Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛУБЪТ НА ФЕЙСБУК САМОУБИЙЦИТЕ

Димитър Калчев

web

Матю | 29.11.2009 23:27

Нищо не сте разбрали!!!

Пичовете и пичките готвят масово самоубийство на никовете си. Тъй де, щом срещите им са виртуални и самоубийствата им са същия дол дренки.

А пък нали всеки има по няколко ника, така от единия си ник ще гледа смъртта на ника-саможертва. Нещо като да си воайор на собствената си смърт.*

 

- Как го направи?

Момичето беше още сънено, абсолютно непознато и с два неонови кичура коса, които вече попиваха първите слънчеви лъчи, за да презаредят за довечера. Воскресенски не знаеше как да отговори на малоумния въпрос. Съзнанието му бе пуснало корени в почвата с надеждата тя да мутира в робуста. Поредният безкофеинов час, в който шумът от покълването на тиквено семе заглушаваше трескавите пръсти, заети със свиването на Зелено Victory под небосвода. Арфата на тревите свиреше психиделични импровизации.

- С Лаваца - чу се да казва, - удави дъното на процесора и... сещаш се. Късо.

- Късметлия. Аз пък просто превърнах контактните си лещи в обеци. Всеки знае, че рутинната процедура не дава резултати. Връщаш се отново. Лейди Лазаръс. Трябва да се подходи творчески.

- Харесва ми. Къде е бутонът за това?

Действително, както и бе предположил, че ще се случи, желанието му за диалог се изпари заедно със спирта по ризата на Момичето С Лещите, а то дори бе започнало да произнася името си, или не съвсем истинското си име, но каквото и да казваше, за Воскресенски нямаше по-голямо значение от живота на водното конче, разположило се неудобно между грайферите на подметката му.

- Ето - завъртя се Ана, Мария и Ко, люлеейки под ушните си миди две прозрачни диоптрични люспи, - харесва ли ти какво съм им мацнала отгоре?

Очи, колко оригинално, помисли си той, но не посмя да ядоса четириокото създание пред себе си с гласа на разума. И бездруго не мислеше, че някой, който има вид на шизофренично аверче на Кристофър Робин, изобщо можеше да се ядоса за каквото и да било.

- Изродско - заложи на сигурно той.

Момичето С Лещите се усмихна и му подаде потната си отпусната длан. За ужас на Воскресенски последната бе снабдена със свои пет зрителни органа, дело на някакъв злополучен автоманикюр. Трябва да бе левичарка, помисли си, хващайки куция октопод в своята дясна сепия. После течението ги отнесе нанякъде, опитваше се да не гадае накъде: „Мъртвите получават своя ангел, моят е леко нещо смахнат”. Пред Езерото с лилиите спряха в очакване на някакъв серафичен сигнал. Жабешки хор пееше парче на „Остава“.

- Какво чакаме? Не е рейд на скинари, надявам се...

Точно в този момент в далечината полетя син балон с хелий, върху който нечия креативна душа бе налепила изкуствени пера от изнасилена възглавница, така че да се получи доста библейска гледка. Воскресенски потръпна от отегчение и абстиненция. Разбира се, ръката на момичето задърпа баластрата, каквато в този момент представляваше туловището му, към хипотетичната земна точка, откъдето бе излетял балонът, и изобщо всичко намирисваше на конспирация.

На мястото се бяха събрали има-няма двайсет човека, като всеки държеше конеца на син балон в ръката си и гледаше ту към небето, ту към новодошлите, все едно вселената се изчерпваше с тези две именно гледки. Воскресенски набързо бе представен на всеки и му бе връчен балон, който той трябваше да превърне в серафим-камикадзе. Очакваше се да прояви някаква инициативност.

- Сервирате ли кафе? - бе единственото, което го интересуваше.

Това вся едноминутен смут сред множеството, но бързо се превърна в масова импотентна емпатия. Отнякъде потрака термос и му бе предложен зелен чай, който той с удоволствие отказа. Писнало му беше от цялата тази натуралистична инвазия, в която умираше вече цяло денонощие. Не бе очаквал да попадне на събор на билкари.

