Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "МАРЦИПАНЕНИЯТ ЧЕХЪЛ"

Ася Кулева

web

Където розов храст изгаря в светлина,
попили са в пръстта безброй имена;
а всеки син листец на нежна теменуга
в ония дни е бил луничка на жена.

Омар Хайям, "Рубайят"

Ася Кулева. Марципаненият чехълНеусетно двамата стигнаха порутената ограда на селското гробище. Ръждясалата порта изохка и ги пусна в своите покои. "Ето ме, Видо, тук съм. Венче ти нося - от върбинка, както обичаш. То венче се слага на празник, венче се слага и на гроб", въздъхна дядо Берко и пое по почти неразличимата пътека между гробовете. Някъде наблизо тихо и монотонно жужаха невидими пчели. Василена спря до оградата и затвори очи. Съзнанието й се сви до размерите на стъклено топче, което леко заподскача по помътнелите плочи и се изгуби в гъстата избуяла трева между могилките. Въздухът се раздвижи и погали бузите й. Василена се усмихна, усетила нежната ласка на коравата длан на баща си. Вече знаеше, че човек може да живее в шумоленето на вятъра, не само в материално тяло. Само онзи, който се е сродил със земята, може да го разбере. При последвалия по-силен порив на вятъра Василена отвори очи. Избуялите треви се вълнуваха като зеленикаво-кехлибарено езеро, върху чиято повърхност играеха цяла детска градина слънчеви зайчета. Внезапно от кехлибарената вода се протегна ръка, опита се да хване едно от тях, но не успя. След малко се показа поочуканият, но старателно намазан с вакса връх на старомодна дамска обувка, който почти докосна друго зайче. То обаче чевръсто отскочи встрани и обувката недоволно се скри. Василена затаи дъх в почуда. Мъртвите играеха, мъртвите се забавляваха по детски, мъртвите не скучаеха в своето безвремие. Те лудуваха в езерото с лекотата на слънчеви рибки. На повърхността изплува достолепен глутеус, а върху него мигом кацнаха три слънчеви зайчета. Брей, какъв масивен широколистен задник, чий ли е? И той ли се включва в играта, си помисли тя. Скоро обаче се появи ръка, която бързо го шляпна да се разкара и той обидено потъна надолу. Идеше й да се разсмее. Мъртвите наистина бяха като деца. "Това ли е смъртта, татко?", беззвучно попита тя.

"Това е, дъще." Василена се стресна. "Готов съм", продължи дядо Берко и приседна до нея. Не си спомняше кога се е отпуснала на земята. "Я виж ти, седнала си до гробчето на Асенчо." Старецът внимателно погали с длан потъмнелия каменен кръст на почти изравнения със земята гроб. "Кой е Асен?", попита Василена. "Това е братчето на моята Вида. Умря малко, горкото. И ако не беше Съботко, Вида нямаше да я има, а аз нея нямаше да я имам." "Как така?", учуди се Василена. "Съботко и Вида бяха побратимени като деца." "И защо?" "Знаеш ли, Асенчо и Вида бяха близнета, а там връзката е силна. Когато Асенчо заболя, започна да вехне и Вида. И ги лекуваха, и по баячки ги водиха, и поп им чете, но не помогна. Умря Асенчо. Вида щеше да тръгне след него. Добре, че се намеси баба Гробуша. Тогава беше млада още и всички й викаха по име - Галуша се казваше. Та тя нареди какво да направим да спасим момичето. Шантаво беше всичко, което искаше - само Съботко се съгласи да го стори. Добре, че този ден поп Пройчо беше пийнал в повечко, че и него успяхме да излъжем, щото той дума не даваше да се издума за такива вещерски работи. Опя той Асенчо в дома им, после поседна да отдъхне в тъмната стая, дето майка ми беше оставила преди това шишето с ракия. А ние поехме с Асенчо насам. Тук, до изкопаното гробче, ни чакаше Галуша, хванала за ръка Вида. Момичето сивожълто като буците пръст наоколо, едва се държи на краката. Бяхме само няколко души. Бързахме - всеки момент щеше да дойде поп Пройчо с ятото бабички оплаквачки, дето усърдно виеха в дома от сутринта, че да си заслужат ракията на поминките. "Хайде, Съботко, скачай в гроба", властно нареди Галуша. "Ама как така?", стресна се другарят ми. "Не се плаши, няма от какво. Това не е твоят гроб, за Асенчо е. Твоят е далече, много далече. Имаш мнооого време още напреде", успокои го тя. "Скачай заради Вида!" И той скочи. "Ха сега поеми девойчето", продължи Галуша и внимателно я спусна в ръцете на Съботко. А Видка, милата, вече хептен прижълтяла, сякаш керемидка във вода виждах. "И кажи думите, които ти казах одеве", нареждаше бабата. Момчето пое дълбоко въздух и прошепна в ухото на Вида: "Не тъжи повече за брат си! Оттук нататък аз ще съм ти брат!" Момичето не даде знак да го е чуло. "Подай ми я", каза Галуша и пое Вида нагоре. "Кажи думите по-силно и твърдо", се обърна тя към Съботко. "Ето, вземи я пак." "Не тъжи повече за брат си! Оттук нататък аз ще съм ти брат", силно и ясно рече втори път другарят ми. Вида трепна, ама погледът й празен. "Добре, има надежда", облекчено се усмихна Галуша и гушна момичето както майка - птичето си. "Сега още веднъж, за последен път го кажи ясно и твърдо", нареди тя и спусна товара си в гроба. "Не тъжи повече за брат си! Оттук нататък аз ще съм ти брат!", почти извика Съботко и я притисна до гърдите си. Олюляваше се от умора. Вида го погали по бузата и от очите й се затъркаляха сълзи. Такива големи сълзи не бях виждал. Тя погледна нагоре и подаде ръка не към Галуша, а към мен. Аз я изтеглих навън и я сложих да седне настрани, щото имахме още работа. Галуша мълчаливо ми посочи къпиновия храст в дъното на гробището. Изтичах и скоро се върнах с дълъг бодлив ластар с ръста на Вида. Подадох го на Съботко - още стоеше в изкопания гроб. Той го положи по дължина и изскочи навън. Тъкмо навреме, щото като черни бръмбари към гробището вече пъплеха старите оплаквачки. Съботко коленичи до ковчега на Асенчо и тихо, но твърдо промълви: "Нека тази къпина ти е сестра на онзи свят!" После заплака и се отпусна на земята почти в несвяст. Чак като поотраснах си дадох сметка, какво му е струвало на момчето да стори всичко това. И колко обърка съдбата му този ритуал. Той си харесваше Вида от малък, мерак имаше за нея, ама побратимяването си е железен закон. Как да се ожени за нея, като тя за него е сестра, а той за нея - брат? Аз взех Вида, а той намери Неделя. Господ си знае... Трудно се уцелват двама души в този безбрежен свят, ама те се намериха... Да тръгваме, дъще, късно стана", додаде дядо Берко. "Само да припаля кандилцата." Едва сега Василена забеляза високите фенери, които опасваха старото гробище. "Такъв адет си имаме тука", редеше дядото. "Който привечер дойде, да палне светлинките. Хем на умрелите да им е светло, хем на живите. И едни други да се не забравяме. Доде сме тука на земята, дъще, радваме умрелите като изживяваме тяхното земно щастие. На високо качихме кандилцата, че зимъс да не ги стига снегът." Двамата с Василена поеха надолу към селото. Тя се обърна и обходи с поглед причудливия луна-парк. Кехлибареното езеро бавно потъмняваше и играещите по повърхността му слънчеви зайчета се оттегляха с неохота. На смяна застъпваха светулкащите фенери. "Я виж, богов облак." Дядо Берко спря. "И откъде ли се е взел, като дъжд не е валял?", чудеше се той. Василена замълча. Току-що една палава ръка се бе стрелнала над повърхността и бе засилила прозрачно плоско камъче. Жабчето подскачаше пъргаво, а дирята му очертаваше съвършената небесна дъга.

Дядо Съботко и баба Неделя все така си седяха на двора. "Дето има съгласие, там и куршумът по вода плава", обърна се дядо Берко към Василена. "Виж ги, дъще, като две половини на една ябълка си живеят", въздъхна със скрита завист той. Старицата бавно предеше от несвършващата къделя и чевръсто въртеше вретеното, докосвайки от време на време коляното на своя старец. Чий ли живот като Клото напридаше? Дядо Съботко дялаше с ножче малко чепче и си мърмореше нещо. И как си приличаха. Дългогодишното съжителство бе породило дори външно сходство между двамата. Кои бяха те? Гоголевите старовремски помешчици Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна1? Античните Филемон и Бавкида2, с които Николай Василевич сравнява своите герои? Или библейските Акила и Прискила3 с домашната им църква?

Дядо Берко и Василена приседнаха до тях. Домакините се засуетиха и отрупаха масичката с чаши, чинии и бутилки. Василена отказа мастиката. Анасонът бе един от малкото аромати, срещу които сетивата й бурно протестираха, но прие с благодарност чиниятя, препълнена с големи кървави парчета диня, която баба Неделя постави пред нея. Над трапезата пчелите започнаха някакъв свой странен ритуален танц. Старицата бе по-мълчалива. Докато двамата приятели от детинство разнищваха спомени и случки от близкото и далечното минало и ги втъкаваха отново в платното на своята памет, тя кротко подхвана къделята. От време на време ги поглеждаше, усмихваше се, смигваше съучастнически на Василена и си предеше ли, предеше. Василена й бе благодарна за мълчанието - имаше нужда от него в момента, но усещаше някаква недоизказаност, някаква обща тайна, която само те тримата си знаеха. "Днес е петък, а утре е неделя", изведнъж монотонно започна да припява старицата. Василена учудено я погледна. "Днес е петък, а утре е неделя", продължаваше баба Неделя. "Днес е събота, глупава жено, забрави ли? А утре си е неделята божия", смъмри я дядо Съботко. "Днес е петък, а утре е неделя", не му обръщаше внимание тя и продължаваше в унес своята песен, въртейки все по-бързо вретеното. Дядо Берко я погледна, стана и даде знак на Василена, че е време да си тръгват. "Пак я прихванаха нейните, ще прощавате... Напоследък все това припява... Глупост някаква", каза дядо Съботко и ги изпрати до портичката. "До скоро, друже", потупа го по рамото дядо Берко. "Няма за какво да се извиняваш. Аз ли не я познавам Неделя", продължи той и изведнъж спря смутено. Другият старец се сепна, но не каза нищо. Дядо Берко забърза припряно по улицата. Василена едва го догони. Останалия път до манастира изминаха в мълчание.

