II. ОСЪЗНАВАНЕ

Десислава Венева

web | Красимира

- Къде съм? - бавно отвори очи Краси. Примигна несигурно и зашари с поглед из стаята.

- Как си, мила?

- Тате? Значи не е било лош сън...

- За съжаление - не. Искаш ли да закусиш нещо? Баба ти е направила мекици за цяла армия.

- Не, благодаря. Може би само кафе. Какво става с мама? Откриха ли я вече?

- Не, мило дете, сякаш е потънала вдън земя. Уж правят всичко необходимо, но са в задънена улица.

- Ужасно. Дори не сънувах нищо тази нощ. Какво ще стане с мен? Загубих виденията си, не мога да помогна на Елена...

- Спокойно, Краси, всичко ще се оправи. Един човек иска да говори с теб. В състояние ли си да го приемеш?

- Какъв човек? - отначало реши, че става дума за Антон, но съдейки по изражението на Борис, беше някой друг.

- Полицай е. Всъщност е шефът. Наумил си е нещо и не можах да го разубедя.

- Ясно, Здравков - изпуфтя момичето. - Така или иначе няма да се отърва лесно, нека влезе. Но първо си искам кафето! И не ми пука какво си е наумил, не той има думата! - Краси повдигна възглавницата си и се облегна с тежка въздишка. Миг по-късно Ивана й поднесе кафето и седна на леглото до нея.

- Ние с дядо ти ще останем известно време да се грижим за теб.

- Не! - отсече внучката.

- Няма да мръднем от този дом, докато не научим какво е станало с майка ти! - бабата разкърши нервно ръце и стана. - Знам, че никога не сме били достатъчно близки с теб, но имаме право...

- Да, имате право! Само че не тук, отидете на хотел или квартира. Не искам никой в дома си!

- Красимира! - ядно изкряска Ивана. - Възможно ли е да си толкова жестока? Ние сме ти близки, а ти искаш да ни изгониш, за да приемеш една чужда жена и човек, когото почти не познаваш. Какво като ти е баща, виждаш го веднъж в годината!

- И вас не ви виждам по-често! Сега излез, чака ме още по-неприятен разговор.

Ивана изтри потеклите сълзи и напусна с наведена глава. Имаше намерение да повдигне въпроса за ужасното нещо, което щеше да се случи вчера, но Краси не й даде шанс. Как да й покаже, че наистина е загрижена за внучката си?

Минута след това се появи и Здравков.

- Добро утро! - делово поздрави той.

Краси го изгледа подозрително, никак не й допадаше този господин. И какво ли си бе наумил?

- Тихомир Здравков! - не без ирония рече тя. - Звярът, който се опитва да ме погуби.

- Елена наистина бе права за теб.

- За кое? Че съм такава кучка?! Ами то крушата, нали знаеш - не пада по-далече...

- Благодаря за откровеността, но за друго съм дошъл.

- Каква глупачка съм, реших, че си се притеснил за мен!

- По-сериозно, Краси! Стига тези детинщини.

- Добре - отвърна тя спокойно и отпи от кафето си. - Цялата съм в слух, нямам търпение да чуя какво имаш да казваш.

- Не бива да се тревожиш повече за живота си, подсигурил съм достатъчно хора, които...

- Майко мила! Ти шегуваш ли се?

- Нека се изкажа! - пот изби по челото му, а страните му пламнаха, сякаш някой го бе зашлевил.

- Не. Не мога да вярвам повече на твоите глупости. Не искам и да те слушам!

- Красимира...

- Аз се измъквах от охраната ти няколко пъти! А вчера изчезна майка ми с трима от твоите хора! Не един, а трима! Ти на това пазене ли му казваш? Господи, ще се спукам от смях. Дали има по-некадърни от вас? Кой ти е шеф на теб?

- По-кротко, малката! - повиши тон Здравков и избърса капките пот от челото си.

- Не ме наричай малката! - процеди през зъби тя. - То се вижда кой колко е малък.

- От утре започваш сеанси - заповеднически каза той. - Пет часа дневно ще работиш с екип от психиатри, които ще помогнат да възвърнеш способностите си. Няма да се виждаш с външни хора, роднините ще те посещават само в определени часове, за да не повлияят на възстановяването. Ще те преместя в болница, под постоянно медицинско наблюдение. Подбрали сме най-големите светила...

- Кретен! - прекъсна го Краси. - Ти луд ли си? Майка ми изчезна, а ти си седнал да ми говориш глупости! Не съм ти марионетка! Не можеш да се разпореждаш с живота ми. Няма да позволя да ме затвориш където и да е!

- Достатъчно, госпожичке! - изкряска Здравков ядно. - Сама подписа договора, ще правиш каквото трябва.

- Значи, все пак признаваш, че си животно... Мразя те! Ти отстрани Гигов и му забрани да се виждаме! Опита да го прогониш от София, съсипа отношенията ни... А сега? Сега искаш да ме довършиш - момичето скочи от леглото като ужилено. Придърпа нощницата си и отвори едно чекмедже. Зарови нервно в документацията, която складираше там и извади голям лист с логото на МВР. Навря го в лицето на госта си и изкряска. - Искаш ли да видиш какво ще направя със скъпоценния ти договор? А? - накъса го на малки парченца, хвърли го в краката му и се изплю върху късовете хартия. Попи устни с ръкава на нощницата си и извади цигара.

- Правиш голяма грешка, момиче! - глухо рече Здравков. Беше смаян от смелостта й, но и много ядосан от постъпката й.

- Вкарай ме в затвора, ако искаш! - и Краси подаде ръце напред, в очакване белезниците да щракнат около китките й. - Няма да работя повече за теб. Няма да работя за никого! Предпочитам да се бях размазала на паважа, отколкото да ти принадлежа. На теб или на някой като теб! Радвам се, че загубих уменията си. Сега ще бъда съвсем нормална. Като другите. И ти няма да ми пречиш повече!

- Красимира, помисли за майка си! - направи последен опит да я разубеди. - Помогна на много хора, а изоставяш нея? Не искаш ли да знаеш какво се е случило?

- Това е ваша работа. Вие сте полицията, намерете я!

- Пак ти повтарям, че правиш огромна грешка.

- Не - поклати глава тя - грешка беше, че изобщо позволих да ме използвате. Заради вас отвлякоха майка ми. Само вие сте виновни! До половин час искам да оттеглиш хората си от дома ми и оттам, където още са "отседнали". Не желая да ви виждам. Никой от вас! Теб - още по-малко!

Здравков й хвърли поглед, изпълнен с ненавист. За коя се мислеше тази хлапачка? Изруга едва чуто и напусна стаята. Събра хората си, каза им, че работата тук е приключила и всеки да се връща откъдето е бил нает.

