Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАДЕНИЕТО НА ИБЛИС

Ася Кулева

web

Някога, преди много, много години, в началото на всички времена, а може би и преди самото време, имало само небе и вода. Пусто и скучновато, равно и безмълвно, еднообразно и едноцветно било, защото, накъдето и да погледнеш, погледът се давел или в небето, или във водата, а хоризонтът размивал двете в едно цяло. И тогава, може би също от скука, Господ решил да създаде земната твърд. Събрал той своите подвластни, които също се задъхвали от отегчение и бездействие и вече ги избивало на дрязги и скандали по най-малкия повод. Намесил се точно навреме. Ангелите играели на прескочи-кобила, наредени като мъниста по орбитата на небесната дъга. Но Иблис се изхитрил, навел се и незабелязано положил пред себе си свито на топка малко облаче. Азраил бил на ред. Той мощно се засилил, чевръсто прескочил четирима от своите събратя, благополучно прелетял и над Иблис, но когато се приземил, по-скоро придъгил, левият му крак се хлъзнал по мокрото облаче, той изгубил равновесие и цопнал безславно във водната шир. Едва ли някой се наема да каже, какво би последвало след тази сценка, ако в този момент Господ не привикал своите славни момци. „Реших да създам земната твърд, синове мои”, оповестил решително той. „За целта ми е нужна само шепа пясък от дъното на този океан. Твърде стар съм, за да издържа такова гмуркане, няма толкова въздух в немощните ми дробове, чеда мои. Кой от вас ще го направи вместо мен?” Ангелите започнали разсеяно да гледат встрани от своя Отец. Кой е луд да се мокри след като часове е лежал блажено върху лъчистата топла дъга? „Нека се спусне Иблис”, отмъстително тръснал мократа си коса Азраил. „Така ще сме квит.” Господ погледнал въпросително Иблис. „Добре”, косо погледнал той своя събрат, “Но ще го направя не заради теб, а заради нашия Отец”, довършил угоднически, после сбърчил чело, защото се отвратил от самия себе си. И защо ли му трябвало да се натяга пред Отца си? Комплексът за различност избивал в причудливи манифестации. Иблис знаел, че не е като другите ангели - те били създадени от светлината, а той от огъня, те били ангели, а той джин. Били уж еднакви, но не съвсем. Господ светнал. „Виж какво, синко Иблис, за да успееш да изнесеш до повърхността пясъка, трябва да направиш следното: Когато стигнеш дъното и загребеш шепа пясък, изречи наум: „Вземам този пясък в името Божие!” Инак водната шир няма да ти го даде. Непременно го изречи!” “И защо да не ми го даде?”, попитал донякъде-ангелът. „Ами знам ли защо? Такава си е, ревнивка, не дава. Подозрителна и недоверчива като всяка жена... Защото не знае за какво го вземаш. Сигурно е права. Като се замислиш колко време й е трябвало да го успокои и положи в дъното на утробата си... Може би се страхува да не го изсипеш после от високо върху водната повърхност, защото тя е чувствителна като кожата на малко дете. Всяко зрънце й причинява огромна болка.” „А как ще понася после допира на земната твърд?”, учудил се Иблис. „Ти няма да й казваш! В никакъв случай!... Сетне няма накъде - ще трябва да се примири и да свикне да мие бреговете на земята”, отсякъл Господ.

