СЕЛОТО

Десислава Венева

web | Тайните на гората

Селото беше точно такова, каквото го бях оставила при последната си ваканция. Е, може би една-две къщи бяха се срутили, включително и тази на баба и дядо. Но като цяло очарованието на Воден дол се бе запазило. Долината, където се бяха сгушили селските къщи, бе потънала в зеленина и яркочервени макове. Гледката бе толкова красива, че граничеше със свръхестественото.

Горите, ограждащи Воден дол, бяха все така гъсти и мистични. Не вярвах, че цивилизацията не е достигнала до тази естествена красота и още не я е разрушила.

- Прекрасно е! - възхитих се аз, когато слязохме от таксито.

- Виждаш ли? А ти не искаше да идваш.

- Това вашата къща ли е? Уау! Няма много общо с предишната, огромна е.

Андрей плати на шофьора и влязохме.

- Заповядай, разполагай се като у дома си. Ще ти хареса.

- И още как! - къщата беше на два етажа и почти във всяка стая имаше френски прозорци, които гледаха към гората и... реката. Беше ли редно да сме така близо до вода? Вярно, че Атанас е блатник и средата му е по-различна от чиста вода, но пък повелителят му се спотайваше някъде там.

- Не се страхувай! - сякаш Андрей отгатна мислите ми. - Водник е разумен, а имаме и споразумение. Няма да помогне на Атанас. Трябва да имаш предвид и задачата, която му е поставил - почти невъзможна е!

- Почти? Мислиш, че бих могла да се влюбя в него?

- Ами беше на крачка. Появих се навреме.

- Какво би се случило, ако отдам сърцето си на блатник?

Андрей извади въглените от джоба на шлифера си и ги остави в специална стъкленица върху камината.

- Според поверието - започна той, - ако станеш негова, той ще открадне душата ти. Ще я завлече на дъното на блатото, откъдето са излезли неговите предци, а ти ще се превърнеш в негова собственост, без право на глас. Просто поредното съкровище. Придобивка, но опасна придобивка.

- Опасна?

- В неговите ръце - да. Ще изсмуче силите ти и ще и ще ги използва за подли и зли цели. Казах ти, че има амбиции. Големи амбиции. Внушил си е, че може да заеме по-високо място в нашата йерархия, а именно - да заграби позициите на повелителя си. А сега отивам да приготвя нещо за хапване!

- Разбира се - в главата ми бушуваше ураган, исках да го питам още толкова неща, но очевидно той си имаше порядки, които трябва да спазва.

- Спалните са на горния етаж, може да се изкъпеш и да си починеш - провикна се от кухнята Андрей. Разнесе се аромат на пържени яйца и домати. Бързо работеше.

- Обаче нямам дрехи. Какво да облека? Всичките ми неща останаха в апартамента.

- Качи се горе, ще потърся.

На втория етаж имаше три спални. Първата, в която влязох, беше на Андрей. Типичната мъжка спалня. Не, всъщност не беше толкова типична. Обзавеждането говореше за сам мъж, но мъжете не си подреждаха нещата. А леглото бе безупречно опънато, по покривката нямаше и гънка. На стените висяха няколко големи снимки на гората, поне така ми се стори, която ни заобикаляше.

- Тук спя аз! - не бях усетила кога се е промъкнал зад мен. - Твоята стая е там - и той посочи съседната врата. Онази в дъното беше на нашите. Виж, това май ще ти стане - Андрей бутна в ръцете ми някаква рокля на цветя. Твърде шарена за моя вкус, но трябваше да се изкъпя и да облека нещо чисто, защото вече миришех на... блато.

- Купил си ми рокля?

- Страхувам се, че е останала от бившата ми приятелка. За начало ще свърши работа.

- О! - защо така се изненадах, че е имал приятелка? Та той беше красив, добре сложен, образован и богат. По-скоро трябваше да се чудя защо сега няма жена до себе си! Всъщност какво ми влизаше в работата личният му живот? Ние бяхме приятели. Познавахме се от деца. Да, странно как съдбите ни се преплитаха след толкова години и то при такива невероятни обстоятелства. Но си бяхме просто приятели, това е.

- Е, аз ще чакам долу. Обядът е готов. Скромен, но вкусен!

За първи път в живота си приех вземането на душ като дар Божи. Изкъпах се с хладка вода и завърших направо със студена. Почувствах се като нова, заредена с енергия и любопитство какво ме очаква оттук насетне.

Облякох роклята и се огледах. На гардероба в моята стая имаше огромно огледало, а в тази на Андрей - не. Дали приятелката му е нощувала тук, когато са били заедно с родителите му? Може би са правили и любов в леглото, в което трябваше да спя?

- О, не! - изпуфтях аз. - Това е гадно!

- Хайде, Калина! - чу се от кухнята. - Яденето ще изстине!

Слязох. Обядът беше простичък, но пък красиво сервиран. Покривката, салфетките и чиниите бяха в един тон - светложълти с оранжеви ивички. Приличаха на голям портокал.

- Красиво е. Ти ли си избирал посудата? - Андрей си бе все същият романтик, който помнех от детството си. Настани ме на стола като истински кавалер и се върна на мястото си срещу мен. Липсваха само свещите.

- Благодаря, но цялата подредба е дело на мама. Аз се включих единствено с фотосите в моята спалня.

- А, да, гората!

- Да хапнем сега, после ще те разведа наоколо. Трябва да знаеш докъде може да ходиш в гората.

- Нима има ограничения? - изненадах се аз.

- Не точно. Но тук все още не те познават, а гората е пълна със създания, за които не подозираш. Иначе знаят коя си.

- Нали съм идвала като малка?

- Да, аз също. Само дето не подозирахме какви сме.

- И каква съм аз, Андрей? - изведнъж апетитът ми изчезна. Сетих се за моргата, подобието на маса, върху което лежеше Марго, тинята, извираща от тръбите в апартамента. Беше редно да присъствам на погребението, а аз избягах.

- Кали, знам колко ти е трудно. Да не мислиш, че аз бях във възторг, когато един ден от носа и устатата ми започнаха да излизат огнени кълба? Колко пъти щях да подпаля къщата само... Нужни ми бяха години, за да го приема и да се науча да живея с това!

- Ти... правиш огън? - не намерих по-точна дума да изразя удивлението си.

- Все пак съм потомък на змей! Мога това-онова. - Андрей ми се усмихна закачливо и настроението ми бързо-бързо се върна. Забелязах немирни пламъчета да танцуват в черните му очи.

- Въпреки това не разбирам как така аз съм потомка на самодива? А и те не са ли лоши създания? Май не са живели в мир с хората…

- Никой не е само добър, или само лош. Всеки е някакъв според определената ситуация. Често ни се налага да вършим неща, които иначе не бихме направили, но моментното положение ги изсква. Това не значи, че сме лоши. Или добри. Тук е по-различно, разбира се. Имаме си някои правила, Общността го изисква.

- И кога разбра, че аз съм част от... вашата общност? И защо аз не го знаех досега?

- Можеше и никога да не разбереш! Борих се да отклонявам недобронамерените същества от теб, но блатник беше упорит и те откри.

- Имало е и други?

Андрей не отговори.

- Кажи ми! Кой друг се е интересувал от мен?

- Хапни, Кали. После ще се разходим.

- Ясно. Няма да ми кажеш.

Изминаха няколко дни. Времето се оправи, слънцето изгря и най-сетне лятото напомни за себе си. Започнах да се успокоявам. Припомних си местата, където играехме като малки. Отидох и до бабината къща, ала от нея бе останала само купчина тухли. Колко хубави мигове бяха погребани под тях... Сетих се за Марго. Не успях да я изпратя в последния й път, затова реших да отида на селските гробища, при баба и дядо.

Реката минаваше наблизо и въпреки че Андрей ми каза да не се боя, тръгнах предпазливо. Оглеждах се наляво-надясно. Не че знаех от какво да се пазя и какво да очаквам. Идея нямах що за същество е Водник. Но пък за Атанас вече знаех.

