ПОТОМЦИТЕ

Десислава Венева

web | Тайните на гората

Невероятно тежкият и гаден работен ден приключи. Слава Богу! Измих последните чаши и почистих бара с дезинфектант. Колежките сервитьорки довършваха отчета и се уговаряха да отидат в някакъв клуб.

- Калина, идваш ли с нас? - милата Жени винаги мислеше за мен, голяма душичка. Но нямаше начин да убия вечерта си в някакъв чалга клуб. Просто не си падах по това.

- Прибирам се, но благодаря за поканата!

- О, стига де! Пак ли ще си лягаш с кокошките?

- Ами... В това скапано време, какво друго остава? Не спря да вали...

Появи се шефът, мина край мен, сякаш на забавен кадър. Усетих как ме изпиваше с поглед. Поздрави ни студено и взе дневния оборот. Жени и другите две момичета, които бяха нови в сладкарницата, си тръгнаха, кикотейки се. Падаха си по шефа. Той обаче си падаше по мен. И това започваше да се превръща в проблем.

- Добре сте поработили днес - заговори ме той.

- Може и така да се каже. Хората се крият от дъжда, беше пълно цял ден. Извинявай! - трябваше да го заобиколя, за да си взема якето от закачалката, но той нарочно не се помръдна.

Естествено, отърках се в него, без да искам. Усетих уханието на парфюма му, беше доста приятен. Както и самият Атанас. Но... ми беше шеф. Работех за него вече година и половина. Въпреки трудните времена винаги плащаше на определената дата и спазваше почивките и отпуските ни. Не исках да рискувам и да загубя работата си.

- Калина? - рече полугласно той.

- Да?

- Би ли дошла?

- Направила ли съм нещо? - вече се бях облякла и приготвях чадъра си. Забавех ли се още малко, щях да изпусна автобуса си.

- Поръчката за безалкохолно. Къде е?

- Където си стои винаги.

- Не я виждам! - повиши леко тон. Ядосан ли ми беше?

- Ето, под чашата ми, както винаги - и тогава ме сграбчи за ръката. Придърпа ме към себе си, дъхът му ме опари.

- Докога ще се правиш, че не забелязваш какво става? Не разбра ли, че съм луд по теб, Кали?

- Не, не... Не мисля, че е редно да се забъркваш със служителите си - каква тъпотия изръсих само! Не можах да измисля друго.

- О, не на мен тези! - наведе се и ме целуна. Устните му бяха меки като кадифе, но долових странен аромат в дъха му.

- Ти луд ли си? - избутах го аз. - Не е редно, работя за теб!

- Калина...

- Тръгвам. Изпускам си автобуса.

- Нека те закарам.

- Как пък не! - излязох в дъжда, без да отворя чадъра си. Оставих студените капки да падат върху мен, трябваше да избистря мислите си. Треперех цялата, дали от студ, или напрежение, а може би и от двете, не знаех.

Поех към спирката. Електронният часовник срещу сладкарницата показваше двайсет и два и петнайсет, което означаваше, че автобусът е заминал без мен. Следващият е чак след половин час.

- Да му се не види! - рекох на себе си и седнах на тясната пейчица. По улиците нямаше почти никакви хора, беше влажно и студено. В началото на юни трябваше да е слънчево и топло, да подсказва за идващото лято, а вече три дни валеше, без да спира. При това вечер захладняваше доста. Щеше ли да има лято изобщо?

Погледнах часовника отново. Невероятно, показваше двайсет и два и осемнайсет! А имах чувството, че е минала цяла вечност.

- Отдавна ли чакаш?

Подскочих на мястото си.

- Извинявай, изплаших ли те? - беше красив, висок, къдрав младеж и мокър до кости. Но не изглеждаше да му е студено.

- Всъщност не, преди малко дойдох.

- Искаш ли? - подаде ми картонена чаша с горещо какао. Сега се стреснах още повече. Той явно забеляза и ми се усмихна. - Ако предпочиташ, вземи моето. Пил съм от него и още съм жив! - седна близо до мен и бутна чашата под носа ми. За тази вечер май ми идваше много.

- Благодаря, но защо...

- Ти наистина ли не ме позна? Малко съм обиден!

- Трябва ли да те познавам? - вгледах се в него.

- Воден дол? - подсказа ми той. - Играехме на кутийка, къпехме се в реката, ядяхме банички с боза...

- Не може да бъде! - колко съм разсеяна! Как можах да не го позная? - Андрей! Това наистина ли си ти?