Под стария чинар в двора ги чакаха Велико и Фаско. Двамата се бяха изтегнали уморени, доволни и толкова спокойни, че не обръщаха внимание на досадните мухи, които кръжаха на ореоли около главите им. "Аха, ясно, пак сте крали мед от дивите пчели", промърмори незлобливо дядо Берко. "Не сме крали, те сами ни го дадоха", отвърна Велико. "Днес е празникът на свети Прокопий Пчелар, дядо. Така че прикадихме на пчеличките, както си му е ред, нищо че са диви. С патешки пера ги милвах и омекнаха. Нали знаеш, че пчеличката е като жената: Ако не я галиш, хапе. Ама ако знаеш, как да я подхванеш... Не само че мед ни дадоха, но и някои тайни споделиха." Мъжът се усмихна тайнствено. "Каквооо?", учуди се Василена. "Пчеличките са благословени от Бога", обясни Велико. "Посредници са между видимия и невидимия свят. Нещо повече, подслушват дявола и научават всичките му планове. Ако решат, че си заслужава, могат да предупредят хората да се пазят. Пчеличката усеща злото у човека и го избягва. Но ако този човек съзнателно се опитва да прави злини, тя го напада безмилостно. Значи, става помощница на доброто. Понеже тези божии създания познават и доброто, и злото, медът им е вълшебен еликсир, който дава сила и предпазва от зло и болести." "Медът омилостивява и лекува коравите сърца, дъще. Защото сърцето, като се замислиш, и то е от месо, не - от кокал. Това го знам от баба Гробуша", добави дядо Берко и отиде да бие камбаната за вечерня. Стори го по-скоро по навик, защото от два дни монасите ги нямаше. Бяха отишли да помогнат на събратята си за храмовия празник на съседния манастир.

Василена погледна към Велико и Фаско. Ореолите от мухи бяха станали по-плътни, но нито една досадна твар не се осмеляваше да наруши райското им блаженство. В ноздрите й нахлу толкова силен аромат на цветя и мед, че почти блокира възприятията й и тя се олюля. "Удари те като стогодишно вино, нали?", подхвърли доволно Велико. "А да съм хапнал има-няма стотина грама. Хайде, нека са двеста, макар че Фаско помагаше. Пък представяш ли си какво щеше да е, ако бях изял цял килограм?" "Ами щеше да си изручал три хиляди двеста и двайсет калории, ето това", сяде го Василена. "И щеше да ти се наложи да копаш поне седмица по манастирските бахчи, за да изгориш калориите." "Голямо важно", разсмя се мъжът. "Само женският мозък пресмята като калкулатор калориите на всяка хапка. Изобщо нямах това предвид, госпожо диетолог. Ама изобщо и въобще." Василена извърна глава намусено. "Хайде, не се сърди де! Като дете си! Щом не познаеш нещо или не стане по твоята, и се вкисваш. А бе като малка не си ли играла на "Не се сърди, човече"?" Тя трепна. Спомените се заредиха пред очите й черно-бели като от кутията на стар кинематограф. Да, с баща си често играеха на "Не се сърди, човече". Не обичаше да губи. Идваше й да реве от яд, но успяваше да се овладее. Тогава баща й нарочно я дразнеше и предизвикваше. Сега си даваше сметка, че това са били първите уроци по самоконтрол. И все пак не обичаше тази игра. Защото не обичаше да губи.

Велико я дръпна за ръката: "Пак се отнесе нанякъде. Не ти говорех за калориите на меда, друго имах предвид. Знаеш ли, че един килограм мед се събира от осем милиона цвята? Можеш ли да си го представиш? С Фаско да сме хапнали около двеста грама... Значи все едно сме докоснали повече от милион и половина цвята... Невероятно, умът ми не го побира, но сетивата - да", усмихваше се блажено Велико. Въздухът ставаше все по-плътен и Василена видя бездънна шир с разцъфнали цветя и храсти, около които любовно кръжаха кехлибарени пчели. Пъстротата почти я ослепи. Така ли изглежда онова Отвъд, недостъпно за живия? Или така би трябвало да изглежда нашето Тук? Никой, прескочил синора между двата свята и озовал се в този Едем, не пожелаваше да се върне при тъмната угар, което си е напълно разбираемо. Над синора прелитаха само пчелите. Василена мислено ги поздрави за смелостта им.

"Фаско, дръж! Доведи я тук!", повелително нареди мъжки глас. Само след секунда Василена се озова на земята, съборена от охраненото куче. "Най-после се върна при нас", каза Велико. "Днес си много отнесена. Нищо не питам, само констатирам. Отпусни се и гледай облаците. Оковù ума и развържи сетивата си. "Ако си умен, всеки миг ценù. Единствено глупакът мери времето със дни." Казал го е Алишер Навои4, не аз. Наслади се на този ден, на този миг. Той е само един и няма да се повтори нито в този, нито в който и да било друг живот. Няма да можеш да го повториш нито ти самата, нито пък някой друг. Защото сетивата ти в този момент вибрират в точно определена честота - тук и сега. Мигът ще се промени и възприятията ти ще бъдат други." Василена бавно затвори очи. Позволи на гласа да я отведе далече от самата нея и от болезнените спомени за битките, които бе водила, и от пораженията, които бе претърпяла. "А сега", стигна до съзнанието й мъжът, "ще се докоснеш поне до няколко хиляди цвята. Фаско, дай една целувка на дамата!" Влажната муцуна на кучето, все още със следи от мед, допря носа й и тя получи полуфренска целувка от любвеобилния звяр. Василена изпищя от изненада, а Велико започна да се смее. Мъжът, жената и песът се затъркаляха по тревата - трима щастливи светци с ореоли от мухи около главите.

След няколко дни баба Неделя почина. Дядо Съботко я намерил привечер седнала под старата круша. Вретеното било пълно с прежда, а къделята най-после била свършила. Когато научи тъжната новина, Василена си спомни приказката за смъртта, която не вижда и никой не я вижда, която не чува и не говори. Когато дядо Берко й я разказа, тя се възмути и подпали от раз заради всемирната несправедливост. Или я прие твърде лично заради вината, която изпитваше към баща си? А приказката беше следната.

Изпратил веднъж Господ вярната си служителка смъртта да прибере душата на един човек. Хукнала тя през глава да изпълни заръката на своя шеф, но в бързината забравила да попита за точния адрес. Както и да е, поразпитала тук-там, намерила селото, объркала няколко къщи, но най-накрая стигнала, където трябва. Поела си дъх, позагладила разрошената коса, пооправила сукмана, лепнала дежурната усмивка на устата и почукала на вратата. Отворило й момче, тънколяче едно такова, а зад гърба му още четири източили вратлета. "Мамо, мамо, смъртта ни е дошла на гости", провикнало се най-голямото. "Що чакате? Поканете я вътре. Таман софрата турям. Ще я нагостим с каквото дал Господ." Пристъпила смъртта, ама останала до вратата: "Няма да сядам, че бързам. Дошла съм за душата на мъжа ти. Я от колко време се е залежал болен." Като чула това, жената писнала. Писнали след нея и децата, рипнали към смъртта и увиснали по полите на сукмана й . "Остави ни го, лельо, за някоя и друга година ни го остави! Що ще правим без него? Тате ни трябва на ум и разум да ни учи", ридаели те. "Остави ми го, сестрице", горещо замолила жената. "Малки са ми още децата, как сама ще ги изскутя? Как без моя човек ще живея?" Свило се сърцето на смъртта, дожаляло й . Обърнала се и мълчешката напуснала къщата. Скоро началникът й я извикал: "Къде е душата на онзи човек?" Смъртта навела глава виновно: "Ами оставих му я, Господи. Дожаля ми. Дребни дечица има, таман пет, а едното още пристъпалче. Кой ще ги отгледа? Я по-добре да вземем душата на едно от тях", предложила тя и дръзко го погледнала в очите. "Коя си ти, че да решаваш и избираш, богомерзнице? Аз съм ти началникът. Аз съм по-мъдър, аз отреждам по справедливост, дето ти не можеш да я разбереш. Книгата на този човек вече е затворена, дните му свършиха, как тъй ти ще му мениш пътя?" Така фучал Господ и бил в правото си. Злорек бил, защото бил гневен. "Сега искам да отидеш до морето, да скочиш в най-дълбокото и от дъното да ми донесеш едно аладжа камъче", наредил Той и отворил портите на хоризонта. Хукнала като хала смъртта да изпълни заръката, гмурнала се смело в морето, макар и да не обичала водата. Зашепвала много пъти пясък и камъчета от дъното, докато избрала за Господ най-шареното. Литнала обратно и още мокра, застанала пред Него. Протегнала ръка. Мразници лазели по гърба й и ръката й треперела. "А сега го строши", наредил Той. Смъртта го погледнала въпросително, но нали се чувствала виновна, нищо не казала. Лекичко чукнала с нокът камъчето, то се разделило на две като яйце, а по дланта й запълзяло малко червейче. Потръпнала смъртта от погнуса, но само стиснала устни. "Кой го е направил това камъче?", попитал строго Творецът. "Ти, Господи", отвърнала послушно тя. "Кой го създаде това червейче, кой го храни в това камъче на дъното на морето?" "Пак ти, Господи." Той протегнал десница и размазал червейчето на дланта й. "Както давам живот и храна на това червейче в камъка на дъното на морето, тъй сторвам и с човеците, дето според мене си съм ги правил. Аз не ги жаля, че ти ли ще ги жалиш?" Смъртта мълчала. "Урок да ти бъде занапред, че ме разсърди", пухтял гневен Творецът. "От днес обаче решавам: Сляпа да станеш, че да не делиш човеците на млади и стари, бедни и сиромаси, добри и лоши." Ахнала смъртта и скрила с длани вече мъртвите си очи. "Глуха да станеш за молбите и плача на човеците", продължил Той. "Пожали ме, Господи", заплакала смъртта. "Да онемееш, за да не хортуваш с човеците и да се не издаваш коя си", замандалил й устата Господ. "И невидима да си, че да ги не плашиш кога се явиш." Безплътната сянка на смъртта се свлякла и се скълбила в нозете на Господ. Не можела да го види - вече била сляпа. Не можела да го чуе - вече била глуха. Нямало как за пощада да моли - вече била няма. И даже Господ трудно я виждал, защото невидима станала. Само сълзите й сещал по нозете си. "Последен урок ти давам: Немилостива да станеш и равна към всички човеци. Да бъде!" Зашлевил я леко да хване дикиш клетвата - поне доколкото я уцелил.

Когато чу финала, Василена прехапа устни: И Творецът си имаше своите тъмни страни - можеше да бъде безпощаден, щом реши. Щом изрече на глас мисълта си, дядо Берко се усмихна благо и рече: "Не бързай да съдиш, дъще. Той от друго място гледа, не от нашето гьолче. Знае си работата Той, àко и жестокосърдечен да ни се вижда." "Ама...", Василена се опита да възрази. "Не богохулствай, че си на свято място, Василено. Ей на, и в Библията е казано: "В очите на Господа е драгоценен всеки живот." Кои сме ние, че да му дирим сметка и да го гълчим? Запри се, замълчи сега... Пък то като помислиш, последната клетва баш не я е хванала смъртта. Милостива е тя понякога, милостивааа..."

Василена не успя да отиде на погребението на баба Неделя, защото Велико отново получи силен пристъп. "Пак го налегнаха мъглите. Пък уж му бяха позакърпили докторите съдраната дреха", загрижено констатира дядо Берко. "Ама така е - рана, която се крие, мъчно се лекува." Василена трябваше да остане при него. На другия ден нямаше подобрение и тя бе принудена да го откара обратно в Шесто специално. Остави го в ръцете на доктор Костен... - пардон - доктор Костуркова. После потъна в шемета на несвършените и отложените задачи на градския бит. Върна се в манастира едва след десетина дни. Фаско я посрещна още на пътеката и огласи гората с радостен лай. Дядо Берко й се видя още по-остарял. И по-мълчалив. Беше набрал върбинка и грижливо сортираше стръковете по дължина. "Тази е за Божията майка, а тази е за моята Видка", мърмореше тихо. "Не се сърди, жено, че по-хубавото за Богородица слагам, нека! Нали и на тебе донасям? Защо ли Господ не ме пусне вече при тебе? Уморих се, жено, да съществувам. Глинена латка съм вече - очукана, пропукана, строшена току-речи", нареждаше дядо Берко. "Защо точно върбинка, дядо?", полюбопитства Василена. "Лято е, има толкова много цветя и зеленина наоколо." "Върбинката е цвете вълшебно, дъще", вдигна поглед старецът, като изобщо не се учуди, че я вижда. "От баба Гробуша го знам, още кога всички я знаеха по име - Галуша. Върбинката отваря сърцата на хората към тебе, както и твоето сърце към тях. Гълъбова трева й викали още, щото като птичето мир и разбирателство носи. С върбинка любов се събужда, да знаеш. Ама и магии се правят. Като всяко нещо на земята и за хубаво, и за лошо става... От човека и неговия замисъл зависи." Старецът замълча, унесен в мислите си. Дори не се сети да попита за Велико.

