ПЕЩЕРАТА

Десислава Венева

web | Тайните на гората

Отворих очи. Намирах се на странно място. Беше влажно и хладно. Над главата ми висяха скални висулки, като ги гледах, имах чувството, че всеки миг ще се забият в мен.

Размърдах се, ръцете ми бяха вързани, но краката не. Станах от студения камък. Някой, предполагам Наталия, ми бе облякла бяла риза, подобна на онази, с която играх хоро пред хижата. Само че тази бе от по-фина материя и по краищата си имаше шевици. Високо над кръста ми бе превързан сложно изплетен колан от върбови клонки, а на главата си имах було. Е, по всичко личеше, че новата ми позната ме е подготвила за кървавия си ритуал, а Самуил и Елена очевидно не се бяха справили с нея. Какво ли им се беше случило?

- Виждам, че вече си станала? - чух глас зад гърба си. Беше Атанас. Обърнах се рязко и вратът ми изпука.

- Ау! - извиках от болка. Онази ненормалница ме беше подредила добре. Сигурно имах и синини по лицето.

- Действа малко грубичко, но тя успя там, където аз се провалих. Много скоро всичко това ще свърши и повече никой няма да те наранява - говореше, сякаш не е станало нищо. Та те ме пребиха и отвлякоха! А кой знае какво е станало с приятелите ми? Дали са невредими?

- Искам да отида до тоалетната - тъпо. Но трябваше да опитам нещо.

- В пещера сме, няма къде. В другата зала Наталия подготвя Андрей...

- Какво? - стомахът ми се сви при споменаване на името му. Поне разбрах, че е жив. - Пещера или не, аз трябва да пишкам! - запазих самообладание, не трябваше да показвам страха си. - Изведи ме навън!

- Няма да се хвана, оставаш тук - той се приближи и взе да оправя булото на главата ми. После ме погали с опакото на ръката си по бузата. Отдръпнах се, заболя ме. - Изляла е целия си гняв върху теб, зачервено е. Но аз обещавам да се погрижа!

- И как по-точно? Като ме убиеш?

- Признавам, това беше първоначалният план. Но се появи Наталия и стигнахме дотук! Оказа се, че има начин да останеш жива, а аз пак да получа това, което искам. Както и тя, разбира се. Не е ли чудесно?

- О, да, много благородно от ваша страна да ме оставите жива.

- Не бъди груба, Кали! Може и да размисля...

- Дреме ми! - креснах му аз и го избутах с рамо. Опитваше да ме прегърне, аз го настъпих, след това го изритах в слабините и побягнах... право към Наталия. Явно, малката зала, в която ме бяха оставили, е вътрешната част от пещерата. Единственият изход водеше в по-голямата, където се подготвяше олтарът на Мора и Чернобог. Андрей също бе оставен да лежи на каменния под с вързани ръце.

- Андре! - повиках го аз и се втурнах към него. Наталия ме дръпна грубо за булото и понечи да ме удари, но в последния момент се разколеба.

- Не я докосвай! - изръмжа зад нас Атанас.

- Нали чу? - повдигнах вежди аз. Ето какво я беше спряло. Действаха заедно, но май не споделяха топли чувства.

- Тогава я дръж на място! - озъби се тя. - Още не съм готова. А и Змейчо не е на себе си.

- Казах ти да не го инжектираш!

- Млъквай, блатно човече! Знам си работата.

Докато спореха, аз приближих Андрей. Лицето му бе в синини, устните подути, а по брадичката му имаше засъхнала кръв.

- Андрей? - повиках го тихо. Той отвори с мъка едното си око. Наистина беше упоен. - Какво са ти сторили? Боли ли те много?

- Кали... - с мъка рече той. - Май успяха да ни сгащят най-накрая... - опитът му за шега само предизвика кашлица у него.

- Не мисля! Ще се справим. Аз и ти, както само ние си знаем! - изгарях от желание да го прегърна, но и моите ръце бяха вързани.

- Махни я оттук! - изкряска Наталия.

Атанас ме издърпа и ме отведе отново в малката зала.

- Нареви се, защото не остана време! - ухили ми се злобно той.

- Студено ми е! - креснах аз в отговор. - Искам да отида до тоалетна!

- Иди там! - посочи ми един ъгъл и ме отвърза. - Няма да гледам, обещавам.

- Нещастник! - заплюх го в лицето и седнах на един камък. От студа започваше да ми трепери цялото тяло и наистина не знаех колко още ще издържа. Мехурът ми бе пълен, а ситуацията не помагаше.

