ЕДНА ЦИГАРА В ПЕПЕЛНИКА НА СМЪРТТА

Борислав Ненов

web

Капитанът на потъващия кораб е длъжен да напусне борда след моряците си. Така беше, нали?

Неотдавна ректорът на Софийския университет професор Иван Илчев се опита да извиси студентите при словото си за откриването на академичната година, говорейки им за познанието, морала, родолюбието.

За това колко са преходни днешните първенци на парвенюшка и чалгализирана България и как те скоро ще бъдат забравени, а Бетовен ще продължи да се слуша.

Професор Илчев е прав в едно - все някой трябва да остане на кораба.

Дали обаче, мислех си, докато четох словото му, трябва да заблуждаваме младите българи, че тук, и то не след петдесет години, а след няколко, ще стане светло и уютно?

Колко е човешкият живот - една цигара в пепелника на смъртта. Последните мохикани няма никога да станат първи, парвенюто ще кръсти улица на името на големия учен, ала ще го остави приживе да се свива по таваните и да зъзне.

Както от студ, така и от самота.

България обича поетите само когато са мъртви. Преди години ми се събраха няколко лета във Велинград и бях удивен колко много улици в родопския град носят имена на писатели. То не беше Пушкин, то не беше Петко Рачов Славейков, Пейо Яворов, Владимир Маяковски, Михаил Лермонтов, Алеко Константинов. За Ботев и Иван Вазов да не говорим.

Колко е чудовищно общественото лицемерие на сънародниците ни, на които нито Алеко е потребен, нито убийственият патос на Ботйова им трябва. Абе, като са мъртви, що да не кръстим улицата на тях, казва нашенецът, понеже няма срам от подобни изпълнения. Не му пасва нещо да сложи табела с "Тинтява", "Липа", "Здравец" или "Кестен", да речем, а и толкова тежки търговци е родила България през годините, защо да не изпишат техните имена за наименования на улици?

Тъй обаче е тръгнало, не зная точно откога - да се лигавят с имената на поетите, да им издигат паметници, да ги честват по кръгли годишнини, да има дори музеи по родните им места.

Това е някакъв умопомрачителен алъш-вериш, защото в реалността България действително е почела един единствен писател - Иван Вазов.

През другото време хората на изкуството и науката са жалка твар, която се опитва да не попадне в тефтера на кварталния бакалин.

Или да не оскотее, докато броди из хипермаркетите с празните си джобове.

"Смутно време е", казва още в словото си към студентите ректорът проф. Илчев.

С кратки изключения, родината ни не познава други времена. Или може би чисто и просто се преиграва с трагедиите в българската история. Какви драматични събития има в страната ни от Освобождението й до 1912 година например? При извършване на Съединението на 6 септември 1885 година е паднала една-единствена жертва и това става по случайност. Въпреки това хитрият Захарий Стоянов се скрива, докато върви този иначе голям исторически акт, за да изпълзи в челните редици, когато разбира, че работата е станала.

Минаващият за герой Чардафон, носещ гражданското име Продан Тишков, е обикновен махленски бабаитин, размахал сабя над Гавраил Кръстевич, който е направил много повече за България, въпреки че е назначен за управител на Източна Румелия от султана.

Огромното значение на Съединението е не в кръчмарските жестове на Чардафон от село Голямо Конаре, а в това, че и княз Александър Батенберг, и министър-председателят Петко Каравелов решават да направят тази историческа стъпка въпреки несъгласието на Великите сили. Дори прословутата Русия, знаменитият Бай Иван, не желае да види България обединена. Ако сме коректни, само Англия е на наша страна в ония септемврийски дни. Убийствата по времето на Стефан Стамболов са нещо, което го има в историята на всяка европейска държава, има ги и локалните войни, както и другите войни - тези, в които се втурва почти целият стар континент.

Така че смутните времена в историята на родината ни не бива да се хиперболизират, не бива да се правим изкуствено на мъченици, такива, каквито няма нито на Запад, нито на Изток.

Може би е по-добре сега и тук, когато буйно вирее чалгата и парвенющината, жестоката цена на познанието да се знае, да са наясно младите, че пътят през Алма матер няма да им донесе особено благополучие, за да не изпитват десетилетни лишения.

Не съм зъл песимист, просто ми втръсна да се въртим в кръга на митовете. Какво от това, че още в гимназиите нашите момчета са сред най-големите математици или информатици в света? Повечето от тях веднага след абитуриентския бал заминават за университетите в чужбина, и други, а не ние, ще използват техния голям интелект.

Може след десетилетия да се получи нещо като историята на Джон Атанасов. Тогава ще се напъчат дори парвенютата, защото ще се струпат телевизионни камери, ще има срещи при президента и други "мероприятия", да попаднеш на които ще се счита за престижно. Но сега и тук да се отделят достатъчно пари от държавния бюджет или да има масово бизнесмени, които да инвестират в познанието на младите, на талантливите изобщо, това е абсурдна пиеса.

Това ректорът на Софийския университет професор Иван Илчев го знае. Знае го, ала не иска да обезсърчи още в началото на пътя тези, които прекрачват в аудиториите.

А може би трябва да сме напълно искрени и честни, дори когато от това личи нашата непотребност. За да спестим дългия и сложен път на тези млади българи.

Защото колко е човешкият живот - една цигара в пепелника на смъртта...

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2011, № 10 (143)