"Отивам при Вида. Ще дойдеш ли?", попита дядо Берко. Василена кимна мълчаливо и двамата поеха бавно по познатия път. Минаха покрай притихналата къща на дядо Съботко и баба Неделя. Дворът беше пуст. "Тук си е дядото, ама не е добре, завалията. Почти не излиза навън, не ми се и радва, като му дойда", загрижено поклати глава старецът. "Последния път дори ме изгони. Спомни си някои отминали работи, които уж беше простил и забравил... Виновен съм пред него, зная си, ама нали бяхме турили пепел на станалото." Василена крачеше бавно и слушаше изповедта на дядо Берко.

"Ама и аз, глава шантава, нямаше ли друга, че на Неделя посегнах? Окото човешко само буцата пръст го прихлупва. Тръпката му ергенска, Вида му отнех, че и с жена му Неделя после се галих. И защо? Ей тъй да ме питаш, не мога ти каза. Нерез нещастен! Уж да му помогна, пък каква стана... Ангел Дивия й беше хвърлил око, все след нея като свински черва се влачеше. И от страх да не стъпи Неделя накриво, уж да я пазя, аз съгреших с нея. Детенце искаха да си отимат, но Господ й бе заключил утробата, както е написано в Книгата. Как да разбереш кой е виновен за това - той ли, тя ли? Ами ако е той? Ами ако Неделя се даде на Ангел и на белия свят доведе русо детенце? Щото Съботко си беше като мен - мургав като спечена кал. То вярно, незаконни деца няма на този свят - всички си идват по законен начин, ама как ще понесе той този резил? А и на нея очите й шареха по мене като змийско езиче. Една вечер, лято беше, я заварих сама на Русалската бара. Седеше на големия камък, триеше в дланите си стръкове върбинка, преплиташе ги и тихо припяваше:

По бистра вода,
по черна земя,
във вятъра бърз,
от мене към тебе,
от тебе към мене,
единство в месо,
единство в душа
и през деня,
и през нощта.

"Ела, Берко, с мен да се разхладиш", ми каза, свали ризата ми и прокара ръце по гърдите ми. Притъмня ми и я взех на камъка. Съгрешихме, ама детенце не стана... Някой път бездетството е поръчение свише, дъще. Тъй трябва, такава била съдбата. Друг път дете идва, пък родител си отива." Василена се стопчи: Не искаше за себе си такава мисия в този живот. Мисия ли беше, или наказание? И какво печелеше, като толкова губеше? Защо? Защо точно аз, Господи? Тя изстена тихичко и се заслуша в думите на дядо Берко.

"Денем и нощем ме теглеше към Неделя, ама бягах далече. Другаря си в очите не можех да погледна. Но кога нямаше никой, ходех тайно до барата, присядах и галех топлия камък. Вдигнех ли поглед, виждах я сякаш самодива - как си съблича сянката и я пере във водата. По някое време си хвърлях дрехите и лягах на камъка. Лежах и си спомнях жилавата снага на Неделя - гърдите й се люлеят над мене като бели гроздове, краката й стягат моите като лозови пръчки, полибникът й роши косата, а ласките й ме опиват като младо вино с върбинка подправено. Жумя унесен, а по камъка семето ми се излива. Тогава Вида усети. Дума не каза, но се заключи за мене, докато не преболедувах Неделя. А то пак с това биле стана. Вида отгледа в двора мъжка и женска върбинка. Една вечер мълчешком ме хвана за ръката и ме отведе при лехата. С лявата ръка, дето е по-близо до сърцето, скъса стрък с повече листа - това е женската върбинка, и го показа на звездите. После скъса стрък мъжка върбинка и пак го вдигна високо нагоре. Сплете ги двете, а мен прати за восъчина с мед - да я зарови до корените в земята. "Хвала на тебе, върбинке, вербено, свещена тревице. На Голгота са те първом намерили, аз в градинката си те имам. Ти ще излекуваш болката, ти ще затвориш раните, ти ще дадеш прошката", горестно шепнеше Вида, аз мълчах виновно. После влязохме в селската църква, Вида натопи върбинката в светена вода. Помоли се тихо, извади стръковете и ги положи в нозете на Богородица. Отпих от светената вода и чудото стана: Душата ми се преобърна като буца при оран. Вида видях наново, тя си беше моята самодива. Господ събира хората и прави венчавките на небето, дъще, но ние сме тези, дето долу ги бутат да вървят.

Не мина много време и Неделя болест някаква женска я хвана. Първом повика Галуша. Знахарката й баяла, разказа ми после Неделя, възли й вързала. Какви възли ли? Ами имало такава лековита магия за женски болести: Галуша взела нишка от нагласения вътък на стана, опънала я от гърдите до слабините на Неделя. Започнала да нарежда нещо тихичко, като от време на време спирала, връзвала възел на нишката и високо изричала името на някоя вдовица от селото. После продължавала напевно да реди своите си тайни думи. И така, докато не навързала седем възела по нишката. Не помогнало. После Галуша дълго я лекува с някакви билки, позакрепи я, но отсече, че Господ й е взел най-женската радост на земята и щирица5 ще си остане. Неделя една седмица плака и се тръшка, призна на Съботко греха ни, белки го изкупи, после се примири и уседна при мъжа си. А той така и топлъкълка си остана - все около нея, все вкъщи, чуждо ни веднъж не погледна. Все си мисля, че ако Неделя не беше му признала, така и нямаше да узнае. Но как пък с такъв товар цял живот до мъжа си да ляга? Така се занизаха дните. Всичко се забрави, мислех си. Ама не било така... Да спрем да си поема дъх, уморих се", обърна се дядо Берко към Василена. Вече почти бяха стигнали оградата на селското гробище. Зад старата разклонена акация помръдна някаква сянка. "Пак е тук. Виждаш ли я, дъще?" Старецът посочи с ръка. "Неделя е, не се плаши." Сянката застана встрани до дървото и укоризнено поклати глава: "Пак не ми го водиш, Берко. Защо се бави моят човек, пътя ли не може да намери, новия ни дом ли не знае?" "Казах му, Недельо, всичко, както ми заръча, му казах. Ама няма сили да тръгне, краката не го държат вече", отвърна дядо Берко. "Че той да не тръгва на гергьовденско хоро, с това да се оправдава?", недоволстваше безплътната старица. "Или го е страх от тукашното? Нали затова му пеех "Днес е петък, утре неделя"? Толкоз ли не разбра? Подсещах го, че скоро сам ще остане, без мене. И без другите близки. Че те са повече тук, отколкото там. Значи нищо не е разбрал. Затова ми се караше и все щурачка ме изкарваше?... Кажи му, че без него не мога, пусто ми е тука. Даваш ли ми дума?" "Обещавам, Недельо, всичко ще му кажа, обещавам", изрече дядо Берко. Сянката бавно като дим се източи нагоре в бодливите клони на акацията.

Дядо Берко и Василена влязоха в пустото гробище. "Трябва да се радваме на всеки Божи ден, дъще, и да не плачем за мъртвите. Тръшкаме ли се много, зачеркваме ли живота си, не им сторваме добро, а ги тормозим. Носи си го живия живот като рана, дето с времето ще зарасне! Ние при тях ще отидем, те при нас няма да се върнат." Василена прехапа устни и преглътна тежко. "И защо ли моята Вида не ме вика така, както Неделя си иска Съботко", горестно продължи старецът. "Зная, Видо, още си ми сърдита за сторения грях, затова не ме щеш при тебе. Ама то беше отдавна, младежки магарии, глупотевини, на другаря си исках да помогна. Пък мъжкият ми чеп да не е сапун да се изтърка, а?", негодуваше той плахо. "Ето виж, върбинка пак ти нося, жено, върбинка омайница, приеми я. И с нея мен приеми. Бъдещето ми е вече назад, жено, жив съм, ама само със спомени живея." Старецът почти хлипаше и унесено вървеше навътре в гробището. Василена изостана, за да го остави насаме с горестта му. Свърна към оградата и видя висок храст, отрупан с черни къпини. По-вкусни къпини не бе яла през живота си. До нея плавно се изтъка сянката на баба Неделя: "Искам да сториш нещо за мен, дъще. Имам молба към теб." "Кажи, какво да направя?", отвърна Василена, учудена сама на спокойствието си. "Не съм сигурна, че Берко ще го може, ама ти ще успееш, знам аз", ласкаво се усмихна плътеницата и я поведе към един пресен гроб. "Ето новият ми дом. Харесва ми, ама е пуст без Съботко. Не ми се стои вътре без него. Помогни ми. Ето какво ще сториш: Вземи в шепа малко от прясната пръст, дъще, не се страхувай. Като се прибирате обратно, остави я на прага на нашата къща.Тя ще му помогне да намери пътя. Нищо повече не искам от тебе." Сянката я погали по рамото и се стопи зад гърба й . След няколко минути се появи дядо Берко. Смрачаваше се и двамата бързо поеха по пътя към селото.

На другия ден беше събота. От ранни зори започна нашествието на грешните миряни, които искаха да свалят поне част от товара, като си признаят натрупаните през седмицата грехове. Монасите се суетяха сред тях със светнали очи: Дали пък не се радваха на сторените провинения, които се изкупуваха с щедри дарения и припалване на по-дебели и по-скъпи свещи? Василена се опита да прогони еретичните мисли и пое по виещата се като змия пътечка в уединената дъбрава зад манастира. Макар че беше рано, слънцето здраво напичаше и тя реши първо да се разхлади в Самодивския ручей. Седна на брега и натопи нозете си. Фаско клекна до нея на почтително разстояние. Не обичаше да идва насам и тя не успя ни веднъж да го накара да пие от водата, колкото и горещ да беше денят. Василена потъна в първичното блаженство далеч от суетата, дребните страсти, шума и мръсотията на съботните посетители на манастира. Някъде високо в клоните плесна с криле птица. Гаруда ли беше или кукабара6? Или само сойка? Мислите на Василена бавно ромоляха надолу по течението на водата. Фаско тихо изръмжа и наостри уши. Хвърли поглед към него, но кучето само я погледна и уплашено сви уши. Василена вдигна рамене и се обърна отново към ручея. И тогава видя на отсрещния бряг баба Неделя. "Благодаря ти, дъще, благодаря ти от все сърце. Вече не ми е толкова тежко, вече не съм сама." Сянката щастливо изхлипа и изчезна. Невидимата птица пронизително изпищя. Василена стана и подсвирна на Фаско. "Хайде, мой човек, да отидем на високата поляна да потърсим ягоди. Който пристигне пръв, той ще има право на повече ягоди. Старт!" Двамата хукнаха като диви кози нагоре по пътеката.

