Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ГЕРМАНИИ": ИЗЛИЧАВАНЕ

Цветелина Драганова

web

Желанието да се представи "Германии" на Владислав Христов - една от значимите поетически книги на 2014 година - подхлъзва с мамеща лекота, с обещанието за игрово справяне с нейната калейдоскопичност. Веднъж захванал се обаче, четящият пишещ се оказва изправен пред едно многоетажие, което трябва да бъде обходено, и въвлечен в сложната динамика на необходимостта да наблюдава онова, което авторът е построил чрез наблюдаване на собствения си (на автора) опит с чуждостта.

Е, как e в "Германии"

Владислав Христов. ГерманииГермания е клише, от чиято самотност се раждат "Германии". Култивираното фотографско око на Владислав Христов в съчетание с трайното му влечение към кратките форми кадрира реалността точно на ръба на тялото, където се допират и пресичат чуждото и своето, социалното и психологическото, колективното и интимното. На места това кадриране е безпощадно, като откос на гилотина, и място за повече няма в рамката на погледа. Книгата е сбор от поетически пиктограми, в които с чувствително вглеждане можем да разчетем екзистенциалната ситуация на човека от модерността на 21. век. Едно от нейните проявявания, в което си взаимодействат "сондата на светлината и птичият размах на сянката" (И. Гол).

Човекът в "Германии" е вписан в конкретните очертания на своето емигрантско настояще, но неговото неизбежно в своята езиковост битие е минирано от непроницаемост - това е усещането, което оставят поетическите отпечатъци на Христов. Можем да проследим тази непроницаемост в няколко посоки, сред които сблъсъкът на културни и езикови кодове е най-малко значещ, защото е най-предвидим. Стената между аза и света е не толкова в езика, колкото в двойната непреводимост на мълчанието - онова пространство отвъд думите, в което е топлият дъх на човечността.

В този контекст особено интересни са поетическите означавания на биографичното и историческото време. Миналото - лично и колективно, това на малкия българин и на голямата Европа - наднича от различни ъгли, но то наистина е "чужда страна" и така на свой ред, заедно с безезичието, удвоява усещането за чуждост. В усилието си да го надмогне героят опитва да я демистифицира, да я разглоби, както правят това децата, но се оказва двойно отхвърлен - и от света на големите, и от този на малките. Възрастните не казват на кого им прилича войната, детството е отказано също - снегът стигна само за тяло/ без ръце и без глава. Пътят назад е ефимерно изтъняваща нишка от аромати, цветове и сънища, спомнянето - бързащо да отлети очертание на крило. Бавното разстилане на паметта се оказва вътрешен лукс, който сегашният човек не може да си позволи:

два гълъба
прелитат над катедралата
едният черен
да ми спомни за татко
другият бял
за да забравя

Зад маските на чуждото благоприличие и ред, зад табуирането на болката и страха и триумфиращата митология на позитивизма окото на Владислав Христов разкодира стерилността на едно кухо, атомизирано живеене, в което промеждутъкът между детството и старостта се изминава внезапно, само с поглед. На героя му са отказани не само слънцето и топлият пуловер, които отпращат към родното, но и името, остаряването, даже смъртта. В един все по-разчовечаващ се свят животът като автентично трептене, траене и разгръщане от началото до края бива блокиран.

Единствено жестокото в своята оголена фактологичност "тук и сега" подслонява човека на Владислав Христов. Като къща под наем, която никога няма да се превърне в дом, защото в нейните тесни очертания не се побира вътрешното тяло. Няма място за история, детство, сънища. Светът на митовете е необратимо тривиализиран - Сизиф завинаги ще буда количката с бельо, Буда е обезглавен, Спасителят зъзне с измръзнали крака. Ангелът от небето (над Берлин или някъде другаде) никога няма да проговори, защото се е мумифицирал във фигура на битовия кич, а всъщност и небе няма. Утопиите - и тези напред, и тези назад, са изчерпани. Трансцендентността е затъмнена и няма никаква надежда за спасение. Изглежда, че са останали, макар и крехки, островите на съзерцанието, но дори морето се е превърнало в пустиня, в която съобщимостта е само мираж.

Светът изстива. Видимото се заснежава. В усетите на Владислав Христов като че ли трепти онази Кенет-Уайтова точка на "очевидна белота", точката, в която студът е елемент на аза, който "сред екстаз/ е сам със свойта самота". Можем да отидем още по-далеч, като кажем, че в "Германии" човекът самоубийствено се отлепва дори от себе си, сам си става неразпознаваем, самото понятие "себе си" се оказва проблематично:

провесен от моста
наблюдавам
как вълните носят
нечия шапка
прибирам се вкъщи
шапката ми я няма

Може би най-обемната метафора на този смъртен по същество опит е превръщането на града в гробище за птици. Птичето битие в "Германии" с поетическа методичност е улавяно в точките на отронване, прекършване, приклещване, невъзможност. Птиците на мечтите са хванати жестоко в мачтите на смъртта. Оголен е поетическият спазъм в тези образи и вероятно затова в повечето текстове човекът говори сякаш единствено на мълчанието.

