ЕПИЛОГ

Десислава Венева

web | Красимира

Отметна завивките и се надигна от неудобното болнично легло. От две седмици беше в тази скапана болница. Изследваха я обстойно, преглеждаха я какви ли не. Предстоеше да направи скенер на главата, за всеки случай, както се изрази баща й, да не би пък да има някой тумор, а те да не знаят! Отвори прозореца и загледа тъжно хората, насядали по пейките. Бяха дошли на свиждане, или чакаха за някое изследване. Всички бяха умислени, нямаше усмивки по лицата им. Преживяваха своите си драми. Носеха или получаваха лоши вести. Едва ли има по-потискащо място от психиатрията! И тези решетки... Тогава се почука на вратата. Краси се върна обратно в леглото, леко й се виеше свят от цялото това бездействие.

- Влез, тате - рече тя. Беше сигурна, че е той. Никой друг не я посещаваше.

Вратата се открехна, момичето видя огромен букет червени рози, зад които си криеше Антон Гигов.

- Здравей! - поздрави той. - Може ли?

- Вече си влязъл... - не беше много сигурна дали се радва, че го вижда.

- Как се чувстваш? - Гигов остави цветята на нощното шкафче и приседна до нея.

- Не знам - кратко му отвърна тя. И наистина не знаеше.

- Казаха ми, че след скенера ще те пуснат.

- Дано! Искам да си спя в моето легло вече!

- И брат ти е добре. Всеки ден звъня на баща ти.

- Така ли? За какво си дошъл? - тонът й не бе много дружелюбен. Сигурно идваше да я пита дали не е имала някое видение... за Тихомир например.

- Краси, знаеш, че те обичам!

- И затова идваш да ме видиш чак сега, защото много ме обичаш!

- Не постъпвай така, моля те! Мислиш ли, че не ми е мъчно? Бих дал всичко, за да се върна в онази вечер...

- Няма да говоря за това! Казах ти - всичко е свършено. Ако искаш да знаеш за виденията, върви при лекаря ми. Всичко е записано!

- Краси, умолявам те! Съзнавам грешката си, не трябваше да те оставям сама! Не съм допускал, че Тихомир ще има смелост да се върне още същата вечер на местопрестъплението!

- Престани, Тони! Измъчваш ме! - тя отново стана и му обърна гръб.

Антон се поколеба за миг, но после я прегърна нежно през кръста и я целуна. Красимира усети мокрите му страни, той плачеше. Мина пред нея, без да я изпуска от прегръдката си.

- Моля те, прости ми! Желая те повече от всичко на света! Накара ме да се влюбя в теб... Бори се с всички, за да бъдем заедно, не ме изоставяй точно сега! Нищо друго не ме интересува, само ти, Краси! Само ти си от значение. Имам нужда да си до мен! Кажи какво да направя и ще го направя!

Краси преглътна шумно напиращите си сълзи. Толкова много го обичаше, че чак я болеше.

- Не искам да се прибирам сам у дома, искам те, разбираш ли?

- Това да не би да е предложение? - развесели се тя.

- Оставям на теб да прецениш. Просто... Обичам те! Можеш ли да ми простиш?

- О, Тони... Не ме оставяй никога вече! - Красимира впи жадно устни в неговите. Така й липсваше ароматът му, целувките и ласките. Направо се топеше в силните му ръце. Искаше й се този момент да не свърши никога, дори да трябва да умре!

- Време е! - прекъсна ги една медицинска сестра, следвана от няколко доктора.

- Днес ще ме хипнотизират. Можеш да останеш.

Краси взе възглавницата с треперещи ръце и легна на малкото диванче до вратата. Гореше от страст и желание, а като си помислеше какво я очаква сега... Искаха да възпроизведат убийството на Санди.

- Какво виждаш, Краси?

- Тони. Здравей, Тони!

- В кабинета му ли се намираш сега? - попита доктор Недков.

- Обеща да ме заведе някъде. Иска да разгледам маската, която носеше Санди. Но там имаше и друг... имаше друг човек. Изплаших се.

- А лицето? Видя ли лицето му?

- Не, той успява да се скрие. Усещам присъствието му, но не мога да го видя, нещо ми пречи.

- Добре. Сега - продължи малко разочарован докторът - искам да мислиш само за Санди. Готова ли си?