На свечеряване Василена и Фаско се прибраха уморени и доволни. Под чинара седеше не кой да е, а Велико. Василена се хвърли на врата му и го прегърна като брат, какъвто винаги бе искала да има. "Хей, по-спокойно, ще ме задушиш, недей така", смееше се щастливо Велико и престорено строго се отбраняваше. Когато тя отпусна хватката си и отстъпи встрани, Фаско издебна момента, подскочи и сластно облиза с дългия си език лявата му буза. "Край, сразен съм, не мога повече, защо ли се върнах", лицемерно се възмути Велико и започна ожесточено да търка бузата си с голяма носна кърпа. "А къде е дядо Берко?", огледа се наоколо Василена. "Не исках да ти казвам веднага", погледна я сериозно Велико. "Тази нощ е починал Съботко. Навръх имения си ден. Дядо Берко решил да намине. И го открил мъртъв. Починал в съня си. Като се замислиш, то си е така: Смъртта не идва с тъпани и гайди, че да я чуеш и да я чакаш подготвен."

Василена разбра за какво й благодареше сянката на баба Неделя. Старецът най-после бе намерил пътя към новия им дом. Дядо Съботко и баба Неделя пак щяха да празнуват всяка седмица имен ден - един път в събота, другия път - в неделя. И така - до края на другия живот.

 

* * *

Ние притежаваме само това, което сме готови да изгубим.
Урсула Ле Гуин, "Землемория"

Василена се рееше из пустотата в своето сапунено мехурче и леко притворила очи, лениво наблюдаваше минаващите покрай нея чужди блобове. Опитваше се да не мисли за нищо, да не чувства нищо. Хитруваше със себе си и не искаше да признае, че безтегловната самота й тежеше. Това ли бе съдбата, отредена й от трите мойри? Или Нона, Децима и Морта7 дърпаха конците в тази игра? Съществуваше ли мъж, който да намери ключа към нейното омагьосано царство? Вече знаеше, че самотата не е просто нещо. Но се бе уморила да опитва отново и отново, да преодолява и приспива всеки път страховете си, за да се отвори към поредната нова връзка, пречистена и събрана. Животът й бе шарен - за което сигурно отстрани й завиждаха - не толкова откъм събития, колкото откъм емоции. Всеки мъж беше разноцветна нишка, която вплиташе в живота си. На моменти се чувстваше като Арахне8 - платното преливаше в невероятни фантастични цветове и оттенъци, но поглеждайки назад, Василена установяваше, че мотивите започват скучно да се повтарят и май губеше облога с Атина Палада. И като в картината на Веласкес до нея Клото изпридаше с вретено влакното на нейния живот, а Атропос го навиваше на кълбо. Мястото на Лахезис бе заето от котката. Клото тихо припяваше за настоящето, Атропос - за бъдещето, а котката на коленете й, мъркайки, изпридаше паяжината от минали събития.

"Знай, че трудно се обича на тези години, дъще", й бе казала баба Злата. "И мъжете, и жените стават нащърбени камъни. Търкаляли са се, въргаляли са се, очукали са си ръбовете, ама и са се наранили. Любовта е дим, момиче, като дим излита от комина. Да я пазим е грижа на нас, хората." "Вече избягвам тази дума", вметна Василена. "Страхувам се от нея." "Хубаво, от думата бягай, но не и от обичта, дъще. Страшно е без нея." "Опитвам се, старая се, макар че понякога е дяволски трудно да вярвам, да повярвам за пореден път." "Животът ти е на кръгове, нали виждаш? Един се затваря, друг се отваря." "Страхувам се да не бъда наранена" - Василена продължаваше мисления си диалог със старицата. "Че кой няма страхове, дъще? Но човекът винаги е по-голям от тях. Те са като дечицата хорски. И този ти страх е като тях. Затова смело го повикай при себе си, приеми го, погали го по главичката, дай му една хубава червена ябълка, па го проводи да си ходи."

Старицата се усмихна, помълча малко и продължи: "Ти мъж като баща си няма да намериш. Не се вини - отишъл си е по Божия списък - ни по-рано, ни по-късно. Там, горе, си има списък, по който ни привикват. А как ще стане точно, Господ определя. Глупаво да търсиш мъж като баща си. Затуй казвам, че родителите често са най-големите душмани на децата си. Добре, че има Господ да подрежда равновесие някакво." Баба Злата докосна най-болезненото място и Василена остана без дъх. "Не искам повече да те слушам!", извика тя, затисна с длани ушите си, скълби се и опря чело в коленете си. Кръвта пулсираше в слепоочията й и тя видя свитото си тяло като часовник, ритмично отмерващ изтичащото й женско време. Притисна по-плътно с длани ушите си, но тиктакането още по-оглушително забиваше пирони върху нейното разпятие. За да избяга от него, Василена отвори очи и занемя от почуда. До нейния сапунен затвор се бе долепил малък прозрачен блоб. А до една от стените му бе залепена най-сладката учудена бебешка муцунка, която някога бе виждала. Василена се усмихна и получи в отговор щедра беззъба усмивка. Постави дланта си на стената на своя сапунен мехур и срещу нея се проектира пухкава ръчичка с малки като пролетни морковчета пръстчета. Василена вдигна крак и бебето също тромаво повдигна краче. Двамата се засмяха щастливо, увлечени в странния непохватен танц. Василена протегна ръце. Единственото, което желаеше в момента, бе да притисне до себе си това чисто съвършено същество, което усещаше като част от себе си. Диво заблъска по прозрачната стена. Но стената не поддаваше. Лицето й се изкриви в яростна гримаса и бебето я погледна учудено и разтревожено. Свитите й юмруци се напукаха и стената се изцапа с кръв. Тогава започна да дращи с нокти. Малкото същество поклати неодобрително глава. Очите на Василена се напълниха със сълзи не от болка, а от безсилие. Погледът й успя да долови как бебешкото личице се размива сред струйките от кръвта й, свива се в своето чисто невинно балонче, което бавно започна да се отдалечава от нея. После пое по своя известен само нему път. "Моля те, моля те, моля те... Не си отивай... Моля те..." Василена хлипаше, смазана от още по-голяма самота. "Искам те... Обичам те... Моля те...", виеше в своята болка.

Василена се събуди и бързо отвори очи. Не й достигаше въздух, усещаше такава тежест, като че триста дяволи бяха седнали върху гърдите й . Успя да мушне ръка под възглавницата и бързо извади смачкана носна кърпа. "Когато ти е най-трудно и чувстваш, че животът ти се изплъзва, събери отломките му в една обикновена носна кърпа, завържи краищата й на възел и я стисни здраво в шепа, дъще", нашепваше в своето невидимо присъствие баба Злата. Василена започна трескаво да връзва носната кърпа. Колко ли болка и горест можеше да побере едно парче плат?... И колко ли вина? "Ти цял живот не си искала да имаш дете от ревност - да си останеш все детето на татко", продължаваше баба Злата. Василена скочи от леглото и закрачи хаотично из стаята. "Успокой се, смири се, дъще, и запомни, че животът е нещо повече от един мъж и едно дете. Ти си изворът, другите ще са притоците. Каквото ти е дадено в този живот, приеми го. Вземи за кадем, та присади няколко цветя от дома си навън, на свобода, в някоя градинка. Само едно растение да е, бодни го навън да прихване. Любовта е най-важното нещо, но не любовта към мъж или към дете. Любовта само към един-единствен човек е болест, кусур, страдание. Разхвърляй любовта, дето напира в теб, към себе си, към другите човеци, към света, за да не ти тежи на шията. Ти знаеш как, няма аз да те уча. Любовта е чудо, другото е от рогатия."

Василена се отпусна уморено на люлеещия се стол. Спомни си, че баба Злата й беше казала още нещо: "Туй им е кусурът на мечтите - сбъдват се на другите хора. Туйто... А пък чудесата не ходят по мъжете и децата са чудо само като се раждат. Това от Ната го чух - знаеш, че и на мен Господ не даде радостта да си отимам детенце. Такава е била волята му, приех я. Не забравяй, дъще, че каквото ти се взема отгоре, после ти се връща по друг начин. Ще отвориш шепи един ден и Господ ще ти ги напълни догоре. Ама Той иска първо ние да дадем, преди да ни върне жеста. Толкоз години е имал на белия свят и безкрай години от дясната страна на Господа. Недей да тъгуваш, щото и него натъжаваш, а той е по-добре на оня свят. Светлина и радост цари там, а тука всеки е свил сърчицето си и не смее да се отпусне. Напълни си душата с любов към тия, що са останали на земята. Ти ако дадеш любов, те ще ти отвърнат."

Василена изкара нощта на люлеещия се стол, като все по-бавно и спокойно връзваше и развързваше краищата на носната кърпа. Спомни си за четирите начина за справяне с въпросите, които предлагал Буда: На някои въпроси трябва да се отговори направо, на други трябва да се отговори, като се анализират самите въпроси, на трети трябва да се отговори с насрещен въпрос, и накрая има въпроси, които трябва да останат без отговор.

Виолетовият мрак започна да се прокъсва като извехтяла циганска пола, оплетена в тръните на шипков храст. Василена старателно изпъна на коляното си измачканото парче плат. Започна внимателно да го сгъва и разгъва на идеални триъгълници и квадрати. Когато градският часовник удари шест пъти, стана, загърна се в шала и излезе на терасата.

Василена потрепери от утринния хлад и вдигна глава към чистото небе. Голяма прозрачна капка опари челото й и бавно се спусна надолу. Ще можеш ли да ми простиш, че не те заобичах по-рано и по-навреме? Имаш ли една малка прошчица за мен? Сега трябва да ти кажа сбогом.

Сбогом, мое неродено дете...

 

* * *

Злато моме, Злато, джанъм.
Ти златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда, Злато моме,
пак моя ще станеш...

Народна песен

Беше краят на май и баба Злата тихо гаснеше. Вече не можеше да се повдигне от леглото, болките на моменти бяха толкова силни, че тя тихичко виеше, свита на две. Когато ставаха нетърпими, Василена й слагаше морфин и старицата се унасяше в полусъница. "Дойде ли си най-после, Звездане", бълнуваше тя. "Сядай да вечеряме. Картофи съм сготвила, с мащерка. И на друго ли ти миришат? Прав си, драговнико, слънчице златно, месечко сребърен. И пелин мъничко турих. Затуй и леко нагарчат. Див пелин - вечно и много силно да ме обичаш... Казваш, че ти и така ме обичаш? Знам, знам, ама още искам, и още..." Василена се чувстваше неудобно и излизаше от стаичката, за да ги остави сами в техния разговор. Сядаше на прага и пушеше цигара от цигара. По някое време старицата се събуждаше и я викаше обратно: "Стигнала съм май вече до вратата на гроба си, дъще. Малко ми остава. Жал ми е, че и ти покрай мен се намъчи. Стигнах до вратата, но ме е страх да отворя. Ами ако оттатък никой не ме чака? Насамувах се и се насиротувах през този живот. Все ми се иска оттатък сама да не бъда", вдигаше очи старицата и тихо заплакваше. Василена не знаеше какво да й отговори.

