СТАМБОЛИЙСКИ И СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ - ЗЕМЛЯЦИТЕ ПРОТИВНИЦИ

Борислав Ненов

web

От Ветрен до Славовица сега има нов асфалтиран път. Навремето, през 1879 година и другите в близост до тази дата, пътят не само не е асфалтиран, но е бил труден, кален или прашен колкото ви хрумне, зависи от сезона. Това едва ли ще е пречело родените в тая 1879 г. Александър Стамболийски и Славейко Василев да се познават.

Ако в детството са пропуснали да се омешат, то в младостта вероятно са сторили това, защото е извън съмнение, че когато двамата влизат в политиката, в голямата политика, те вече се знаят.

Животът ги праща в различни земи и държави - докато 14-годишният Сандьо Стамболийски търка гащи в земеделското училище на Садово, Славейко Василев се насочва към Военното училище в София. Сетне бъдещият трибун на БЗНС дръпва чак в Плевен, за да завърши тамошното Лозаро-винарско училище, а после България му става тясна и се озовава да учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен.

Страната ни отеснява и за Славейко Василев и ще го видим в Русия, където завършва Генералщабната академия. Идват Балканската и Първата световна войни - единият, този, който е родом от Ветрен, ще води войниците в атака срещу противниците, другият, роденият в Славовица, е осъден на доживотен затвор за политическите си възгледи, а сетне, през 1918 година, ще се появи, за да буни армията.

Измамно близък е пътят от Ветрен до Славовица. Измамно близки са всички пътища в България. След войните и Стамболийски, и Василев много пъти ще разбират това, вероятно всеки за себе си, поне до момента, в който първият е министър-председател на Третото българско царство, а вторият- един от основателите на Народния сговор и на Военния съюз.

Страната ни не е пренаселена, въпреки хилядите белогвардейци, пристигащи от разбитата армия на генерал Пьотър Врангел, но за двамата става все по-тясно на политическия терен на държавата.

Те ще се срещнат фатално в Славовица в средата на юни, след като вече човекът от Ветрен е бил сред основните фигури в държавния преврат от 9 юни срещу правителството на БЗНС, а мъжагата от Славовица е допуснал огромна политическа грешка и няма печеливш ход.

"Аз бях дал заповед на Славейко Василев да доведе Стамболийски със специален влак в София, но Харлаков взел Стамболийски обратно във вилата, където в изпълнение на заповед лично от Цанков го убил", така разказва събитията от ония дни генерал Иван Вълков, министър на войната. Историята обаче и до-ден днешен често приписва убийството на сваления чрез преврат премиер на неговия земляк Василев.

Пътят от Славовица до Ветрен със сигурност не е бил с асфалт. Също сигурно е, че не бил път, който лесно се изминава, макар в ония дни на месец юни 1923 година да не е имало поройни дъждове. Славейко Василев решава да заведе арестувания вече Стамболийски до родното си село. Там му дават глътка въздух - братът на полковника, Иван, не просто е познавал земеделския трибун, а на два пъти му е помагал в ученическите години, а сетне е съдействал бъдещият лидер на БЗНС да стане учител във Ветрен.

Какво са си говорили тези трима българи, няма кой да ни каже. Но е абсурдно да продължава да се счита, че единият земляк е посегнал на живота на другия, колкото и да е голяма пропастта в политическите им възгледи.

На 14 юни 1923 година сваленият чрез преврат министър-председател на Царство България е убит. Започва обаче животът му на легенда и на мъченик в очите на много българи. Славейко Василев остава без земляка си и прави политическа кариера - на два пъти е министър, веднъж в правителството на Андрей Ляпчев, сетне, след доста време, в кабинета на Иван Багрянов. Цели девет години - от 1935 г. до 1944 г. - землякът от

Ветрен е председател на съюза на запасните офицери. Избиран е за народен представител от Ямбол, избран е дори за почетен гражданин на Ямбол, където има стаж като сравнително млад офицер. Паметниците на Стамболийски са пръснати из цяла България и едва ли някой може да ги преброи.

Стамболийски е убит едва на 44 години. Славейко Василев доживява прилична възраст-65, но и той приключва трагично житейския си път - на 2 септември 1944 г. полковникът се самоубива.

Народният съд го осъжда на конфискация на имуществото посмъртно. За убийците на Стамболийски също има съд.

А пътят от Славовица до Ветрен не е дълъг. Дори когато не е имало и помен от асфалтов път. За земляците обаче той се оказва сякаш безкраен, докато намерят покой в смъртта.

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2012, № 9 (154)