ПРЕСТЪПНО ХУБАВА

Борислав Ненов

web

Абсолвентско време е, родителите са се разнежили, че сме достигнали най-сетне до финалната права на Алма матер (тези четири години ми се сториха четири века, казваше дядо ми Борис, който всъщност ме издържаше, мир на праха му) и към Пловдив летят записи, които дават възможност да си вземем подобаващо сбогом с тепетата.

В този светъл хаос сме на маса в ресторант "Бъчвите" - Войската с половин дузина гении от кръжока на Добромир Тонев (да ти е сладко Добри, там, горе), а продължава да приижда народ и вечерта чака да я опише Франсоа Рабле.

А всичко започва с почти академично настроение - една-две водки, обилно гарнирани с мъдри мисли за изкуството и нашето напускане на Алма матер, загледани в потъващите в залеза коси на дамите.

Толкова е кротко, та чак ме хваща страх. И това съжителство на масата между поетите и Войската, имаща славата на изтребителен отряд, ме праща в предчувствието, което е най-добре да преглътна, защото наистина е време да обърнем тази страница.

Родината има нужда от светлите ни умове и рошавите ни коси, но междувременно водките почват да се догонват, тостовете стават все по грузински, но много по-кратки, за да не се губи време.

Спестяването на времето при подобни гуляи е код оранжево. Трябва да станеш и да се измъкнеш мълниеносно, защото до някоя гибелна идея разстоянието е нищожно. Аз потискам поредната страхотна, ала несподелена, както обикновено, любов, появила се точно в последните седмици на следването ни. За това знаят само двама-трима приятели, но експресното движение на келнерите към масата ни и обратно е направило всичко публично достояние и сме на разкрач просто от сипея.

На Антон Баев, на когото предстои да издаде стихосбирката си "Снежни сигнали", или на Христо Марков, който още не подозира, че ще е депутат във Великото народно събрание, идва лудата идея да решим проблема радикално, на кого, точно сега не мога да си спомня.

А и няма особено значение, защото и лириците, и Войската, и жените по масите стават с плашеща решителност и тръгваме да крадем жената, в която съм влюбен. Вечерта е сложила бомбето си над Пловдив, а това не е добрият жест, защото и бързо, и лесно намираме къщата, свила се в една уличка до Бунарджика. Доколкото има шофьори между нас, не стават за работа - пили са, а извадените от квартирите им трезвеници усещат свирепата миризма на Наказателния кодекс и до един се оказва, че са си забравили книжките по родните места.

Спасителен и велик момент, но няма пощада в тая иначе чаровна пловдивска и майска вечер и Войската, и поетите, и жените не искат и да чуят да спрем дотук и да пием по една водка за прощално.

"Пиенето няма да избяга, да свършим най-напред работата", нарежда някой, може би Христо Марков, който в еуфорията предоставя апартамента си за успеха на делото. За него, за делото, сме намерили и такси, чийто шофьор е порядъчно олигофреничен или неизтребимо авантюристичен, и не си дава сметка как ще го влачат и него по съдилищата, ако делото успее.

Пред самия вход настъпва типично българска суматоха и повечето от четниците потъват из сянката на близките дървета. Това е най-трагичната грешка, защото сме на края на Дунава и не мисля вече за никакво отстъпление.

Момичето е еталон на добрите нрави, прилежно си чете лекциите в стаята и се появява на вратата по пеньоар. Оттам насетне е толкова просто, че покрилият се в сянката на дърветата взвод няма време да види как профучава таксито с похитената.

Христо Марков не само отваря щедро апартамента си, а и тутакси носи за прочит "Мъжки времена" на Хайтов, докато другите разливат ракия за успеха на начинанието...

Сетне ще ни влачат по участъци и по следователи, Антон Баев ще пише постоянно библиография за своята, за нашата постъпка, а срещите ни с адвокатите показват това, за което си мислех, докато залезът потъваше в косите на жените в "Бъчвите".

"Отвличане на лице с цел брак, затвор от три до пет години". Наказателният кодекс е лапидарно четиво и оставя много време за размисъл.

Страшно много време. Вуйчото на похитената се оказва не просто доцент по физика, а шеф на профкомитета в Университета, и бил мярка за лошотия - един Геш. Смехът на нашите преподаватели за цялата история с нищо не променя обвинението и приключването на Алма матер сякаш се отлага за дълго.

От три до пет години...

Някой от старите авери разказва, че "Бъчвите" вече не съществуват, жена ми изумено чете по сайтовете за някогашното ми деяние, а аз излизам на двора да поема въздух. Вечерта е пак с бомбе, както беше в оная пловдивска и майска вечер, но из краката ми се мотаят домашните котки.

Ако хвана влака в осем, дали няма към 12 да съм там и да се закачим за последната прашинка на нощта. Дали оная жена е все така престъпно хубава и живее все така изкусително близо до Бунарджика.

От три до пет години.

Майната му, живея много повече на свобода, а гледам всекидневния парад на парвенютата.

Или всичко е изкълвано в здрача и няма нищо, нищо, нищо. Поетите мърморят над вечерните илачи, Войската е абдикирала и чака жалките си пенсии.

Влакът е във осем. С такси ще стигна във 12 пред вратата й.

И тя ще бъде хубава.

Престъпно хубава.

Господи, не ми отказвай последните илюзии.

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2013, № 2 (159)

Други публикации:
Борислав Ненов. Подранили носталгии. Пловдив: ЦУМ, 2012.