Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЯТ - БЕЛЕГ И ЗНАК

Димитър Гулев

web

Думи за границите, ограниченията и свободата - размисъл и прозрение, изтъкани от изящно слово за житейската участ на героите в повестта.

Мюмюн Тахир. Когато пътят беше границаИма книги, както и ръкописи - все още авторски страници, при които, преди още да ги разлистим докрай, първо ни облъхва омаята на речта, и в нейното звездно сияние се открояват героите на повествованието - на пръв поглед непознати, и в същото време очаквани и желани.

Повестта на известния белетрист Мюмюн Тахир „Когато пътят беше граница” ни води - както всеки път - към раздели, но и към срещи, сближаване, разгаряне на човешки чувства. Всеки от нас е орисан да върви по своя човешки път, да се лута из завоите, да се изкачва задъхан по висотите и стръмнините, да се спуска зашеметен по нанадолнищата. Започвам да пиша тези редове и си мисля, че има нещо символично както в съдбата на героите от книгата, така и в случайността, че срещата ни с Мюмюн стана в стаята на отдел „Белетристика” в някогашното издателство „Български писател” на улица „Шести септември” 35, където сега се помещава Съюзът на българските писатели. Шест години от живота ми - 1962-1968 - преминаха в тази работна стая, заедно с Атанас Наковски, завеждащ отдел „Белетристика”, Спас Кралевски, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Върбан Стаматов, Банчо Банов, Невена Стефанова, Елена Огнянова и още много колеги от другите отдели на издателството. Десетки, стотици ръкописи минаваха през умовете и сърцата ни, преди да се превърнат в книги, в художествена литература, за чийто тираж днес можем само с умиление да си спомняме.

По това време Мюмюн, авторът на повестта „Когато пътят беше граница”, все още е бил младо, чернокосо момче, тръгнало по своя път ведно с героите от книгата си, начело с Имдат и Елма. Оттогава още Момчил познава Елма, която посещава в болницата; от юношеските си още години Имдат чете омаян Йордан Йовков и Елин Пелин, Назъм Хикмет и Сабахаттин Али, увлича се по класиката на световната литература, и не случайно иска да учи литература и философия. Ако беше жив Васил Попов, творбата му „Това красиво човечество” днес щеше да краси личната библиотека на Мюмюн Тахир с посвещение за най-сърдечно мъжко приятелство. Смея да твърдя това, защото познавам добре Васил - лека му пръст - положен навеки на стотина метра от гроба на дядо ми Исидор Харалабос, баща ми, майка ми Яна, брат ми Иван...

Пътят! Пътят и границата, ограниченията от всякакъв вид вълнуват човека и писателя Мюмюн Тахир; и така, както няма човек без роден край, родна стряха, бащино огнище, така и Имдат и приятелите му, тръгнали всеки по своя житейски път, търсят щастието, страдат от ограниченията, границите. За една притча, за камилите и магарето - главният герой в повестта заплаща скъпо и прескъпо, ала страданието не само не го озлобява, а напротив - прави го още по-великодушен, омъдряващ.

Сгъстено, с изумителна пластичност е наситено краткото повествование, като пролетен звън са не само житейските съдби на Елма и Имдат, но и родният им край с накацалите по планинските била китни селца Синчец, Кокиче, Жълъдово, Капинково, за чиито отрудени по отглеждането на тютюн жители единствено песните са били в изобилие.

„Застояла вода да не пиеш, бърза вода да не газиш!” - съветва бащата сина си, който тръгва към големия град да продължи образованието си, ала неспокойният му, непокорен дух скоро му спечелва прозвището Ейб - от есето му за Ейбрахам Линкълн - един американец, който дори не си е помислял, че ще стане президент и обичал да казва за себе си, че зелка като него никога няма да поникне - произнася реч, която става символ на демокрацията; същата страна, където десетилетия по-късно се появявят Маккарти и зловещия маккартизъм... Допълвам тези редове с горест, защото в годините след Втората световна война, когато се развихря маккартизмът, трима българи в щата Пенсилвания са изправени пред съд за комунистическа дейност. Двамата - известни личности, родени в България - са екстрадирани; третият, роден в Съединениите американски щати, но с корен от Егея и мъж на най-голямата ми първа братовчедка по майчина линия, е осветкавичен на електрическия стол.

Образно, изящно, словото в повестта за Пътя и границата буди у читателя паралелни чувства, извисява се към високия връх Карлък, който навеки стърчи над Върбица, ромони реката с най-чистите води, устремени към Бакаджик, Уисича, Сиври; и помамени от образната пластика на словото, ние за сетен път се убеждаваме, че тъкмо то, словото, е пътят, за който няма граници.

Пред Големия чинар - Свидетелят на вековете, в кафенето на Шекер Али, зрее мъдростта на столетията, който се заслушва в гласовете на предците си като дядо Ибрям, Гаваза, Васил Горския, върви по изстраданата истина, като заплаща с всяка стъпка съдбата си - може би горчива, ала никога жалка като на Демир Ахмед, който трепери от разкаяние за предателството, доносничеството и кьосавото му лице се тресе като малеби, вкусното малеби, което баща ми някога приготвяше по цариградски.

„Има много пътища към щастието! Но един е истинският!” - признава авторът, и героите му с поведението си, с делата си, с мислите и чувствата си потвърждават изстраданата истина, че това е пътят на словото, белязан с дамги от рани и един-единствен пътен знак - напред!

 

 

© Димитър Гулев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2011, № 4 (137)