Но дори напускането на охраната не успокои Красимира. Беше повече от ядосана. Направо разярена. Щом ченгетата се ометоха, тя подхвана баба си и дядо си. Направо им нареди да се изнесат. Обеща да ги държи в течение, стига и тя самата да научеше нещо за майка си. Добре, че баща й и Наташа бяха отишли в хотела си по това време, иначе не биха й позволили да се саморазправи.

Заключи входната врата, спусна дебелите завеси и си направи още кафе. Ами сега? Какво следваше? Борис щеше да дойде чак привечер. А ако онази откачалка бе научила, че вече е сама, без охрана? Ако я дебнеше отнякъде?

Краси се разходи бавно из апартамента. Огледа всички стаи, дори под леглата, банята, тоалетната... Погледна през балконите на няколко пъти - не. Всичко изглеждаше нормално. Взе нова цигара и набра номера на Антон. Даваше свободно.

- Хайде, по дяволите, вдигни! - изчака още едно позвъняване и почти се бе отказала, когато от другата страна се дочу съненият глас на Гигов.

- Ало?

- Тони, аз съм! Можеш ли да дойдеш веднага?

- Краси! - възкликна той. Гласът й бе достатъчен, за да го разбуди. - Как да дойда, нали...

- Сама съм. Няма полиция, няма никой.

- Какво става? Добре ли си?

- Напълно. Стига празни приказки, идвай!

- Добре, след малко съм при теб!

Антон паркира шкодата си и се стрелна към блока. Повика асансьора, но той бе заседнал между третия и четвъртия етаж. Удари с все сила по вратата и хукна по стълбите нагоре. Позвъни. Не, почти се облегна на звънеца. Стомахът й се сви. Отвори вратата със замах и едва не припадна от щастие. Не вярваше, че ще го види отново, че ще бъдат пак заедно, сами...

- Тони!

- Аз... - опита да продължи, но въздух не му стигаше. Строполи се в краката й. Прегърна я през кръста и зарови глава в голите й бедра.

Колко време мина така? Минута, час? Антон се поокопити и стана. Взе я на ръце и бутна вратата с крак.

- Толкова исках да те видя! - прошепна в ухото й той и я понесе към стаята. Положи я нежно върху постелите и легна до нея. Краси обви ръце окло шията му.

- Аз също!

- Опасявах се да не се случи най-лошото! Но Петър ми разказа всичко.

- Тихо, Тони! Нали сега сме заедно! Само аз и ти!

Той я целуна по устните, жадуващи да го погълнат целия. Продължи по брадичката и бавно стигна до ухото й. Краси притвори очи от удоволствие. Кръвта й направо кипеше. Обожаваше този човек!

- Люби ме! - простена тя. Секунди по-късно телата им блажено се сляха в едно.

И когато Наташа и Борис се върнаха от хотела, Красимира трябваше да изслуша цяла лекция по благоприличие. Борис остана доволен от това, че бе отпратила баба си и дядо си, защото и той не ги харесваше особено. Но за него бе грешка да гони охраната при създалото се положение. Това, което го вбеси най-много обаче, бе присъствието на Антон Гигов. Не харесваше този човек, не одобряваше и връзката на дъщеря си с него. Тя бе още дете, а той мъж. Все някога различията им щяха да се проявят. Наситеха ли се един на друг, щяха да разберат, че искат различни неща. И тогава Краси щеше да бъде наранена. А Борис не искаше никой повече да наранява детето му. Само че тя така и не пожела да го изслуша докрай и ясно заяви, че няма да прекрати отношенията си с Антон. Борис нямаше какво повече да каже. А и по-важно бе да научат какво става с Елена.

- Какво следва сега? - запита Наташа.

- Предполагам, ще чакаме полицията да ни информира - въздъхна Борис.

- Здравков ще забрани всякаква информация - обади се Антон. - Познавам го, няма да ви държи в течение на издирването.

- Защо смятате така? - обърна се делово към него бащата.

- Тихомир е зъл и отмъстителен човек. Моя братовчедка също е една от жертвите, но той не се впечатли никак. Сега съм извън случая и не вярвам да сподели, ако напреднат с разкриването на убийствата.

- Може би лична вражда? - предположи Борис. Поне по един въпрос бяха на едно мнение със Здравков - не приемаха връзката на Гигов и Красимира.

- И така да го наречете, няма да сбъркате. Бившата ви жена е имала продължителна връзка с него. Затова сега се чувства задължен да бди над дъщеря ви и настоява за възстановяването й. По принцип не проявява чувства, но явно нея е обичал. Все пак твърде много разчита на уменията на Краси и ако има дори малък намек да загуби поста си, ще направи всичко възможно да се спаси. Сигурен съм, че ще опита пак да я придума! Липса на професионализъм.

За миг всички замълчаха. Ситуацията беше абсурдна. Ужасна. Нямаше начин да научат нещо от първа ръка. Пепи, на когото разчиташе Гигов, също бе отстранен. Красимира изгуби виденията си и отказваше да сътрудничи, за добро или не, на Здравков.

- Може би... - обади се Краси, - ако отида в Каварна...

Борис трепна. Там живееше майка му, преди да бъде убита. Смъртта й бе причинена от местни хулигани, поблазнили се от пенсията й. И някак бяха научили, че Борис изпраща пари почти всеки месец. Надявали се да ги намерят в къщата. Нападнали я в деня за пенсии. Съседите не видели нищо, но отсъствието й направило впечатление след няколко дни и се обадили в полицията. Всичко било разхвърляно. По-късно се установило, че липсват сребърни прибори за хранене и няколко сувенира без висока стойност, просто подаръци от Борис. В дневната се натъкнали на окървавен нож, но от трупа нямало и следа. Заподозрените били заловени бързо, тъй като имало ясни отпечатъци на местопрестъплението. Ала без труп и самопризнания нямало как да бъдат повдигнати обвинения.

И точно тогава Краси сънувала първия си зловещ сън. На следващата сутрин станала и заявила на майка си, че незабавно трябва да отидат при баба й в Каварна, защото се е случило нещо лошо. Елена се обадила на Борис и му казала, че с дъщеря им става нещо странно. По това време той живеел във Видин, оставил всичко и тръгнал за Каварна.

Краси дори не влезе в къщата. Заобиколи я и тръгна към гората, на стотина метра от плажа. Когато дръвчетата останаха зад нея, тя пое към високите скали. Спря се пред една тясна пролука и погледна надолу. Бурното море разбиваше вълните си на метър от тялото на баба й. Трупът бе заклещен между две скали.

- Ако се върна на онова място - продължи тя, - може да видя нещо. Ще спя в стаята на баба, ще отида до скалите...

- Не, не мисля! - споменът беше болезнен за Борис. Полуразложеното тяло между скалите, миризмата... Гледката... - Ще бием толкова път за нещо, което вече си загубила.

