ГОСПОДИН ШИРОКИ ПРЪСТИ И НОМЕР 13

Божидар Цендов

web

Когато влезете в аптеката на Ал Кемик, трябва да посведете глава, за да не забършете паяжините от ниско висящите от тавана снопчета билки. Тях Ал Кемик ги беше поставил с цел създаването на впечатление у посетителите, че влизат в аптека. Чак по-късно могат да видят поредицата от колби, стъклени тръбички и няколкото тлеещи огнища. Тук можеха да се правят много други неща като това да изковеш подкови и да подковеш кон, но Ал Кемик имаше съвсем прозаични аптекарски цели. Друго си е да забъркаш един коктейл от съставки и после да се чудиш какво си получил и дали то може да пробие дупка в масата, дали става за гаргара или поне е годно за полиране на мебели.

Напоследък Ал Кемик се беше сдобил с ново занимание. Четенето на дебели, стари, прашни книги може да доведе не само до кихавица, но и до забележителни открития. След много химически опити, безсънни нощи, мърморене, подозрително напомнящо на заклинание, и странни движения с ръце той сътвори поредица от призрачни създания, които можеха да изпълняват някои заповеди.

Някои заповеди. Отначало беше решил да ги нарече хом ун-кулуси, но те бяха много малко хом и прекалено много ун-кулус. Можеха да изпълняват определени точно зададени команди, а за всичко останало бяха безобразно тъпи. Затова ги нарече сервитури.

Сервитурите бяха почти напълно прозрачни и в слънчев ден след внимателно взиране изглеждаха като лека мараня. Вършеха работата си предимно като бъркаха в главите на хората и ги караха да правят нещо или да не правят нещо. Не че на Ал Кемик много му се искаше да кара хората да вършат нещо, но разюзданото хоро на касапите му достави истинска наслада.

После започнаха експериментите с носене на предмети насам-натам. Тук удари на камък, защото сервитурите трябваше да се материализират поне малко, за да носят предмети, а това ги правеше още по-тъпи. Не помогнаха нито наливането с чай от зарасличе преди експериментите, който използваше за стимулиране на душевните си сили, нито непристойните думи, нито чупенето на колби в стената. Последното доведе само до ново отделяне на излишен дим.

След няколко-дневен престой в лабораторията Ал Кемик вдигна ръце и отиде да се утеши в кръчмата на господин Широки Пръсти. Там започна непрестанен диалог с каните вино, които кани свършиха работа в известна степен, защото започна да потупва приятелски гостилничаря по бузите, развесели се и дори си свали капата. С черната си плетена капа Ал Кемик не се разделяше никога, което личеше по характерното й омазняване и загубата на всякаква форма.

Разгорещеният аптекар се опита да изпробва певческите си способности, а след това да повтори хорото на касапите. При хорото си касапите се държаха един за друг, а аптекарят без жизнено необходимата му опора се намери скоро на пода в безпомощно състояние. Господин Широки Пръсти се притече на помощ, изправи го, наплиска лицето му с вода и го изведе да подиша чист въздух. След като се увери, че вече е по-добре, го изпрати да се прибира.

Ал Кемик вървеше по павираните улици, където всеки камък играеше пред очите му свое собствено хоро, и се усмихваше на нещо свое. След това, изпълнен с романтични чувства, вдигна глава, за да се порадва на звездите. Сблъсъкът с каменно корито за водопой беше достатъчно болезнен, за да избие романтиката от главата му и да го върне към скорошните му грижи. Той вървеше, главата му се избистряше, а недоволството му от сервитурите растеше.

Когато стигна у дома си, осъзна, че е забравил шапката си в кръчмата, а това допълнително го огорчи. Извика последното си творение сервитур Номер 13.

- Слушай сега, отивай в кръчмата на господин Широки Пръсти, намери ми шапката, където и да е, и ми я донеси. Хайде, бързо. Ама ха, след като съм ви създал да вършите работа, ще вършите работа. Не ме интересува как. Ще намерите начин. Потрудете се.

След това се хвърли на леглото и след едно последно „Ама, ха” захърка мелодично.

Господин Широки Пръсти вече беше приключил вечерта и забърсваше масите. Намери капата на Ал Кемик и с два пръста я сложи на видно място, за да му я върне, когато се появи.