Джинът свил рамене - в крайна сметка това не го засягало лично, - чевръсто се изкачил по гърбицата на дъгата, спрял върху най-високата й част, изправил рамене и гордо вдигнал глава. Слънцето застинало в очакване на неговия скок. А може би се любувало на изваяната му мъжка фигура с източени бедра и широки рамене, почервенявайки от завист. Иблис не бързал, усмихвал се и се наслаждавал на впечатлението, което създавал у наблюдателите. „Хайде, синко, защо се бавиш? Скачай!”, нетърпеливо го подканил Господ. „Уф, досаден старец... В състояние е всичко да развали”, измърморил донякъде-ангелът, бавно вдигнал нагоре ръце и се източил още повече. След това скочил в бездната, описвайки най-съвършената парабола в недовършения все още свят. Иблис плавно се врязал във водата и тя го приела като гальовната вагина на опитна и чувствена жена. Той интуитивно се движел навътре към дъното на водното лоно, попивайки с кожата си ласките на водната шир. Затворил очи, за да се отвори по-пълно към усещането на другите си сетива. Искал това да продължава вечно, но скоро усетил водната твърд. Пръстите му ласкаво се плъзнали по равното дъно, осеяно с причудливи йероглифи, недостъпни и непознаваеми за странника, осмелил се да наруши неговото съвършенство. „Господи, как да сторя това”, изстенал Иблис. Но пред очите му изплувал намръщеният лик на неговия Създател. „Добре”, въздъхнал примирено донякъде-ангелът, внимателно загребал шепа пясък, стиснал я и се отправил нагоре. Затворил очи и се отдал на ласките на водата. Когато стигнал повърхността, той победоносно вдигнал ръка, разтворил шепа, но тя била празна. Ангелите започнали да го подиграват, а Отца му поклатил недоволно глава: „Спомена ли моето име, сине? Щом шепата ти е празна, значи не си.” „Ще се спусна отново”, с радост отвърнал Иблис и потънал в меките ласки на водата. Вече знаел. Спускал се бавно надолу и се отворил цял към насладата. Но неизбежно отново стигнал дъното. Погалил извинително пясъка и напълнил шепата си. „Прости ми, но не мога да го кажа, Татко”, извинил се Иблис, ядно свил юмрук и се оттласнал нагоре. Този път стигнал по-бързо до повърхността, протегнал ръка към Господ, но тя отново била празна. „Пак не си изпълнил заръката, сине”, смъмрил го старецът. „Ей сега”, прекъснал го Иблис и отново се спуснал към дъното. Водата го поела в обятията си и сама го насочила надолу. „Този път трябва да го направя”, изпъшкал донякъде-ангелът. “Просто трябва... заради Отца ми...” Иблис прокарал с цялата нежност, на която бил способен, ръка по пясъчното дъно. „В името на Господ Бог... прости ми, моя любима, благодаря, че ми позволи да почувствам абсолютното съвършенство и мекота...” Младежът стиснал шепа и бързо заплувал към повърхността. Събратята му били изгубили търпение. „Вече смятах, че имаш нужда от помощ и щях да скоча да те търся”, загрижено казал Джабриил. „Сигурно и този път не си успял да донесеш пясък”, подхвърлил иронично Азраил. „Отче, позволи ми аз да отида, че този нещастник пак нищо не е направил”, обърнал се той към Господ. „Не, няма нужда”, бързо отвърнал Иблис. „Ето ви пясъка, няма защо да ходите.” „А и не си струва - там долу е толкова скучно и празно”, лукаво и с отиграно безразличие продължил той. Как би могъл да им разреши да нахлуят в съвършения свят на водната бездна? Как би могъл да допусне друг да изпита онази наслада, която заситила сетивата му за целия безкраен живот оттук нататък? Не, не можел да го позволи. Иблис извърнал глава, решително свил устни и литнал към хоризонта - там, където водата и небето се събирали в едно.

И така, от шепата пясък, извадена от дъното на водната шир с помощта на Иблис, Господ създал земната твърд. Наистина се постарал и наистина работил с упорство и вдъхновение. Там, където упорството било в повече, се образували полуплешиви степи и скалисти пустини, но затова пък там, където вдъхновението надделявало, красотата спирала дъха. Иблис наблюдавал по-скоро равнодушно акта на сътворението, в който понякога се включвали и неговите събратя. Създаденото не успявало да пробуди онези усещания, които изпитал, спускайки се към лоното на бездната. Да, красиво било, да, топло и меко, но все пак толкова различно от йероглифното съвършенство и тайнство на дъното на водната вагина. Само веднъж се опитал да създаде нещо свое, но пак се провалил. Един ден в прилив на добро настроение и благоразположение - а може би просто защото бил уморен - Господ му позволил да вземе няколко зрънца пясък и да ги посее където пожелае. Иблис ги посял на брега на току-що създадената твърд, но от тях израснали такива високи планини, че върховете им започнали да стържат висините и да бодат небесната дъга. Творецът се разгневил, свил устни и духнал към каменните върхове. Те мигом се сринали към водната шир. Иблис въздъхнал примирено. А водата милостиво прибрала песъчинките обратно в своето меко лоно.