- Аха! - кимна той и се ухили до уши.

- Какво правиш тук? - за броени секунди настроението ми се върна и дори вече не забелязвах студа.

- Ами, на разходка в големия град!

- Стига бе! Не вярвам да е случайно. Как ме откри? - в този момент забелязах колата на Атанас. Мина покрай нас с пълна газ. Почти бях сигурна, че се ядоса, задето ме вижда с друг.

- Някой познат? - предположи Андрей.

- Шефа ми. Не е в настроение. Та да си дойдем на думата...

- Нали знаеш, с питане до Цариград се стига, та и аз така! - Андрей отново отпи от чашата си и впери любопитен поглед в мен. Очите му сякаш бяха станали още по-черни, отколкото ги помнех.

- Това не отговаря на въпроса ми.

- Добре де, имам работа в София. Пристигнах преди час, но видях друг познат, който ми каза къде работиш.

- А, интересно.

- Реших, че може да ме приютиш за през нощта, няма къде да спя.

- Ама разбира се...

- Не, не, не ме разбирай погрешно! Само за тази нощ, после ще отида на хотел, ако не свърша преди това със задачите си.

Съгласих се, въпреки че все още не ми беше ясно защо точно е тук. Сигурно имаше и други познати в София? Вярно, че бяхме много близки като деца, но не се бяхме виждали от години. Откакто баба и дядо починаха и аз спрях да ходя във Воден дол. Почти бях забравила за селото.

- Добре, но да знаеш, че имам съквартирантка. Е, тя едва ли се е прибрала, но гледай да не я стряскаш, когато си дойде. А, ето го и автобуса!

Половин час по-късно Андрей седеше на дивана в дневната ми и за втори път отказваше да си свали дрехите.

- Прогизнал си! Как е възможно да не ти е студено? - недоумявах аз.

- Добре съм наистина. Ще се съблека, когато си легна. Така става ли?

- Е, аз ще се преоблека, ти се разполагай.

След това му предложих и вечеря, която той пак отказа. Дадох му чисти кърпи, поне да си вземе горещ душ. Извадих бутилка червено вино, която пазех за специални случаи, какъвто този определено не беше, но за моя изненада Андрей одобри идеята.

- Да пием за доброто старо време и приятелите, които не ни забравят! - вдигнах ръка, чашите ни издрънчаха и отпихме от виното. - А сега ми кажи честно - как ме откри? - трябваше да знам. С всяка изминала минута от неочакваната ни среща се убеждавах, че той крие нещо.

- Щастлива ли си?

- Какво? - това беше объркващо. - Защо ми задаваш такъв въпрос?

- Познаваме се, Калина. Не сме си толкова чужди.

- Не сме се виждали от години! Изведнъж се появяваш и питаш дали съм щастлива, без да знаеш нищо за мен и за живота ми! Пропускам ли нещо? - усетих как се изчервих, къде от виното, къде от раздразнение, но и в двата случая приличах на хлапачка.

- Хей, хей, успокой се! Защо си така докачлива? Това съм аз - Андрей, твой приятел!

- Извинявай. Наистина. Просто имах тежък ден в сладкарницата, а нощем не спя добре. Не исках да ти се развикам - надигнах чашата си и отпих голяма глътка. Надявах се, че освен топло, ще ми подейства и поне малко успокояващо. За всичко беше виновен Атанас. Заради него бях в такова ужасно настроение.

- Не, ти извинявай. Исках само да знам дали следваш мечтите си, това е. - Андрей също си пийна, или по-скоро лизна от чашата и най-сетне свали мокрия си шлифер. Странно, но ризата му бе почти суха, а само преди четвърт час се стичаха вадички от него. Можех да се закълна, че е мокър до кости!

- Ами... Както видя вече - работя в сладкарница. Нямам свое списание и никой не работи за мен. Барманка, това съм аз. Скоро ставам на двадесет и една, а още не съм се записала да уча. Скарана съм с нашите, отдавна. Живея на квартира, плащам си сметките редовно и за обучение не остава.

- А момичето, което живее с теб?

- Беше ми колежка в сладкарницата. Но си намери работа като екзотична танцьорка в нощно заведение. Днес би трябвало да е в почивка, тъй че ще се прибере чак утре преди работа. Купонджийка е, води активен социален живот. Но пък дава парите за наема навреме и нямаме конфликти в това отношение. Всъщност сме си доста близки. Обичам да си говоря с нея, винаги ме развеселява! Ами ти? С какво се занимаваш?