Стигнах до малкото гробище. Беше пусто. Слънцето започваше да припича и побързах да открия гробовете на баба и дядо. Не отне много време. До паметниците им стърчеше полуизсъхнал кипарис, но все пак хвърляше някаква сянка на разнебитената пейка и аз седнах. Хубаво щеше да е, ако имах свещички да запаля, или да оставя цветя. Но първо трябваше да почистя бурените. Коленичих на влажната земя, в обсега на сянката и започнах да вадя стръкчетата едно по едно. Под ноктите ми влезе кал. Какво пък, тук нямаше кой да ми оценява маникюра. В следващия миг дочух женски смях. Идваше от гората. Андрей ми бе показал докъде е безопасно да се разхождам. Затова изтупах ръцете си и се отправих към мястото, откъдето смятах, че идва смехът.

Навлязох плахо в шубраците. Не помнех да е чак толкова обрасло, едва намирах място да стъпя. В този участък гората беше смесена, но храсталаците между дърветата бяха твърде много. Приличаха на някаква естествена преграда и пречеха на движенията ми. Закачих роклята си на клонче от шипка. Наведох се, за да я освободя и тогава сякаш целия храст ме обгърна с бодлите си. Изподра ръцете и лицето ми.

- Какво... - отново смехът. Беше съвсем наблизо. - Кой е? - извиках аз. Издърпах роклята, която се скъса и увисна грозно от лявата ми страна. След това шипката се отдръпна, така ми се стори и ме освободи от малките си бодлички. Огледах се. Не виждах никого, но женският смях продължаваше. - Ехо? Има ли някой? - не получих отговор.

Откъснах висящото парче от роклята, за да избърша кръвта по ръцете си. Направих крачка напред, но нещо ми попречи да продължа. Погледнах надолу - едно тънко и гъвкаво клонче се бе омотало около глезена ми. Опитах да го махна, но беше доста жилаво. Ритнах рязко във въздуха. Нищо. Ритнах пак, после пак, не се освободих. Накрая паднах по очи.

- О, я стига! Нали съм в безопасната зона! - вече ми беше ясно, че някой се занася с мен. Помъчих се да стана, но нещо ме бутна отзад и паднах отново. Този път си ударих коляното в един остър камък. - Стига! Не е смешно! - изкрещях аз, повече от болка, отколкото от яд, че си играеха с мен. Вече трябваше да са разбрали, че са прекалили. Та аз се влачех по земята, дърпана от нещо, което все повече се затягаше около глезена ми. Почувствах парене и предположих, че и оттам кървя. - Престани, за Бога! Боли ме! - пак женският смях в отговор. - Коя си ти? Какво искаш от мен? - изведнъж влаченето спря, а жилавият клон изчезна.

Бях права - течеше ми кръв от глезена. Скочих на крака и поизтупах роклята. Не че имаше смисъл, беше напълно съсипана. Огледах се отново. Който и да беше, ме бе завлякъл навътре в гората. Не виждах реката и гробищата, нямах никакъв ориентир. Дали Блатник ме беше открил? А ако бях минала безопасната граница? Какво още щеше да ми се случи?

- Хубава си! - обади се някой зад гърба ми.

- Коя си ти? - обърнах се рязко. За себе си не зная, но непознатата беше доста красива. С кестенява дълга коса, която стигаше почти до кръста й. А в очите й можеше да се огледаш - за първи път виждах такива сиви ириси. Можех да се закълна, че на моменти ставаха огледални!

- Елена! Не я закачай! - отнякъде се появи и Андрей. Очаквах да ме смъмри, задето съм влязла в гората сама. Но гневът му бе насочен към непозната за мен жена. - Имаме уговорка, не забравяй! Тя е с мен! - и той ме притисна към горещото си тяло. Всеки миг ще забълва огнени кълба, помислих си аз.

- С какво е по-добра? - на лицето й се изписа лукава усмивка, а очите й пробляснаха.

- Просто стой далеч от Калина! - настоя той.

- Само се забавлявахме, нали, скъпа? - ледената й ръка ме докосна по рамото и се плъзна надолу по драскотините ми. Потръпнах неволно.

- Не разбирам защо винаги избираш неудачници, Андре?

- Не ти влиза в работата. По-добре си пази мястото тук! - скастри я той. - Търпението на Общността не е безгранично.

- Някой път ще дойдеш и за мен! Сигурна съм. Самодивите не са по-добри от нас! Знаеш, че ведите умеят повече неща...

- Не съм самодива! - креснах в лицето й аз. Секунда след това тя изчезна.

- Какво правиш тук сама? - все пак Андрей ми беше ядосан.

- Тя ме довлече на това място, кълна се! Бях на гробищата и чух смях. Тръгнах към гората. После една шипка заби бодлите си в мен, едва се отървах! Виж ми роклята!

- Добре, добре. Да тръгваме. - Андрей ме стисна здраво за ръка и ме поведе през шубрака. Изглежда познаваше пътя, защото само след минути излязохме от гъсталака.

- Каква беше тази? Не ми каза за нея.

- Елена. Тя е веда. Може да се каже, че ти е посестрима, но предпочитат злините. Следващият път, когато решиш да се разходиш...

- Ти каза - прекъснах го аз - че във Воден дол съм в безопасност! Сега излиза, че имам зла сестра, с която трябва да внимавам.

- Не ти е сестра, просто ведите са близки до твоя вид.

- Моят вид? Как звучи само... Аз съм човек, не извънземно! Разбираш ли - ЧОВЕК! Край, махам се! - побягнах през гробището към къщата. Нямах сили, но не можех повече да понасям тази лудост. За нещастие, стъпих накриво и паднах насред цъфналите макове. Заплаках. Не от болка, или гняв. Заплаках от безсилие.

- Боли ли те много? - Андрей коленичи до мен и отметна косата ми назад. Не исках да ме вижда така - мръсна, окървавена и плачеща като бебе.

- Не мога! Разбираш ли, Андро, не мога!

- Успокой се. Хайде, погледни ме. Виж ме, Кали! - избърса сълзите ми, но на тяхно място потекоха нови. - Няма нищо, нищо не е станало! Елена си е такава заядлива и надменна.

- Зла, Андро! Каза, че е зла! Защо тогава е в тази гора? - той ме взе на ръце и ме понесе към къщата. Докато стигнем, бях спряла да плача. Кракът ужасно ме болеше, но не исках повече да се излагам, затова преглъщах болката беззвучно.

- Леко е подут, ще ти направя компрес. - Андрей ме остави в дневната на големия диван и подложи възглавница под крака ми. На фона на красивия му дом, аз изглеждах ужасно. Кална, кървава, изподрана, със скъсана рокля и рошава коса. Такъв ли щеше да е животът ми оттук насетне?

- Виж - рекох аз, когато се появи с ластичен бинт и мокри кърпи в ръце. - Ясно ми е, че се опитваш да ме защитиш. За една седмица се случиха много неща, не всички си обяснявам... Ох, внимавай! - изкрещях, щом докосна глезена ми.

- Извинявай, само да го почистя.

- Обаче ти така и не ми даде точен отговор - защо е толкова важно за теб да ме опазиш от Блатник? И не ми минавай с номера, че се познаваме от деца!

- Имаш нужда от почивка, за днес преживя достатъчно - уклончиво отвърна той.

- Криеш нещо.

- Може би.

- Искам да се върна в София, мястото ми не е тук.

- Изглупяваш, Калина!

- О, да! Забравих, че там не можеш да ме пазиш. Остави това, по дяволите! Трябва да се изкъпя! - сграбчих бинта и го хвърлих в лицето му. За няколко секунди се гледахме безмълвно очи в очи. Долових объркването му от моето избухване. - Съжалявам, че се развиках. Искам да се кача горе, на нищо не приличам.

- Ще те занеса...

- Не! Мога и сама - станах от дивана и заподскачах на един крак.

Стигнах до първото стъпало. Само до първото. При опита си да подскоча на следващото, се сгромолясах на задните си части. Роклята ми се вдигна и лъснаха белите ми боксерки. Е, това е! Унижението беше пълно!

- Нека ти помогна, преди да си счупиш главата.

Придърпах мръсната рокля и скрих бельото си. Сигурна съм, че бузите ми горяха и той го бе забелязал.

- Виждал съм и други неща, не се шашкай толкова!

- Просто ме остави в банята.

- Добре де, добре.