- Знам, тате, но може да помогне! Почти не вярвам, че го казах. Винаги съм искала да се отърва от тези видения, а сега... - тогава телефонът иззвъня. Красимира вдигна, изслуша спокойно какво имаха да й кажат от другата страна и затвори. - Май ще трябва да ви заведа първо на друго място!

- Кой беше? - заинтересува се Антон.

- Предстои да научите нещо... Тате! Парите, които ми изпращаше...

- Какво става, Красимира? За какво говориш? - баща й вече бе сериозно притеснен.

- Аз... Използвах ги, за да намеря брат си!

- Какво?! - баща й стана от мястото си и се облегна на прозореца. Не му достигаше въздух, но и горещината отвън не му помогна. - Какво значи това? Добре ли си наистина, Краси? Може би все пак трябва да те прегледат специалисти.

- Успокой се, тате. Ела, седни - Красимира го хвана за ръката, но той се отдръпна.

- Не знам какви ги говориш, но ти нямаш брат! Той... той умря при раждането! - за днес лошите спомени му бяха в повече.

Наташа си наля питие, предложи и на Антон, но той отказа. Може би трябваше да си тръгне и да ги остави да се разберат. Мястото му не бе тук. Поне не сега. Стана с намерението да си върви, но Краси го спря.

- Остани. Няма да се справя без теб.

- Краси, тези неща... са си между вас.

- Моля те! Не си отивай.

- Кой ти се обади? - най-сетне продума баща й.

- Лекар. Познат.

- Откъде си сигурна, че е... брат ти? Може да са те излъгали, да са ти взели парите и...

- Не, тате! Той е, знам го! Преди известно време го сънувах. После си удари главата и усетих болката му. Излъгали са ви. Бил е продаден на семейство богаташи. След година са открили, че е аутист и са го изоставили. Но аз го открих, тате! Намерих го! Брат ми е жив!

- Как... как се казва?

- Симеон. Кръстили са го Симеон. В момента е в частна клиника.

- А тези, които... родителите му, къде са?

- Починали са в катастрофа, след като го оставили.

- Господи! - въздъхна Борис. Не успя да скрие потеклите сълзи по зачервеното си лице. За два дни му се бяха случили толкова много неща, колкото на човек не му се събират за цял живот. Но да разбере, че детето е живо! Деветнайсет години е имал син, без да знае! Изоставен в някаква си клиника! Синът му! А колко тежко преживя мнимата му загуба!

Седмица по-късно Борис прибра Симеон при себе си. Наташа се върна във Варшава, тъй като някой трябваше да наглежда бизнеса с недвижими имоти. Очакваха я договори и срещи с клиенти. Но звънеше поне веднъж дневно.

- Кога заминавате за Каварна? - тъжно попита тя.

- Рано сутринта.

- Нещо за Елена?

- Не, няма новини.

- Пазете се, Борисе! Иска ми се да бях до теб!

- Знам и ти ми липсваш. Ще се справим някак. Обичам те!

- И аз те обичам! Бъдете внимателни. Утре ще се обадя късно, ще имам доста работа. И когато можеш, изпрати пълномощното. До скоро.

Борис затвори. Замисли се за това, което се случва в момента. За изчезналата си бивша жена. За тези, които го бяха излъгали. Що за човек трябва да си, че да откраднеш дете и да излъжеш, че е мъртво?! Ами Краси? Тя с нейните видения и странности... Връзката й с един от следователите... Винаги е бил далеч от нея, в друг град, в чужда страна. Познаваше я само от телефонните обаждания и писмата, които си разменяха. Защо тогава я съдеше така строго за любовта й към Антон? Той просто не я познаваше отблизо. Не познаваше и двамата. Как ще се справи? Как най-добре да се погрижи за децата си, без да ги нарани? И колко още имаше да учи за Симеон...

Вниманието му бе привлечено от репортаж по телевизията. Показваха колата на Елена. На задната седалка имаше нещо или някого, кадрите бяха с лошо качество, а и полицията не даваше да се снима. След малко стана ясно, че това са тримата гардове, тръгнали с нея в злополучния ден. Бяха мъртви. Тикото на изчезналата беше паркирано на същото място, където бе намерила смъртта си братовчедката на Антон, пак в Борисовата градина...

- Красимира! - извика той дъщеря си.

- Не викай така, плашиш Симеон!

- Ела веднага!

- Приготвям ваната, трябва да се изкъпе.

- После, ела веднага! Открили са колата на майка ти!

Краси се стрелна в хола за секунда. Ококорено зяпна телевизора, но репортажът вече свършваше.

- Но те... те са мъртви! - съжали тя. Познавах ги и тримата. Ами мама? - обърна се пребледняла към баща си. - И тя ли?

- Не. Няма вести за нея. Остава да се надяваме, че поне тя е добре.

- Познавам това място! Тук беше намерена и братовчедката на Тони! Вечерта я сънувах, а на сутринта трупът й наистина бил там. Убита като другите момичета. - Краси въздъхна тежко. - Защо повтаря местопрестъпленията? Иска да ни каже нещо! Трябва да отида в парка, веднага!

- Да не си посмяла, Краси! Никъде няма да ходиш сама, тъмно е вече и опасно!

- Ти не разбираш, може да не се наложи да ходим до Каварна! Това е някакво послание, трябва да знам!

- Но...

- Няма да съм сама, ще взема Тони. Обещавам! Погрижи се за Мони, помогни му да се изкъпе и му дай вечеря.

- Красимира!

- Имай ми доверие, тате. Знам какво правя! - тя го целуна по бузата и изтича в коридора. Натисна копчето за асансьора, но не го дочака. Слезе по стълбите бързо. Не стана нужда да звъни на Гигов, на входа едва не се сблъскаха. Той бе тръгнал от къщи веднага, след като видял новините. Без да губят време, потеглиха към Борисовата градина.

- Имаш ли цигара? - попита тя.

- Да, но редно ли е да ти давам...

- О, я стига! - бръкна в жабката и извади кутия Виктори. - Знаеш ли, май не става дума за сериен убиец. Това не е маниак, който избива млади жени! Къде е Санди, ако наистина е убит? И защо ще отвлича мама? Намислил е нещо!

- Де да знаех... - Гигов натисна газта, започваше да вали и гумите поднесоха на мокрия асфалт. Надяваше се колегите му да са оставили нещичко и за него. Разчиташе и на Петър, въпреки отстраняването му, имаше откъде да черпи информация.

- Защо спираш тук? Не беше ли по-надолу? - Краси понечи да вземе нова цигара, но Гигов я спря.

- Може да ни видят. Скрий тази бяла блуза!

- В този дъжд кой ще ни види? - тя вдигна ципа на якето си пуфтейки. - Няма полицейски коли...

