КЛЕПОУХИТЕ

Димитър Калчев

web

Нервна е, гаси цигара с онзи жест на гилотиниране, забива габърчета в ретините ми.

- Знаеш ли, че в града ни вече няма плъхове? - подхващам вяло. - Ни едно плъхче. Навсякъде клепоухи.

- Задраскваш, не мислиш, разваляш...

Сочи ми вестника с кръстословицата. Време е за удар под кръста: „Кой малоумник пише Титикака Ти-ки-та-ка?” Време е за пасивното кимане, за фасадното недоумение и играта на думи, истинската кръстословица на споделения между двама делник. Редим постни, досадни до болка думи, подредени хаотично, без ред, без място в тесните квадратчета на едностайната гарсониера. Да, задрасквам, не мисля, развалям.

Звънец. Само този ни е притрябвал, мисля си, обаче на нея друго и е в главата - Спасителят Воскресенски, Избавителят! Ще се появи с каса бира или нещо по-елитарно, нали тая моята си пада малко елитарна кучка, я някое вносно каберне совиньон, я пакет Собрание Коктейл.

- Доброе утро, серафими мои! Духът на Ленин е жаден за капитал, наливайте кòлата! Защото това, което ви нося, деца на канапетата и фасовете, ще ви завърти главите чак до стрелбата в шест. А тя, стрелбата, знаете, не прощава, бие на умряло като църковна камбана. Ей, помните ли ги вие църковните камбани от едно време? Съобщаваха часа, сбираха народец на литургия, такива едни работи...

Такъв си е нашият Воскресенски, винаги да се изтъкне, винаги да се покаже по-зрял. И какво всъщност носи - някакъв миризлив коняк от мазето на баба си, положително пощаден от сухото й змийско гърло не от милосърдие.

- Да, да, камбаните, ясно - отговарям лаконично, един вид респектиран. - Давай малца и сядай където намериш, само да е по-далеч от тази истеричка, интелектуалката, заета е с един неин си бизнес в момента.

Тя, от своя страна, не вдява намека и съвсем спокойно се връща към кръстословицата, видно игнорирайки присъствието на Воскресенски, Спасителя. Уви. Всъщност освен фамилията у него няма нищо религиозно, дори баба му, дъртата алкохоличка, има параклис в мазето, колкото да не й окрадат винарната. Хитри люде са тези Воскресенски. Бива си го нашият човек. Това дето го говори за камбаните и прочие от сто метра се надушва, че е поза.

- А на всеки половин час глух камбанен тътен, колкото да не можеш съвсем да дремнеш, ако ти се случи да живееш до църква. Изведнъж се сепваш, някой те е ударил с металичен чук по капата, отвратително чувство...

Ето че не му е чиста работата, лентяя му с лентяй. Опре ли до дрямка, нещата винаги загрубяват. В това отношение не мога да му отрека, че е същински хипопотам, на който цамбурнеш ли му в езерцето, жив ще те сплеска на водна лилия с хищното си седалище.

- Но този недостатък сега ми изглежда толкова незначителен - бърза да се върне в коловоза, - че чак ме разсмива. Наивни твари сме ние, хората, да си мислим, че хубавите неща предстоят. Хубавите неща бяха.

- В такъв случай, блажени са незнаещите. Аз лично нито камбани помня, нито нищо - отговарям му.

- Олег, брат ми, имаш избирателна памет, това е.

Разбира се, това ще да е проблемът. Неговата памет е твърде творческа, не би си позволила да остави празно, пък моята, понеже съм беден фантазьор, цикли върху спомените като пирон в резба, получавам едно хлабаво и трошливо минало, цял един скрап от нещо си.

Часовете се изнизват в монотонна редица от бръщолевене за камбани и алкохол и съвсем естествено водят до церемонията по стрелбата, за която никой не е наясно на колко места из града се провежда, така или иначе безсмислен факт, тъй като се намираме в центъра, епицентъра - да го наречем с името му - откъдето се дава сигнал и се започва данданията. Не стига всичко друго, ами и залпове на оръдия улучваме този път (с надеждата те да не улучат нас), нямаме голям късмет с делничните дни, пък и кой ли изобщо има. Не и разстреляните, във всеки случай.

- Мислили ли сте някога, че и вас ще ви опнат на онази прословута стена - подхваща новодошлият - и ще ви надупчат като швейцарско сирене, дето се вика...

- Каква ти стена - обажда се моята интелектуалка, - слагали ти зайче в шепите, от тези... абе, порода „доместик” - чист билингвист се извъди, - кръстоски някакви, и пушкали по тях. От никаква стена няма нужда, ако ще те гърмят в заека. Пък им е и чиста работата, защото, замисли се - явно съм изключен от високопарната беседа, - какво са виновни баретите, че някой imbécile си играе на Магрит с мишената им?

- Хайде, и таз добра! Това жените сте голяма истерия. Тръгне ли мълвата от нечия уста, така ще я подхванете и предъвчете, че направо да се чуди човек какво ви е влязло...

- Точно на типове като теб им влиза, Воскресенски! Ще ти се иска да е морков, обаче ще е друго. Влезе ли ти оловото отзад, приказките ти пет пари няма да струват!

Ама добре го нахрани нашата. Няма как, охотно пристъпваме към коняка. Видяло се е, че до консенсус няма да се стигне, най-много да подхванем поредния философски спор. Последният не закъснява.

- Колко съм нетактичен! Изобщо не биваше да категоризирам госпожицата така лекомислено. Жени... Обаче замислете се, друзья, какво сме си заформили ние тук. От една страна, представата на Сартр за ада - трима души в една стая, от друга - отвъдното на Сократ...

- О, моля те - няма как да не се наежи моята академичка, - говориш абсурдни неща! Сократ си е представял отвъдното като място, където човек може да води дискусии със, забележи, велики хора, дошли преди или след него. Е? Капиш?

Ето че механизмът се е задействал. Ледът, който подрънква в чашите, нито ще охлади страстите, нито нищо. Конякът така или иначе не струва.

- Колкото до Сартр - намесвам се аз, как иначе, - нито сме в ада, нито сме непознати един на друг. Пък и никой не те задържа в стаята ни, Воскресенски! Ако не ти харесва...

- Ясно, ясно. Човек да не смее да ви разведри, нахвърляте му се като цербери.

Изправя се и решава все пак да послуша съвета ми, а именно да се изниже набързо от стаята, но преди това, разбира се, не пропуска да бръкне дълбоко в общия гардероб (подобно ужасно некадърен гинеколог), решен да намаже някоя шуба или поне добре подплатен шлифер, зиморничавото копеле. Вместо довиждане, тъкмо в негов стил, изтананиква някаква песничка за любимите му камбани, дето биели „рано сутрин, рано сутрин в неделя, в неделя”, а аз, нали съм ебателен, го опреснявам кой ден от седмицата сме с добавката да се разкара най-сетне.

- Бим-бам-бум - остроумничи като за последно.

И с право, защото точно в този момент един снаряд удря улицата и ние прилепваме тела към пода, все едно действие като това ще ни спаси от следващото „бум”. Последвалото обаче надминава песимистичните ни очаквания, та чак Интелектуалката изпищява като ужилена. Рояк клепоухи нахълтват в помещението и тръгват да лижат с грапавите си езичета де що видят.

- Трябва да са проникнали през пукнатините на някоя стена - изказвам ненужно предположение. Ръцете ми инстинктивно сграбчват една пухкава бяла топка косми.

© Димитър Калчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2011, № 1 (134)