични варианта: Коледа и Великден с Разпети петък, Васильовден и Зарезан, Йордановден и Гергьовден, Марта и мартениците, Еньовден. Има и стихотворения, които са авторски коментар на ежедневието и празнуването. В поетичните текстове на този автор колегите етнографи би трябвало да търсят смисъла на празниците и преосмислянето на празнуването, включително и неговата битовизирана деградация.

Анатал Анчев е посветил творби и на най-значимите национални празници - Денят на светите братя Кирил и Методий, Трети март. Той не отминава с мълчание съвременни явления като празничния туризъм и някои съвременни форми на инициация, каквито са например абитуриентският бал или изпращането на войник в казармата - все моменти от празничния живот, които българинът преживява или се съобразява с тях. Поетичният изказ недвусмислено подчертава неудовлетворението на автора от бездуховността, която все по-очевидно завладява съвременното празнуване.

Двутомникът на Анатол Анчев "Стихове за спомен", е духовното наследство, което той щедро ни дарява. Потвърждава го и чрез едноименното стихотворение. По всяка вероятност, уморен от активната употреба на словото, той прибягва до символично прощаване чрез стихотворния помен, който си прави приживе. Допускам, че тежестта на дарбата и безпрекословното следване на призванието е тежест, която би могла да се окаже прекомерна. Особено за свръхчувствителен човек като Анатол. Вероятната умора от преживяването на живота като несбъдната мечта обезсърчава, особено когато човек възприема живота в черно, откъм неговата грозна и най-неприемлива страна. И трагично изживява разминаването с идеала като лична драма. Питам се доколко в това има принос и националното ни черногледство - като че ли предпочитана ценностна ориентация. Също така закономерен е и въпросът доколко за нейната поява и трайно налагане принос нямат и творците на словото, както и останалите стожери на духовността.

Анатол Анчев признава наличието на дар-слово у себе си. Нещо повече, той е убеден, че това е Божествен дар. Всепризнато е мястото на Словото в Сътворението и във всяко последвало творение. Да го използва, за да пресъздаде картината на противоречивия и несъвършен свят, в който живее, вероятно удовлетворява потребността на поета да бъде честен и искрен. Но божественото слово има далеч по-големи възможности от тези да бъде "отражение на действителността". То има възможността да я пресътворява всеки път, когато тя се отдалечава видимо от изначално замисленото Творение. Поетът, обдарен със Слово, носи в себе си, макар и неосъзнато, идеалът-образец. Иначе откъде ще дойде това болезнено страдание по загубата му или дори при отклонението от него. И кой друг, освен Поетът, е в състояние да създаде един въображаем по-добър и по-светъл свят, който да започне да измества сегашния.

С тези най-общи размисли, породени от срещата ми с поезията на Анатол Анчев, искам да подчертая, че вярвам във възможните Преображения на поета. А в неговия случай вярвам, че "Стихове за спомен" не е окончателното му поетично богатство, че той, докато е жив, ще продължава да "диша в стихове" и че тези стихове ще бъдат животворящи и ще създават усещане за светлина. Не мога да гадая дали това е имал предвид авторът, когато е написал краткостишието:

Бяло!
Болезнено бяло!
Черното е ослепяло!

Като читател обаче си пожелавам внушението да е за белота, която се дължи не на ослепяването и на мъртвите очи, а на Просветлението, което идва от Живия Дух.

 

 

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2019, № 9 (238)