- Приятели, ето че прехвърлихме прага от сто души - обяви някакво русоляво момче с визия на Зиги Стардъст. - Това прави събитието обществено значимо или, ако трябва да използвам думата табу, прави го социално. Скоро мнозина ще присъединят телата си към каузата...

Воскресенски потърка очи, но така и не успя да преброи повече от двайсетина индивида, пръснали се по тревата заедно с бутилките, фасовете си и домашните си любимци. С нечия мравешка ферма действително може би прехвърляха стотака. Зиги обаче знаеше своето. Продължаваше с пропагандното слово и беше само въпрос на време да стигне до протоколния коктейл от цианид, валиум и безалкохолно, последван от прощалното афтърпарти с винил The Brian Jonestown Massacre. В час като този Борисовата градина не беше нищо повече от смъртоносна джунгла, в която Маугли би загинал от цироза много преди да се сблъска с азбуката върху буквар от изфабрикувани зелени рецепти. Пълно денонощие без кофеин. Слънцето, простряло туловището си в цял размер на хоризонта, носеше името Мигрена.

Оказа се, че в издигането на балоните има някакъв комунален замисъл, който Момичето С Лещите обясни на Воскресенски по следния начин:

- Това са душите ни в мрежата. Пускаме ги на свобода! Във „Федър” Сократ казва: „това, което изпитват тия, дето им растат зъбите - сърбеж и раздразнителност, същото се случва и на човек, чиято душа започва да се оперва, тя кипи и негодува във възбудата си, додето й никнат пера.” Ние се лишихме от изкуственото небе и сега поздравяваме онова отгоре - в този момент показалецът насочи зеницата си към безоблачния лазур. - Синьото беше цветът на Зукърбърг, приемаме го като един вид сбогуване. Казваме му „Fuck OFF!”

Думите й прозвучаха на Воскресенски като взети от задната корица на самоучител по живеене, но това не му попречи да се включи с някакво неопределено философско изказване относно връзката между кървящия мъдрец и оперващата се душа. Дори нарисува чеширска усмивка върху своята по този повод. После всички задружно изчакаха сигнала на Зиги и освободиха хелиевите си сбогувания, които образуваха първия облак на хоризонта. Далечен пукот вещаеше необичайна буря.

- Сигурно не си очаквал нещо подобно! - екзалтирано възобнови комуникацията Момичето С Лещите. - Когато реши да посетиш събитието, имам предвид.

Воскресенски си спомни за онзи неделен следобед, когато някакъв тип Гриша, колега на баща му от уеб-кафенето, където беше шефче, му пусна покана за някакъв безумен ивент - Pizzeria Kamikaze. Звучеше повече от култово и просто нямаше начин да не се присъедини. Дори го учуди бройката - около двеста профила „ще присъствам” и още толкова „може би”. Не стигаше да покрие рейтинга и на посредствено бритпоп парти. Въпреки това не си направи труда да го промотира, както беше сглупил да действа въпросният Гриша, с когото на улицата дори не биха се познали. Верно, беше му пратил някакъв хай тек охладител за лаптоп за рождения, но с откровено подмолен мотив и чрез посредничеството на тате-бос. Ето че сега Гриша вероятно чоплеше слънчоглед пред екран, а Воскресенски изпращаше послания в небето.

- Знам, мислиш, че сме група откачалки, които още утре ще се върнат към социалното гробище. Така го наричаме тук, падаме си малко хейтъри.

- Аз и да искам не мога да се върна, нали ти обясних... кафето върху клавиатурата... мазало! - напомни Воскресенски. - Което си е малко или много карма. Все пак се случи, след като видях събитието. Можеше изобщо да не разбера за вас.

В групата цареше някакво оживление, може би бутилките с лимонада бяха свършили. Момичето С Лещите обаче нехаеше. Явно й харесваше да си лафи с непознати.

- За нищо на света не бих се върнала там, при моето Sims семейство, Skype приятели и Facebook спалня. И без това, докато събера пари за нови лещи, човечеството ще се самоунищожи поне няколко пъти.

Добре, че не спомена нищо за смяна на семейния статус, помисли си Воскресенски и кимна одобрително с глава. Замисли се за десетките рождени дни, които нямаше да успее да честити по простата причина, че не е компютър. Сигурно и в този момент някой някъде празнуваше. Гриша, примерно. Или пък баща му. Кой знае?