Скоро се затресох цялата от студ. Бях боса и пръстите на краката ми посиняха. Не можех да търпя повече. Свалих булото и го увих около стъпалата си, но то бе твърде тънко, за да ме стопли.

- Искам навън! - изграчих аз. Тишина. Знаех, че са в другата зала и ме чуват. - Искам навън! - повторих по-силно. Наталия застана на изхода със скръстени на гърдите си ръце. Беше облякла нова рокля, а ръцете й до китките бяха изцапани с черното вещество, наподобяващо сажди.

- Ще спреш ли да хленчиш? - изсъска ми тя.

- Трябва да пишкам сега!

- Атанас нали ти каза...

- Искам навън!

Тя махна с ръка и изчезна. След малко се появи Атанас и ме изведе. Посочи ми един храсталак до пещерата и ми обърна гръб.

Свърших си работата, но не бързах да ставам, огледах местността. Свечеряваше се. Дъждът бе спрял и последните слънчеви лъчи огряваха входа на пещерата. Нямах идея къде сме. Обаче бях сигурна, че това не е гората край Воден дол. Там нямаше пещери.

- Готова ли си вече? Скрие ли се слънцето, започваме!

Изправих се с неохота, но празният мехур ми донесе малко облекчение. Хвърлих последен поглед на околността, преди да се скрием на студеното място. Нямаше и помен от моите сестри, ведата или Самуил.

Голямата зала беше готова. Наталия ни очакваше с нож в ръка. Предположих, че с него ще ни прободе, за да слее кръвта ни с Андрей. Олтарът, който така старателно подреждаше толкова време, бе отрупан с животински черепи, кости и свещи.

- Защо точно на това място? - реших да отложа момента на приношението, колкото се може повече.

Тогава се появи един вълк. Просто съюзник, или готов да отнася нечия душа? Не вярвах да ни оставят живи, а дори и да го направеха, не исках да ставам невеста на блатник! Нито пък да оставя Андрей в лапите на бившата му откачена!

- Мястото е свещено за нас! - отговори ми Наталия и посочи големия камък до Андрей. - Лягай там! А ти я вържи за него, кръвта трябва да се смеси, докато излиза от вените им.

- И кое е свещено за вас? Та вие сте убийци!

- Лягай! - заповяда ми Атанас. - Тук са погребвали преди столетия такива като нас. Няма по-добър портал към Долната земя!

Значи, земя на злите мъртви! Ако тази пещера наистина е свята за тях, Самуил би трябвало да знае за нея.

Атанас стегна здраво китката ми за тази на Андрей. Изохках и го погледнах, вече не беше така блед и отпуснат. Каквото и да му бяха дали, за да го упоят, действието му отшумяваше.

- Добре ли си? - прошепнах аз.

- Млъквай! - озъби ми се Наталия, приближавайки с ножа към мен. В другата си ръка носеше някакъв странен бокал, изрисуван с черепи. В следващия миг ме прободе и от свивката ми бликна кръв.

- Кучка! - не се сдържах аз. Сигурна съм, че чувството, което се надигаше у мен, бе чиста проба омраза към тази жена. Не помня да съм го изпитвала някога през живота си към друг човек.

След това поряза и Андрей и остави завързаните ни длани да висят надолу към бокала, който събираше капка след капка.

Наталия започна да изрича някакви неразбираеми за мен слова и свали колана от талията ми. Сгъна го внимателно, взе и воала от разчорлената ми коса и ги подаде на Атанас.

- Твоя е! - каза му с леден глас тя.

- Най-сетне! - ухили се доволно блатник.

- Какви са тия глупости? - креснах аз, трепереща от гняв и яд, че не мога да спра тази лудост. - Не съм ничия! - опитах да се изправя и кръвта потече до бокала. Наталия ме бутна грубо обратно върху студения камък и заби нокти в ръката ми.

- Мръднеш ли още веднъж, ще източа кръвта ти посмъртно! Бокалът трябва да се напълни.

Разплаках се. Чувствах се така безпомощна, все трябваше да има нещо, което бих могла да направя. И тогава забелязах стъкленицата с въглените, които Андрей носеше винаги със себе си и заради които Наталия го е хванала онази нощ, когато се върна в къщата за тях.

Стъкленицата бе оставена до зловещия олтар на Чернобог и Мора. Нямам идея какво възнамеряваше да прави Наталия с въглените, но ако Андрей успееше да ги възпламени, щеше да настъпи суматоха и плановете им да се осуетят.