"В живота няма равенство между даденото и полученото, дъще", каза един ден баба Злата. Беше по-добре и дори успя да хапне от чорбицата, която Василена й беше сварила. "Ама добрини правиш ли, не ги смятай и пресмятай. Знам, знам, ще кажеш, че човешките отношения са тънък алъш-вериш и който дава, все се нàда нещо да получи. Ти ги запиши добрините на снега и продължи напред. Пък той, Господ, ценоразпис няма, тефтер не държи, но всичко записва. Все ще има някое луково перце за тебе." "За какво луково перо ми говориш?" "Ами има такава приказка, дъще. Ей сега ще ти я разкажа", усмихна се старицата, а Василена приседна до нея, започна да сресва рехавата й коса и се приготви да слуша.

Имало едно време една проклета жена. Напустеница била - толкоз проклета, че мъжът й от нея избягал. Ни се водела, ни се карала. Свидело й тагарче9 жито на бедняка да даде. Ако някой се излъжел "добър ден" да й каже, наврекнато му отвръщала: "Добър ден в джоб се не туря!" Омиталото от паниците хвърляла, прокиша в градината изливала и пак на други не давала. Вкисналото мляко, де", поясни старицата като видя недоумяващия поглед на Василена. "Детенцето й като парпулче било - дребно, слабичко. И защо Господ деца на такива дава? Като нафор им падат. Сигур с надеждата по-добри да ги направи, ама явно и това не винаги става. Каменито сърце имала тази Димана. Все напъждала момчето, а то тъй я обичало, че огъня с ръце би прегърнало заради нея. Пък тя за него сърцето си заключила. Бабата, която на белия свят го довела, пазилка му направила - кожено шнурче с възелчета. И на лявата му ръчичка го вързала. И като му излязло първото зъбче, сребърна лъжичка му дарила. Хората го жалели и току му давали нещичко за хапване. Не че гладно го държала, ама не го и прехранвала, да знаеш. Пък и дрешки му подавали, че майка му все уж нямала. Ама то не било от нямане, дъще. Греховна страст имала тя. Алчба я тресяла, всичко в злато обръщала, а жълтичките в едно гърненце в старата пей държала. Говорели хората, че даже сянката си на дявола продала заради това пусто злато. А той все я следвал, чакал я да се гътне - ръце потривал, че началникът му в тефтера още една душа в пъкъла ще запише.

Златото прокоба мъкне, дъще. Ръцете гори и душата разваля. Който го дълго време носи, за себе си почва само да мисли, за другите забравя и власт търси над тях. Мен някак повече среброто ме топли, от златото студено ми става. Все съм се чудела защо баш от него пръстени хората носят. Сигур ги е страх от среброто - нали Юда за сребърници Спасителя наш продал. Ама пък в черквите иконите все със сребро са окичени и в светената вода сребърен кръст се топи. Не знам, Василено. От баба Рада съм чувала, че златото път навън в света ти проправя, пък среброто, дето като месечинката меко грее, семейството и дома сплотява. Затуй на девойчетата не златни, а сребърни обички трябва да се окачват. Пък като се замомеят, сребърна гривна на лявата ръка да носят. От лява страна, дето стои сърцето. То като помислиш, така си е: Златото блести като слънце, ама то слънцето не само топли, но и изпепелява. Звездан все ми се сърдеше. Златке, казва, язък ти за името златно! Нали парокопец беше, току някоя ялдъзка ще изрови и ще ми я дарува. Пък аз ще я погледна, в ръка ще я подържа, доде ме опари, и ще я върна да иде да я продаде, в дар не я исках. И все го молех да не копае. Заровеното имане с клетви и магии се пази. Изровиш ли го, гроб си ровиш. Ама той не чуваше и на смях го обръщаше. И свети Костадинчо молех - знак да му даде. Нали баш той първи не златни, а сребърни пари направил. Ама и той не ме чу.

Жена сложи ли злато, знак дава на света: Ето ме нà, идвам - да владея, да разполагам! Който мъж пожелая, мой трябва да бъде. Пък те, мъжете, нали са като децата, на дрънкулките лъскави налитат и бляскавото ги омайва. Сложи ли жена злато, мъжа иска да подсеби на часа и на волята си да го подчини. Тук любовта не пее. Ама ако щеш да завладееш един мъж веднага, ще му завладееш нагона. Ако искаш да го имаш по-дълго време, бръкни му в душата. Туй значи да си му харна и със слабостта си да го направляваш. Създай му заблуда, че е господар, а своето си налагай със заобикалки. Мека и гальовна да си като среброто. Мъжко е златото, а среброто - женско. На мъж пу приляга злато да носи. Тъй мисля аз, дъще..." "Хе, има една такава приказка, че на мъжа му ходят само три вида метали: сребро в косите, злато в джобовете и стомана в гащите", вметна Василена. Старицата тихичко се засмя, после продължи:

"Най са ми свидни ей тези обички, Василено. От сребро са и пак от него, от Звездан. В последната нощ преди да избяга, на ушите ми ги закачи и оттогава са на мене. Пазилка са ми вече толкоз години. Знам си - почнат ли да чернеят, лошо око ме е погледнало или магия се мъчи някой да ми стори. Веднага тичам към чешмата и ръце под водата слагам. Стоя така барем десетина минути. После с мокри ръце - без да ги бърша - вкъщи се връщам. Знам, че кончè ми трябва. Ако нямам на вретеното, хващам края на някой чорап или елек, дето сама съм плела, откъсвам конец и нишката отново с плюнка препридам. Възелче й правя и си нареждам: "Душата си на възел стягам и на никого я не давам. Силите си във възел скривам и на никого ги не давам. Който се мъчи душата ми да източи, очите му да изтекат, устата му да занемее, злото сам да излочи." По едно възелче всеки ден вържа. Скривам после конеца навътре в долапа. На другата седмица с ново кончè започвам. И така седем седмици по седем дни. Само аз си зная какво правя. Иначе няма файда. Ден след ден обичките почват сами да се чистят и да проблясват, а на мен по-леко ми става. На последния ден ставам рано и пита замесвам. Пита замесвам със сълзите си - за ново начало, за кадем и за здраве." Ами който не може да плаче, мина през ума на Василена. Той какво да прави? С какво пита да меси? И как по нов път да поеме? Тя махна мислено с крило и се заслуша в ромона на баба Злата: "Ако искаш душата си чиста да пазиш, дъще, сребро носù, не злато. Среброто през деня си слагай, но вечер от себе си го сваляй - във вода през нощта нека почива. На сутринта с водичката очите си премивай. Като си тръскаш ръцете, все си повтаряй, че лошите мисли и промисли от себе си махаш. И личицето ти младо ще си остане, тъй както самата луна не старее. Ама и аз къде се отплеснах. Забравих за Димана злата, злато дето само обичала...

... Простудило се една зима момченцето и умряло. Казват хората, дъще, че детенцето като гръмоотвод на родителите си лошавините поема. Такава скубла проклета на земята останала, пък детенцето чисто си отишло. Ама Господ в рая го прибрал, по-близо до него, че то грях нямало. Позаякнало то и се разхубавило, започнало песни да пее като славейче в райската градина. От съмнало до тъмнало пеело момчето. Слушал Господ, драго му ставало на душата, а и всички, що били покрай него, радвали се и се веселяли. Ама една сутрин излязъл Господ от дома си новия ден да посрещне, а в райската градина тихо и тегаво. Попитал той един ангел що става. "Майка му умря на детенцето. Тъгува. Не му е до песни и радост", отвърнал той. "Пък тя нали е проклета, място няма тука и дяволите в пъкъла я взеха." Решил Господ милост да стори, изпратил ангела на жената да помогне. Отишъл той до края на небесния свят, надвесил се над пъкъла и извикал: "Димано!" А знаеш ли пъкълът какво представлявал? Самотия и тъмнотия, дъще. Пълно с дупки и дълбоки кладенци, а във всяка дупка по една грешна душа самувала. Никой я не потърсвал, никой за нея се не сещал. Самичък да си в тъмното, ей това е най-страшното наказание, Василено. Само ако някой от живите на земята за тази душа се присетел и свещичка палвал, нейното пламъче мрака пропуквало. Ама огледала ли се душата, видела ли в каква дупка седи, още по-тежко й ставало, още по-жално съдбата си заокайвала.

Та надвесил се ангелът над пъкъла, извикал жената по име. Никой не му отговорил. Той повторил по-силно: "Димано!" Пак никой не отвърнал. Показал се един дявол и замахнал ядно с вилата - що не го млатнал по челото. Ангелът се не уплашил и потретил: "Димано!" Чак тогава жената излязла - мръсна, измъчена, объхтана, вече почнала да се сплува като мишка в армея. Ама пак сербез: "Що искаш от мен?", попитала. "От пъкъла искам да те извадя. Самият Господ ме праща. Едно нещо само трябва: Кажи, дарявала ли си нещо на някого през земния си живот?" "Не съм! Как тъй на чужди ще давам? Нищо нямам за тях аз. И греха си не давам. Що е било мое, то си е само мое." Тъй рекла проклетницата, а рогатият бързо я дръпнал за крака надолу. Върнал се ангелът натъжен, разказал всичко на Господа. "Ама аз имам записано, че тя даде веднъж луково перо на една прошлякиня", казал той. "Върни се, припомни й!" Надвесил се пак ангелът над глъбината тъмна и силно извикал: "Димано!" Този път мигом се явила и лукаво се усмихнала. "Що щеш този път, ангеле", попитала. "Отецът ми рече да ти припомня, че веднъж на една прошлякиня луково перце си дала", рекъл ангелът. "Щом Господ туй помни, значи тъй трябва да е било." Зарадвал се ангелът и веднага отърчал обратно. Господ му заръчал да вземе луковото перо, да го осуче на тънък конец и да го спусне в пъкъла." Баба Злата разказваше и бавно пресукваше снопче вълна, измъкнато от юргана. "Ето така, дъще... Та спуснал перцето ангелът и подканил Димана да се качва по него, че от пъкъла да се измъкне. Хванала го тя, тръгнала нагоре, ама по краката й на гроздове висели другите окаяни души, дето се мъчели долу. Светлината ангелска видели и бързо от дупките си изпълзели. Натежали й те, сили започнала да губи, ахà да се изтърве. Тогава джанабетницата10 закрещяла и зафучала: "Какво сте виснали по мене! Аз себе си едвам спасявам. Да не сте ми трошили буци на лозето, че да ви помагам? Вий си стойте в тъмницата! Туй въже е от моето луково перо, не от вашето!" И започнала да ги рита ядно. Докато изрече тези думи, дъще, конецът се скъсал. Димана се прескълбучила във въздуха, паднала долу и останала завинаги в пъкъла... Въже без възел бързо се къса. Възел възела държи, така да знаеш. Но това е друга приказка..." Баба Злата се отпусна уморено на възглавницата и се унесе. На ушите й кротко проблясваха малките сребърни обички. На лицето й грееше такава детска невинност и чистота, че озаряваше цялата стая.

Василена излезе на пръсти и приседна пак на каменния праг на къщата. Опитваше се да не мисли за нищо и най-вече да не си задава онзи ненавистен въпрос "защо", който няма отговор. Защо точно тя? Какви лоши промисли и простъпки, какви грехове имаше Злата, че Господ така я наказваше? И защо точно рак? Защо? Защо? Защо? Искам отговор на въпросите, продължи мислено диалога със себе си и сви юмруци да не й изтича парата. Какви грехове има Злата, че трябва да ги изкупува по такъв жесток начин? Не е честно! Злото зло го не хваща. Злото при добрите отива. Вярно, не е честно. Но кой е казал, че животът е честен, драга моя? Пък и има нещо друго: Господ наказва добрите за пример на злите. Гадничко си е обаче. Както и да го погледнеш...