Гостът ми остави чашата си на малката масичка, бях сигурна, че ако се протегна и докосна ръкава му, той ще е абсолютно сух.

- Аз не съм скаран с нашите. Те... починаха.

- Съжалявам, Андро! - наистина ли го нарекох така?

- Благодаря! Затова дойдох в София, трябва да оправя документите и да прехвърля бизнеса на татко на село.

- Ще се връщаш във Воден дол? - изглежда го смутих с този мой въпрос. Андрей се размърда на мястото си и се почеса по главата.

- Да, защо?

- Странно е. Всички бягат в големите градове, а ти се връщаш...

- Е, да, обаче неговите работи вървят и няма значение откъде ще се ръководят нещата.

- Чух, че си завършил българска филология?

- Мда. Но вече съм решил да отворя цеха на село. Там съм прекарал най-хубавите си години, харесва ми. Искам да направя нещо за хората. Мястото е прекрасно, знаеш...

- Нашата къща сигурно е паднала вече?

- Почти.

Колко тъжно. Обичах да ходя при баба и дядо.

- Можеш да се върнеш. Ела с мен!

- Ти си луд! - едва не подскочих при тези думи. За пореден път се убедих, че у него има нещо странно, нещо променено.

- Защо? Предлагам ти малка ваканция. Вземи си няколко дни и ще се разходим до селото.

- Виж, става късно. Утре почивам, но съм уморена и искам да се наспя. Ще си взема душ и си лягам. Диванът се разтяга, чаршафите са там - посочих скрина до вратата на стаята ми. - Голямо момче си, ще се справиш - пожелах му лека нощ и се мушнах под горещата струя. По-късно разбрах, че през това време съм имала неканен гост.

Андрей отворил входната врата още преди да се позвъни. Късният посетител бил Атанас и не е искал да ме тревожи. Казал му:

- Не си добре дошъл тук!

- Ти също! - отвърнал шефа ми. - Но както виждам, даже си се настанил в дома й.

- Няма да ти позволя да я завлечеш на дъното, чуваш ли?! Никога!

- Не ме е страх от теб, хлапе! По-силен съм и ти го знаеш.

- А ти знаеш, че тя трябва да тръгне по собствена воля с теб. Нещо, което няма да допусна!

- Ще постигна целта си и няма да ме спреш! Както и баща ти не успя - при тези думи Андрей не издържал и го фраснал по лицето. Атанас се строполил с разкървавен нос, но не спрял да го дразни. - Не успя да ги опазиш живи...

- Разкарай се! Калина е под моя защита!

- Защита? Ха, че ти и себе си не можеш да опазиш.

Андрей го ударил пак, но Атанас се изтърколил до съседния апартамент и взел да вдига шум. Последното, от което имало нужда, било съседите да разберат какво става, затова Андро се отказал от боя.

- Разкарай си мокрия задник оттук! - казал му той.

- Това ще го запомня, малкия. Бъди сигурен!

- Върви на майната си! - тряснал вратата и заключил. И тогава аз излязох от банята. Видях зачервеното му лице, освен това дишаше тежко и на пресекулки.

- Добре ли си? - попитах.

- Сега ти ме стресна!

- Чух шум, има ли нещо?

- Не, малко ми призля и отворих прозореца. Има някакви пияни в коридора, те викат.

- Все пак нека ти сложа нещо да хапнеш, не ми изглеждаш добре.

- Няма нужда, Кали, наистина. Но ти благодаря! Да спим вече, а?

Кимнах и още веднъж му пожелах лека нощ. Определено се случваше нещо странно. Запитах се дали трябва да се страхувам от приятеля си от детство и дали не бях допуснала фатална грешка, като го поканих да пренощува у дома?

Оставих го в хола и си легнах, като преди това заключих стаята си. За по-сигурно. Ако опиташе да ме нападне, щях да имам известно време, докато разбие вратата. Боже, каква параноичка съм!

Легнах си. Навън дъждът продължаваше да се излива. Не чувах никакви пиянски гласове. Погледнах будилника - минаваше полунощ. Чух как Андрей разпъва диванчето в другата стая и така съм заспала.

На следващия ден се събудих късно. В устата си имах ужасен вкус, макар да бях пила само няколко глътки от виното. Все едно, че водорасли задръстваха гърлото ми, а някоя риба беше умряла под езика ми.

Облякох се и се запътих към банята.

- Добро утро! - поздрави ме Андрей. Изглеждаше свеж и отпочинал.

