ГОСПОДИН ШИРОКИ ПРЪСТИ И ЗЕСТРАТА

Божидар Цендов

web

Господин Широки Пръсти е собственикът на местната страноприемница. При него се отбиват странници, за да намерят легло за през нощта, и граждани, за да обърнат по една или повече чаши вино. Вино, което господин Широки Пръсти кръщаваше щедро с вода, вероятно от религиозни съображения.

В ранния следобед кръчмата започна да се пълни, показвайки старанието на посетителите да свършат поне едно нещо добре. Господин Широки Пръсти сновеше насам-натам, а неговият котарак се излежаваше до огнището. Все още завършваше дневния си сън. Той беше котарак в разцвета на силите си, с широки, мощни лапи и умение да се преструва на малко котенце, за да получи късче месо от чиниите наоколо.

Вратата се отвори, за да пропусне още един посетител. Котаракът настръхна. Това беше обущарят, а причината за котешката неприязън бяха неговите цървули. Обущарят по някаква причина ходеше винаги с цървули. Правеше ги по следния начин: изрязваше овално парче глиганска кожа, пробиваше отстрани дупки през един пръст, промушваше връв и пристягаше, така че космите да останат от външната страна. Гледан отдалече, обущарят изглеждаше все едно е стъпил върху два таралежа. Той правеше и много красиви обувки. Хората ги харесваха и ги държаха като украса по домовете си. Украсата няма как да ти причини пришки или да те препъне по улицата, точно когато минаваш покрай желаното момиче.

Обущарят имаше голяма и красива дъщеря и точно за нея разказваше тази вечер.

- Много хубава, много добра дъщеря! Но няма зестра. Намери се и добър кандидат. Синът на зарзаватчията. Хубав, здрав младеж, добър. Лошото е, че дъщеря ми няма зестра. Ей на, толкова обувки правя, старая се, а пари не мога да събера.

Седналите до него пиячи кимаха глави с разбиране. След известно време господин Широки Пръсти седна на масата на обущаря. Той също беше затрогнат и можеше да се опита да помогне поне със съвет.

- Моя леля ми разправяше как един скъперник не искал да остави златото на децата си и го скрил извън града в блатото. Онова, малкото блато, където понякога има нощни светлинки. Закопано е в гърне, а похлупакът бил нащърбен. Хора са се опитвали да го намерят, но не успявали. Та това гърне може да е зестрата на дъщеря ти! - Широки Пръсти опули очи в задоволство от себе си.

- Злато, но никой не го е намерил досега - обущарят беше подозрителен. - Досега не съм чул някой да е намерил скрито съкровище, а в гората до блатото има големи вълци, както казват ловците.

- Не са го намирали, защото са търсели по един, по двама. Блатото е малко, но трябват десетина човека, с мрежи в ръцете и да го обходят цялото без пропуски. Освен това скъперникът го бил закопал, за да не остане като зестра на дъщеря му. Моята леля разправяше, че само човек, който го търси за зестра на дъщеря си, може да успее. Така щели да намалеят мъките на скъперника в отвъдното.

Сладките приказки на гостилничаря разбуниха духовете. Съвместно с изпитото вино те събудиха геройските жилки на живеещите в града. Неслучайно тук се бяха родили голямо количество рицари и още по-голямо оръженосци. Веднага се сформира малък доброволчески отряд и господин Широки Пръсти преброи дванадесет човека в него. Необходимите мрежи ги осигури лично той, като си прихвана за всяка само по половин сребърна монета. Малкият отряд излезе през вратата и пое в нощта с нестройна, но бодра стъпка.

След няколко часа, в пълна тишина, вратата се отвори и през нея минаха дванадесет окаляни силуета. Те седнаха в скръб по масите. Силуетът с цървулите извика:

- Гостилничарю, дай вино да полеем мъката си по нашия другар, когото загубихме в борба с вълците.

Гостилничарят се стресна, защото не очакваше малкото приключение да завърши по този начин, но все пак донесе виното.

- Какви вълци, защо сте се били с тях?

- Не намерихме нищо в блатото, луната се скри и тръгнахме обратно. Тогава аз се сетих да преброя хората, за да видя дали сме всички, и преброих единадесет човека. Всички други броиха и те преброиха единадесет човека. Значи, някой от нас е загинал в борба с вълците - и всички се разцивриха за своя загубен другар.

Гостилничарят си каза: „Тези луди глави. Всеки е броил другите, но е забравял да преброи и себе си.”

- Хайде сега, изпийте всички по едно. Сега аз ви броя и виждам, че сте дванадесет човека. Никой не се е загубил. Заблудили сте се.