Прекарах целия следобед в леглото. Андрей не се качи да ме види, нито пък аз го повиках. Навярно ми даваше време да свикна с необичайното положение. Оттук идва и въпросът - какво следва? Какъв ще бъде животът ми? Завинаги ли щях да остана в това село? Ами родителите ми? Дали щяха да ме потърсят, въпреки отношенията ни? Андрей каза, че след шест месеца Блатник ще бъде наказан, но ако ме откриеше преди това? Боже, наистина ли мислех върху тези неща? Напълно съм се смахнала. Трябва да е някакъв кошмар!

- Калина, вечерята е готова. Идваш ли?

Страхотно! Защо ми викаше от кухнята, вместо да се качи?

- Не, няма да ям! - извиках и аз.

- Татко ще се разсърди, не обича неразбориите.

- Дреме ми! - прошепнах на себе си. Оставаше да се съобразявам и с някакви въглени...

- Наистина ще го ядосаш! - беше пред вратата. Почука и влезе. - Е, ще ни удостоиш ли с присъствието си?

- На гърба си имам твоя тениска, нищо друго. По гащи ли да вечерям?

- Само ние сме, няма проблем.

- Баща ти няма ли да възрази?

- Ела тук! - помогна ми да сляза и внимателно ме настани на стола. Дори сложи възглавничка под крака ми. - Така добре ли е?

- Май аз съм единствената, която се оплаква от толкова много грижи. Да, добре ми е, благодаря! - хранихме се мълчаливо. От време на време погледите ни се засичаха.

Навън пъплеха тежки черни облаци, които обещаваха пороен дъжд. Дъжд, дъжд, пак този дъжд. Нима хубавото време свърши? Една светкавица озари небосвода, последва силен гръм. Стреснах се и изтървах вилицата си.

- Не ти харесва панираното пиле? - наруши тишината Андрей.

- Ха-ха-ха. Забавляваш се за моя сметка.

- Сърди се. Но няма смисъл.

Не го бях виждала да пуши, не знаех дали държи цигари у дома, но точно сега не бих отказала една. Само че не посмях да го попитам. На место това се поинтересувах:

- Заключено ли е навсякъде?

- Да. Искаш ли нещо за пиене?

- Какво предлагаш?

- Ммм... уиски?

- Добре. Нямаш телевизор, компютър, телефони... Какво друго ни остава, освен да се напием! Давай, сипвай!

Дъждът блъскаше по прозорците, сякаш се мъчеше да влезе вътре. Въртях се в леглото, потънала в пот, беше адски задушно. Отметнах чаршафа и станах. Куцукайки, стигнах до големия прозорец, който беше с изглед към реката. Но непрогледният мрак не позволяваше да я видя. Единствената улична лампа не светеше тази вечер. Стори ми се, че мернах нещо на двора. Човек или животно, бе невъзможно да го разпозная. Показах се на балкона и на секундата станах вир-вода. Но някой наистина се разхождаше из двора. Ведата? Блатник? Или Андрей?

Реших да проверя в спалнята му. Леглото беше празно. Така - рекох си, ако имаше някакъв проблем, бях длъжна да помогна. Само че как да сляза по стълбите? Осени ме гениалната идея да се смъкна по дупе. Така нямаше да се допребия.

Щом стигнах до първия етаж, забелязах, че външната врата зее отворена. Потърсих нещо, което да ми послужи при евентуална защита. Единствено кухненският нож би свършил работа. Взех най-големия и включих прожекторите, осветяващи целия двор. Пред къщата стана светло като ден. Очаквах да видя някого. Нищо. Падаха само едрите капки дъжд. Стори ми се, че долавям гласове. На подскоци стигнах до отворената врата.

- Андрей! - повиках го аз, но едва ли гласът ми стигна на повече от крачка от къщата.

Застанах на прага и се взрях в плътната стена на дъжда. Бях сигурна, че чувам гласове. Опитвайки да се задържа на здравия си крак, изтървах ножа. Наведох се, за да го вдигна, залитнах и паднах. През последните няколко часа май често ми се случваше да падам. Уискито, което пих след вечеря, не помогна нито за добрия сън, нито за болката в глезена. Останах да лежа под едрите капки. Тениската на Андрей прогизна. Кичури коса полепнаха по лицето ми. Представих си колко жалка изглеждах отстрани. И тогава видях една ръка, която не принадлежеше на Андрей, да взема ножа от земята.

- Това ли търсеше? - попита притежателят й.

Други две ръце се протегнаха към мен.

- Кали?

Слава Богу, познат глас!

- Добре ли си?

- Андрей! Виках те! - помогна ми да се изправя и влязохме вътре. Непознатият ни последва.

- Седни, ще потърся други дрехи.

- Не, не - чух се да казвам. Андрей ме погледна учудено. Посочих късния гост, който все още държеше ножа и повдигнах вежди. - Малко ми писна вече...

Непознатият остави ножа на плота.

- Падам, кървя, някой ме преследва... Има нещо в гората, ти си правиш среднощни разходки в дъжда, идват гости по никое време? - погледът ми падна върху този, когото визирах. С изненада установих, че той поразително приличаше на Андрей. Разликата бе, че е малко по-едър и с по-къса коса. - Имаш ли да ми казваш още нещо? Кой е този?

- Самуил - в гласа му долових нежелание да говори.

- И? - настоях аз.

- И? Какво? - охо! Андрей ми бе ядосан. - Приятел ми е. Ще ни бъде от полза. Затова го повиках.

- Сега, в три сутринта?

Самуил се изсмя подигравателно. Разбрах, че не ме харесва.

- Всъщност живея наблизо, тъй че не ми е проблем да идвам по всяко време. Нещо против? - сарказмът му беше направо непоносим. За какъв се мислише този?

- Известно време ще ти прави компания, имам работа в селото. Започвам прехвърлянето на цеха тук, споменах ти, докато бяхме в София...

- Нямам нужда от бавачка! - ядосах се. Натрапваше ми някакъв надут пуяк, без изобщо да ме попита!

- Очевидно имаш! - Самуил посочи със задоволство драскотините по лицето ми и ранения крак.

- Не говоря с теб, ясно! - озъбих му се аз. - Ще дойда с теб в селото - обърнах се към Андрей. - Няма да ти преча, напротив - все ще се намери някаква работа за мен. И без това ми писна да бездействам тук!

- Най-много да объркаш нещата още, по-добре ти е тук!

- Самуиле! - скастри го Андрей.

- Не те разбирам, човече! - продължи гостът и скръсти ръце на гърдите си.

- Виж, помолих те да я наглеждаш, ако си размислил...

- Правя го само заради теб, Андре. Но пак ти казвам, че не си заслужава. Погледни я само!

- Самуиле, да не започваме този разговор отново, моля те.

- Просто се тревожа за теб, това е.

- Недей. Добре съм.

- Не, не си! Изпускаш нещата от контрол! - дори на оскъдната светлина в кухнята, забелязах как се изчерви от гняв Самуил. - Елена щеше да съсипе всичко!

- Какво? - намесих се аз. Или поне опитах, защото те не ми обърнаха внимание.

- Замълчи, боли ме глава. Ще говорим утре - досега Андрей изглеждаше така самоуверен, а в този момент прекланяше глава пред Самуил.

- Не, няма да мълча! Ще навлечеш беди на всички ни. Виж я, Андре! Погледни я хубаво, нали е самодива?! Та тя не може да излекува собствените си рани! Защо жертваш толкова много за нея?

- Хей, аз съм тук! - отново се намесих в разговора им.

- По-добре да не беше!

- Стига! - изкряска Андрей. Беше ядосан, очите му потъмняха, ако бях до него, съм сигурна, че щях да се опаря от горещината на кожата му. - Не си помагаме така - продължи с по-спокоен тон. Изведнъж ядът му се стопи и бе заместен от изненада. Двамата със Самуил се спогледаха.

- Какво? Нещо не е наред ли? - то нищо не беше наред, но те така ме бяха зяпнали, сякаш ми растеше втора глава.

- Стъпила си... Боли ли те? - Андрей посочи краката ми. Не само, че бях стъпила здраво, но и нищо не ме болеше. Драскотините от шипковия храст и влаченето по земята също бяха изчезнали. Нямаше и следа, която да подсказва какво ми се бе случило по-рано.