- Само аз ли се чувствам смазана?

- Може би си настинала? Приготвил съм ти закуска.

- Да, ухае добре. Само да се измия.

След десетина минути пиех горещо кафе и хапвах палачинки с течен шоколад. Марго все още не се беше прибрала, щеше да изпусне купона. Нито аз, нито тя готвехме добре и това си беше истински празник за стомаха ми.

- Кога си тръгваш? - попитах госта си.

- Ако кажеш - веднага!

- Не исках да прозвучи така, извинявай! Всъщност е хубаво да си бъбря с някого и да хапвам топла закуска.

- Надявам се да ти е приятно. Но наистина ще тръгвам. Говорих с адвоката, трябва да занеса едни документи. Ако успея да свърша всичко днес, довечера ще се прибирам.

- Не ми каза как са починали вашите.

Усмивката му се стопи на секундата. Как можах да го кажа?

- Извинявам се, голяма глупачка съм! - оставих палачинките, вече не бях гладна.

- Няма нищо.

- Искаш ли да поговорим?

- Не, добре съм. - Андрей взе шлифера си, целуна ме по бузата и ми благодари за нощувката.

- Аз ти благодаря за закуската! - опитах да замажа положението, но се бях издънила вече. Вътрешно се проклинах за глупостта си, колко ли го бях наранила? Ако искаше, щеше да ми разкаже сам още снощи.

- Помисли ли за предложението ми? - беше на външната врата, готов да тръгва.

- Какво предложение?

- За Воден дол!

Едва не се задавих с кафето.

- Ама ти сериозно ли?

- Защо не? Само няколко дни.

- Не вярвам да стане. Оправи ли се времето, масите ни отвън ще се напълнят и ще имаме работа. Пък и лятото удължават работното време. Атанас няма да е доволен.

При произнасянето на името на шефа ми, Андрей потръпна. Вече бях на сто процента сигурна, че крие нещо важно от мен.

- Имаш време да решиш. Добре дошла си у дома, сега тръгвам - и хлопна вратата след себе си.

Не исках да го правя, но извадих една цигара и я запалих. Позволявах си го само в случаите, когато бях ядосана. Сега не бях ядосана. Но бях озадачена.

Огледах апартамента - гостът ми беше подредил и измил чашите от снощи. Как само беше оправил диванчето... И чаршафите сгънал. Голям домакин. Оставаше да хвърля боклука, да пусна една-две перални и всичко щеше да е наред. Освен може би стаята на Марго. Влезеше ли там, щеше да го заболи сърцето.

Излязох на балкона, за да допуша цигарата си. Продължаваше да вали. Небето беше сиво, облаците така ниско, сякаш всеки миг ще те захлупят и задушат. Докога този проклет дъжд? И защо беше толкова студено? Типично есенна картина, а погледнато от петия етаж, изглеждаше още по-зле. Чадъри, дебело облечени хора и локви, локви... Всеки бързаше да се скрие на топло и сухо.

- Що за шантаво време! - рекох на себе си. И тогава видях колата на Атанас да спира пред блока ми. Изтичах да взема мобилния, очаквах първо да звънне, за да провери дали съм у дома. Само че той позвъни направо на вратата.

- Здравей, Калина! - усмихна ми се той. Както винаги, изглеждаше безупречно. Добре облечен, вчесан, лъснати обувки. Чак ми стана неудобно, че му отварям по развлечена тениска, с която спя.

- Може ли да знам защо си тук в почивния ми ден? - честно казано, подразних се от присъствието му. Виждах го шест дни в седмицата, днес можеше и да пропусна.

- Искам да говоря с теб.

- Не можа ли да се обадиш? Или да почакаш до утре? Имам планове за деня.

- Нима? Гостът ти още ли не си е отишъл?

- Какво? Следиш ли ме?

- Не, разбира се. Просто ви видях снощи на спирката. Няма ли да ме поканиш?

Неволно направих гримаса, но го оставих да влезе. А и трябваше да угася цигарата, която пареше вече между пръстите ми.

- Добре, казвай каквото имаш да казваш. Скоро ще си дойде Марго и ще иска да поспи преди работа.

- Защо я търпиш? - Атанас се самообслужи с чаша кафе и седна срещу мен.

- Приятелка ми е. И си плаща наема. Не мога да си позволя да живея сама. Пък и начина й на живот... си е нейна работа. Не ми пречи.

- Искам да ти предложа нещо.

- Какво, увеличение на заплатата? Пак няма да е достатъчно.