Тя кимна.

- Връщаш се в онази нощ, когато си видяла убийството на Санди. - Недков издърпа възглавницата от ръцете й и сложи на мястото й маската. - Притисни я, Краси. Притисни я до себе си. По-силно!

Антон понечи да каже нещо, но докторът го спря.

- Мирише на бензин и масло. Мрачно е. Миризмата е доста натрапчива, задушаваща. Отваря се врата, Санди не е сам, но той не чува. Почиства ръцете си от... кръв! Ръцете му са целите в кръв! О, не,не... Това е кръвта на Луна! О, Господи!

- Какво става, Краси? - всички настръхнаха, но единствено Недков не се притесняваше да задава въпроси.

- Как ме изплаши! - продължи Красимира, но бе променила тембъра на гласа си. Сякаш беше мъж.

- Какви бяха онези глупости в колата? - започваше диалог между убиеца и съучастника му.

- Това не някаква игра, а истинска лудост! Искам да спра, не мога повече! Не ми пука какво ще правиш с мен, но искам да спра!

- Момчето ми... Изглеждаше ми по-разумен. Не ме разочаровай накрая!

- Защо го правим? Та те са девойки още! Колкото мен са!

- Не, не са девойки! Те се чукат за пари! Нямат родители, семейства...

- Ти също нямаш семейство. И аз съм сирак, значи ли това, че трябва да умрем всички? Рано или късно ще стигнат до нас. Колко такива коли има в България... Ще те хванат, разбираш ли?

- Не, не. Ще стигнат до Анатоли. Вие двамата сте внесли колите, документацията е ваша.

- Ти си луд! Остави поне сина си! Що за звяр си, щом се опитваш да го натопиш? Той е най-добрият ми приятел. И двамата сме в ръцете ти, пусни ни. Няма да кажем нищо! Остави ни да се измъкнем от този кошмар!

- Достатъчно. Ще говорим утре. Оправяй се по-бързо и затваряй гаража.

Красимира млъкна. Явно разговорът между убийците бе приключил. Започна да търка ръцете си, сякаш ги мие. Това правеше и Санди секунди преди да умре.

- Не! - изкрещя тя.

- Краси? - намеси се Гигов. - Какво правите, бе? Искате да я убиете ли?

- Мълчи! - изграчи нервно Недков. - Накрая сме вече, не проваляй нещата! На крачка сме от Тихомир и Елена.

Антон се отдръпна и замълча. Разследването беше важно, но да тормозят Краси така... Всъщност и той го бе правил. Твърде много разчитаха на нея, твърде много.

- Как си, моето момиче? - Недков я хвана за ръка, за да й покаже, че не е сама и не бива да се страхува. Понякога Красимира мислеше, че тя е убитата. Заспиваше така дълбоко, че докторите смятаха, че е изпаднала в клинична смърт.

Но момичето не отговори на Недков. Бе призрачно бяла, а пулсът й едва се долавяше. Наистина приличаше на мъртва в този момент.

- Отвори очи, Краси, ти си жива! Хайде! - подкани я докторът. Ала момичето продължаваше да спи. Или да умира заедно със Санди.

- Хайде, Краси!

- Заболя! - изведнъж рече тя. Все още бе под влиянието на хипнозата.

- Санди мъртъв ли е?

- Да. Виждам го... лежи в локва кръв. Някой го удари по главата, в гръб.

- Същия, с който разговаря по-рано ли?

- Не зная.

- Отклони сега поглед от мъртвия. Можеш ли?

- Трудно ми е, стана много тъмно и тази миризма...

- Заради майка ти! Опитай, миличка, погледни настрани. Какво виждаш? Къща, гараж, нещо познато?

- Тъмно е... има кръв, много кръв тече. А миризмата е така силна!

- Бензин? На бензин ли ти мирише?

- Задушавам се! Не мога да дишам, махнете ме оттук! - Краси се закашля и сложи ръка на лицето си. Опитваше да се предпази от задушливите изпарения. - Вратата! Пак се отваря. Ето го! - извика тя. - Това е... това е Тихомир Здравков! Аз го виждам, виждам го съвсем ясно! Държи бутилка с висящ парцал, ще... Изведете ме! Не искам да изгоря! Моля ви, изведете ме оттук! - замята се върху дивана, но Недков не приключи сеанса. Винаги стигаха до средата. Сега имаха шанс да разберат къде е това място. Само трябваше да я накара да излезе от гаража.