- Но как? Как е възможно? - завъртях длани - не! Нямаше драскотини. Изтичах до огледалото, точно така - изтичах. Лицето ми бе абсолютно чисто. Раните бяха изчезнали, навехнатият крак - напълно оздравял. Незнайно как бях оздравяла. Затова ли говореше Самуил? Самодивски умения? - Някой ще ми обясни ли какво става? Какво съм аз? Как го направих? Защо досега не съм знаела, че мога такива неща?

- И ние не бяхме сигурни. - Самуил отново бе ироничен, но изглеждаше някак поуспокоен и удовлетворен. - Редно е да умееш да се излекуваш! Нищо ли не знаеш за посестримите си?

Предпочетох да въздъхна тежко, вместо да отговоря с някоя глупост. Погледнах се пак в огледалото, за да се уверя, че не сънувам. Изглеждах както преди да попадна в прегръдките на шипковия храст и игричките на ведата.

Стана ми ясно, че тази вечер няма да получа повече отговори, затова се оттеглих в стаята си. Самуил остана да спи в дневната, а Андрей си легна малко след мен. Но изгарях от любопитство, исках да науча цялата истина, да мога да се примиря с положението... Замалко не станах и не потропах на вратата на Андрей. Не биваше да съм такава егоистка. Той се нуждаеше от почивка и здрав сън. Имаше си и друга работа, освен да се грижи за безопасността ми.

Така, въртейки се в леглото, съм заспала. И доста бях поспала - когато се събудих, минаваше единайсет преди обяд. Навън дъждът продължаваше да се лее. Колко красиви бяха последните няколко дни, изпълнени със слънце и топлина! Що за време е това сега?

В гардероба открих тениска и футболни гащета - страшен тоалет! Вероятно Андрей ги бе оставил, докато съм спяла. Измих си зъбите и лицето и облякох екипчето. Слязох в кухнята. На масата бе оставена закуска за мен - пържени филийки с конфитюр. Направих си кафе и седнах да хапна.

- О, принцесата е станала! - чух зад гърба си.

- Боже! Стресна ме! - щях да се залея с горещото кафе. Самуил правеше лицеви опори зад канапето и не го бях забелязала от мястото си. - Можеше да сигнализираш, преди да ми докараш сърцебиене!

- Длъжен ли съм наистина?

- Ха-ха! Нека си изпия първо кафето, после ще се заяждаме. Нощта не беше лека и за трима ни.

- Че какво ти е на теб? Спа си като бебе...

Игнорирах забележката му. Да са ме събудили по-рано, щом толкова се дразнеше, че съм се наспала.

Това беше целият разговор за следващите четиридесет минути. Приключих с яденето и измих посудата. Огледах кухнята, исках да свърша нещо полезно, но подът беше огледално чист, по мебелите нямаше и прашинка. Иначе можех да убия малко време в домакинска работа... Поне една книжка да имах...

- От колко време се познавате? - чух се да казвам аз. Самуил продължаваше с упражненията и не отговори веднага. Всъщност не смятах, че изобщо ще ми отговори, но той го направи.

- Отдавна. И теб съм те мяркал тук.

- Така ли? Не си спомням.

- Ами не си си играла с мен. По-точно - аз не си играех с теб!

- Ще спреш ли да се заяждаш някога? Ти какъв си?

- Човек - отвърна ми простичко той.

- Знаеш какво имам предвид.

- Довечера ще ти покажа.

- Довечера? Какво ще се случи тогава?

- Ще спя. Просто ще спя.

- Аха. Какво правихте снощи навън?

- Никога ли не млъкваш? - Самуил прекрати заниманията си. Взе бутилка вода от хладилника и я изпи почти на един дъх. Избърса устни с опакото на ръката си и седна на дивана. - Любопитството ще ти изяде главата! - каза най-накрая.

- По-скоро ще спаси живота ми. Ако знам повече, ще мога да се защитя.

- Ще ти кажа само едно, хубавице - не го наранявай! Разбиеш ли сърцето му, ще те преследвам, докато си жива!

- Какво ги дрънкаш, по дяволите?

- Предупредена си.

Андрей се върна късно. Изглеждаше доста уморен и угрижен. Изпрати приятеля си да спи в неговата стая и каза, че тази нощ той ще остане да дежури. Извади някакви консерви с месо и запретна ръкави да готви. Цялата тази сцена ми се струваше странна. Както и всичко, случило се досега...

- Искаш ли да ти помогна? - предложих услугите си, но той отказа. Освен задължение, за него било и удоволствие. Сложи в голям кален съд месото и разни зеленчуци, добави сол и вода и го пъхна във фурната.

- Любимото на татко! - под очите му личаха дълбоки сенки. И всичко заради мен.

Андрей взе шишето с уиски от снощи и две чаши и ме покани навън. С учудване установих, че вече не вали, а небето е ясно. Беше мастиленосиньо, почти черно, отрупано с безброй ярки звезди. Лунният диск тъкмо изгряваше. Беше очарователно и много красиво. В града рядко може да станеш свидетел на подобна гледка.

Седнахме в беседката, прожекторите не бяха включени и едва различавах лицето му в тъмнината. Отвори бутилката и криво-ляво нацели чашите.

- За какво ще пием? - наруших тишината аз.

- За това, че сме живи! За това, че ти си жива!

- Знаеш ли, думите ти малко ме плашат.

- Понякога и аз се плаша.

- Нима? Нали си потомък на Змей? - на мига съжалих за иронията в гласа си, но вече бях изрекла думите. Исках да се извиня, но моментът бе отминал.

- Е... да. И ти си потомка на Самодива, умеем това-онова, но не сме безсмъртни и преди всичко сме хора. А хората умират. Хубаво е да го помниш.

Кимнах, въпреки че едва ли забеляза.

- Самуил какъв е? Не вярвам да допуснеш случаен човек толкова близо до себе си!

- Пазител на селото. И мой... приятел. Някога са наричали такива като него сдухач. Способен е да раздухва бури, поройни дъждове и градушки.

- И сега не вали, защото...

- Защото легна да спи. Няколко дни беше в града и е изтощен.

- А защо не спря дъжда още снощи? - пак тази ирония. Идваше ми да се ритна сама.

- Ами защото ти спа!

- А той ме пази?

- Точно.

- И от какво ме пази твоят приятел?

- Виж, Калина... Знам колко ти е трудно. Разбери, че тук е по-безопасно, отколкото в София. Имам хора, на които да разчитам.

- Хубаво. Но все пак има някаква опасност?

- Естествено! Атанас винаги може да те открие.

- Какво правехте снощи на двора?

- Каквото беше необходимо! Убеден съм, че не искаш да знаеш.

- По дяволите, Андро! - станах рязко и бутнах чашата си, която падна и се счупи. - Дойде в София, извади ме от средата ми, докара ме в това забравено село и ми казваш, че не искам да знам? Напротив! Искам да знам! Всичко, което премълчаваш! Сега!

- Не викай! - процеди през зъби той.

- Защо? Защо да не викам? Да не събудя сдухача, или пък баща ти? Има ли други заспали същества наоколо? А? Има ли нещо, което се крие в мазето? - започвах да изпадам в истерия, но не можех да се овладея. - Кажи ми, Андрей, отговори ми! Някоя ламя? - за миг той се намери до мен и здраво ме раздруса за раменете.

- За Бога, млъкни! Казах ти, татко не обича кавги и неразбории! Искаш да го ядосаш ли?

Отскубнах се от ръцете му и го избутах настрани от мен. Вече не знаех какво да мисля и в какво да вярвам.

- Трябваше да ме оставите поне да отида на погребението й... Тя умря заради мен, Андрей! Аз съм виновна, само аз! - отново се разплаках. Хълцах като дете, а онова чувство за безпомощност, което изпитах и снощи, се пробуди. Чувствах се ужасно. Нямаше да издържа дълго така.

- Съжалявам, Кали! Исках да ти кажа по-рано, но щеше да ме сметнеш за луд. Постоянно бях близо до теб, наблюдавах те в сянка, за да не те тревожа. Надявах се никой да не те разпознае и никога да не се стигне дотук! Но когато опасността стана реална, трябваше да действам.

- Кои, Андро? Кои са тези, които толкова ме искат? Защо? Кое ми е толкова специалното?

- Знаеш ли колко много са такива като него? Атанас...

- Какво? Какво още трябва да знам за него? За Тях?

- Той иска да те принесе в жертва.

- Моля?

- Наскоро научихме, че е започнал да почита друг Бог. Затова и води битки с повелителя си - Водник.