- Бъди сигурна, че хората на Здравков са тук някъде. Очакват престъпника да се върне на местопрестъплението.

- Да бе! Както досега?

- Има полицаи навсякъде, тихо! Усеща, че постът му се клати. Хората са възмутени, ще поискат да го свалят.

Краси кимна. Поеха по една асфалтирана пътечка, после свиха вляво и продължиха през малка борова горичка.

- Сигурен ли си, че това е правилната посока? - прошепна тя.

- Абсолютно! По-пряко е.

- Ами ако ни застрелят?

- Няма! Мълчи!

Вятърът започваше да се усилва. При шума, който издаваха люлеещите се клони, възможността да ги чуят, намаляваше. Но Краси продължи да шепне.

- Тони?

- Какво има сега?

- Защо всъщност идваме тук?

- Нали искаш да си върнеш способностите си и да разбереш къде е майка ти!

- А ти? Защо си с мен?

- Най-малкото - заради братовчедка ми! И все пак съм ченге. Дори и временно без работа.

- Но защо е избрал това място?

- Замълчи! - в следващия момент я издърпа до себе си и скри лицето й в прегръдките си. - Някой идва! - Гигов притвори очи, можеха да ги разкрият всеки миг, ужас! Блесна светлина от фенер. Чуха се гласове.

- Колко още ще обикаляме из този пущинак? Вир вода съм вече! - недоволно измрънка единият. Краси се престраши и погледна в посоката на фенера. Разпозна един от охраната си в апартамента. Бяха осветили лицата си и се опитваха да наместят дъждобраните си, които не им бяха съвсем по мярка.

- Да не мислиш, че и на мен ми се лута в този мрак и в тази буря? Тоя Здравков не знам какво си мисли, но онзи няма защо да се връща тук. Не и тази вечер! Можеше просто да отцепи района, защо трябва да патрулираме? Местопрестъплението не е тук, какво очаква да открием?

- Тихо! - обади се другият. - Чу ли нещо?

- Това е вятърът, глупако! На всичко отгоре и дъжда се усилва! Заприличахме на мокри кокошки. Дай да се връщаме в лагера и да пийнем по едно топло кафе. Други ще ни заместят.

Минути по-късно колегите на Антон поеха към сухото си убежище.

- Да вървим! - подкани я той. - Добре, че беше този храсталак, иначе...

- Щяха да ни гръмнат! - изсмя се тя.

Много скоро дъждът се превърна в истинско препятствие. Измокри ги до кости, но те не се отказваха. Вятърът брулеше лицата им, удряше ги с откършени клонки и правеше придвижването им почти невъзможно. Но не спряха нито за миг.

След четвърт час бяха на полянката, където бе намерена колата на Елена с убитите в нея момчета. Обиколиха на два пъти, за да се убедят, че са сами.

- Дъждът е разкалял всичко! Няма да намерим нищо. Дори следите от гуми са заличени! По дяволите! - изруга Антон.

- Не е виновен дъждът. Просто очакваме да се случи нещо... може би чудо и да го разкрием!

- Тогава защо си тук, ако не вярваш, че ще се случи нещо? - ядно изкряска той.

- Това е истината, Тони! Не знаем какво точно търсим. Тичаме след някой, който иска да го мислим за луд. Но съм убедена, че не е! Знае, че вече не представлявам опасност за него, знае, че нямам видения...

- Защо губиш вяра точно сега? Дойде, за да си помогнеш! Какво ти става, по дяволите! - Антон я раздруса за раменете.

- Не, остави ме! - избута го тя. - Няма да стане. Щом досега не почувствах нищо, значи трябва да опитаме друго. Няма смисъл.

- Недей така, Краси! Не му прави повече удоволствието! Стигнахме толкова далеч, хайде, опитай! Наведи се и докосни проклетата трева! Да, точно там! - той освети мястото, където е била колата и отново подкани Краси.

Тя пристъпи крачка напред. Концентрира се. Опита да мисли само за изчезналата си майка. Приклекна и с върха на пръстите си докосна разкаляната почва.

- Виждаш ли нещо? - попита я Гигов. Стори му се, че изражението й започва да се променя. Ледени тръпки полазиха по гърба му.

- Не - отвърна тя. - Всъщност... има много страх. Но може да усещам моя собствен страх!

- Съсредоточи се, Краси! Мисли за майка си!

- По-добре да остана сама. Върви огледай наоколо.

- Сигурна ли си?

- Трябва ми покой, а ти така си се вторачил в мен... Само за малко.

Антон се подчини на желанието й, въпреки че не искаше да я оставя. Започна да оглежда встрани. Защо наистина бе решил да остави тук полуразложените трупове в колата на Елена? Дали беше това послание към него самия? Доста лично ставаше вече. Подсъзнателно всеки убиец искаше да бъде заловен. Но този... Не. Той си играеше с тях. Не беше сериен убиец. Не убиваше за удоволствие. Просто разчистваше. Тези хора му пречеха по някакъв начин. Но защо Елена? Защо я отвлече? Защо остави колата й тук, където бе убил братовчедка му?

Дъждът бе размил всичко. Нямаше ни следа от кола. Дори стъпките на журналистите и безбройните ченгета бяха заличени. Ако наистина беше толкова лично, трябваше да е оставил нещо за Антон. Нещичко, за да му подскаже...

Отдалечи се още от Красимира, като преди това я освети с фенера си, за да се убеди, че е добре. Тя все така клечеше и опипваше калната почва. Беше изпълнена със страх и вече не бе сигурна, че става дума само за собствения й. Все още не си даваше сметка, но Краси започваше малко по малко да си връща онова, което толкова мразеше иначе.

Отмести поглед встрани. Някъде пред себе си долови шума от мотор на кола. Страхът изведнъж изчезна и тя се почувства празна и лека отвътре. Там, в тъмнината, наистина имаше някой. Но Краси вече не се страхуваше. Изправи се и бавно закрачи към бръмчащата кола. Скоро забеляза и светлината от фаровете. Вятърът бучеше в ушите й, не чу, когато Гигов я повика. Веднъж, после пак. Гласът му се губеше в бурята. Беше останал сам и крещящ, но нея я нямаше. Краси я нямаше там, където бе преди малко.

Спря до черната лимузина и зачака. Знаеше, че ще се покаже, защото сега бяха сами. Усети как крайниците й се смразяват, нечии ръце я обгърнаха и започна да потъва в дълбока, ледена прегръдка. Но не виждаше никого. Престана да чува и свистенето на вятъра. Забрави, че студеният дъжд я шиба през лицето. Забрави коя е.

Моторът на колата спря да работи. Някой прошепна нещо в ухото й и я погали нежно по главата. Плъзна ръце надолу през кръста, сетне отново си поигра с мократа й коса.