- Прекратете веднага! - изкряска в лицето му Антон. - Това е нечовешко!

Лекарите напуснаха стаята и сестрата инжектира успокоително на Краси. Скоро тя заспа.

- Винаги ли е така? - тъжно запита Антон сестрата.

- За жалост. Макар че Недков малко прекали днес. Мъчно ми е за това момиче. На какво е обречено само... - събра си нещата и го остави да бди над Красимира.

Кимна за довиждане и се загледа в любимото си същество. Защо просто не я оставеха на мира? Защо не я освободяха от случая? Единствено тя бе свършила някаква работа досега. Реши да се заеме сам, въпреки че още не бе възстановен на работа. Трябваше да провери всички пожари в София и околностите. Това място съществуваше някъде, не беше само във виденията й!

Попадна на изгоряло хале в Ботунец. Единствената жертва, която взел пожарът, според хрониката, бил осемдесетгодишен старец, овъглен до неузнаваемост. Според разследването, човекът не бил местен, а може и скитник да е бил. Антон провери кой се е отзовал на сигнала за пожара. Оказа се, че Тихомир лично се е ангажирал с този случай.

- О, да! Ако трябва ще разкопая гроба на този нещастник, но ще те открия, нищожество такова! - Гигов затвори лаптопа си. Целуна Краси по челото и тихичко рече. - Ще те отърва от тежкия кръст, който носиш! Скоро, много скоро.

На излизане от болницата се засече с Борис, който идваше да види дъщеря си. Беше пребледнял и със зачервени очи.

- Да не би нещо с Мони? - предположи Антон.

- Не, той е добре. Но виж какво нарисува днес! - Борис разгърна един доста намачкан лист от тетрадка и го навря в лицето на Гигов.

- Какво означава това? - не загуби самоконтрол следователят.

- Ти ми кажи!

На рисунката ясно се виждаше как някаква постройка гори. Встрани от нея личаха пет гроба, два, от които бяха пълни. На първият буквата С бе преплетена в кръста. Следващата буква... беше Е. Елена... Другите три гроба бяха празни. Но все пак изкопани.

- Мили Боже! - дъхът му направо секна. - Готви се за нов удар!

- Какво означават тези гробове? - потрепера Борис.

- Той ще убие днес! Няма да се спре! Мисля, че Елена вече е мъртва!

- Какво?!

- Едното място е за Санди, второто за нея. Сега ще тръгне за дъщеря ти и мен! И може би за Мони? - прибра рисунката в джоба си и запали цигара.

За втори път го обзе отчаяние. Как щяха да кажат на Краси? Обади се на някого по телефона и каза на Борис да се прибира.

- Но аз искам да я видя! - възпротиви се той.

- Иди при сина си сега. Ще изпратя хора да ви пазят. Ще ви отведат на сигурно място. Краси тук е в безопасност. Сега спи, но ще пратя хора и тук. Обещавам ти, че тя няма да пострада!

- Колкото в Борисовата градина! - не издържа Борис.

- Точно сега няма да се караме! Трябва да отидеш при сина си! Не ме интересува какво мислиш! - процеди през зъби Антон. - Направих грешка, но ще я поправя - преди да си тръгне, няколко цивилни се отзоваха на молбата му. Доброволно дойдоха да пазят Краси. Половин час по-късно заедно с Петър потеглиха към Ботунец.

- Трябваше да вземем подкрепление! Лекомислено е да ходим там сами!

- Ако се бяхте размърдали по-рано, вместо да чакате Краси да ви свърши работата, сега нямаше да преследваме онзи звяр. А господин заместник-началникът дори не осигури охрана!

- Нали Здравков ръководеше всичко...

- Стига оправдания. Елена е платила с живота си, докато вие се разберете кой какво да прави!

Петър предпочете да замълчи. Провери дали оръжието му е в изправност и потъна в дълбок размисъл. Колелото пак се завърташе...

Красимира остана в болницата. Първоначално смятаха да я изпратят при баща й и брат й, но нещо в състоянието й притесни докторите и я оставиха под наблюдение. Следобеда бе сънувала кошмар с главно действащо лице - Тихомир. Така силно се бе разкрещяла, че я чуха чак навън в двора. А когато разбра, че пак си има бавачки, едва не полудя. Имаше двама пред вратата на стаята и двама на стълбището до асансьора.