Има в книгата едно стихотворение обаче, което поразява със своята дълго стаявана жестовост:

представяш ли си
как остаряваме
сред огромните тела
на германците
дребнички баба и дядо
(...)

Единственото диалогично стихотворение, в което "аз" копнежно се протяга към "ти", е в мълчаливо съгласие с онова кодирано в паметта на българската поезия усещане, че мъничкият свят на любовта е тесен, но жизнено необходим, когато в гърдите ни е опрян пистолетът на времето, и заедно с него - в усилието да се отстои правото на свързаност, да се сбъдне, макар и само в полето на въображаемото, съдбовният порив по цялост.

Отиване и връщане в две книги

Интересна и важна оптика към един от пластовете в "Германии" дава успоредният прочит с една знакова и позабравена книга от средата на 90-те на миналия век - "Отиване - връщане" на Силвия Чолева. И двете книги работят с пътя и пътуването като мощен парадигматичен генератор на образи, значения и смисъл и това се случва не просто през блендата на два индивидуални почерка, които лесно могат да изкушат с определенията "женско" и "мъжко" писане, но и през културния и социално-психологическия опит на две поколения в литературата. Тъкмо то е значимото в случая. От една страна, любопитен е преходът от жанрово флуидната книга на Чолева - с нейното бавно удоволствено писане, миметически повтарящо самото пътуване, и в същото време с тягата й към краткостта - към завършеността на тази краткост у Христов. От друга страна, силни образни отеквания сродяват двете книги. Излишно е да изброяваме всички. Когато в първата пътуващият се чуди дали следващия път да не вземе самолет, във втората той вече е на летището. Иначе казано, като че ли едната е предусетила и търпеливо чакала гласа на другата. У Силвия Чолева например четем:

Ябълково дърво, листата в късната есен.
Ябълката още стои, без да помръдне, без да бъде опитана... Една жена преди зимата.

А у Владислав Христов:

вече няколко седмици
разнасям една ябълка
в чантата си
не ми остава време
да я изям на работа
виждам как се смалява
и сбръчква пред очите ми
без да мога нищо да направя

Целият драматизъм на случилото се за двайсет години, на разместванията и преобразуванията е стаен в този поразителен метафоричен диалог. Нарастващото отчуждаване на човека от времето, което довежда до свиването - и на човека, и на времето - и за което говорят днешните социални мислители, се оказва дълбинно проживяно в поезията. Никак не е случайно, че това става тъкмо в книги, тематизиращи срещите на съвременния българин с Европа, защото концепцията за времето добива видимост именно в начините, по които пътуваме - отиваме и се завръщаме. Ако у Силвия Чолева светът е "даден само наполовина", а пътят е "извит като безкраен въпрос към себе си", чийто отговор е в завръщането и неговото място е точно назовано, на човека у Владислав Христов и този свят, и това име са отказани. И началото, и краят са на летището - едно не-място, чиято битийност е в пресечното пулсиране на безбройните посоки, метафора на разширяващото се пространство и стесняващото се време. Ако в "Отиване - връщане" има път, подобен на змия, захапала опашката си, в "Германии" той се стопява до точката на изчезването, до черната кутия на самолета. Ускорено преместване без пътуване. "Преходът от движение, възприето като направлявано, към лишено от посока динамизиране, поражда впечатлението за неподвижност." Това наблюдение на гостувалия наскоро в България германски социолог Хартмут Роза в книгата на Владислав Христов е дълбока художествена интуиция, визуализирана и чрез корицата на Иво Рафаилов.

Отказ от финал

Финалното внушение в "Германии" кристализира в отказа да се отговори на въпроса "а сега накъде", защото позналият дълбоко в себе си е беден откъм възможности. Неслучилото се/ отложено завръщане бележи точката на онова оттегляне навътре, което осмисля понятието емиграция в тази книга и за което единственото убежно място е стихът. В нейните дълги бели полета обаче лежи не само измълчаното на отделния човек. В тях можем да прочетем немотата на цяло едно поколение, чиято биография е съставена от истории за екзистенциална принуда, неприобщеност, отхвърленост. Поколението на толкова анонимни българи, пред чиито очи родината (в целия регистър от значения на това понятие) се смалява като съсухрена ябълка и изтича като изпит чай от мащерка.

След "Германии" остава питането какво да правим с този опит. "Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оцелели? Но съществува друг въпрос: "Дали сме оцелели?". Десетилетия по-късно бихме могли да повторим Константин Павлов и в съзвучие с Владислав Христов за финал да отговорим утвърдително. Да, оцелели сме. Оцеляваме единствено в усилието да назоваваме поетически своята ущърбност и безприютност, да картографираме своите германии, фикционализирайки ги, за да живеем в тях и да противостоим на изличаването. В хоризонта на една парадоксална цялост, но нима днес тук е възможна друга.

 


Владислав Христов. Германии. София: Ерго, 2014.

 

 

© Цветелина Драганова
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.10.2015, № 10 (191)