- Невероятно! - възбудено рече непознатият. - По-красива си с къса коса! - захапа я страстно, до болка, за крайчеца на ухото. Краси простена, но продължаваше да не е на себе си. Той повъртя езика си около обецата й, докато малкото бижу не остана в устата му. Засмя се с пълно гърло и едва не се задави. Сложи обецата в джоба на сакото си и както бе застанал зад момичето, промуши ръце под мишниците й. Докосна гърдите й, треперейки, сякаш за първи път доближаваше женска плът. Избута я до задния капак на лимузината и я накара да легне по корем. Разтвори краката й и проникна грубо в нея.

Когато всичко приключи, той я премести като кукла пред колата, вдигна ръка и вътре стана светло като ден. Елена седеше спокойно на задната седалка и гледаше тъпо в една точка. Вероятно бе упоена. Не реагира на светлината, също както и Краси. Но подсъзнателно усещаше, че майка й е наблизо и е жива.

- Доволна ли си, че мама е жива, а? - изсмя се подигравателно той. - Виждаш ли, нищо лошо не съм й направил! Ако беше казала "ДА”, когато трябваше, нямаше да сте в това положение сега! Но... Мамчето ти не пожела да се омъжи. Всъщност знаеш ли какво? Мразя те! Все повече се убеждавам, че ти трябваше да си първата и единствена в списъка ми. Направих грешка, че те оставих за десерт! Кучка! - понечи да й зашлеви шамар, но в това време проехтяха изстрели. Избута Краси настрана, качи се в колата и потегли с бясна скорост.

- Горкия... - рече на себе си той. - Толкова отдавна се стремиш към съвършената любов, а аз ти развалих всичко! Оправих кучката ти, Антоне! Сега и аз ще имам част от твоето! - но всъщност знаеше, че не е така. Никога нямаше да притежава онова, което съществуваше между Красимира и Гигов. Никоя жена нямаше да го гледа така, както Краси гледаше него... Нямаше да го желае толкова силно, нямаше вечер да ляга в неговите постели... - Мамка му! - изруга. - Проклета да си! Проклета!

Гигов тичаше, падаше и ставаше. Не спираше да крещи името на Красимира, но отговор нямаше. Молеше се, ако не него, то поне да е чула изстрелите и да бяга. Молеше се и двамата да се измъкнат живи от тази каша.

Сърцето му щеше да се пръсне от страх, когато се блъсна в някого. Строполиха се на земята. Антон очакваше непознатия да му налети, но той не помръдваше изпод тежестта му. Сблъсъкът не бе чак толкова силен, че да изпадне в несвяст. Въпреки, че на челото му се появи цицина. Престраши се и започна да опипва човека под себе си. Стигна до пулса, имаше, значи не е умрял. Фенерът бе паднал, докато тичаше, иначе щеше да е доста по-лесно в разпознаването сега. Но... лъхна го позната миризма. Дали бъркаше, или това бе парфюма на Красимира? Ами да, това е тя!

- Краси?! Ти ли си, Краси? - тупна я леко по бузите, за да дойде в съзнание. - Отвори очи, хайде! Това съм аз, Антон! Погледни ме!

Момичето измърмори нещо. Но щом се опомни, започна да крещи. Някой лежеше върху й и й удряше леки шамарчета. Направи усилие да го избута и го фрасна в лицето с юмрук.

- Ехей, аз съм, спокойно! Краси, аз съм - Антон.

- Тони? Ти ли си наистина? - недоверчиво попита тя и отпусна ръце около тялото си. Всичко я болеше.

- Някой стреля, побягнах и се блъснах в теб. Помислих, че съм те убил!

- Кой е стрелял?

- Не знам. Ти нищо ли не чу?

- Искам да се махна оттук! Не издържам...

- Хайде, ставай! - Гигов се изправи и й подаде ръка. - Загубих фенера. Но трябва да се омитаме. Който е стрелял, може да повтори по нас!

Гигов потегли с изгасени фарове. Постепенно увеличи скоростта и щом излязоха на главен път, натисна газта. Запали цигара, но му стана гадно, бяха се намокрили от дъжда. Ръцете му трепереха, беше изплашен, но не го осъзнаваше. Не трябваше да ходят там, не трябваше... Нещо се беше случило с Краси, нещо ужасно.

Паркира колата пред блока й и чак тогава заговори:

- Какво... какво стана там? Беше изчезнала, нямаше те на полянката.

- Не знам - глухо отвърна тя.

- Но ти не ме чуваше! Крещях толкова силно, а ти мълчеше! Видя ли го? Видя ли нещо?

Красимира кимна и се обърна на другата страна. Няколко сълзи се отрониха от зачервените й очи. Споменът за онова, което бе станало преди малко в парка, я връхлетя с пълна сила. Заплака неудържимо.

- Не беше видение... - изхлипа тя. - Случи се наистина - докосна ухото си, което все още пареше от ухапването на убиеца. Случило се е... Обецата я нямаше. Нямаше я... Значи...

- Направи ли ти нещо, Краси? Кажи ми! Ще го убия, ако те е докоснал!

Тя поклати отрицателно глава. Не желаеше да се връща в онзи гнусен момент.

- Лъжеш ме, Краси! - настоя Антон. Хвана я за ръцете и я обърна към себе си. - Кажи ми истината!

- Не... Не мога! - изскочи от колата и побягна към входа. Не можеше да понася повече погледа му.

- Красимира? - изкрещя след нея той.

Борис крачеше напред-назад в хола и си пееше наум някаква детска песничка. Действаше му успокоително. Пък и по-добре да си пее, отколкото да пие. Преди време алкохолът му беше единственият приятел. След развода с Елена. Успя да се задържи на повърхността благодарение на Наташа. Вече твърдо бе решил да се ожени за нея и да вземе и двете си деца във Варшава.

Входната врата се отвори, първа влезе Краси - мокра до кости. Последва я Антон, не по-малко мокър и зъзнещ. Борис понечи да прегърне дъщеря си, но тя го отблъсна и изтича в банята.

- Какво става? - попита той.

- Де да знаех... Сигурен съм, че е видяла нещо там, но не пожела да сподели.

- Ще ти дам дрехи, трябва да се преоблечеш - предложи Борис.

- Няма нужда. Тръгвам, щом се убедя, че тя е добре. Може би един чай ще свърши работа.

Бащата кимна и отиде да приготви горещата напитка. Когато я сервира, подаде на Антон и някакви листа.

- Виж това, докато Краси я няма.

- Какво е? - Гигов пое с треперещи ръце листата. Бяха някакви рисунки. Подреди ги на холната масичка и започна да ги разглежда с нарастващ ужас.

- След като тръгнахте, Мони направо полудя!

- Изплашил ли се?