Наметна халата си и открехна вратата. Така се надяваше да няма никой, уви. Пазачите си бяха по местата.

- Нека се разходя малко, а? - примоли се тя.

- Няма да е тази вечер, госпожице. Твърде опасно е.

- Един ще дойде с мен, а другият ще стои в стаята ми. А и съм сигурна, че има и други наоколо. - Краси се вгледа в тях. Очевидно нямаше да са лесни като тези в апартамента й. - Моля ви, не издържам затворена тук! Само половин час на свеж въздух...

Момчетата си зашушукаха нещо. Бяха угрижени и сериозни.

- Не ме карайте и вие да страдам. Само половин час! Искам да видя залеза! - отново се примоли тя.

- Е, добре - съгласи се единият от тях. - Но само половин час!

Краси кимна доволно и се усмихна. Всъщност не знаеше дали наистина се усмихва, или просто показва зъби. Беше забравила какво е да се усмихваш истински. И така - един остана да пази стаята, а другият тръгна подире й. Под тънкото ленено сако ясно се очертаваха напомпаните му мускули и кобура на пистолета. Всичко изглеждаше нормално. Напълно естествено. Краси се чувстваше в безопасност, макар да знаеше какво я очаква, когато излезе. Но трябваше да сложи край на това безконечно страдание.

Вдиша дълбоко от вечерния въздух. Лятото бе в разгара си, ухаеше на топло, на живот, на щастие и усмивки. Летният бриз я близна по лицето и й остави приятно усещане, което пропъди следобедния кошмар. Беше сънувала, че Антон е ранен, а Тихомир идваше за нея и семейството й. Беше сънувала... и нещо друго. Което не й позволяваше да остане с Гигов. Това щеше да ги раздели. Завинаги. Вече беше мъртва. В утробата си носеше звяр, който трябваше да бъде унищожен! Който щеше да легне заедно с нея в един от онези гробове.

Разнесоха се оглушителни изстрели, които болезнено прекъснаха мислите й. Знаеше, че това ще се случи, щом излезе навън, но все пак се изплаши. Обърна се рязко с широко отворени очи, които изразяваха ужаса й и видя как бодигардът се строполи на земята, покосен от куршум. Не помръдваше. Беше мъртъв. Няколкото закъснели посетители, които също се разхождаха в свежата вечер, се разпищяха и хукнаха в различни посоки. Краси остана сама в зловещия полумрак. Кожата й настръхна. Чу охраната на болницата да вика нещо. Те нямаха оръжия и едва ли щяха да дойдат да я спасят. Може би предупреждаваха онези от стълбището.

Тя се завъртя в кръг. Не виждаше Тихомир. Огледа се предпазливо пак, наведе се и взе оръжието на мъртвия гард. Скри го в джоба на халата си, като се надяваше Здравков да не види това. В този момент се появи момчето, което пазеше стаята й. Каза, че колегите му са мъртви. Явно първо е минал през асансьора. Сумракът се спускаше все по-бързо.

- Да се махаме! - каза му тя.

Може би това бе единствената възможност да се спасят. Момчето я хвана под ръка и забързаха да се скрият в болницата. Тогава той изскочи пред тях. Дръпна Красимира към себе си и опря студеното дуло на пистолета си о слепоочието й. Краси се вцепени.

- Не си го и помисляй, момче! - усмихна му се Тихомир. - Тя е моя! Едно погрешно движение и ще я гръмна! - после завлече Красимира някъде в тъмнината, докато гардът гледаше безпомощно. Удари я по главата и тя загуби съзнание. Набута я в колата си и потегли.

Петър бе вдигнал полицията на крак. Халето в Ботунец бе обкръжено, само дето Тихомир не бе там. Нямаше и да се появи. Гробовете се намираха на три километра от гаража. Слезе от колата и издърпа Краси отвътре. Остави я да лежи на земята и се върна на шофьорското място. Сложи ръка под седалката си и извади голям ловджийски нож и кутийка за бижута. Отиде до първия гроб и се изплю върху него. Там лежеше Санди. Приклекна до следващия. Погали рохката пръст и остави кутийката за бижута. Вътре беше обецата на Краси.