- По-добро.

- Цялата съм в слух!

- Искам... Искам да напуснеш.

- Уволняваш ли ме? - направо бях сащисана.

- Не.

- Тогава?

- Стани ми годеница! - каза го, сякаш искаше още кафе.

- Какви ги дрънкаш? Да не си пиян?

- Съвсем не. Ти каза, че не можеш да си с мен, защото съм ти шеф. Напусни и ми стани годеница. Обещавам, че ако не се получи, ще те възстановя на работа. Или ще те препоръчам на друго място.

- Това е... Това е абсурдно! Има толкова много момичета, готови да тръгнат с теб... Защо избра мен?

- Защото те обичам, Кали! И ти го знаеш много добре. Искам теб, не друга.

- Не, не... Сигурно сънувам!

- Исках да ти кажа още снощи. Но твоят приятел не ме пусна да вляза.

- Значи, това съм чула... - отметнах кичур коса от лицето си, огледах се за ластик да се вържа, но по-скоро ми идваше да се оскубя. - Виж, не знам какво става и не искам да знам. Просто си тръгни. Веднага!

- Кали...

- Не желая да слушам повече! Върви да изтрезняваш, наспи се и забрави, че си идвал тук да ми дрънкаш разни глупости!

- Глупости?! Така ли го наричаш?

- Моля те, Атанасе!

- Обещай да помислиш.

- Дума да не става. Нямам романтични чувства към теб. Ако искаш да ме уволниш - направи го!

- Какви други възможности имаш тук? Не влезе в университет, парите не ти стигат. А аз мога да ти дам всичко!

- Е, извинявай, че ти го казвам, но едва ли точно ти си моята възможност! - вкусът на умряла риба се върна в устата ми.

- Правиш голяма грешка. Имаш време до утре.

- Върви си! Абсурдно е, Атанасе. Няма защо да чакаш до утре. Все едно този разговор не се е състоял! - посочих му вратата и когато той излезе, я тряснах с все сила и заключих.

После избухнах в истеричен плач. Какво беше всичко това? Само за няколко часа нещата излязоха извън контрол. Срещнах приятел от детските си години, който преспа на дивана ми и ми приготви закуска. Междувременно скри от мен, че Атанас е идвал и снощи и са се спречкали. И като капак - безумното предложение, идващо от човека, за когото работя. Да, исках да се случи нещо интересно в живота ми, но това! Това беше гадно! Как щях да изкарам утрешния ден на работа? А и всеки следващ?

Реших да се облека и въпреки лошото време, да се разходя. И без това вече нямах желание за друго. Марго я нямаше още, не ми се оставаше тук сама.

Когато понечих да прекрача прага, забелязах кални стъпки от изтривалката до асансьора. Вярно, че валеше, но одеве не ги бях видяла. Пък и следите бяха оставени на излизане, не на влизане? Взех парцала с дръжката и ги почистих. След това заключих и излязох под дъжда. Странна работа! Но няма да мисля и за това сега.

Тръгнах без посока, просто така. Апартаментът ми беше в Слатина, а изведнъж се оказах пред зала Фестивална. После пред Народната библиотека. Ползвах градски транспорт на няколко пъти, но слизах на случайни спирки, без цел. Не знам защо слязох точно там, на библиотеката. Сякаш някой ми каза да го направя.

Седнах на една мокра пейка и се загледах нанякъде. Нямам идея колко време съм стояла така, но позвъняването на телефона ме изкара от унеса ми. Беше непознат номер.

- Ало? - глухо рекох аз. Предположих, че е грешка.

- Калина Николова? - чу се от другата страна.

- Да, на телефона! - явно не е грешка, щом знаят името ми. Това не вещаеше нищо добро.

- Познавате ли Маргарита Илиева?

Изтръпнах!

- Да, тя ми е приятелка. И съквартирантка. Станало ли е нещо?

- Вашият номер е посочен за спешни случаи...

- Какво става? Тя добре ли е? - почти изкрещях в ухото на непознатия, който ми звънеше.

- Ще изпратя полицай у вас...

- Полицай? - прекъснах го отново.

- Да, за да ви придружи до моргата.

- Моргата ли? - подскочих като ужилена. Това не можеше да бъде вярно.

- Разбрахте ли ме, госпожице? Ще...

- О, Марго! Марго... Не може да се случва това! - вече не го слушах. Изтървах телефона в калта и се строполих на колене, обляна в сълзи. Защо Марго? Защо точно тя? Обожаваше живота. Не бе наранила никого. - Защо Марго? - изкрещях с дрезгав от плача глас.