- Друг Бог?

- На Долната земя. На мъртвите... Мисля, че иска да те принесе в жертва, като те убие! Но не съм сигурен какво точно си е наумил.

- О! - в момента не можех да кажа нищо друго. Значи той не искаше да се жени за мен, а да ме убие? Щеше да ме ползва като жертвен агнец. Колко наивно от моя страна да се заблуждавам, че е имал романтични чувства към мен! Всичко е било добре пресметнато, само дето аз започнах да се дърпам, а това го е вбесило.

- Съжалявам, че трябваше да го чуеш.

- Не, не, няма защо да съжаляваш. Нали все пак трябва да знам истинската причина за нездравословния му интерес. Няма ли други като мен? Само аз ли съм?

- Има. Но ти си... Да речем, че той знае, че ти си... още девица.

- Моля? Откъде ще знае? Откъде ти знаеш? Край, махам се! - почувствах се засрамена.

- Калина, не върши глупости!

- Аз ли? Аз ли върша глупостите? Добре, сега ще видиш какво са глупости! - излязох на двора, Андрей ме последва. Тази вечер единствената улична лампа светеше, но хвърляше скромната си светлина само на метър около себе си. Пътят към Воден дол бе потънал в мрак. Не се поколебах, хукнах през калта и локвите. Трябваше да стигна до селото и да намеря транспорт. Да се върна в апартамента, да събера багажа си, ако е останало нещо, което блатник да не е съсипал, и да изчезна. Може би ще се обадя на майка си, въпреки отношенията ни. Просто исках да се махна от тази лудница!

- Калина, спри! - не го виждах, но чувах гласа му близо до себе си. Ускорих темпото. - Калина, спри, по дяволите! - май нямаше да му избягам. Все пак е змей! Повали ме в калта и аз изохках от болка. Беше се строполил върху мен и почти ми изкара въздуха, а не изглеждаше да е толкова тежък. - Стига вече, моля те! Спри да усложняваш нещата.

- Пак ли аз съм виновна? - изпуфтях под тежестта на горещото му тяло. Ако го подразнех още малко, сигурно щеше да се самозапали. - Махни се, тежиш!

- Ще бягаш ли пак?

- Просто стани! Явно е, че не мога да избягам от това... място.

Андрей се изправи и ми подаде ръка.

- Не знам какво друго да ти дам да облечеш. Трябва да отидем до града и да ти купим дрехи. И без това имам работа там, а вие със Самуил ще се разходите.

- Не може ли да отида сама?

- Разбрахме се, Кали!

Тръгнахме към къщата мълчаливо. Вървяхме бавно един до друг, усещах топлия му дъх и горещата кожа. Запитах се дали ме смята за загубенячка, след като знаеше, че съм девствена на двайсет? Той си бе имал приятелка. Приятелки. Аз не.

За секунда ми се стори, че вместо да приближаваме, ние се отдалечаваме от къщата. Очертанията й започнаха да се смаляват, а светлината от първия етаж сякаш гаснеше.

Въобразявам ли си...

- Шшш -т!

- Спряхме. Сърцето ми биеше лудо. Дланите ми се изпотиха. Земята под краката ми стана още по-лепкава и започна да се надига на вълни.

- Какво става... - почти изкрещях.

- Имаме гости!

- Приятели? - надявах се да са от добрите.

- Де да бяха... Мисля, че са мори! Вероятно са те усетили на гробището. Досега не се бяха показвали тук в селото, някой ги е довел - в следващия миг от земята се надигна огромен кален балон, поне така ми се стори. Мракът бе почти непрогледен. Всъщност не ми се бе сторило. Балонът се спука върху нас, аз изпищях, по-скоро от погнуса, отколкото от страх. - Опитай се да бягаш! Аз ще ги спра! - извика ми Андрей. Само че калната вълнообразна пътека бе започнала да се движи много бързо и ме отдалечаваше още повече от къщата и Андрей.

- Не мога, краката ми са затънали! Не мога да ги движа - две тъмни фигури се прокраднаха около мен. Бяха облечени в черно, лицата им не се виждаха. Приличаха на нинджи. - Идват към теб, внимавай! - не получих отговор. - Андрей? Добре ли си? - така силно изкрещях, че гласът ми отекна навътре в гората. Чух ехо, после познат женски смях. Последваха няколко глухи удара, като че някой тупкаше топка по земята, но не разбрах откъде точно идват. Следващото, което видях, което се случи... Нямах логично обяснение за него. Огромно огнено кълбо погълна черните фигури, те застинаха на място, след което се разпаднаха на малки парчета. Земята под краката ми спря да се движи и аз си плюх на петите. Андрей ме последва, като ме хвана за ръка.

- У... уби ли ги? - попитах задъхано.

- Не трябваше ли?

- Мислиш ли, че блатник ни е открил?

- Не би си играл на дребно, някой друг ги е пратил.

- Влязохме тъкмо навреме, още няколко минути и яденето щеше да замине на боклука. Изключвайки фурната, Андрей остави кални следи по копчето на печката. За пода да не говорим... Буквално бяхме окъпани с кал.

- Изглежда съм пропуснал нещо интересно! - Самуил слезе от горния етаж с подпухнало лице. - Забавлявали сте се без мен?

- Може да се каже...

- С какво си имахте работа?

- Мори.

- Пакостят, но не са чак толкова гадни. При добра организация, ги елиминираш бързо. - Самуил седна тежко на един стол и кръстоса ръце на гърдите си. - Нашият общ приятел?

- Ммм... не мисля. Той не би се скрил. А и нямаше да прати само двама. Тези имаха за цел да ни сплашат, но не им се получи нещо. Импровизация. Друг е. - Андрей огледа следите, които бяхме оставили. - Може би ни изпитват? Проверяват дали сме нащрек! Кали, влез се изкъпи, аз ще почистя тук. Явно, в нашата гора си имаме предател!

След кратко събеседване между двамата приятели, естествено, ги подслушах, разбрах, че подозренията падат върху Елена. Научих още, че ведата е била прогонена от родния си край, заради някакъв инцидент с дете. Тя отричала вината си, но това не помогнало. И така добричкият самарянин Андрей решил да я приеме в тяхната общност. Също така имала интерес към него и правила доста лудории на предишната му приятелка. Беше им трудно да повярват, че дори тя би могла да ги издаде, но не биваше да пренебрегват факта, че Елена все пак е чужда в тази гора и знае много.

На следващия ден Андрей ме събуди рано. Както винаги, закуската бе сервирана. Самуил тъкмо наливаше кафето.

- Добро утро! - поздравих аз и се настаних.

- Дано да е добро! Но като знам, че цял ден ще те разхождам из града, нещо не ми се вярва - подаде ми чаша кафе, на лицето му се изписа хитра усмивчица. Дали свикваше вече с мен?

- Чак пък цял ден! - изпуфтях театрално. - Не съм толкова суетна. Но ще ми трябва повечко бельо.

След половин час тръгнахме за града. Къщата на Андрей беше страхотна - модерна, добре оборудвана, обаче колата, която караше... Очукан нисан от не знам коя година! Тропаше, скърцаше, а вътре бе ужасно задушно. Дори радиото едва се чуваше.

Андро слезе в селото, размени няколко думи с двама работници от бъдещия мебелен цех и се върна обратно в пещта. Потеглихме. На излизане от селото, след последната къща, забелязах три момичета, облечени в бели дълги ризи и препасани през талията с колан. Косите им бяха свободно пуснати на раменете и сутрешния вятър си играеше с тях. Приличаха на жива картина. Не ги познавах, но ги почувствах толкова близки, сякаш цял живот сме били една до друга. Вървяха към гората, хванати за ръце. Имаше нещо толкова интимно и магическо в това! Когато ги приближихме с колата, те се засмяха и ни помахаха. След това изчезнаха в гъсталака.

- Чудиш се кои са? - отгатна мислите ми Андрей.

- Всъщност - да!

- Те са твои посестрими.

- Самодиви? И те ли са самодиви?

- Потомки на простосмъртен и самодива. Като теб.

- Тогава защо Атанас преследва само мен? - знам, че прозвуча грубо, но нямаше как да не попитам.

- Ами... - Андрей направи пауза. Сякаш се притесни от нещо.