- Андрей... - прошепнах отново, като се надявах да не ме чуят похитителите ни. Те и бездруго бяха заети да шептят сатанинските си речи, пък и Атанас не откъсваше очи от даровете, които му даде Наталия - препаската ми и булото. - Виж! - посочих му с очи стъкленицата. - Мислиш ли?

Той погледна към бокала. Беше почти пълен с нашата кръв. Нямахме време. Никакво време!

- Погледни ме! - настоях аз. - Можеш! Трябва да го направиш!

- Не знам... - отвърна уморено той. Колко ли изтормозен беше, за да изгуби желанието си за борба? И всичко по вина на тази Наталия!

- Опитай! Бокалът е пълен вече!

Андрей притвори подпухналите си клепачи. Помислих, че отново се унася и надеждата за спасение угасна.

Наталия се обърна към нас, на лицето й бе застинала победоносна усмивка.

- Мисля, че сме готови да започваме! - наведе се и взе бокала. После го надигна и отпи глътка, но веднага след това я изплю върху мен. - Какво е това, по дяволите? - беше доста разочарована.

- Няма значение и без това няма да ти свърши работа! - креснах доволно в лицето й.

Очевидно Наталия току-що бе разбрала, че аз не съм девица и усилията й отиваха на вятъра. Толкова глупав ли беше Атанас, че да не разбере какво се бе случило между мен и Андрей онази нощ? Колкото и да бе странно, в този момент се радвах искрено за провала на безумното им начинание. Но какво ще последва сега?

- Идиотка! - шамароса ме Наталия.

- По-кротко! - той задържа ръката й във въздуха при опита й да ме удари отново. - Не забравяй, че тя вече е моя!

- Твоя? - изсумтя подигравателно тя. - Твоята скъпоценна самодива не е никаква девица!

- Какво? Лъжеш!

- Убеди се сам, пробвай! - Наталия му подаде бокала и той отпи.

- Кой е идиотът сега? - не скрих задоволството си, макар да рискувах и двамата да се нахвърлят върху мен.

- Как не се сетих... Тогава е било, нали! Отговаряй, нещастнице! - беше обезумял. Посегна да ме удари, но изведнъж се спря. Тогава започна оглушително бучене, което мислех, че чувам само аз. Оказа се Андрей. Стъкленицата експлодира и преди да се усетим, в пещерата избухна пожар. Олтарът на Наталия се подпали пръв. После огънят запъпли към нас.

- Да се махаме! - кресна блатник и най-сетне ме остави да си поема дъх. Закашлях се, Андрей също. От устата му излизаше дим.

- Не и преди да довърша! - Наталия се отскубна от здравите длани на бившия ми шеф.

- Няма какво да довършваш, всичко пропадна! Ще намерим друга...

- Не, Андрей идва с мен!

- Той може да те изгори, докато си седим и си говорим глупости с теб! Да не си луда?

- И двамата ще дойдат с нас! Имам да довърша! - тя опря жертвения нож в гърлото ми и подкани Андрей да стане.

Той беше твърде изтощен, за да се движи сам. Костваше му доста усилия да подпали въглените, а и всичкото време, през което го бяха държали упоен, си казваше думата.

- Имаш мен, Наталия, пусни я... - измънка като в унес той.

- Да бе! - изсмя му се тя.

- Няма нужда да ме пуска! - отскубнах се от ръцете й аз, готова да се бия с лудата кучка. Сега, когато ръцете ми бяха свободни, адреналинът кипна в мен. Но тя взе Андрей за заложник. - Веднъж вече ти го казах, ненормалница такава! Жалка си и Андрей не те обича!

- Запазете разприте си за навън! - намеси се Атанас. - Ще пламнете като факли!

Огънят вече облизваше местата, където бяхме лежали допреди малко. Беше ужасно задушно и миришеше неприятно от подпалените сатанински джунджурии на Наталия. Видях как булото ми се стопи в огъня и препаската пламна. Наистина трябваше да се махаме.

- Калина! - познат глас. Най-сетне Самуил ни бе намерил.

- Тук, вътре! - извиках аз. - Внимавай, тя има нож!

- Добре ли сте? Андрей? - Самуил и Елена влязоха в горещата и душна пещера.

Наталия извика на блатник да й помогне, но той предпочете да не изчака развоя на събитията. Наместо това си плю на петите, каузата му бе загубена, но нямаше да загуби и живота си заради някаква луда. Това, което не предвиди обаче, беше косматият приятел на Наталия, който го последва навън.

- Всичко свърши, Наталия! Пусни Андрей. - Елена застана заплашително пред бившата му приятелка.

- Виж ти, колко застъпници има моя любим...

- Откажи се! - обадих се и аз. Искаше ми се да скоча и да й смажа физиономията.