- Кали? - повика ме някой. Всъщност гласът ми беше познат. - Какво ти е, Кали? Боли ли те нещо? - Андрей - добрият стар приятел. Нямах идея как ме е открил, но се появяваше точно навреме. Не бих могла да се справя сама.

- Марго... - едва продумах аз.

- Съквартирантката ти? Какво за нея?

- Моргата. Ще изпратят полицай... И казаха в моргата... Не в болницата, а в моргата! Андро, можеш ли да повярваш?

- Хей, хей, успокой се! Тук съм, ела! - Андрей ми помогна да се изправя и взе телефона ми от калта. Изтръска го и го прибра в джоба си. - Ще се погрижа за теб, Кали. Няма да те оставя.

- Радвам се, че не си заминал... Мъртва е, нали?

- Съжалявам!

- Полицай... Ще пратят някого у нас да ме придружи до... моргата!

- Ще дойда с теб, спокойно.

При други обстоятелства сигурно щях да забележа, че Андрей пак говори странно, но сега бях твърде разстроена и не обърнах достатъчно внимание на думите му. А когато ме прегърна, усетих парещата кожа под ризата му, която дори не беше мокра. Въпреки шлифера, трябваше да е поне леко влажна, валеше силно. Как го правеше?

Взехме такси. Пред блока вече чакаше един униформен. Кимна ни за поздрав, после и тримата се качихме горе.

- Първо... да си махна дрехите. Мокри са. След това ще ни кажете какво се е случило - оттеглих се в стаята си, а Андрей, като добър домакин, предложи чай на полицая.

Свалих блузата си, бавно, като на сън. Сякаш стоях отстрани и се гледах какво правя. Дори бикините ми бяха подгизнали. Извадих други дрехи и започнах да се обличам, все така бавно. Опитвах да асимилирам случващото се. Но не можех. Не разбирах. Не исках да разбирам! Не исках... Марго да е мъртва!

- Калина? Готова ли си? - Андрей почука на вратата, без да влиза. Подканяше ме да побързам.

- Идвам! - отвърнах, зареждайки чантата си с носни кърпички.

- Нямат координати на близките й. Полицаят казва, че трябва ти да я разпознаеш, защото е посочила теб за връзка при спешни случаи.

- Да. Добре. Готова съм - отворих вратата. Наистина се радвах, че няма да съм сама в това. - Да тръгваме.

Качихме се в патрулката, която ни откара в Пирогов. Започна да ми прилошава, а още не бяхме влезли. Поех дълбоко дъх и издишах. Страхувах се да не повърна.

Униформеният ни поведе по някакви безлюдни коридори. Беше толкова зловещо. Цялото ми същество се сви от ужас. Какво ми предстоеше да видя?

Тогава една врата, която иначе се сливаше с белите стени, се отвори. Озовахме се пред нещо като маса, но не ми приличаше на маса за аутопсии. Миришеше гадно - на разни препарати и... смърт. От едната страна на подобието на маса за мъртви, стоеше доктор, а зад него двама цивилни. Вероятно следователи.

- Ще можете ли да го направите, госпожице? - попита ме един от тях.

Кимнах и докторът отметна белия чаршаф. Под него лежеше крехкото тяло на приятелката ми.

- Господи! - едва не припаднах при тази ужасяваща гледка. Лицето й бе подуто, а около устните й имаше пяна, но определено беше Марго. Моята Марго... Вместо сега да се приготвя за работа, тя лежеше на това ужасно място, очакваща аутопсията си. Не е честно!

- Тя ли е? Това ли е Маргарита Николова? - попита ме отново цивилният.

- Да. Тя е - и изтичах в коридора, където се строполих върху мозаечния под. Не исках да плача пред непознати, ала сълзите сякаш заизвираха от очите ми. И онази противна воня на умряла риба и водорасли не ме напускаше. Дали идваше от трупа на Марго? Или вече си въобразявах?

Андрей коленичи до мен. За пореден път благодарих мислено на Господ, че не си беше заминал.

- Съжалявам, Кали! - рече той.

- Казаха ли ти как е умряла?

- Вероятно се е удавила, но ще се потвърди след аутопсията.

- Удавила? Че къде ще се удави? Тя не ходеше по басейни, беше й противно заради многото хора във водата.

- Намерили са я на езерото в Дружба. Но засега никой не знае какво е правила там и с кого е била.