- Не знам. Изкъпах го, предложих му вечеря, но той я разсипа. Легна и мислех, че е заспал, когато започна да крещи нещо неразбираемо. Беше се свил в ъгъла. Не разбирах какво иска да каже. И взе да рисува. Не ми позволи да видя какво. После заспа, а аз така и не събрах смелост да погледна! И той ли е като нея?

Антон кимна.

- Очевидно Симеон също получава видения. Но ги изразява чрез рисунките си.

- Какво е сторил на детето ми този изверг?!

В този миг от банята се разнесе зловещ писък. И двамата изтичаха натам и потропаха на вратата. Не получиха отговор. Борис опита дръжката, но беше заключено.

- Остави на мен! - следователят удари с рамо, първия път не се получи, но след още няколко мощни удара вратата поддаде. Краси се бе проснала на плочките в безсъзнание. Горещата вода се изливаше върху й. Бе почервеняла от топлото. По вътрешността на бедрата й личаха охлузвания. Била е изнасилена. Наистина е била изнасилена.

Баща й извърна поглед и се разплака.

- Ти си виновен! Само ти! - гневно рече на Антон. - Ако бе стоял до нея, това нямаше да се случи! - после изтича при сина си и седна, хлипайки до него.

Гледа го известно време. Добре поне, че той се бе успокоил след целия този ад. Оправи завивката му и се сети, че Симеон бе скрил последната рисунка под възглавницата си. Не погледна другите, но тази сигурно бе най-важната. Нея щеше да види. Мушна внимателно ръка под възглавницата и потърси листа. Но него го нямаше там.

- Къде си я скрил, синко? - прошепна Борис.

Огледа стаята. Обходи внимателно всяко ъгълче и скришно място, но нищо не подсказваше къде е скрита. Погледът му спря върху тоалетката на бившата му жена. Приближи се безшумно и започна да рови в едно от чекмеджетата. Дантелено бельо, чорапи, копринени нощници... Провери следващото и следващото, но нищо. Опипа дъната им, провери зад огледалото. Пак нищо. Дали пък не му се бе сторило само, че Мони е скрил нещо? Претърси цялата стая, къде можеше да е проклетата рисунка? Приклекна пред тоалетката, подпря брадичка с ръка и отново заоглежда стаята. Тогава забеляза купчината писма на Елена. Бяха оставени разхвърляни в деня на изчезването й, когато Краси се опитваше да разбере нещо. Зарови в тях и скоро попадна на добре изрисуван лист. Със сигурност не беше любовно писмо. Борис не се взря в него, не искаше да разбира какво е изобразено на него. Пъхна го джоба си и тихо напусна стаята.

Антон беше в кухнята, претопляше чай на Красимира.

- Как е тя? - вече нямаше и помен от ярост в гласа на бащата. Трябваше да бъде полезен на децата си.

- Съвзе се бързо. Но не иска да вижда никого. Ще й занеса чая и си отивам. Всъщност... ти й го занеси. Не мога да гледам болката й. Знам, че съм виновен, не биваше да я оставям сама. Преживяла е истински кошмар! - сипа чая в голяма порцеланова чаша и сложи няколко лъжици захар. Разбърка го и подаде топлата напитка на баща й. - За днес май свърших достатъчно! - после се обърна да си ходи.

- Почакай! - спря го Борис. Не само защото трябваше да му покаже и последната рисунка, но го беше и страх да остане сам с двете си деца. Беше изплашен до смърт. - Виж какво още намерих!

Следователят пое бавно рисунката и несигурно я заразгръща. Защо Борис си мисли, че се страхува по-малко от него? Пое дълбоко въздух, задържа го за секунди, сякаш за да набере смелост и разгъна докрай рисунката. Усети парене в гърлото, а в главата му заудря чук. Картината бе потресаваща. Изнасилването, черната лимузина и... убиеца! Лицето му беше грубо изсечено, чертите остри, а на устните му бе застинала грозна усмивка. Гигов познаваше този човек. Всъщност оприличи го с още един, но това беше толкова... налудничаво! Не беше възможно!

- Какво има? Какво е нарисувал Симеон? - Борис бе на крачка от истерията. Изражението на Антон не говореше за нищо добро. Всичко бе така зловещо, защо трябваше да се случва точно на неговите деца?

- Аз... - Гигов прокара пръсти през мократа си коса.Искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Ужасът му струеше от всяка негова пора. Рисунката се изплъзна от потната му длан и той се строполи на един стол. През цялото време са били толкова близо! Ако е вярно, ако беше изобщо възможно! - Не, не... Не би могло да е така! - в стомаха му нещо се надигна. Изтича в тоалетната и повърна. Насъбралата се горчилка се заизлива спазъм след спазъм, но и от това не му стана по-добре.

Борис така и не посмя да го попита какво е видял. Състоянието на следователя бе тревожно. Вече бяха трима, погледнеше ли и той рисунките, какво щеше да стане? Беше на крачка да изпадне в паника и затова реши да се обади в полицията. Нямаше как да се справи сам. Обясни на дежурния за какво точно става въпрос и помоли да уведомят веднага Тихомир Здравков. Когато приключи, дочу гласа на дъщеря си. Явно опитваха да изяснят с Антон кой колко вина имаше за случилото се в парка. Реши да не се намесва повече. Колкото и да не харесваше Гигов, той явно държеше на Краси. Вдигна рисунката от пода и я остави при останалите, седна да чака Здравков.

- Не иска да ме чуе! - строполи се на дивана Антон. Започваше да трепери от студ, твърде дълго бе стоял с мокрите дрехи. - Това е... Не иска да ме вижда.

- Виновен си.

Гигов въздъхна тежко в отговор. Ако знаеше, нима щеше да я остави сама?! В този миг осъзнаваше колко много държеше на това момиче и сърцето му се късаше от болка. Ако можеше да върне времето... Не би я оставил нито за миг.

- Кой е човекът от рисунките, Антоне? - Борис сам не повярва на ушите си.

- Кой ли? - отвърна уморено събеседникът му. - Ако Симеон не е сбъркал, става дума за сина на Тихомир Здравков. Или за него самия... Твърде много си приличат.

- Какво! - подскочи бащата уплашено. - Та аз току-що се обадих в полицията! Казах им лично да го уведомят какво става... тази вечер!

- Какво си направил? По дяволите! Все едно, ще си мълчим за рисунките. Скрий ги!

Борис събра набързо листата и ги мушна под фотьойла, на който седеше. Заболя го глава, това напрежение не се издържаше вече.

- А кой е синът му? - попита.

- Психиатър. Много добър, работили сме заедно няколко пъти. Всъщност той беше и шеф на екипа психиатри, който Здравков бе определил за възстановяването на Краси.

- И какво ще правим сега?

- Нищо. Нищо не можем да направим.

- Рисунките не са ли доказателство?

