КЪЩИЧКА, В КОЯТО НЯМА КУЧЕ

Борислав Ненов

web

Стаята е в приземния етаж, пред очите ми обаче е всичко - дюлята, на която останаха по Коледа четири жълти сълзи и не знам какво да ги правя. Розата, от която никой не откъсна и едно цвете, пък било и за погребение. Смокинята, изсъхнала от няколко години, но избуяваща към градината - не иска да се сбогува.

Котката се е скрила в чимшира - той за нея е спасителната джунгла, от която следи за нашествието на някой непознат.

Непознати всъщност няма, ако не броим циганите, интересуващи се от старо желязо или някаква работа. Много по-малко от работа, много повече от желязо. Вратата е метална, стоя, без да е заключена, почти месец и още се чудя как никой не влезе да прерови къщата. Вероятно ороненият дувар е подсказал на апашите, че тук само ще си загубят времето.

Къщичката, която е за куче, е празна. Рич така и не я припозна за свой дом и напусто я пренасях от края на улицата до двора. Рич се обърка напълно по време на генералния ремонт, когато всеки му хвърляше някаква храна и сетне вече не знаеше кой му е стопанин. И почваше да лае още преди изгрева, докато човек е в ленивите чаршафи.

Рич се превърна в тартор, пусна на свобода зъбите си и трябваше нещо да се направи.

20 лева свършиха работа и го изнесоха в една кутия, която не исках да видя. На близките си казах, че съм го дал на приятел в едно от стралджанските села.

Къщичката още стои - покрита със сняг и с отворена паст, в която дори котката не иска да влезе. Котката изтърбуши една саксия и сега е в нея. Роди първото си котенце на пода, въпреки че бяхме приготвили родилна кутия и прочели всичко в интернет.

Това стана в събота и кръстихме котето Събчо. Другото изчака почти едно денонощие и се появи в неделя. И стана Неди.

Появата им се превърна в най-голямата забава, посетила къщата. Котката нямаше никакъв опит, но самоотвержено ги отгледа, позволявайки и на нас да се бъркаме във възпитателния процес. После станаха като табун, нахлуващ в стаята, за да закусва, обядва, вечеря.

Неди я изхвърлих в запуснат двор на една от съседните улици. Това при втория ми опит. При първия не се получи - котето се бореше за редовна храна и го донесох отново. Междувременно някой беше подхвърлил неин събрат в двора и котките вместо да намалеят, се увеличиха. Така се стигна до запуснатия двор и изчезването на Неди.

Обажданията по обявата, че я давам - бяла и ангорска, закъсняха. Обадиха се десетина души. Винаги е късно, както при любовта.

Събчо се ширеше вече на воля, омитайки по няколко пъти на ден храната и на майка си.

Докато се оглеждах за запуснат двор, той изчезна. Появи се след два дни, ала храната не го интересуваше, майка му бе непозната и въпреки че бе загубил гласа си, изфиряса.

Завинаги.

Колибката стои. Може някога да влезе в нея куче.

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2013, № 2 (159)