БАБА ПО ИЛИНДЕН

Борислав Ненов

web

На прага на Илинден е, но няма да се разбърза баба от ранна заран и да се застяга за събора в Дряново. "Стой си на дирника, ще ти стане лошо в тия жеги, а там няма нито лекар, нито близък с кола, за да те докара, ако почнеш да гушваш босилека", ми идва да й река, ала нямам кураж.

Никакъв кураж, защото по Илинден баба ми е тържествено войнствена и не иска да чуе ни за лекари, ни за бури, ни за наводнения. Не помня през годините нещо да е успяло да я спре и да пропусне дряновския събор.

Особено сега, когато навърши 86 и със смъртта имат някаква тяхна си договорка, в която аз не мога - и не искам - да се бъркам.

А и не смея, защото лани, когато баба беше на 85, тръгна от Ямбол за Дряново за кратко, дните обаче почнаха да се нижат, стана почти седмица, а от нея ни вест, ни кост. Жегите бяха пак опустошителни, та не беше и за млади хора, но тя така и не се завръщаше.

Мобифони тогава имаха само борчетата и бизнесмените от милион нагоре, та почнах да въртя наслуки и безнадеждно на дадените в указателя телефони.

Никой. Абсолютно никой. Сякаш цялото село се бе разтопило в лятото, а заедно с него и баба ми. Полицията се оказа работеща и се натъкнах на един юнак, който в началото подобно на мен изпадна в суматоха, като чу за годините й, ала се оказа нейде от оня край на Тунджалъка и в един момент му дойде спасителна идея. "Слушай, бабата подвижна ли е и с акъла си ли е, да ме прощаваш?". "Ходи като японско багерче и оправя сметките по-добре от мен и теб взети заедно", му казвам. "Тогава ще е на събор, да знаеш, всички в Дряново са сборджии и бабата ще е там", ми рече полицаят и се разделихме с обещанието да почерпя една бира, ако си намеря човека. Преди това вече бях оръшкал ямболската болница, нямаше там никаква възрастна жена, приемана тия дни, само някакви девойки по на 70 години бяха взети в отделенията.

Илинден, пустият Илинден, пустият Свети Илия, на който дряновци отдават почит по старому, на 2 август, а аз съм се залисал в ямболските работи и съм пропуснал радостната суетня, която баба сигурно е вдигнала, въпреки пустата къща, и въпреки пазарлъците с таксиметровите шофьори. Тя в последните години така ходеше - с такси, и все джамбазлък правеше, но в крайна сметка шофьорите харесваха баба и я караха до Дряново, без да й искат пари и за обратен курс.

"Що ще им плащам и за обратен курс, аз да не съм банкерка", беше железният довод на баба, пред който нямаше какво да отвърна и покорно тръгвах да спирам такси.

Празникът на Свети Илия обаче мина и отмина, а Нейка Иванова Иванова така и не благоволяваше да се появи на улица "Ямболска комуна". Подпуках тогава яко телефоните на Дряново и се разправях сигурно с всички баби и дядовци в селото, които можеха да чуват и да говорят.

"Вчера мина по нашата улица, ама повече не съм я виждала ки", докладва една от представителките на третата възраст, друга донади, че преди няколко часа си хортували на магазина, ала докато река да въздъхна, се оказа, че не била моята бабичка, ами нейна някаква съименичка.

Само властта ще ме оправи, си рекох с последна храброст и един час въртях като бесен телефона в кметството. Най-сетне кметицата се обади, ама и тя и като другите - не беше много сигурна кога за последно е виждала моя човек." Ама добре си беше жената, даже идва да се разправяме тука за имоти", рече представителката на властта и допълни: "Ний тука бяхме малко сборджии, та още е суматоха из селото, та затуй се е забавила, кахър да нямаш".

Кахър да нямаш. Как да нямаш, като вуйчо ми я е дал на мен на отговорно пазене, пари й праща всеки месец, само и само да си стои у дома, а не да се гътне нейде по пътищата.

И звъни човекът, а аз се чудя какви да му ги разправям, защото той иска да чуе майка си, а не мен. Майка му обаче я няма. Няма я и това си е.

Седмица преди Илинден и вече толкова след тоя пусти дряновски събор. Реших да зарежа работата и да отида на място да я диря, ала тя се появи вилна и силна, защото кучето било забегнало от къщата, а пък цветята не били поливани.

"Абе аз по болници и по полиция те търся, ти за цветя и кучета ми разправяш", осмелих се да се изрепча. Това беше фатална грешка - баба не понасяше да има работа с лекари, с полицията още по-малко и бях за цял месец отлъчен, задето съм я изложил да звъня и да я издирвам.

На прага на Илинден сме. Ала няма кой да почне да нарежда от ранна заран да взема тая чанта, да подам оная бохча, да хвана онова такси и да наглеждам къщата, цветята и кучето, че ще ме вземат мътните.

Баба ще пропусне този събор. Ще пропусне и следващия, и всичките след тях. И шофьорите на таксита ще си отдъхнат от оная упорита възрастна жена, която се качваше в таксито, отсичаше нейна цена и отказваше да слезе, докато не я закарат, където иска...

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Борислав Ненов. Подранили носталгии. Пловдив: ЦУМ, 2012.