За да избяга от натрапчивите мисли и от безплодния диалог, Василена влезе в малката кухничка и се зае да подрежда. Макар напоследък рядко обитавана, тя ухаеше на топло огнище, дим и подправки. "Жената трябва да е като пàрата на манджата, дъще", спомни си думите на старицата. "Който я оценява, той да я мирише." Беше права. Както винаги. Василена се усмихна, взе мека кърпа и започна да бърше шарените панички, които бяха наредени на поличката над долапа. Всяка беше с различни шарки и цвят, но тази еклектика не я подразни, а напротив, дори й хареса. С налъми й тропаха по нервата големите еднотипни тежки сервизи със съответните съдчета и съдинки за всеки случай и повод. Изглеждаха й скучни, дори я плашеха - приличаха й на онази теракотена войска, открита нейде в Китай. Потръпна само като си спомни картинката, която беше видяла в едно списание. А паничките на баба Злата грееха като пъстри звездици и осветяваха примрака на малката кухня. Василена внимателно ги избърсваше една по една и ги слагаше по местата им. Макар и позапрашени, те бяха подредени по някаква система, известна само на стопанката. Старият будилник тихо тракаше. Беше почти три следобед. Имаше достатъчно време до вечерта. Ослуша се, но не чу никакъв шум от стаята на старицата. Нека поспи, мина й през ума, да посъбере сили, че доста се измори с тази дълга приказка. Пресегна се към най-високата поличка и взе стъклен буркан, пълен с някакви кафяви корички. Беше с етикет и тя успя да разчете разкривените букви: "дърчинъ". Това пък какво беше? Отвори буркана и ноздрите й се изпълниха с топлия аромат на канела. Василена съзря вътре пожълтяла фунийка от старо парче вестник, разви я и се зачете: "Дробова чорба. Първо, нарязват на ситно белий дроб на агне или овца и като го сварят с малко вода, турят му малко месна чорба или ако няма, нарязват добре една глава лук, опържват го с една лъжица масло." Но какво общо има чорбата с канелата, почуди се Василена и продължи да чете: "Подире го турят върху дробът с малко вода, след туй земат жълтъкът от няколко яйца, разбиват ги с малко оцет или лимон, което като сварят малко нещо, изливат го върху чорбата. Когато ся кавардисва лукът, ако му се тури майданос и гюзум, чорбата става още по-добра. Когато изсипят чорбата в съдове, поръсват я с дърчинъ." Подредена жена и това си е, усмихна се Василена. Дори екзотична рецепта е приложила. Но май тази подреденост й изигра лоша шега. Сега си спомни разговора с доктор Кост... Костуркова за психосоматичната медицина. Тогава стана дума за причините, които провокират рак. "Ракът на гърдата", каза докторката, "най-често се появява при подредените жени и чистофайниците." "Значи няма опасност да ме хване", ухили се Василена. "Не е смешно. Имам пациентки, които продължават с психотерапия след успешната операция. Задачата ми е изключително трудна, защото при тях има само черно и бяло, правилно и неправилно, любов и омраза. Никакви полутонове, никакви полусенки. Безкрайно категорични са в оценките си и също толкова педантични в поддържането на реда и чистотата вкъщи. Толкова са подредени, че и прашинките нареждат по големина. Ако случайно се свъртят такива чудовища в дома им, де", засмя се доктор Костуркова. "Та с общи усилия се борим с тази мания дотогава, докато пациентката осъзнае, че палитрата на живота има и други цветове."

"Но баба Злата не е такава", продължи мислено диалога Василена, докато връщаше буркана на полицата. "Може би вече не е такава. Но в сърцето си е стаила обида и болка. Потискала ги е години наред. На думи е простила, но вътрешно - не. И както виждаш, бисер не се е получил, а рак. Ракът при нея избива на повърхността, отваря рана, от която бликват болка, оскръбление и гняв, трупани години наред, може би цял живот. И не е случайно, разбира се, че ракът е близо до сърцето." "Рак от любов?" "Не, рак от неосъществена, неизживяна докрай любов. И от обидата заради тази неосъщественост, която съдбата й е сервирала", поправи я доктор Костуркова. "Значи какво излиза? За да не се разболея от рак, трябва да изпия чашата до дъно и да я строша с един замах, така ли?", попита Василена. "Нещо такова", отвърна в мислите й докторката. "Макар че сладкият нектар е най-отгоре в каймака, пък на дъното май само горчилката се утаява. Изпиваш всичко и намираш сили да разбиеш чашата. Никой не казва, че е лесно." "Имах си хас! На мен ли го казваш?" "Болестта обикновено дава шанс на човека да преразгледа позициите и мнението си по много въпроси. Да промени себе си. И Лазарев11 пише за това, макар че, струва ми се, стига до известни крайности", продължаваше доктор Костуркова. "Да се променяш? Дори на четиридесет, петдесет или седемдесет години? Не е ли малко късничко за това?", не мирясваше Василена. "За такава промяна никога не е късно. Ако продължиш да упорстваш, Господ те чуква по навирения нос и идва болестта. Но не го приемай като наказание, а като подарък - за да вземеш навреме мерки по въпроса." "Все съм си мислела, че всички лекари са атеисти", незлобливо я захапа Василена. "Погрешно впечатление", усмихна се тогава докторката. "Макар че не мога да се нарека ортодоксално вярваща. Но да продължим по темата: Болната от рак жена освен обидата, която продължава да я разяжда, започва да изпитва и вина за своята болест. Тя трябва да прости и на другите, наранили я жестоко, и на самата себе си." "И пак стигаме до любовта", прекъсна я Василена. "Да, любовта към другите, но и любовта към себе си - към своето тяло и душа. Трябва да се научиш да ги обичаш, да ги уважаваш, да разбираш езика им. Да си говорите, да общувате, така, както общуваш с другите хора." "Хм, май нещо такова правя в момента. Говоря си като лудите сама в кухнята", сдъвка се Василена. "Неее, не си говориш сама, а общуваш на глас със себе си", не й остана длъжно подсъзнанието.

Защо не бе успяла да прости баба Злата? Задаваш си отговори, драга моя, срита се по кокалчетата Василена. То на думи лесно се прощава, по себе си знаеш. С ума си успяваш да простиш, но с душата - не можеш. "Всеки си има по един червей да го яде", беше й казала веднъж старицата. Ами ако станат много, направо спагети в чиния? Ега ти груповия секс, намръщи се Василена. Беше объркана и гневна. Замахна с ръка да прогони досадната муха, изпружила мършави кълки на огледалото, и го събори на пода. Огледалото се строши на десетки парчета и старата му дървена рамка осиротя. Останаха да стърчат вампирските зъби на две остриета, готови всеки момент да я захапят. Василена бързо ги извади от рамката без да се оглежда в тях - знаеше, че е лош знак. Реши да я свали от стената, откачи я и ахна. Зад пожълтелия картон на гърба на рамката намери стара снимка. От нея я гледаха мъж и жена. Мъжът, естествено, се беше разположил бейски на дървен стол, широко разтворил колене, - сакън, някой да не му обърка пола! - с юнашки засукани мустаци и заръкавена риза, а до него чинно стоеше красавица с дебели дълги плитки, чиито змии пълзяха надолу по тъмния сукман. Имаше нещо примирено в осанката й, но пък очите горяха с такъв независим и буен огън, че моментално стъпкваха робската роля, отредена й от селския фотограф. Беше сватбената снимка на Злата и Буко.

Василена пак погледна часовника. Дано старицата не се е разбудила от шума. Ама какво му ставаше на този часовник? Показваше един и половина, а навън слънцето бе започнало да се спуска надолу в края на поредния си работен ден. Защо часовникът беше тръгнал назад? Нещо не е наред, помисли си тя и сърцето й се сви от тежки предчувствия. Остави рамката и хукна към стаята на баба Злата.

Старицата бе изпаднала в агония - тихичко бълнуваше и припяваше:

Злато моме, Злато, джанъм.
Ти, златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда, Злато моме,
пак моя ще станеш...

Изживявам си дните вече. Реката буйна пред мене. Страх ме е да се не удавя. Ама нагазвам. И ей тъй я преминавам. Преминавам водата, седнала в сито. Къде си, Звездане? Знам, че ме чакаш, слънце. Ей там, далече, някой ми маха... Реката зад мене остава. Ей я нà, все така буйна... Ти що щеш тук, Василено? Ти място нямаш тука. Бягай обратно. На другия бряг трябва да стъпиш!"

Василена се връща обратно. Огромната дъга е извила гръб и с наслада пие вода от реката. Василена търси с поглед крехката фигура на старицата, ала тя бавно се отдалечава в озарения от мека светлина въздух. Вече е изкачила височината и ясно се откроява върху търкалото на умиращото слънце. Баба Злата чевръсто тепа подир русокосо момиченце, а то току се обръща и закачливо я мами с пръстче да бърза. "Идвам, чедо, идвам", чува Василена. Някак вътрешно знае, че това момиченце не е никой друг, а малкото момиче Златка, тя вика старицата. Баба Злата се завръща при самата себе си. И двете с цяло гърло пеят:

Злато моме, Злато, джанъм.
Ти, златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Аз ще стана, първо либе,
на един бял гълъб, високо ще литна,
първо либе, не ще да ме найдеш.

Аз ще стана, Злато моме,
най-добър ловджия, пак ще да те хвана,
Злато моме, пак моя ще станеш.

Докато ехти песента, двете фигурки бавно потъват зад хребета. Там, на другия бряг на реката.

 

* * *

Погребаха баба Злата на следващия ден. Марин уреди формалностите. В душата му остана обаче горчилка, че не беше до майка си в последните й минути. "Този път наистина ме вързаха за дядовия им. Едва се отървах и прехвърлих делата на приятелчето, той да се оправя. Отивам в болницата. Разгеле, че случих нашата докторка. Казах й, че мама е починала. Издаде смъртния акт по бързата процедура. Иначе трябваше да я карам тук и тъй нататък. Тръгвам към погребалната агенция. Завивам на ъгъла, а на тротоара се наредили попчета - стоят и дебнат барабар с таксиджиите и проститутките. Бах’ти конкуренцията! Едвам се откопчих", беснееше той. "Накрая беше в безсъзнание", успокояваше го Василена. "Така си отиде. Дори нямаше да разбере, че си до нея. Не трябва да се чувстваш виновен." Говореше, но сама не си вярваше. Все още й тежеше като камък на шията вината, че не успяха да се простят и да си простят с баща й .