Някой сръчка Воскресенски и той насилствено бе откъснат от вглъбеността си, за да обърне внимание на случващото се сред множеството. Някой беше донесъл обемист кашон със знак „Чупливо”, но съдържанието беше повече от еластично - стотици сини балони, спаружени като глисти в котило. Планът, както стана ясно, бе броят на участниците в групата да достигне този на балоните. Никой, изглежда, нямаше предложение как това може да стане.

- Някой трябва да се върне - не издържа на тишината Воскресенски.

Двайсетина глави, претендиращи да са стотина, се завъртяха към него с неприкрито раздразнение. Зиги изглеждаше особено разстроен:

- И кой предлагаш да е този нещастник? А и какво може да постигне един-единствен човек срещу цяла армия от асоциални наркомани. Събитието, което създадохме и което ни събра на това място, е тотално неуправляемо.

- Забрави за събитието, то е вече в историята. Ще се създадат нови, ще атакуваме без почивка. Бих могъл да опитам...

- Самотен войн - обади се Момичето С Лещите. - Пейситанатос. Учител по заличаване на профили! Целта ни е всеки да осъзнава избора, който прави. Навлизаме в нова фаза: пропаганда. Това е плашещо.

Зиги й направи знак да замълчи. Никой не се съмняваше, че някакво фанатично родословие в него се бе събудило. Върна думата на Воскресенски.

- Ами ако не съм сам? Как мъртвите плашат живите?

- Духове - обади се някой.

- Именно. Духове. Призраци. Фантоми. Социалната мрежа не предлага гробове за покойниците си. Просто изчезваш. Дори физическата смърт представлява профилна стена, изпълнена със съболезнования и хиксове. Трябва сами да издигнем надгробните си плочи. Защо не превърнем социалната мрежа в един шибан Великденски остров! Още утре се връщам в нея и си слагам аватар на една от онези зловещи каменни статуи. Това ще е присъствието, което оставям там. Посланието е повече от ясно: вие пишете на камък...

Акорд на китара издрънка в храстите. Тишината обаче бе узурпирала периметъра и дори жабите престанаха да припяват: „Почакай ме малко, живеем в моно свят...”. Може би ядяха паяци от Марс, това би обяснило смесицата от Страх и Омраза в очите на Зиги. Еволюционното стъпало бе прескочено. Pizzeria Kamikaze започваше да обслужва по домовете. Усещаше се по одобрителното шушукане сред групата. Шепот от отвъдното, каквото представляваше Борисовата градина за всички блогъри, wireless инвалиди, беззъби чатъри и всякакви други социални сомове, потънали сред тинестото дъно на житейската клоака.

- Великденски остров - въздъхна Момичето С Лещите, - това ли е твоето предложение!? Само дето островите не растат. Най-много да се слеят със сушата след хилядолетие или да изчезнат под водата.

- Еволюция - отвърна Воскресенски. - Живеем във век на акселерация. Нека повярваме, че островите растат.

- Във възможността за остров изобщо - каза Зиги.

По време на разговора някой беше надул дузина балона. Сега опитваше да ги накара да летят, но те упорито се връщаха към него.

- Помпал си въздух от собствените си дробове. Използвай хелий.

Студен вятър нахлу като мародер под обедното слънце и сграбчи един от балоните, разпръсквайки останалите в нещо като звездна нова. Хора от групата започнаха да ги гонят, без сами да знаят дали изобщо ще се върнат. Може би уловили „душите си”, щяха да се приберат с тях у дома си. Един син балон винаги ще прилича на друг син балон. Дори нямаше да помнят, че по-рано са изпратили първия си в небето. То от своя страна се обаждаше все по-често. Готвеше си скромна гръмотевична буря, облачна с кюфтета. Небето, както би казала всяка музикално ерудирана жаба, е моно и винаги вечеря само.

 


* Пост на неизвестен потребител. [обратно]

 

 

© Димитър Калчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2011, № 12 (145)

Разказът печели първа награда в раздел "Проза" от конкурса на в. "Литературен вестник" и НБУ (2011).