- Нали си девица, не го ли разбра вече? - намеси се Самуил. Изчервих се на секундата. Всички ли знаеха, че съм още девствена?! Вероятно изглеждах страшна загубенячка в очите им!

- Къде отиват? - наруших неловкото мълчание. Какво пък, това не е нещо срамно. Нали така?

- Ще танцуват на хорището. Ритуален танц. За теб - новото попълнение в групата. - Самуил не си падаше по подробните обяснения. Говореше ми от предната седалка, без дори да ме погледне. До този момент той беше следващият недоволен от създалата се ситуация, след мен.

- Не трябва ли да го правят нощем? Доколкото ми е известно, призори самодивите се крият.

- Да, но нашите момичета трябва и да работят! Пък и те са от смесени бракове, могат да изпълняват ритуалите си и денем. Задоволително ли е за госпожицата, или да продължавам с обясненията? - най-сетне Самуил се обърна и ме погледна. Долових известна ирония в погледа му, но тя се стопи, щом на лицето му огря усмивка. Усмивка, която ми се стори искрена и истинска. Не отвърнах. Просто сведох поглед.

Спряхме пред Общината. Андрей каза, че ако го няма, когато се връщаме, значи не е приключил и да не го чакаме. Самуил зае мястото зад волана и подкара към единствения търговски център тук. Е, той беше напълно достатъчен за градче като това. Все щях да си намеря чифт дънки и гащи.

В един от магазините мернах познато лице. Не бях съвсем сигурна, но ми заприлича на брата на Марго. Какво ще търси на това място? И какво ли си мислеше за мен, след като избягах от София и не отидох на погребението?

Грабнах чифт панталони и влязох в една от пробните. По-добре да не се срещаме, не знаех какво да му кажа. Изчаках няколко минути и надникнах зад завесата. В магазина имаше само две момичета. Излязох, оставих панталоните и побързах да изчезна. Не виждах Самуил никъде, което малко ме притесни. На изхода се сблъсках с... Мирослав. Братът на Марго.

- Здравей, Калина! - от гласа му ме побиха тръпки. Сякаш беше злодей, който си е наумил нещо за довечера.

- Миро! - направих се на изненадана, но не го изиграх много добре. - Не очаквах да те видя.

- Не беше на погребението.

- Да, съжалявам. Наложи се да замина.

- Не дойде да я изпратиш в последния й път.

- Беше спешно!

- Кое е толкова важно, че не можа да изчака един ден?

- Слушай... Какво искаш? - озъбих се накрая аз. Не ми се понрави тонът, с който ми говореше.

- Имаш ли нещо общо със смъртта й?

- За Бога, Миро! Как може изобщо да си го мислиш? - в следващия момент някой ме дръпна настрана. Самуил. Застана пред Мирослав.

- Проблем? - стърчеше цяла глава над Миро. - Госпожицата е с мен.

- Не се съмнявам! - братът на Марго се подсмихна ехидно, бутна Самуил с рамо, докато минаваше покрай него и каза повече на себе си. - Пак ще се видим! - след това изчезна в тълпата.

- Да си вървим, вече не ми се пазарува.

- Кой е този?

- Надявам се, че нищо повече от брата на убитата ми приятелка!

Самуил подкара нисана. Въртеше очи насам-натам, дали се опасяваше, че някой ни следи? Аз не забелязвах нищо нередно.

Спряхме пред Общината, Андрей ни чакаше. Документите бяха готови и щяхме да се приберем заедно за обяд. Не че имах желание за храна, но в дома му имаше правила, които се спазваха стриктно.

Излязохме от града по друг път. Воден дол беше на около двадесет и пет километра от града. По магистралата нямаше никой и Самуил натисна газта. Поне доколкото беше възможно с тази трошка. Изведнъж отдясно изскочи черен джип с тъмни стъкла. Отначало караше успоредно с нас, после започна да ни приближава, докато накрая удари вратата на Андрей. Чу се силен трясък и аз изпищях.

- Какво, по дяволите, иска този? - Самуил бе почервенял от гняв. Правеше всичко възможно, за да избяга от джипа, но колата ни не беше бърза. Последва още един удар, от моята страна. Вратата се огъна навътре, отскочих инстинктивно и закрещях, като си мислех, че говоря нормално.

- Спри, ще ни убият! За Бога, спри проклетата кола!

- Стига си викала, ма...мка му!

Джипът се изравни отново с нас. Започна да ни приближава. След малко се чу стържещият звук на ламарина в ламарина. Нямаше начин да му се измъкнем. Наближаваше завой. Черното возило се отдръпна, но само за да набере скорост. Избута ни от пътя, сетне и от банкета. Нисанът се преобърна и затъркаля към дерето. Следващите няколко мига ми се загубиха.

Когато се съвзех, видях Самуил с окървавени ръце и лице, мъчейки се да извади Андрей от колата. Очевидно аз бях първа, защото лежах на десетина метра от мястото на катастрофата. Опитах да стана. Зави ми се свят, но все пак се изправих. Трябваше да помогна на Самуил.

- Махни се! - процеди през зъби той. - Заради теб се случва всичко това!

Не го послушах. Отдадох думите му на стреса от преживяното.

- Нека ти помогна! Кракът му е заклещен.

- Мислиш ли, че не виждам?

- Натисни вратата, аз ще го издърпам - хванах Андрей за ръцете и зачаках Самуил да мине на шофьорското място. Физически беше доста здрав, но вратата не се даваше. Натисна и с двата крака вдлъбнатата врата, но пак неуспешно. Пое си дълбоко дъх.

- Изчакай... изчакай... Давай сега! - стисна зъби и увеличи натиска върху вратата. Издърпах Андрей от смачканите ламарини.

- Готово, успяхме! - извиках му аз. Самуил седеше на задните си части, плувнал в кървава пот, но на лицето му се изписа облекчение. За кратко обаче.

- Знаех си, че ще ни донесеш само неприятности! Предупреждавах го! Изобщо не трябваше да те води тук!

- Не ми говори така, аз също съм потърпевша.

- Да, ти! Първо си ти! Ако той не отвори очи, само ти ще си виновна, разбираш ли?

Горещи сълзи се стекоха по бузите ми. Плачех без глас. Сърцето ми се сви от болка. Самуил имаше право, аз създавах само неприятности, откакто уж се бях скрила в селото.

- Ще те държа отговорна! Какво толкова намери в теб? - продължаваше да бълва жлъч срещу мен.

- Стига!

- Знаех си, казвах му... Преди да се появиш, всичко си беше наред.

- Замълчи! Не искам да те слушам повече!

- Ами недей!

Толкова ми трябваше, за да побягна. Единственото място, където можех да се скрия, беше... гората. Изпитах ужас, но трябваше да се махна! Не издържах обвиненията му.

Тичах, спъвах се, падах и продължавах. Усещах болката от удрящите ме през лицето клонки. Ръцете ми се драскаха в храсталаците, под краката ми хрущяха сухи съчки, но аз продължавах да тичам, без да виждам нищо пред себе си. Сълзите не спираха да се леят и щипеха пресните ми рани.

Тичах. Докато не паднах от изтощение. Не зная колко време съм лежала така, но когато отворих очи, небосводът вече потъмняваше. Изправих се с охкане, всяка част от тялото ме болеше. По дрехите ми имаше засъхнала кръв, но раните и драскотините бяха изчезнали. Явно се бях самоизлекувала отново. Не това обаче ме интересуваше сега. Къде се намирах? Как щях да изляза от гората, без да ми се случи още нещо?

Ориентирайки се по небето, тръгнах на запад. Пътят, по който бях побягнала, бе в тази посока. Ако не се лъжех... Искрено се надявах Андрей да е добре и да са тръгнали да ме търсят със Самуил.

Чух шум зад гърба си. Обърнах се рязко, сърцето ми щеше да изскочи от страх и напрежение. Стволовете на дърветата започваха да оживяват във въображението ми. Приличаха на хора, а клоните им на ръце, протегнати към мен. Сякаш се движеха и шепнеха нещо. Изпотих се, а устните ми пресъхнаха. Идваше ми да крещя, но кой щеше да ме чуе в този пущинак? Най-много да привлека нежелано чуждо внимание.