- Не се приближавай! - отвърна ми тя, размахвайки ножа.

- Ако си заслужаваше, той нямаше да те напусне - исках просто да го остави и да побегне след страхливия си приятел.

- Този път няма да се откажа. И няма да го оставя! - в следващия миг земята под краката ни се разтресе. Върху главите ни се посипаха прахоляк и парчета камъни.

- Млъквай, кучко! Ще убиеш всички ни! - изсъсках й аз.

- Не го правя аз! - тя направи още една крачка към изхода, влачейки Андрей, но земята отново се разтресе и аз загубих равновесие. Елена също се олюля, но успя да се задържи на краката си.

В това време Самуил правеше неуспешни опити да угаси пожара, но отвратителната миризма пречеше и на него. Въздух не му достигаше, започна да му се вие свят. Политна и падна на земята, удряйки си главата в един камък. Елена му се притече на помощ. Слава Богу, не беше загубил съзнание.

- Наталия... прошепна Андрей. - Ако можеше да се видиш отстрани, щеше да разбереш защо се разделихме. - Причини достатъчно болка и на себе си и на всички около теб. Време е да спреш.

- Пусни го, огънят идва към нас! - опитах да го издърпам от хищните й лапи, но тя размаха ножа пред лицето ми. Земята отново се разтресе, този път ужасно силно и всички се намерихме в прахоляка за секунди.

- С какво е по-добра от мен? - извика Наталия, но едва ли някой я чу. Грохотът в пещерата беше безумно шумен и страшен. Трябваше незабавно да излезем навън.

Излазих до Андрей, давейки се от дима и прахта от падащите камъни. Но Наталия се оказа по-бърза от мен и използва за пореден път скъпоценното си оръжие.

- Внимавай с това нещо! - предупреди я Самуил. Понечи да тръгне към нея, ала не успя да направи и крачка. - Проклета вещица! Престани!

- Казах... че не го правя аз! - рече, задъхвайки се тя. Очевидно се случваше нещо, за което и тя не бе подготвена. Може би Чернобог й бе ядосан за провала? Нямаше да му отвори портала и това го бе ядосало.

Елена също опита да се притече на помощ, ала последвалият трус я повали върху Самуил. За нещастие, голяма висулка се откърти от тавана и падна върху нея. Изпищях.

- Ако наистина държиш толкова на мен, пусни ги. Остави ги да се спасят... - шепнеше Андрей. От устните му се стичаше кръв, не виждах дали идва от старата му рана, или беше пострадал сега.

- Преди малко може би щях да го направя. Но сега... Сега мисля да се позабавлявам за тяхна сметка.

- Така ли ще го спечелиш? - въпреки всичкия гняв, който таях, исках целият този ужас да приключи по-бързо и да се измъкнем от рушащата се пещера.

- Ти успя и с по-малко! - Наталия приближи ведата и я наръга в корема с такава бързина, че не осъзнахме какво точно става. Елена се строполи на обгорялата земя, стенейки от болка. Самуил закрещя нещо, но аз не го чувах от собствените си писъци. Не зная дали беше убила Елена, или само я бе ранила, но имаше толкова много кръв!

След секунда осъзнах, че Наталия се е насочила към мен с окървавения нож в ръка и вероятно щеше да ме прободе, или заколи... Усещах, че отварям уста, но вече не чувах нищо. Отчаяно се опитвах да помръдна, да избягам, ала си оставах все така на едно място, очаквайки смъртта. Зад мен Самуил се мъчеше да предизвика вихрушка, която да отблъсне лудата. Напразно. Тя си служеше с черни сили, срещу които бяхме безсилни.

Замахна с ножа и... Очаквах зверска болка да ме прониже, но какво видяха очите ми, когато се осмелих да погледна?

- О, Боже! Не, не! Не и него! - Уви, преди Наталия да ме намушка, Андрей се бе хвърлил, за да ме предпази, и сега лежеше с прободна рана в гърдите. Ушите ми забучаха. Както одеве, когато експлодира стъкленицата с въглените. Андрей изпращаше едно последно сбогом на бившата си.

- Бързо! - извиках аз и го повлякох за ръцете навън. Наталия избухна в пламъци. Писъците й бяха нечовешки. Със сетни сили Самуил изведе на безопасно разстояние Елена и се върна да ми помогне. Миг след това пещерата рухна.

Избухнах в истеричен плач. Не можех да помогна. Раната на Андрей бе смъртоносна.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2013
Десислава Венева. Тайните на гората (повест). Варна: LiterNet, 2013