- Как е възможно? Защо точно нея? Беше... толкова слънчева! Умеше да живее, приспособяваше се така бързо...

- Аз мисля, че знам.

- Какво? Знаеш нещо за смъртта й?

- Предполагам. Да се махаме оттук, трябва да ти кажа някои неща. Важни неща!

- О, сигурна съм в това! Очаквам го още от онази вечер на спирката! - знаех си, че срещата ни не е била случайна. - Само че не съм сигурна дали мога чуя още нещо днес! Просто... ще полудея!

Униформеният ни върна обратно у дома. Открих в един тефтер номера на Мирослав - братът на Маргарита, и му го дадох. Не исках аз да съобщавам лошата новина, въпреки че и тя не беше особено близка със семейството си. А и не знаех нищо за родителите й. Беше ми казала, че е от Добрич, но бях сигурна, че ме лъже. Най-малкото - липсваше й специфичният акцент. Но коя бях аз, че да й се бъркам? Щом не искаше да казва, значи имаше причина.

Когато полицаят си тръгна, Андрей отиде в кухнята и ми приготви успокоителен чай. Само дето нямаше нужда, защото аз взех бутилката вино от снощи и седнах разплакана на дивана.

- Е, ако така ще се почувстваш по-добре... - седна до мен и взе виното, за да налее в чаши. Сетне ми подаде едната.

- Знаеш ли, мисля, че искам да ме прегърнеш! - изплаках аз и се хвърлих в обятията му. Той ме притисна до себе си и отново усетих парещата му кожа, а шлиферът си беше мокър. Никога ли не му става студено? - Свали го! - рекох през сълзи.

- Кое?

- Шлифера. Мокър е!

- Добре. Свалям го - подчини се той.

- Неприятно ми е да го докосвам така. Какво е това? - от джоба му се изтърколиха два големи въглена. Андрей скочи от дивана и бързо ги върна обратно на място. - Носиш въглени в джобовете си? - погледнах го въпросително.

- Всъщност да. Винаги ги нося, когато не съм у дома.

Не бях съвсем сигурна, че искам да продължа да разпитвам, но любопитството ми надделя.

- Защо?

- Така трябва, когато отивам някъде.

- Нещо не ми е много ясно. Заради тях ли си така топъл, или пък винаги ти е студено?

- Не - засмя се той. - Май дойде време да ти разкажа.

- Вчерашната среща не беше случайна. Така ли е?

Андрей кимна.

- Колкото и да не ми се иска, ще трябва да чуя и това днес!

- Първо ми кажи дали Атанас е идвал тази сутрин?

- Какво общо има той?

- Много, повярвай!

Въздъхнах и отпих от виното си, което ми беше сипал в чаша. Не му допадаше, че пия от шишето като някаква алкохоличка.

- Дойде, след като ти си тръгна. Направи ми едно безумно предложение и аз го изгоних. Това е.

- А предложението?

- Какво за него?

- Трябва да знам какво ти е предложил.

- Не ми се говори, тъпо е.

- Само че ще ми кажеш - настоя Андрей.

- Поиска да напусна работа и да се сгодя за него. Виждаш ли? Казах ти, че е тъпо. Бил влюбен в мен и разни такива ми ги наговори.

- А ти?

- Не вярвам, разбира се! Да не мислиш, че съм приела?

- Не. Но влюбена ли си в него?

- Какво става, по дяволите? - поклатих глава отрицателно и надигнах чашата, докато не я пресуших. Бях прогонила образа на мъртвата си приятелка и това ме караше да се чувствам малко по-добре отпреди половин час. Само че разговорът ми с Андрей започваше да ме дразни. И онзи отвратителен вкус на риба и водорасли... на нещо гниещо... не преставаше да ме преследва. - Признавам, че е красив и снощи едва не го целунах. Винаги изглежда перфектно, но чак да съм влюбена? Не мисля. Работя за него повече от година, щях да разбера, ако е така.

- Хубаво, това исках да знам.

- Е, задоволих любопитството ти. Сега аз те слушам. Защо си тук и какви са тези въглени?

Андрей се настани отново до мен, като преди това грижливо остави шлифера на закачалката. Взе дланите ми в своите и заговори тихо и нежно, сякаш ми четеше приказка за лека нощ.