Мракът се спускаше бързо, скоро нямаше да различавам къде стъпват краката ми. Отново шум. Приличаше на стъпки. Тихи и предпазливи. След секунда станаха по-отчетливи. Но все още не виждах никого. Спънах се в купчина пръст и паднах. Стъпките приближаваха право към мен. Какво беше това? Толкова голяма бабуна насред гората? О, не! Гроб! Беше гроб! Бях се спънала в пресен гроб! Не исках да го правя, ала закрещях с всички сили. По-добре да умра тук и сега, отколкото да продължавам да се натъквам на подобни зловещи находки. Що за гора беше това? Какво ставаше в нея?

Побягнах отново, не че знаех къде отивам, просто трябваше да изчезна от това място. И тогава се блъснах в нещо. Не, в някого, беше човек.

- Пусни ме! Остави ме! - заритах го яростно аз. Който и да беше, нямаше да се дам без бой.

- Кали, аз съм - Андрей! Спокойно!

- Остави ме, изчадие такова!

- Спри се, Калина, това съм аз! Виж ме, Кали! Ето, аз съм, никой друг.

В следващите няколко секунди осъзнах, че съм в прегръдката на приятеля си. Спрях да го удрям и крещя. Наместо това го запрегръщах и целунах от щастие.

- О, Андрей, ти си добре! Намери ме!

- Да, добре съм, нищо ми няма.

- Жив си... Мислех, че съм те убила!

- Но как ще ме убиеш? - той опря парещите си длани на лицето ми и се усмихна благо. Очите му бяха като горящи въглени.

- Той каза, че съм виновна. Че всичко е заради мен!

- Тихо, няма страшно вече, тук съм! Няма да те оставя сама, няма. - Андрей ме взе на ръце и тръгна през гората. Кръстосах ръце около врата му и отпуснах уморено глава на гърдите му. Не се интересувах как се оправя, как стъпва в тъмното, без да се спъва, исках само да ме изведе оттук.

Самуил ни очакваше до едно червено рено лагуна. От трошката на Андрей нямаше и следа. Бяха се забавили, заради пътна помощ и полицията. Наложило се да дават кръвни проби, но не са издали присъствието ми, тъй като не се знае кой за кого може да работи. Нямаше значение, радвах се, че всичко се размина и Андрей ме намери, преди да полудея в гората.

Върнахме се в къщата към единайсет вечерта. Андро веднага се захвана с вечерята, дори не почисти кръвта от лицето си.

- Защо не оставиш на мен? - предложих услугите си аз. - Измий се и си почини. Почисти раните.

- Нямам рани, ти ги излекува. Това е само кръв.

- Из... излекувала съм те? Наистина?

Андрей кимна.

- Е, не е кой знае какво, като имаш предвид, че ти си в корена на всичко! - с тези думи Самуил отново затвърди отношението си към мен.

- Важното е, че се прибрахме живи и излекувани! Няма да се караме сега. - Андрей извади яйца от хладилника и ми каза да ги опържа. На приятеля си остави доматите за салата. - Дерзайте! Умирам от глад!

Така, след този интересен и напрегнат ден, седнахме да вечеряме. Хранехме се мълчаливо, потропваха само вилиците в чиниите. Въпреки това се усещаше известно напрежение във въздуха. Самуил ме поглеждаше с крайчеца на окото си, имах чувството, че всеки миг ще скочи и ще ме удуши. Все още ми бе много ядосан. И тогава чухме вой. Кучешки? Не, не беше кучешки. Не знаех да има вълци в тази гора. И аз бях ходила два пъти сам-сама в шубраците! Събеседниците ми се спогледаха и оставиха вечерята си.

- Какво става? - попитах, макар да бях сигурна, че няма да получа отговор.

- Спокойно, това е само куче - отвърна Андрей, но аз не му повярвах.

- Ако е само куче, защо подскочихте и двамата?

- Знаеш ли какво, за днес ни забърка в доста неприятности. Защо не събереш масата и не се качиш в стаята си? Ние ще се оправим!

Стана ми доста криво от тона на Самуил, пък и Андрей не се намеси в моя защита. Очевидно ставаше нещо навън, вероятно пак заради мен, затова реших да не отговарям на сдухача.

Докато почиствах, Андрей включи прожекторите и излезе на двора. Самуил го последва. Обходиха къщата, поливайки с някаква течност, след това лумна огън, който образуваше кръг около къщата.

Влязоха и заключиха всички врати и прозорци. Самуил се излегна на дивана, като преди това спусна щорите.

- Да отиваме да спим, късно е вече - Андрей ме хвана под ръка и се качихме горе.

- Радвам се, че си добре! - казах аз.

- А аз се радвам, че те намерих навреме в гората.

- Ще ми кажеш ли какво става? Защо е този огън?

- Ще държи вълците далеч.

- Наистина ли има вълци?

Той кимна. Вдигна длан да ме погали, но се разколеба и наместо това отвори вратата на спалнята ми.

- Да си лягаме вече, а? Уморен съм - предложи той.

- Не мисля, че ще мога. Знаеш ли нещо за онзи гроб, в който се спънах?

- Може би...

- Човешки ли е?

- За Бога, Кали, не! На куче е.

- Толкова голямо? - не повярвах.

- Добре де. На вълк. Гробът е на вълк.

- Искаш ли да ми разкажеш повече? - настоях, макар да виждах умората, изписана по лицето му.

- Трябва да си почина, Кали, наистина. Лека нощ! - Андре ми обърна гръб и влезе в стаята си.

- Да, лека... - аз също влязох в своята. Беше светло като ден. За съжаление, тук нямаше плътни щори като в дневната.

Взех си душ и си легнах. Съмнявах се, че ще заспя. Пречеше ми не само светлината от огъня, но и стотиците въпроси, които се въртяха в главата ми. Защо бях толкова ценна за блатник? Толкова ли нямаше друга девойка, която да го заинтересува? И що за нелепица беше това с жертвоприношението ми? И тези вълци... Те пък откъде се взеха и каква е ролята им в тази каша? Пък и Мирослав! Дали имаше общо? Той ли се опита да ни убие на пътя?

Въртях се в леглото може би час. Или два? Нямах точна представа за времето. Часовникът в тази къща беше в дневната. Но там сега спеше Самуил. Нямах желание да го ядосвам пак посред нощ.

Станах. Нещо, не, много неща ме тревожеха и не ми даваха мира. А не можех да си обясня и симпатиите си към Андрей, които все повече растяха. Бях се влюбвала и преди, ала това, което изпитвах сега, не знаех какво е! Да не говорим, че нямах никакъв опит с мъжете. След като бях девствена на тези години, явно, провалях всичко!

Излязох на балкона. Огненият кръг все така си гореше. Отвъд него дочух вълчия вой. Нощта бе ясна, небето покрито с безброй ярки звезди, но не можех да видя източника, който издаваше този зловещ звук. Върнах се обратно в спалнята и заключих. В къщата бе така тихо. Само аз ли не можех да спя?

Не ме свърташе на едно място и почуках на вратата на Андрей. Не получих отговор. Натиснах лекичко дръжката и надникнах вътре. Той лежеше полугол на леглото и похъркваше. Чаршафите се бяха свлекли на пода.

- Андрей? - прошепнах аз. Спеше. Приближих се на пръсти и полегнах на мекия килим до леглото му. Почувствах се по-добре и скоро съм заспала.

Събудих се от тъпа болка в корема и виковете на домакина.

- Какво... Калина? Настъпих те! Защо си на пода?

- Ох, изкара ми въздуха! - изправих се, кашляйки. Имах усещането, че съм спала само десет минути, главата ми тежеше. Само че навън беше светло. Истински светло, не от прожекторите и огъня.

- Извинявай, Кали! Не очаквах...

- Да ме премажеш до леглото си?

В този момент Андрей явно осъзна, че е по долни гащи и бързо се скри в банята, откъдето излезе с халат.

- Там ли си спала? - вече по-спокоен попита той.

- Да. Беше ме страх.

- Защо не ме събуди? Редно е мъжът да спи на пода!

- Опитах, но ти хъркаше. Извинявай! - започнах да се смея, не вярвах, че съм способна на това. Откога не се бях смяла така? И колко хубаво беше... - Наистина опитах.

Андрей също се засмя.

- В моя защита ще кажа, че аз не хъркам! Сторило ти се е!

- Не мисля, знам какво чух! - тогава влезе Самуил, без да почука и развали хубавия момент.