Номер 13 се появи, материализира се, колкото трябва, и започна да примъква капата по тезгяха. Господин Широки Пръсти огледа за последен път кръчмата, за да се убеди, че всичко е наред и забеляза похода на капата. Без да мисли, той се хвърли напред и я хвана. Силичките на Номер 13 да дърпа капи не бяха големи и след кратка борба гостилничарят се сдоби с шапката. Това задвижи мозъчните му функции, заизважда различни думи, които се бяха подредили в дебрите на съзнанието му още през детството и оформи една странна поредица: „вампири, таласъми, призраци, ужас, ами сега”.

Вкопчил се в шапката, господин Широки Пръсти се остави на инерцията от дърпането и някак си не съвсем елегантно се пльосна по задни части на пода. След това скочи и започна да се върти около себе си. Номер 13 не се отказваше и от време на време подръпваше шапката. Държеше се, докато гостилничарят дръпнеше рязко и тогава номер 13 се въртеше наоколо в своята сигурна безплътна форма и после пак нападаше. Накрая се отказа, мина през покрива, настани се до един от големите комини и започна да премисля действията си.

Изражението на господин Широки Пръсти беше непреднамерено подходящо за случая и се състоеше предимно от стърчащи на всички посоки кичури коса. Казват, че опасността кара човека да мисли по-добре и наистина в главата му бързо-бързо се оформи образа на Ал Кемик като носител на всевъзможни приключения, които можеше да сътвори само с една-две стъклени чаши и няколко прахчета, извадени от дълбоките му джобове.

За всеки друг това е ситуация, която би трябвало да завърши с голяма порция ром и подобаващо тюхкане, но Господин Широки Пръсти беше свикнал да купува 100 литра вино, а да продава 200. В случая стигна до извода, че когато се хване рибката на въдицата, ще може спокойно да сложи тигана на огъня.

Слезе в мазето, попъшка малко и се върна с една немного голяма дървена кутия. Проби няколко малки дупчици в нея, сложи вътре капата на Ал Кемик и закова капака. След това се заложи в засада.

След няколко часа започна зазоряването. В обагрената от леката светлина на все още невидимото слънце кръчма се чу пошляпване, все едно някой беше ударил един в друг два подпетени чехъла. Господин Широки Пръсти беше премигнал със зачервените си подути клепачи.

Номер 13 се бавеше по обясними причини. Умствените процеси при него течаха бавно. Първоначалната ситуация беше нещо от вида на „отивам, вземам шапката и я нося на господаря”. След няколкочасово мислене Номер 13 стигна до доста по-добро решение на въпроса, което според него беше много интелигентно и вече можеше да се изрази като „отивам, вземам шапката и я нося на господаря”. Доволен от себе си, той се впусна в атака.

Захвана добре капата и започна да я мъкне към господаря си. Да, но капата беше вътре в сандъка, а Номер 13 нямаше силици да помръдне целия сандък. Блъскаше се напред-назад, а отвън се чуваше трополене и протъркване. Но пък Номер 13 беше докопал шапката и нищо не можеше да я изтръгне лесно от ръцете му или поне от това, което би трябвало да са ръце.

Доволен, господин Широки Пръсти грабна сандъка и го понесе към къщата на Ал Кемик. По пътя го срещаха ранобудни съграждани и заинтригувани от шумовете, идващи от сандъка, го питаха какво е това.

- Това е котаракът ми. Водя го да му подрязват ноктите.

Любопитният съгражданин веднага се навеждаше, за да зърне известния котарак през дупчиците.

- А, да, виждам черната му козина. Уха, трябва да го изкъпеш този котарак.

След няколко подобни срещи господин Широки Пръсти поздравяваше съгражданите си за по-бързо по следния начин:

- Моят котарак. Ще му подрязват ноктите. Да, ще го изкъпя. - И отлиташе нататък.

Ал Кемик го посрещна на леглото със зеленикав оттенък на лицето. Тъкмо си беше забъркал някаква отварка за оправяне на последствията от прекаленото взаимодействие с кани вино и се готвеше да я изпие. Господин Широки Пръсти милостиво го изчака да стори това, сложи сандъка на пода и след това се надвеси над ухото му:

- Аз знам.

От последвалият поверителен разговор, проведен в тъмната стаичка, нямаше никакви очевидни последствия. Ал Кемик все така посещаваше кръчмата, а гостилничарят все така го гощаваше. Е, господин Широки пръсти беше придобил значително по-здрав вид и преливаше от енергия, а столовете и масите в кръчмата блестяха вследствие на обилната употреба на скъпа политура.

© Божидар Цендов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2010, № 12 (133)