- Искаш да знаеш защо съм толкова горещ? Добре. Аз съм потомък на змей. Мама почива в мир, но баща ми не прие духовната си смърт и се върна при мен като домовик - домашен дух. Въглените, които нося, са от домашното огнище. Така винаги ме закриля, помага ми да бъда добре приет навсякъде и носи покой и в чуждите къщи. Но винаги трябва да му се готви и да не остава без храна. Иначе ще загубя благоволението му и няма да е така добър дух. Много държи на домашния ред и спокойствие.

Слушах го внимателно, ала мислено се обзалагах, че е избягал от психиатрията и аз съм била най-близкото му скривалище. Това момче определено не беше наред с главата и трябваше да намеря начин да се отърва от него много внимателно, но бързо.

- Ела да видиш, щом не вярваш! - явно предполагаше какво си мисля. Поведе ме към стаята на Маргарита. Едва не припаднах, когато надникнах вътре. За пръв път виждах стаята в такъв безупречен вид. Всяка една вещ си беше на мястото, леглото оправено, а по секцията нямаше и прашинка.

- Майко мила! - възкликнах изумена.

- Не съм го направил аз! Тук съм, за да те пазя от Атанас!

- Да ме пазиш? Той чудовище ли е, или какво? - започнах да изпадам в истерия. Всичко това не можеше да се случва! Нямаше начин да е реално. Но Андрей продължи с безумния си разказ.

- Не точно чудовище. Потомък е на Блатник - блатно същество, което обича парите и дори убива за тях. Опита да заграби богатството на нашите, но аз застанах на пътя му! По-ниско стои от Водник, който е господар на водите. Само че се бори и срещу него.

- К... какво? - вече не вярвах на ушите си.

- Преди да посегне на родителите ми, е убил свой събрат и си е присвоил парите и имотите му. Наказанието е смърт. Но Блатник може да откупи живота си, ако намери потомка на Самодива и я накара да се влюби в него. Сега разбираш ли защо се случва всичко това?

- Какво говориш, Андрей?! Не, не... Тези неща ги има само в книгите. Ти ли си наистина? Да не са те заменили с някой друг? Чуваш ли се какви ги дрънкаш?

- Атанас е убил Марго, за да те принуди да станеш негова годеница! Знае, че след смъртта й ще си уязвима и изплашена и ако не се бях появил, сама щеше да отидеш при него! Настоявам да дойдеш с мен във Воден дол. Там имам приятели, мога да те защитя. В града е трудно, а войната помежду ни започна.

- Да разбирам ли, че аз съм въпросната самодива, или каквото същество му трябва? Подиграваш ли се?

Върнах се в хола и продължих да наливам вино в гърлото си. Този път направо от шишето. На следващия ден щяха да идват от полицията, но не ми пукаше дали ще се напия и ще съм махмурлия на сутринта. Исках да легна и повече да не отворя очи.

- Калина! - последва ме той. - Знам колко налудничаво ти звучи, но трябва да ми повярваш. Той ще направи всичко възможно, за да се спаси от смърт. Амбициите му са много големи. Вярва, че някой ден ще заеме мястото на Водник.

- Престани, моля те!

- Не разбираш ли колко е опасен? Отчаян е. Минала е цяла година, а ти не си отвърнала на чувствата му. След шест месеца Водник ще му потърси сметка. Позволи ми да те защитя!

Изтичах в тоалетната и повърнах. Най-накрая го направих. Откакто научих за смъртта на Марго, ми се повдигаше. В моргата едва се удържах, обаче след невероятния разказ на приятеля ми от детство... Нямаше начин да пропусна. Искам някой да ме събуди!

Пуснах водата. Чу се странно клокочене, тръбите за студената вода започнаха да вибрират. Понечих да си измия лицето, завъртях кранчетата на чешмата и изведнъж... Вместо вода, потече тиня. Рибешкият вкус в устата напомни за себе си и пак ми се повдигна. Обаче нямаше как да повърна - от тоалетната също започна да извира тиня. Стече се бавно по чинията и запъпли към мен. Изпищях и излязох. В кухнята положението беше същото. От мивката бълбукаше миризлива кал, а пералнята беше пълна догоре. Миризмата беше отвратителна. Видях Андрей да взима шлифера си, после ме сграбчи с една ръка през кръста и само за миг се озовахме навън под неспирния дъжд. Можех ли да му вярвам вече? Трудно би могъл да направи такъв номер. Толкова заблудена и сляпа ли съм била през цялото време? Година и половина работя в сладкарницата му и да не заподозра нищо? Мислех, че флиртува с всички!

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2013
Десислава Венева. Тайните на гората (повест). Варна: LiterNet, 2013