- Андрей... О, извинявам се! Не знаех, че не си сам.

- Няма нищо, какво е станало?

- Трябва да видите нещо навън!

Излязохме. Огънят беше угаснал. На десетина метра от него забелязахме сивокафява купчина, която не можах да оприлича с нищо. Определено не беше пръст или клонки.

Приближихме.

- О, не! - хвана се за главата Андре. - Още един? Но кой го е убил?

Купчината се оказа вълк. Нямаше кръв и рани по него, изглежда е бил удушен.

- Какво означава това? - попитах ги аз. - Един в гората, един в двора?

- Казал си й? - Самуил го погледна с упрек.

- Калина го видя сама, спъна се в него.

- Ти... - сдухача ме посочи с пръст. - Само ти си виновна! Не знам защо изобщо ти помагам!

- Да го скрием, хайде! - Андрей изтича в къщата, за да се облече. Самуил докара една количка и натовариха мъртвото животно в нея. Аз стоях безучастно, взирайки се в една точка. Вече нищо не разбирах. А и не бях сигурна, че искам да разбирам.

Изчаках ги да навлязат в гората и хукнах към къщата. Сложих си набързо новите дрешки, грабнах ключовете от реното на Самуил и напуснах селото. Качих се на магистралата и хванах пътя за София. Нямах шофьорска книжка, но умеех да карам. А и бях твърдо решена да се махна от това побъркано място! Все щях да стигна до столицата. Нямаше да бързам, трябваше да бъда внимателна. Може би ме издирваха полицаи в града, но пък ако ги срещна по път и ме спрат, още по-добре. Щях да ги убедя, че съм била отвлечена, вероятно от убиеца на Марго и съм успяла да избягам. Само дето колата можеше да е на името на Самуил... Е, все ще измисля нещо, ако ме спрат за проверка, само да се махна от тази луда гора!

Разстоянието от Воден дол до София се взимаше за около три часа от опитен, но и разумен шофьор. На мен ми отне много повече. Пристигнах в късния следобед. Имах чувството, че съм отсъствала месеци наред. Всичко ми изглеждаше различно, по-пъстро, свежо... Ами да, нали беше спряло да вали най-сетне, а и не бях на работа. По това време обикновено съм затворена в сладкарницата и нямах възможност да се радвам на деня в цялата му прелест. Сладкарницата на Атанас. Атанас... Този, от когото ме криеха досега.

Потеглих към квартирата си. Трябваше да взема нещата си, малко пари и документите си. Какво щях да правя след това - не бях мислила. Къде щях да отида? Нашите си бяха на село, в София нямах роднини, нито приятели. Единствената ми близка беше Марго. Може би трябваше да посетя гроба й, преди да замина накъдето ще заминавам. Исках да си взема последно сбогом с нея.

Паркирах криво-ляво реното и слязох. Следобедният задух ме блъсна в лицето, не можех да си поема въздух. Хубаво беше на климатик. Във Воден дол жегата се понасяше, заради гората. Да, тайнствената и мрачна гора...

Знаех си! - на входа на блока беше залепена моя снимка с надпис под нея - ИЗДИРВА СЕ. Боже! Колко време всъщност ме нямаше? И кой изобщо знаеше, че ме няма, освен Атанас и хазяинът?

Нямах ключ от квартирата. Беше останал вътре, когато Андрей ме изведе набързо, след като тинята започна да бълва отвсякъде. Налагаше се да позвъня на хазяина. Нямах идея какво обяснение да му дам за отсъствието ми, но трябваше да си вляза в апартамента. За щастие, ми отвори внучката му.

- Здравей, Ангелинче! - усмихнах й се с възможоно най-заразителната си усмивка. Исках резервния ключ!

- Како! - възкликна тя. - Дядо каза, че си изчезнала.

- Не, миличка, не съм. Просто бях на гости.

- Къде? - попита ме с присъщото за шестгодишно дете любопитство.

- При моите мама и татко.

- Дядо каза, че си избягала заради другото момиче.

- Не, Ангелинче! Няма такова нещо - започвах да се изнервям. - Беше ме страх да стоя тук сама след онова, което се случи с Марго. Сега се връщам, но съм си забравила ключа на село. Дядо ти тук ли е?

- Отиде до магазина. За хляб. Каза да не отварям, но аз те познах.

- Точно така, на непознати не се отваря, когато си самичка! Добро дете си ти. Искаш ли да ми помогнеш? Това ще бъде нашата малка тайна? - момичето ми се усмихна съучастнически, докато аз влизах в коридора и взимах ключа от таблото. - Ето така, миличка! Благодаря ти! Скоро ще го върна. Няма да ме издадеш, нали?

Ангелинка кимна и затвори под носа ми. Изтичах нагоре по стълбите, секунда след това хазяинът се прибра. Изчаках няколко минути, притаила дъх, за да разбера дали малката му е казала за мен. Не. Пъхнах ключа в ключалката и го превъртях бавно. Открехнах вратата и се мушнах бързо в апартамента. Огледах го. Нямаше и следа от гадната воня и тинята. Беше съвършено чисто и подредено. Вещите на Марго липсваха, може би близките й си ги бяха прибрали след смъртта й.

Отворих гардероба си и започнах да вадя дрехи. Имах един сак и един куфар. Нямаше как да събера всичко. Но на този етап нямаше нужда да взимам чак всичко. Бельо, малко козметика и няколко парцала, за смяна, ако пак ме изкъпе кален балон. Разполагах и с триста лева, които нямаше да стигнат за дълго, ако се укривах сама. Взех си и мобилния, макар че на кого щях да звъня? Трябваше и да се зареди, но сега нямаше време. Натъпках онова, което прецених, че ще ми е от полза, в сака и куфара и напуснах квартирата. Оставих ключа на прага на хазяина и изтичах към колата. Крадената кола. Колко ли ме проклинаше сега Самуил?

Отворих багажника и сложих куфара. Наведох се за останалия багаж и мярнах познати обувки. Настръхнах.

- Какво правиш тук? И как ме откри толкова бързо? - бях ядосана, смятах, че съм на крачка да се отърва от... от нещото, което ми казваха, че съм.

- Постоянно мрънкаш за дрешки и телефони, а и няма къде другаде да отидеш. Не беше трудно - усмивката на Самуил беше гадна и изпълнена с ненавист, отново ме караше да се чувствам като пълна смотанячка.

- Къде е Андрей? Защо не дойде той?

- Очевидно е, че не се харесваме, но все пак той изпрати мен.

- С какво дойде? - реших да го подразня.

- Явно, не с моята кола...

Изпитвах желание да го ударя и да размажа самодоволната му физиономия. Той взе сака и го сложи до куфара, трясна капака на багажника и ми отвори вратата до шофьорското място.

- Ако не възразяваш, ще карам аз! - пак пусна гадната си усмивчица и седна зад волана. Вътрешно кипях от гняв.

- И къде ще ме водиш този път? В някоя пещера?

- Сарказмът ти е неуместен.

- О, извинявай! Реших, че трябва да знам какви са плановете ти.

- Не се заяждай с мен. Трябваше да си осъзнала сериозността на положението - озъби ми се той. В очите му сякаш танцуваха буреносни облаци. - Андрей се побърка заради теб! Не знам защо просто не остави блатник да си свърши работата...

- Добре, достатъчно! - креснах аз и отворих вратата. Самуил наби спирачки. Слязох и запалих цигара от резервите в квартирата.

- Ти луда ли си? - викна на свой ред той.

- Не знам. Според вас - да! Вие знаете повече за мен, отколкото самата аз.

- Качвай се! - нареди ми със стиснати зъби. Няколко минувача ни изгледаха с любопитство. - Близо до сладкарницата сме! Колко още да ти обяснявам?

- Не ми пука. Тръгвай си. Все ми е едно вече. Дори да умра, никой няма да страда за мен!

- За мое съжаление, има един човек. Обещах му да те върна жива и здрава, така че... - Самуил ми посочи колата. Седнах на мястото си, имах ли друг избор?

- Може ли поне да отида на гроба на Марго?

- Не знаеш къде е погребана.

- Майната ти!

Отново поехме към Воден дол. Но не стигнахме дотам.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2013
Десислава Венева. Тайните на гората (повест). Варна: LiterNet, 2013