- Доказателство! Мислиш, че в съда ще ги приемат сериозно? Синът ти е аутист, няма да ги погледнат дори!

Известно време мълчаха и очакваха Здравков да дойде. Но след като измина цял час, очакваха просто някой да дойде. Това не се случи. Гигов се унесе в неспокойна дрямка, а Борис отиде да нагледа децата си. Слава Богу, и Краси спеше също като брат си. Върна се от обиколката си и хвърли едно одеяло на следователя. После отиде да направи кафе. Повдигаше му се от чая, който бе пил по-рано. Потърси цигари, но се сети, че гостът му бе изпушил и последната. Наблизо имаше денонощен магазин. Само че не посмя да излезе и да ги остави. И така - изпи си кафето без цигара. Зачака Здравков, или който щеше да дойде. Уви, вече бе един след полунощ, а дори по телефона не се обаждаха.

По някое време се стресна от звънеца. Направо подскачаше под силния натиск на Петър.

Отвори.

- Къде е Здравков? - озадачено попита късния посетител. Нямаше и униформени с него.

- Той е в болница.

- Вие кой сте?

- Петър Иванов. Приятел съм и колега на Антон. Той тук ли е?

- Да, спи. Защо не дойдохте веднага? Обадих се преди...

- Може ли да вляза? - Петър не дочака отговор, а се мушна покрай Борис и събуди приятеля си. Гигов отвори очи, но в първия миг не го позна. Изчака да отмине спомена за току-що сънувания кошмар и се надигна бавно.

- Петре? - прегракнало рече. - Ти какво правиш тук? - седна прилично на канапето и се уви в одеялото, пак го тресеше. Борис им донесе горещо кафе.

- Тихомир е в болница - започна Петър. - Бил е ранен към осем вечерта. Не ми разрешиха да го видя.

- Ранен... - кой знае защо тази новина не впечатли особено Антон. Нещата бавно си идваха по местата. Нещо, някаква мисъл се зароди в пулсиращата му от болка глава... Какви са тия глупости? Нещо не му се вярваше. - Че кой ще го ранява и защо?

- Тони...

- Всъщност с какво оръжие е ранен? Пистолет?

- Да. Има огнестрелна рана в крака.

- В крака... сигурно. Мисля, че вече ми се поизясниха нещата.

Петър поклати глава, не можеше да понася иронията му.

- Знам, че ти е трудно да повярваш, но Анатоли е нападнал баща си! Според Здравков го е направил, заради връзката му с Елена. Искал е да отмъсти...

- За самоубийството на майка си! - довърши изречението Гигов. Петър го погледна учудено. - Какво си мислиш? Проверих някои неща.

- Откога знаеш?

- Ами... Най-напред ми направи впечатление, че уж те отстраниха от случая, пък си постоянно по петите ми. Пратил те е да ми дишаш във врата, за да научи, ако Красимира си върне виденията! Затова беше бесен, че тя отказа лечението. Идеята му е била да я заблудят, да я объркат, а не да й помогнат. Да я изкарат ку-ку!

- Анатоли е много зле. Отключил е страшна депресия.

- Това са измишльотини! И ти много добре го знаеш! Какво ти даде Здравков?

- Антоне...

- О, не, не! През цялото време си работил за него, като си ни излагал на риск! Помисли ли за Красимира поне веднъж? А за баща й? - Гигов толкова се въодушеви, че повиши тон, без да съзнава. Слюнки хвърчаха от устата му. Само секунда и щеше да хване за гушата бившия си приятел. - Някоя колица, а?

- Говориш глупости!

- Не, не аз говоря глупости. Той е стрелял в парка, за да ни заблуди! Бяхме там, Петре, чухме изстрелите! Само един ми се губи - Санди. Но ти сигурно знаеш какъв е бил той в цялата тази картинка!

Петър се принуди да разкаже накратко каквото Тихомир бе споделил с него. Бяха сигурни, че Анатоли е отвлякъл Елена за отмъщение. Все още преживявал смъртта на майка си, която сложила край на живота си, щом разбрала за аферата на мъжа си. Доста време не бил на себе си, но после нещата си дошли на място. Анатоли уж се съвзел, продължил да учи, станал психиатър и започнал работа към полицията. Здравков решил, че всичко лошо е останало зад тях. Докато Санди, който е съдружник в автокъщата, намира окървавен нож в една от колите. След като говори с Тихомир и му казва за подозренията си, сам подписва смъртната си присъда.

Антон и Борис го слушаха внимателно. За отвличането - добре. Но защо убиваше момичетата? И защо нападна Краси?

- Какви са мотивите за убийствата? Каква е връзката с момичетата изобщо? - Антон се прокашля. Очите му пареха и смъдяха, вдигаше температура.

- Това е болен мозък. Можеш ли да знаеш какво става в него?

- Я стига, моля те! И двамата са в кюпа! Виж, виж това! - и Антон измъкна рисунките изпод фотьойла. Размаха ги нервно под носа на Петър, после ги сложи на масата. - На кой ти прилича това?

- Може да е и Здравков. Приличат си.

- Точно така. Еднакви коси, очи, телосложение...

- Извинете ме! - Борис стана от мястото си и отиде в банята, за да се измие със студена вода. Чувстваше се ужасно. Беше в апартамента на жената, с която се бяха развели и която бе отвлечена. Сега разбираше, че е имала любовник и най-вероятно е причина за смъртта на друга жена. Появи се синът му, за когото смяташе, че е умрял при раждането, дъщеря му бе изнасилена от сериен убиец! Убиец - един или двама бяха?! Кога щеше да свърши всичко това?

- Мислиш, че е възможно Тихомир да топи сина си? - Петър избърса челото си. Докато Гигов трепереше от студ, той се потеше. Беше му задушно и трудно поемаше въздух.

- И в двата случая помагаш на престъпник!

- Но защо ще го прави? Защо ще топи Анатоли?

- Сам го каза вече. Не е преживял самоубийството на майка си. Какво по-удобно от това?

- Добре, в корена е Елена. Но ако не я е отвлякъл Анатоли...

- Направил го е Тихомир. Защо мислиш, че никой нищо не е чул и видял? Била е с трима гарда, познавали са го, станало е лесно. А момичетата е избивал, за да не нарани Красимира. Вероятно за него тя е най-голямата пречка да бъде с Елена. И за да не убие дъщеря й, е викал проститутки, сред които и моята братовчедка, приятелката й Луна... Млади момичета, с по един родител. Деца на разведени. Непокорни, красиви... Оприличавал ги е с Красимира. Сам е стрелял в парка и сам се е наранил.