Калните физиономии се огледаха, помърмориха смутени, после лека-полека се отпуснаха, изпиха по чаша вино, а обущарят вдигна тост.

- Братя, да пием за нашия приятел, който успя да се спаси от лапите на вълците и отново е с нас.

Господин Широки Пръсти понечи да обясни случката, но поръчките набираха скорост и реши да не пречи на радостта на хората. След един час пиха тост за своя смел другар, който не само се спасил от вълците, но натръшкал мъртви десет вълка и то с голи ръце.

По втори петли пиха тост за смелия си другар, най-смелия в градчето, който убил сто вълка и то само с една ръка, защото с другата разтварял храстите, за да могат да минат по-лесно другарите му. Веселието се вихреше с пълна сила. Горският пазач пееше с цяло гърло неприлична песен. Останалите пригласяха и тропаха с крака в такт с песента. Обущарят скочи и се впусна в бесен танц, който включваше предимно въртене и пляскане с ръце. Котаракът се впусна към глезена на обущаря и впи дълбоко зъби и нокти.

На сутринта гостилничарят остави входната врата отворена, за да се проветри. След това започна да мие пода, като се опита да отстрани напълно капките кръв. Кървавите следи започваха по средата на кръчмата, виеха се около една маса в подскачащ танц, а след това с куцукане, но устремено, се понасяха към входната врата.

Там посрещаха сутрешните посетители на г-н Широки пръсти. Сутрешните идваха обикновено с кисели физиономии, за да могат след половин час да излязат облекчени и върнати към живота. Оттам, в зависимост от силата на организма, се отправяха или да пият в следващата кръчма, или да редят павета на новата калдъръмена улици. Напоследък гражданите бяха почнали да се спъват все по-често по улиците.

Малкото прозорче до вратата се затъмни. Обущарят се опитваше да надзърне през него. Изтри го с ръкав, но повечето мръсотия беше от вътрешната страна. Взря се и видя само едно забравено шише от оцет и някаква старинна газена лампа. Господин Широки Пръсти си мислеше, че лампата придава автентичност и е знак за традиция, макар че самата страноприемница не беше на повече от двеста години. А пък оцетеното шише все някъде трябваше да бъде забравено.

Обущарят надзърна през вратата, убеди се, че котаракът го няма, и влезе.

- Слушай, а твоята леля не знае ли нещо по-точно за мястото на гърнето?

- Приятелю, най-голямата трудност е, че там е блато. Имало е време, поточе е минавало оттам, но са препречили пътя му и е заблатило местността. Трябва да се прокопае канал, да се отводни блатото. Малко е то. После да се направи път за поточето. След като няма вода, ще е много по-лесно да търсиш! - по някаква случайност господин Широки Пръсти притежаваше гора до блатото, а то напредваше към нея.

Обущарят се почеса по главата и се хвана за сламката. Нахвърли лопати и копачи в каруцата си и потегли.

В града се говореше за самотния копач и хората бяха склонни да му се присмиват, но нямаха нищо против златото да бъде намерено. Това предполагаше разказването на още повече интересни истории. Обущарят напредваше и хората от градчето наминаваха да го гледат как се труди. Понякога някой здравеняк се събличаше до кръста и се втурваше да помага. Ентусиазмът му умираше бързо след прости сметки за изработеното и оставащото.

След седмици усилен труд успя да прокара канала. Блатото се оттече бавно и спокойно. Пръстта започна да засъхва. Единствените гости на калището останаха глиганите и обущарят.

Обущарят влетя в кръчмата с копач в ръцете. Котаракът се сви зад огнището. Господин Широки Пръсти мина зад бара. Заговори още преди обущаря, уплашен от кръвясалите му очи. Каза първото, дошло му на ум.

- Като тече, водата увлича. Отнесла е и гърнето. Трябва да го търсиш на края на канала.

Обущарят отпусна копача и със зъл поглед пое към вратата.

През следващите часове господин Широки Пръсти беше на тръни. Стряскаше се от всеки шум, идващ от улицата, и се стремеше да задържи повече посетители в кръчмата. Неочакваната гълчава навън го накара да се залепи на прозореца. Другите посетители излязоха на улицата. Гълчавата наближи и премина в смях и весели възгласи. В центъра й се носеше каруцата на обущаря, а сам обущарят седеше вътре, стискаше гърне злато и все още не можеше да повярва на щастието си. Господин Широки Пръсти беше не по-малко изненадан.

© Божидар Цендов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2010, № 10 (131)