След като земната твърд била създадена, Господ решил да я насели с живи същества. Всички ангели взели участие в това дело. Само Иблис стоял на брега, гледал водата, която мъчително се триела в острите скали и изпитвал почти физически болката, която понасяла тя при този досег. „Можеш ли да ми простиш? Аз ти причиних това”, мълвял безгласно той. „Мога, ще се справя... Винаги съм го правила.”, отговаряла му мълчаливо водата. Иблис прекъснал този безкраен разговор едва тогава, когато чул, че Господ иска да направи накрая човек от кал. „Но защо от кал?”, обърнал се той към своя Отец. „Калта е мръсна и безчувствена, тя е податлива и хлъзгава. Направи го, Татко, от пясък. Той е съвършен.” „Пясъкът свърши, сине, а и толкова трудно се работи с него. Виж дланите ми, ожулени са до кръв.” „Ти си почини, Татко, а аз през това време ще се гмурна до дъното и ще донеса още пясък”, скочил радостно Иблис, предчувствайки насладата от обятията на водната бездна. „Стой тук”, заповядал му Господ. „Нямам време да те чакам, ще започна още сега. Ето, Азраил вече е замесил глината и я носи насам.” Старецът вече бил доста изморен, а и като че вдъхновението му се било поизчерпало. Той набързо слепил от няколко топчета кал недодялана човешка фигура. Иблис се разгневил от старческото нетърпение на Отца си, но замълчал и се отправил отново към брега, за да продължи прекъснатия си разговор с водата. Той седнал на Кървящата скала - единственият камък, останал от неговото творение - и бавно врязал погледа си във водната бездна. Необяснимо било и за самия него привличането между тях двамата - пълни противоположности по материя, но затова пък може би единни по дух. Тялото му си спомнило насладата от техния допир и Иблис тихичко изстенал.

„Готов съм”, бодро и гордо извикал след време Създателят. „Елате, деца мои, и се поклонете пред моето творение! Ще го нарека… Адам!” Бързо се събрали всички ангели и паднали ничком пред фигурата от кал. Иблис станал и бавно и неохотно се приближил до групата. Погледнал към тъй наречения Адам и потръпнал от отвращение. Явно вдъхновението на стареца се било сринало под критичната точка, защото фигурата изглеждала толкова гротескна и безпомощна, че джинът отвърнал очи. „Хайде, синко, поклони се пред моето творение, което е съвършено като самия мен, неговия Създател”, бързо и нетърпеливо изрекъл Господ. „Не”, твърдо казал Иблис „Няма да го сторя!” "Как така? Заповядвам ти! Аз съм твоят Отец! Поклони се на Адам!” Старецът повишил глас. „Не! Не! И още веднъж не!”, извикал джинът. „Защо да му се покланям? Та не виждаш ли сам на какво прилича, Татко? Толкова е груб и беззащитен... А и направен от кал. Всеки би могъл да го сътвори. Грънчарят никога не страда от липса на материал. Аз съм много по-добър от него: Ти създаде мен от огъня, а него от проста кал! Падам на колене пред теб, Създателю, защото ти си ме създал неповторим, но пред това смешно творение от глина няма да се поклоня!” Иблис гордо тръснал коси. „Проклето да си, вироглаво същество, трижди проклето! Как се осмеляваш да ми противоречиш? Вече не си ми син! Махни се от очите ми! Далеч от сърцето ми! Знаех си, че не трябваше да те създавам от огън... Непокорен стана като него... И си тъй различен от братята си, изчадие мое! Горко ми! Горко ми! Горко ми!” Старецът заскубал косите си в отчаяние, защото губел любимия си син. Иблис отново тръснал глава, обърнал гръб и решително се отдалечил. Когато стигнал Кървящата скала, той се отпуснал на пети, леко погалил камъка там, където водата ласкаво галела неговата мъжка неравност и се усмихнал. След това се изправил, бавно поел по брега на земната твърд и се скрил зад хоризонта - там, където водата и небето се сливали в едно...

Той простил на Създателя си, но така и не можал да прости на бездарното му творение. Затова след време режисирал в райската градина онази сценка с Адам и Хава, за която получил званието „аш-шейтан”. В своето вечно съществуване Иблис обикалял вече пренаселената земна твърд и наблюдавал с любопитство потомците на първите глинени човеци. Те дори започнали да му стават симпатични със своята наивност и дребнава пакостливост. Обичал да общува с тях и бавно и незабелязано да ги развращава. Научил ги на музика и танци, дал им първите уроци по съблазняване и плътска наслада, забавлявал се заедно с тях. Но винаги идвал момент, в който изпитвал непреодолима необходимост да остане сам. Тогава се вмъквал в някоя необитаема съборетина и се спускал на пети, опрял гръб на влажната стена. Или се мушвал под някой избуял къпинов храст, каквито има в дъното на всяко гробище. Иблис мятал върху главата си поизбелялото от дъждовете и вятъра палто, затварял очи и потъвал в равното безвремие, когато имало само небе и вода, и една дъга, по която играел с ангелите на прескочи-кобила. Сега вече знаел, че пак незабелязано ще сложи пред себе си свитото на топка влажно облаче, Азраил пак ще се разгневи, Отца им пак ще реши точно навреме да създаде от пясък земната твърд и на него пак ще му се наложи да се спусне към дъното на водната вагина... Иблис се усмихвал в своя вечно повтарящ се сън...

 

 

© Ася Кулева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2010, № 12 (133)