Красимира се надигна от леглото, без да отваря очи и бавно напусна стаята си. Сънуваше. Закрачи бавно по коридора и влезе в стаята на майка си, където сега беше настанен брат й. Той не спеше вече. Измъкна се изпод топлите завивки и взе празен лист хартия, който бе мушнал в горния чаршаф и започна да рисува. За секунди се появи блока, лимузината и мъжът от предишните рисунки, но всъщност не беше той.

През цялото време Краси седеше до брат си и не спираше да си повтаря:

- Той идва. Идва за мен.

Симеон продължаваше да рисува, обърна листа и от другата страна. Мъжът имаше качулка на главата си вече и държеше пистолет в едната ръка. Другата бе сложил на корема си. Тогава Краси изкрещя с пълно гърло. Чувстваше непоносима болка в корема си. Подпря се под пъпа и застена. Симеон не можеше да спре. Щом изрисува листа, започна по стените. Непознатият се качваше в асансьора, появи се числото седем - етажа, на който живееха. Идваше при тях.

Борис и Гигов дотичаха в стаята веднага. Бяха смаяни от гледката. Краси се превиваше от болка на пода, Симеон драскаше по стените с молив, опасността наближаваше.

- Боли! - простена Краси. - Много боли! Друг е... не е виновен. Но боли. Спрете тази кръв, моля ви! Тя просто изтича!

Борис прегърна дъщеря си. Явно имаше видение и не бе в състояние да й обясни, че не тя е ранена и не нейната кръв изтича.

Петър наблюдаваше през шпионката асансьора, който се падаше точно пред вратата на апартамента. Дочу изщракване. Асансьорът спря, но не се отвори. Пепи постоя така още малко и като не видя никой да слиза, се върна при останалите.

- Няма го! - рече той и застина на място. Беше шокиран от сценката, разиграваща се в стаята. Краси бе превита на пода и плюеше, сякаш се давеше с нещо. А всъщност във видението си плюеше кръв. Дишането й бе тежко, започна да хрипти. Борис изпадна в паника, никога не бе виждал дъщеря си в такова състояние.

- Направете нещо, по дяволите! - изкрещя той. - Не виждате ли, че не е добре!

- Това е видение, трябва да премине! Не зависи от нас. - Антон се наведе до нея и прошепна нещо в ухото й, макар да знаеше, че няма да даде резултат. Надяваше се гласът му да я изкара от това положение, но не се получи. Тя продължи да охка.

- Боли ме... Не съм виновен... Спрете тази болка! Не искам да умра!

- Направи нещо, Антоне! - повтори Борис. - Детето ми се задушава, не може да диша! Не гледай така!

- Трябва да намерим мъжа от видението. Провери ли и двата асансьора?

- Не, само малкия пред вратата.

- Когото и да вижда Краси, тръгнал е насам.

- Ако се вярва на рисунките, има оръжие. Нека мина пред теб. - Петър извади пистолета си и тръгна към вратата. Щяха да проверят стълбището и двата асансьора. В този миг обаче се чу изстрел. Мъжът с качулката. Изрита със сетни сили вратата. Влезе приведен, продължаваше да придържа корема си. В другата стая Симеон направо полудя. Започна да пищи. Заскуба си косите. Борис скочи върху него, за да му попречи да се нарани. В това време Красимира напусна стаята. Все още бе като хипнотизирана.

- Краси, спри! - извика й Антон, но тя сякаш не го забелязваше. - Той има пистолет. - Петър го взе на мушка.

- Краси... - прошепна мъжът с качулката. - Само ти можеш да ми помогнеш... - падна на колене и се преви о две. Момичето направи същото, ала след миг видението премина и тя дойде на себе си. Болката почти веднага отшумя и тя пое дълбоко въздух.

Гигов реши да се възползва от момента и пристъпи към Анатоли.

- Не си го и помисляй! - Анатоли насочи пистолета в главата му.

- Той не е убиецът! - рече Краси. - Боли го, повикайте линейка! Жертва е на баща си! Трябва да му помогнете. Страхува се.

- Кажи им, Краси... Кажи им, че не съм виновен за нищо! Той направи нещата да изглеждат така... Той ги уби... Баща ми!

- Разбира се, че ще ти помогнем! - намеси се Петър. - Но хвърли пистолета. Ще повикам помощ и после ще ни разкажеш всичко!

- Не! - намери сили да изкрещи раненият. - Искам гаранция. Искам Краси да дойде тук. Ще ме арестувате и ще го оставите да се измъкне. Никой никога не ми е вярвал!

- Не прави глупости, момче! - заплаши го Антон.

- Няма да я нараня. Просто ще бъде моята гаранция. Тя е единствената, която знае...

- Хвърли пистолета! - повтори Петър. Аз също ще прибера своя и ще се обадя за помощ. Ето... Виж! - той отпусна предпазителя и сложи оръжието в кобура си. - Сега е твой ред!

- Аз... искам Красимира да дойде при мен. Звънете на когото щете, но искам тя да е до мен!

Красимира не чака повече и пристъпи към него. Макар да знаеше, че той няма да й посегне, все пак се страхуваше малко. Анатоли опита да се изправи и да я вземе за заложница, но болката надви и той се строполи на пода. Петър веднага изби пистолета от ръката му и каза на Гигов да повика колегите. После тръгна към Краси, която се скри в стаята си. Трябваше да поговори с нея.

- Остави ме! - процеди през зъби тя. - Казах ти, че не е виновен. Изплашен е.

- Знам. Аз също се изплаших за теб! Беше глупаво да го приближаваш, можеше да стане...

- Мога да се грижа и сама за себе си!

- Красимира! - Антон я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Дъхът й го опари.

- Остави ме! Няма какво повече да си кажем!

- Не го прави! Моля те...

- Виж, не знам какво точно стана там... И кой е виновен. Може би съм аз - тя впери най-студения си поглед в него, на който бе способна. - Но знам, че това е краят - отскубна ръката си и му обърна гръб. Заключи се в стаята си до идването на полицията.

Всички бяха привикани на разпит. Анатоли бе настанен в болница под строга охрана. Борис и Симеон отидоха на хотел, придружени от сестра, която да се погрижи за сина. Дадоха им успокоителни, но след няколко дни Симеон също бе приет в болница. Започна да буйства. Получи нервен срив вследствие на преживяното.

След като разпитаха посъвзелия се Анатоли, стана ясно, че Тихомир се е опитал да го убие. Не той го бе ранил, вероятно сам се е прострелял, за да набеди сина си. Сега обаче беше изчезнал яко дим. Негови снимки мигом бяха разпространени във всички медии, но вече цяла седмица без резултат. Надеждите отново паднаха върху Красимира. Сега, щом като си бе върнала способностите, би могла да го открие, или поне да посочи някаква следа. Само че и нея бяха тикнали в болница за разни изследвания, за които настояваше Борис. Пак беше сама.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.05.2011
Десислава Венева. Красимира (повест). Варна: LiterNet, 2011