Василена наблюдаваше, с каква любов и ритуална почит стариците подготвиха Злата за новия й живот. Внимателно измиха крехкото тяло като сложиха във водата босилек - "Да мирише на хубаво, дъще. Тя тъй обичаше", подметна едната баба. Почистиха за последно раната й, без да се гнусят. Облякоха й чиста риза и тъмносин чукман - оня, същия, който Василена видя на сватбената фотография. Сложиха на краката й кокетни червени кникàти, както вметна една от оплаквачките, обувки, запазени сигурно пак от сватбата й. Едната старица ласкаво я погали по лицето и като че изглади с магическа пръчка бръчките, вдълбали се още по-дълбоко през последните дни на страдание. Ръката внимателно затвори очите на покойната: "За да не умре скоро някой друг, дъще". Друга жена постави в ковчега ябълка, сухи плодове и резенче от кравая, който опекла още като чула за смъртта на Злата. Тя така си и дойде - с погребалния кравай, от който отчупи на всички. "Бог да прости умрелите, дъще, и да поживи живите. Хапни от кравая за здраве. Тъй Злата дава благословия преди на път да потегли. Ако нагоре погледнеш, ей там, над комина, като дим душата й ще видиш." "Занес’ ги на моя Михо, сестрице, че все си ги иска", продължи тя и сложи в ъгъла на ковчега стари, помътнели от времето очила. Трета мушна в джоба на сукмана няколко парички - ей така, за всеки случай, ако й потрябват. Стариците се движеха плавно и кротко - за къде ли да бързат? - и останаха до Злата през цялата нощ. Меко, но настойчиво отпратиха Василена да си почине. Преди да излезе от стаята, се огледа. Прозорецът беше широко разтворен, чашата за вода до леглото - обърната с дъното нагоре, малкото кръгло огледало на отсрещната стена - покрито с кърпа. Нищо не задържаше душата на покойницата в тази къща и на тази грешна земя.

Много хора изпратиха Злата в последния й път. Процесията се движеше бавно нагоре към гробището на хълма, където черковната камбана ритмично и отчетливо биеше някак радостно. "Какво става?", учудено попита Василена. "Днес е денят на свети Костадин, дъще. Празник има в селото. Децата ни ще дойдат за панагиря, пък и другоселци наминават. От край време на панагиря идат гости", отвърна й една от стариците. На Злата празникът, мина през ума й, но този път ще мине без нея.

Когато излязоха от гробището, Василена видя шарено множество около храма. Стариците се оживиха и я увлякоха със себе си в църквата. Вътре беше пълно с народ, над който тегнеше гъста пелена от замайващ дим и аромат на тамян. Василена не виждаше свещеника и едва чуваше гласа му. Изведнъж навън писна гайда. Имаше нещо истерично в гласа й, но истерията бе бързо овладяна от ритмичния мощен тътен на тъпана. Погледът на Василена следеше движението на иконите, които плуваха над хорското море. По някое време то се раздели по средата и иконите тръгнаха към вратата на храма. "Марий, светците тръгнуват... Сребърните... Сто Костадинчо най-отпред...", журчаха възбудени гласове около Василена. Момчетата, които ги носеха, държаха нависоко дългите им дръжки.

Най-отпред вървеше млад мъж, който с гордост и страхопочитание носеше лика на свети Константин. Следваше я Средната икона - на света Елена, накрая Малката - пак на майката на светията. Едва сега видя, че иконите са облечени с червени ризи - големи парчета плат с отвор, който разкриваше лика на светеца. Бяха украсени със сребърни вериги, а по тях висяха парички, звънчета, кръстчета. Напредваха бавно, водени от светока - свети Константин, - защото всеки се стараеше да окачи на червената редба я кърпа, я сребърна верижка, я цвете - за добруване и благоденствие, за здраве и берекет. Някои кичеха иконата с червени панделки, с възли от вълнена прежда и Василена се присети за Златините мартеници. "За весело, чедо, за весело", обясни една старица. Навън иконите бяха турени на малки одърчета, приготвени специално за тях под играещата сянка на стария орех до църквата. Хората продължаваха да ги даруват, а светците ги гледаха кротко и се усмихваха. Внезапно силен вик "Въх!" разцепи като с нож въздуха. Множеството онемя и бързо очерта празен кръг пред иконите. Баба Дамяна - или Мяна, както я наричаха всички, - влетя в него и започна да типа бързо-бързо, пляскайки по бедрата си. Ръцете на жената следваха извивките на гайдата, а нозете й не изоставаха от ритъма на тъпана. "Въх, въх, въх", стенеше Мяна с такава горест, че сърцето на Василена се стопчи. "Марий, прифати я! Сто Костадин я фати и я заджаса", ахна възрастен мъж. "Не бой се, дъще. Света Троичка и Света Богородичка я пазят. Тя знае какво прави. Танчарка е от едно време", тихо й прошепна онази старица, която бе мушнала в джоба на баба Злата няколко парички. "Сега Мяна у себе болките и лошавините на хората сбира, от светците милост за тях проси. После в огъня ще ги изгори. Сребърният я накарва. Ама какво е туй нещо - фата и оставя!" Тъпанът и гайдата рязко замлъкнаха и жената излезе от транса. Лицето й бе почерняло и напрегнато, но личеше, че лека-полека си връща душата. Василена отиде при нея. Предложи й вода, но старицата отказа. "Ей сегинка ще ми мине. Аз дето го виждам и претеглям, докато играя, дъще, да не дава Господ на никого! Такваз мъка, дето сещам, дето душата ми изкарва, и на душманина ми да не дава Господ! Моля се само сребърните да ни не оставят. Да ще тъй да бъде, че ние сме им коджа мили", измъчено се усмихна тя.

Отчето сложи бели кенарени кърпи с червени шевици върху раменете на момчетата и внимателно им подаде иконите. "Светците тръгнуват, дъще", каза бабата. "Ние след тях. Преди тръгнувахме от столнината, ама вече иконите в черквата се пазят, та затова оттука. Сега отиваме на аязмото да се умием и причестим, после - на курбането." Тъпанът и гайдата извисиха глас и процесията бързо потегли към аязмото. Когато стигнаха, хората изчакаха измиването на нозете на светците. Носачите внимателно потопиха във водата дръжките на иконите, после пак ги взеха в ръце. Едва тогава множеството се спусна към живителния хлад на изворната вода. Василена потопи ръце, после бавно ги прокара по горещото си чело. Вдигна глава и обонянието й на старо ловджийско куче медалист долови аромата на топла пита и варено месо, прихванати в китка с миризмата на джоджен, зелен лук и девесил. Курбанът беше готов. "Още по тъмно попът го възрече добичето", поясни на Василена възрастен мъж. "Тъй е адетът - на всеки по резненце, по тронка - за здраве, за хубаво. Дано Господ помага на всичките светички да помагат на нас! Догодина от Новата година насетне да ни е трендафил!" Хората се нахвърлиха на храната, появиха се бутилки с вино и ракия. "Ха, наздраве, Бог добро! Догодина със здраве да дочакаме свети Костадина по-весели!" Глъч и олелия събудиха вековната гора. Деца се търкаляха по поляната, момчета си устройваха борби и надскачания, някоя влюбена двойка току се изгубваше в тъмния гъсталак. Парцалената гора май ще бъде щедро дарувана с презервативи. Какво пък, лошо няма - по-добре безопасен секс, отколкото никакъв секс, мислеше си лениво Василена. А иконите, подпрени встрани на своите одърчета, гледаха суетата човешка и кротко и всеопрощаващо се усмихваха.

"Открих те най-после!" Гласът на Марин я изтръгна от унеса. "Бе ти къде изчезна?" "Влязох в църквата и там се изгубихме. Ами ти? Притесних се по едно време. Помислих, да не ти е станало лошо", отвърна Василена. "Не бе, аз съм си държеливо говедо. Ходих да помагам на мъжете за огъня. Когато съм тук, удрям по едно рамо. Иначе признавам, че за толкова време така и не събрах кураж да се бухна в жаравата. Не че не ми се е искало де, ама... Както и да е. Нали знаеш, всъщност откъде ли да знаеш, че за нестинарския огън трябват четири кубика дъбови дърва. Имаш ли представа как се пренасят и нареждат? Щото то не е като да ги нахвърляш на две - на три. На кръст се поставят първите дървета, след това се редят останалите. Трябва да се получи хубав висок конус иначе жаравата няма да е качествена. Важен е огънят днес. Дядо Вълко сам рече: "На светому Костадина огина като сухи дърва изгаря болестите. За здраве и берекет е огино." Наредихме го, запалихме го и оставихме двама души да го поддържат до довечера. И да го наглеждат, че идват пришълци беладжии. Ей така от любопитство или от злоба, знам ли, хвърлят в огъня стъкла, гвоздеи, парчета ламарина и какво ли не. Баба Мяна се изгори миналата година, ама не от въглените. Стъпила на парче лимонадено шише, хвърлено в огъня. Бе как може? То е все едно да хвърлиш камък в църквата. Светотатство е това. Зъл народ сме, така да знаеш. И сеирджиест. Хиляда нестинари и нестинарки всеки ден да играят, греховете ни не могат да пречистят. Ееех, мамо Злате, къде си сега? Ако не да играеш, поне да погледаш игрите довечера", въздъхна Марин. "Ще отида да се разтъпча", каза той след малко. "Нещо не ме свърта на едно място. Ще поскитам из гората. Отдавна не съм го правил. Все време няма, мамка му!" "Хвани пътечката наляво", посъветва го Василена. "Що бе?", учуди се той. "Храсталакът вдясно е пренаселен, струва ми се." "Как така?" "Птички, тревички, пчелички..." "Е, и?" "Ами размножителен период за природата. Значи и за нейния венец, демек, хората", усмихна се тя. "Ааа, разбирам. Уф, ама колко съм гътнат, а? Все трябва да ми се обяснява. Добре де, няма да преча на детепроизводството", сви рамене той. "Или на кондомоуничтожителството", разсмя се тя. "Абе те си знаят", смигна й Марин и пое по пътеката. Василена се сви под рехавата сянка на един млад дъб и въпреки врявата потъна в сън без сънища. По някое време ангелът хранител се смили над нея и й изпрати чуден сън.

Върви тя сама по пуст път в полето, сама не знае накъде. Страшно й става. Обръща се назад, но и там е пустота. Понечва да извика, дано някой я чуе. Тогава съзира в далечината хора, които бавно се приближават. Сяда уморена в тревата. По някое време що да види: Самият Господ по пътя крачи, а около него трима старци ситнят. "Дотегна ми с хорските работи да се занимавам. Омръзнаха ми хорските грехове и неволи. Където ме срещнат, започват: Господи, дай ми това, дай ми онова... Само знаят да искат. Имат си хората една хубава поговорка, таман за моя случай: Поканили магарето на сватба. Ама защо, знаете ли? Защото вода няма. Ако има вода, дърва няма. Не че аз съм магаре, де, просто такава е приказката... Уморих се. Кажете, къде да се скрия?" Единият старец до него се почесва по брадата: "Върви, Господи, ей на онази висока планина. Никой досега не я е изкачвал." Вторият старец казва: "Не, близичко е това. Отиди, Господи, горе, на месечината. Там няма кой да те стигне." "Мислиш ли?", недоверчиво попитал Господ. Василена понечва да каже нещо, но я досрамява и замълчава. Тогава третият старец се обажда: "Влез в сърцата на хората - никога няма да се сетят да те търсят там" "Ами ако тогава забравят за мене?", колебае се Творецът. "Не, не мога да рискувам. Я по-добре да си намеря помощник. Хем той ще ме замества от време на време." Такъв разговор водят те, докато минават покрай нея, без да я забележат. Василена става и тръгва след тях.