- Да имаш нещо от дъщеря си... на оня свят! Защо, защо ме принуди да го направя! - Тихомир изрева като животно, сграбчи шепа пръст и я целуна. Сълзи потекоха от освирепелите му очи. - Ако ме беше послушала, Елена... Щяхме да бъдем само аз и ти и нашите мечти! Помниш ли тази песен? - той се изкашля и запя с дрезгав глас. - Само аз и ти и нашите сладки мечти, само аз и ти и твоите бляскави очи, само аз и ти и твоите копринени коси... Само аз и ти... Двамата с теб завинаги! Помниш ли, любов моя? - Здравков отново запя. Скоро обаче се разплака неудържимо. Не забеляза кога Краси се бе съвзела от удара по главата.

Напрегна зрението си в тъмнината. Чуваше го да реве, но бе далеч от нея. Скри се зад колата. Забеляза местоположението му благодарение на проблясващата цигара, която държеше. Здравков пушеше. Пушеше и пееше. Помисли си, че напълно е превъртял, но това не го правеше по-малко опасен. Какво да прави сега? Да го застреля, без да й мигне окото? Дали изобщо пистолетът беше на мястото си? Бръкна в дълбокия джоб на болничния халат. О, да, тук си е! Каквото и да стане, можеше да се защити. Или поне да опита. Изведнъж усети, че някой и диша във врата. После този някой запуши устата й с длан. Сърцето й заби лудо, щеше да се пръсне на милион парчета. Този миг й се стори цяла вечност. Не беше Тихомир, защото ясно го виждаше коленичил до гроба на Елена. Тогава кой?

- Не се бой, Краси! Ще махна ръката си, само недей да викаш. Разбра ли ме?

Краси кимна. Този глас й бе познат до болка. Беше Антон. Той махна ръката си от пресъхналите й устни и зачака реакцията й. Тя се обърна и го прегърна.

- Какво правиш тук, как ни откри?

- Тихо! Може да е побъркан, но не е глух. Избягах. Отмъкнах линейката, която дойде за мен. Трябваше да ме шият, но знаех, че ще се върне пак. Направи ли ти нещо?

- Ударил ме е по главата. Извика ли подкрепление?

- Успях да изпратя съобщение на Петър. Няма да намерят нищо в халето, все ще стигнат и дотук.

- А ти как откри това място?

- Тихомир сам ме домъкна. Каза, че ако имам късмет, ще съм следващият, когото ще погребе. Сборичкахме се и ме рани с ножа. Бях загубил съзнание и е решил, че съм умрял, за това ме е оставил сам. Но аз успях да се добера до магистралата. Припаднал съм пак, но някакви хора са ме видели и откарали в поликлиниката. И после откраднах линейката, която извикали от София.

- Ще го убием ли?

- Аз нямам оръжие, забрави ли?

- Но аз имам! Взех го от бодигарда - Краси седна, краката я заболяха от клечането. Антон хвърли поглед на Тихомир, който продължаваше да пее на гроба на Елена и също седна. Кракът му бе пострадал сериозно, изгуби много кръв. В тъмнината личеше превръзка, направена от блузата му. Имаше рана и на ръката. - Боли ли те? - тихичко попита Краси.

- Все ще се оправя.

- Няма ли да го убиеш? Какво чакаме?

- Не може просто така да се изправя срещу него и да стрелям хладнокръвно! Той изобщо не е адекватен. Ще почакаме подкрепление.

- Но той е убил братовчедка ти, за Бога! Посегна на мама... и на мен! Ще кажем, че е било при самозащита!

- Не съм хладнокръвен убиец! Ако ни предизвика или нападне... По-добре чакай. Има си законова процедура.

- По дяволите, закона! Онзи там е животно! Имаш възможност да го очистиш и да си отмъстиш. Ако не го направиш ти, ще го направя аз!

- Тихо! - Антон се понадигна и погледна към гробовете. Там обаче нямаше никой. - Мамка му!

- Какво, идва ли? - Краси извади пистолета и го подаде на Антон. - Дръж го ти!

- Не, аз мога да се защитавам! Свали предпазителя и бъди готова!

- Къде е той?

- Не го виждам, сигурно ни е чул.

- Ще ни убие! Първо ще свърши с мен, а после и с теб!