Скоро стигат до едно село. Господ нарежда да напалят буен огън и събира всички момци от селото. "Който се престраши да влезе с боси нозе в огъня и да ми поиграе, него ще избера за свой помощник", казва той. Гледат ергените живите въглени, но никой не се престрашава да нагази. Отчайва се вече Господ и тъкмо решава да си тръгне, до огъня приближава един момък. Костадин се казвал. "Аз ще играя за тебе, Господи", казва той и се втурва по жаравата като подлютена оса. Изкусен бил танцът му и дълъг. Когато въглените угасват, Костадин спира играта. Нозете му все така читави. "Ти ще ми бъдеш помощник. Тръгвай с мене." "Почакай, Господи", спира го момъкът. "Аз самичък няма да тръгна. Една мома за невеста съм си избрал, с нея ще тръгна." "Каква невеста бе, момче? Ти си избран от Бога", чуди се Господ. "Без нея не тръгвам", отсича Костадин. "Добре, добре, но нея на същото изпитание ще подложа", вдига ръце Творецът. Наклаждат пак огън. Събират този път момите. И пак Творецът покана отправя в огъня да играят. Само една девойка се престрашава - Костадиновата избраница Еленка. Тя играе в огъня. Костадин не се стърпява и той в огъня нагазва. "Нека така да бъде", казва Господ. "Тръгвайте двамата с мене. И нека този ден оттук нататък ваш празник да бъде. Да бъде!"

Василена се събуди привечер. Слънцето беше се скрило зад хълма и бавно дърпаше обратно към себе си въжетата на последните лъчи. Хората се бяха умълчали, уморени от дългия ден. Курбанът беше изяден, виното - изпито, тъга и потиснатост се спускаха като мъгла по притъмнелия хълм. Изведнъж тъпанът забоботи, след малко писна и гайдата. Хората се оживиха, наставаха и бързо се строиха зад иконите. Шествието пое обратно към селото почти тичешком според ритъма, който задаваше тъпанът. "Дойде времето... Игрите... Панагирската музика... Време е..." Около Василена жужаха откъслечни думи и фрази. Някаква тревога и сладост изпълваха слънчевия й сплит, караха я инстинктивно да следва такта на музиката и да съобразява крачките си с него.

Селският мегдан бе озарен от меката светлина на жаравата. Тъпанът и гайдата извисиха глас към тъмното небе в насечен неравноделен такт. Водено от момчетата, които носеха иконите, множеството се хвана в кръг около въглените. "Панагирската свирня... Скопоса... Ей сега ще се бухнат в огъня... Жора гайда и тъпан - цяла година ги сънуваме", шепнеха хората и се люшкаха в странното хоро, което увлече Василена. "То май само тук, на Костадиновото хоро, се започва с левия крак", осведоми я Марин, който се беше хванал до нея. "Старо и младо играе на него - за адет и за здраве. И за берекет. Мама Злата казваше, че Еленка и Костадин носят градушката в чувал. Затова тропаме това хоро - наместо градушката."

"Въх, въх, въх", изпищя Дамяна и множеството отстъпи назад. "Фати я мъката... Такваз мъка ний не знаем... Ей сега, ако я фанеш, сякаш че фащаш желязо зиме - тъй става студена, като смок... Ама и свирджиите майстори. Я как пере тъпанът..." Василена чуваше в просъница коментарите на хората. "Въъъъъъъъъх", извика младият мъж с иконата на свети Константин от другия край на жаравата. Баба Мяна потръпна и вдигна невиждащ поглед към безлунното небе. Мъжът не откъсваше очи от нея. Беше като изпъната на тетивата стрела, готова всеки момент да полети. "Въъъъъъъъъх", изписка още веднъж той, но като че се прекърши и отпусна ръце. Баба Мяна трепна, лицето й почерня още повече. Множеството ахна. Тогава един старец се хвърли към иконата, взе я от ръцете на младия мъж и я вдигна високо във въздуха. Дамяна грейна и заситни досами огъня. "Общ грях си имат те от младини, на един огън са горели. Тъй сега го показва Вълко на хората. Не им е първица. Помните ли, кога Мяна за първи път я прифанаха? Кога Вълко я дръпна с него в огъня? Кога се вматорни - кога влезе в лошава възраст... онази, кога жените вече ялови стават... Ам’ добре, че сега дядото й болно и дума лежи - тоз срам да не вижда", бълбукаха тихо бабите и се кръстеха.

Старецът стремително се хвърли напред и нагази в жаравата. Прекоси огъня в диагонал и обърна лицето на светока към хората. След няколко секунди се завъртя и пак нагази във въглените. Баба Мяна продължаваше унесено своя танц. Виеше се и се превиваше като лозова пръчка и току простенваше. Дядо Вълко прекръсти със стъпки огъня и най-после застана пред Дамяна. Двамата заситниха ръченица. Старецът държеше иконата нависоко и по едно време започна бавно да отстъпва назад. Жената инстинктивно го последва. Щом се оказаха в средата на жаравата, двамата започнаха своя магически танц извън времето и пространството. Вълко подаваше иконата на Мяна, тя любовно я прегръщаше. По някое време той ревниво я измъкваше от ръцете й, вдигаше я високо, а жената ситнеше около него умолително. Навремени приклякваше, вземаше в дланите си шепа въглени и умиваше лицето си с тях. Множеството изохкваше, но нестинарите нито чуваха, нито виждаха какво става наоколо. Мъжът милостиво подаваше пак иконата на жената и докато тя типаше, той гальовно обтриваше лицето й с кърпа. По някое време хвърли кърпата върху въглените, а тя остана цяла. Василена не вярваше на очите си. Вълко взе иконата и бавно пое към ръба на жаравата. Мяна се приведе, взе кърпата, мушна я в пазухарника си и покорно тръгна след него със ситна, равна стъпка. Хорото стегна обръча и се залюля. Тъпанът ускори ритъма си и замята искри нагоре към тъмното небе. Василена стоеше досами огъня, отпуснала ръце, превърнала се самата тя в ритъм и звук. Не мислеше и не чувстваше нищо друго освен пулсирането на слънчевия сплит. Леденееше отвътре, виеше й се свят. Затворила очи, тя се бе отдала изцяло на този ритъм, който в момента движеше кръвта по жилите й. Не забеляза и кога дядо Вълко бе застанал пред нея. Щом отвори очи, видя лицето на свети Константин. Стъписа се. "Не се плаши, дъще", чу гласа на баба Злата. "Свети Костадинчо те е избрал, той ще те пази. Ей го на, пред тебе. Ходи и огъня гаси с трендафилова пръчка. Той, милинкия, знае, нозете ти ще опази. Върви, дъще, по неговата пътечка!" Василена машинално пое иконата, прегърна я, после я вдигна високо във въздуха. Предал скъпоценния си товар, старецът рухна. Двама мъже веднага го поеха и отведоха встрани.

"Въъъъх", изстена Василена и пристъпи към жаравата. "Въъъъъъъх", извика тя по-силно. По нозете и ръцете й запълзя студ. "Свети Костадине, и ти, света Елено, дайте ми сили да продължа", започна мислено да се моли. "В огъня да пристъпя, себе си да пречистя. Господи, Боже Господи, Ти бъди ми утеха, Ти бъди ми опора, Ти не ме изоставяй. Закриляй ме, Господи, и в хубавите дни, и в лошите дни. Винаги ме закриляй. Сто Костадине, на тебе се вричам." "Въъъъъъх" изпищя за трети път. Нозете й сами започнаха своя танц. Някъде наблизо Василена чуваше баба Злата да пее:

Милния свети Костадин и света Елена,
милна вода носят огъня да гасят...

Василена не усети кога е нагазила в жарта. Не сещаше болка, не чувстваше огън. Типаше отмерено с хладни нозе, сякаш стъпяше по острите мокри камъчета на брега на селската река. Не чуваше нищо друго освен пискливото журчене на гайдата, носовия синкоп на тъпана и гласа на баба Злата. Пристъпяше с цяло стъпало, затворила очи, самата тя превърнала се във въглен и в ритъм. Огнена топка се търкаляше в слънчевия й сплит и разпръскваше искри по цялото й тяло. Тя се развъртя сред огъня като листо на вятъра и затипа още по-бързо. Още по-бързо и още по-бързо... "Свети Константине, нищо не искам за себе си, нищо... Благослови тази земя и хората, които идват на нея... И пак в нея отиват." Така се молеше Василена, докато играеше в огъня. Когато по някое време отвори очи, видя че в жаравата са нагазили и други нестинари. Инстинктивно подаде иконата на един от тях и прибра длани към гърдите си. Пред нея ситнеше баба Злата, здраво хванала за сребристата наметка своя свети Костадинчо. Василена тръгна след тях, ала старицата само й се усмихна и поклати глава. Василена продължи упорито, но внезапно един голям въглен силно изпращя, двете фигури се пръснаха и искрите излетяха стремително нагоре в индиговата бездна на небето. Нозете й стъпиха на студената земя, но тя не усети болка. Чувстваше се чиста, празна и спокойна. Беше напуснала огъня. Едва сега си даде сметка, че лицето й е мокро. Не от пот. Беше плакала. Най-после бе успяла да отключи омагьосания извор на сълзите си. Това беше най-щедрият подарък, който някога беше получавала. Олюля се, но нечия мъжка десница я хвана за ръката и я хвърли във въртопа на умерения, вече по-бавен ритъм на нестинарското хоро.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна - герои на Н. В. Гогол от повестта "Старовремски помешчици" (б.а., А.К.). [обратно]

2. Филемон и Бавкида - в древногръцката митология съпружеска двойка, която въпреки бедността си приютила и нагостила Зевс и Хермес. В отплата Зевс решил да изпълни едно тяхно желание. Старците помолили да служат до края на дните си в храма на Зевс и да умрат едновременно. След смъртта им Зевс ги превърнал в две дървета, растящи от един корен (б.а., А.К.). [обратно]

3. Акила и Прискила - Акила бил евреин от Понт, чиято професия била да прави шатри. Станал християнин в Рим заедно с жена си Прискила. Когато евреите са изгонени от този град от император Клавдий, Акила заедно с жена си се преместил в Коринт. След това те станали "съработници" на Павел, който ги нарича така в Римляни (16:3). По-късно те основават и ръководят църква в дома си, както в Ефес (1 Коринтяни 16:19), така и в Рим (Римляни 16:4) (б.а., А.К.). [обратно]

4. Алишер Навои - тюркски поет (1441-1501), привърженик на суфизма, смятан за първия узбекски поет, автор на "Хамса" ("Петопоемие", "Петокнижие"), "Смут на праведните" (1483), "Лейли и Меджнун" (1484), "Фархад и Ширин" (1484), "Седемте светила" (1484), "Стената на Искандер" (1485) (б.а., А.К.). [обратно]

5. Щирица (остар.) - бездетна жена (б.а., А.К.). [обратно]

6. Кукабура - вид птица, присмехулник (б.а., А.К.). [обратно]

7. Нона, Децима, Морта, известни като трите парки. В римската митология те са трите богини на съдбата. Съответстват на трите мойри в гръцката митология - Клото, Лахезис, Атропос (б.а., А.К.). [обратно]

8. Арахне - в древногръцката митология тя е дъщеря на лидийския цар Идмон, известна като изкусна тъкачка. Поради своето високомерие е наказана от Атина. Според една от версиите е превърната в паяк (б.ред.). [обратно]

9. Тагарче (остар., от лат.) - малка крина (б.ред.). [обратно]

10. Джанабет, дженабет (остар., от турски) - проклет, зъл, опък (б.ред.). [обратно]

11. С. Н. Лазарев (Сергей Николаевич Лазарев, род. 1953) - известен руски лечител, психолог и биоенергетик, автор на книгата "Диагностика на кармата" (б.ред.). [обратно]

 

 

© Ася Кулева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2013, № 12 (169)

Други публикации:
Ася Кулева. Марципаненият чехъл. Пловдив: Жанет 45, 2012.