Антон сложи пръст на устните й. Стори му се, че чува стъпки. Нищо. Влудяваща тишина.

Тихомир стисна здраво своя пистолет и дръжката на ножа. Извърна глава към колата, Красимира не беше там, където я бе оставил. Сякаш чуваше гласа й. Тръгна с тежки крачки натам. Вдигна ръка и насочи оръжието към колата. Нямаше какво повече да чака. Ще й гръмне красивата главица и ще потърси любимия й. Почти бе загубил играта, но с тях двамата трябваше да се справи!

Антон проследи мудните движения на убиеца и когато той се приближи застрашително, мина от другата страна на колата. Пак оставяше Краси сама. Но по-добре да не издава веднага присъствието си.

- Значи си вече будна, а? Твоят човек го няма, избягал е. Но там... - и той посочи гроба на Елена - ще си имаш дружка. Няма да си сама!

- Ти си животно! - изкряска Краси. - Защо я уби?

- Млъквай! - Тихомир я изрита в бъбреците. Тя се сви от болка и заплака.

- Ако ще ме убиваш - давай! Какво още искаш?

- Разбира се, че ще те убия! Но нека се наслаждаваме на момента! Не ти ли е хубаво? А? Или само онзи глупак може да ти доставя удоволствие? Как е той, а, как е в леглото? По-добър ли е от мен?

Антон събра сили и се нахвърли върху Здравков. Изби пистолета от ръката му, взе го бързо и го насочи срещу него. Сега вече нямаше търпение да направи главата на този смахнат на пихтия.

- Откажи се, Тихомире! Нямаш шанс!

- Я, кой бил тук! - изграчи Здравков.

- Хвърли ножа!

Той не трепна дори. Изправи се, изтупа панталоните си и се изсмя с пълно гърло. Забеляза болката на Антон. Кракът му отново кървеше обилно. Ръцете му трепереха.

- Да видим кой кого? - посегна към Краси с ножа, но тя се претърколи и застана на омекналите си колене. Сети се за пистолета, който взе от бодигарда. Беше го изпуснала някъде. Опипа слепешката около себе си. Ето го, намери го!

- Ако не той, аз ще те гръмна, копеле мръсно! - изкрещя злобно тя и натисна спусъка, без да се замисля. Но не улучи. Куршума закачи ръкава на блузата му. Антон пристъпи смело към него и го прикани да хвърли ножа.

- Няма да ти доставя това удоволствие, Антоне! Да видим как ще ме застреляш! Не ти стиска, нали? Нищо не можеш да направиш като хората. Чудя се...

- Ти си луд! - извика насреща му Гигов. Ръкавицата бе хвърлена.

- ...какво намира тя в теб?

- Млъквай, нищожество! Няма да се измъкнеш жив. Не и този път! Близо са вече, чуваш ли сирените?

- Не, не, не... Не ти стиска! Първо ще очистя малката кучка! После ще довърша и теб! Преди да стигнат дотук, ще приключа и с двама ви!

Воят на полицейските сирени стана оглушителен, най-сетне ги бяха намерили. Фаровете проблеснаха в тъмнината. Идваха и линейки. Осветиха Здравков с прожектор, Петър заговори нещо. Беше ли това краят?

Гигов повали бившия си шеф на земята и изчака да му сложат белезници. После го остави на колегите си. Отиде при Краси, която все още стоеше коленичила с пистолет в ръка.

- Хайде, Краси! Да се махаме оттук, всичко свърши!

- Не, искам да остана за малко сама - тя стисна здраво пистолета. Беше го опряла в корема си, но Антон не видя това.

- Добре, за малко! - наведе се и я целуна по челото. - Обичам те, Краси! - отдалечи се само няколко крачки и запали цигара. Кракът го болеше зверски. Екипът на спешна помощ искаше да го откара веднага, но той каза, че няма да тръгне без нея. И тогава изтерзаният й глас достигна до него.

- Сбогом, моя любов! - изплака тя и преди Антон да изкрещи НЕ, пистолетът в ръцете й гръмна. Тялото й се строполи на земята, напоена със собствената й кръв. Звярът в нея и споменът за бащата трябваше да бъдат убити.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.05.2011
Десислава Венева. Красимира (повест). Варна: LiterNet, 2011