Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЧТАНИЕ ЗА ПАРИЖ*

Ангелина Василева

web

Може би е твърде късно за това пътуване, но тъй дълго съм го очаквала, че си забранявам дори на шега мисълта да се откажа от него. Зная, че освен радост, то навярно ще ми донесе известна болка и дори разочарование. Но никога няма да престана да очаквам моята парижка приказка.

Защо не заминах за Париж по-рано, защо той не стана част от живота ми?

Причините за това са както обективни, така и субективни. Човек идва на света в определен момент, на определено място, при определени обстоятелства - съществуват правила, които не може да промени, защото са извън него. И в тези рамки неизбежно настъпва моментът, когато трябва да направи личен избор.

Родена съм в средата на 20-ти век и произхождам от "неблагонадеждно" семейство според терминологията на "развитото социалистическо общество", в което израснах.

Какво означава "неблагонадежден" ли? Най-просто казано, неудобен за режима. Хората бяха определяни като такива по различни признаци. Това се пренасяше като дамга върху семействата им.

Баща ми бе обявен за "неблагонадежден" защото като ученик бил изявен член на скаутската организация. От завист му приписаха, че бил също така бранник. Конкретни вини не успяха да му открият. Остана си просто неудобен, но беше и способен, поради което животът му премина през неколкократно "Осанна" и "Разпни го!" Беше ту началник, ту уволнен без право да упражнява професията си. Но винаги вярваше в доброто. И никога не стана партиен член. Когато му предложиха да кандидатства за пенсия като репресиран от комунистите, махна с ръка и каза: "Само моята пенсия му липсва на бедния български народ...".

Не е тайна, че в онези времена, ако нямаш здрав "партиен гръб", единственият шанс да градиш успешна кариера, да пътуваш и работиш в чужбина, беше първо да докажеш лоялността си към управляващата класа в пионерската организация и комсомола, след това да станеш член на БКП, и разбира се, доносник, наблюдаван цял живот от други доносници.

Боя се, че на фона на почти тридесет години сизифови мъки за промени у нас този факт все повече избледнява в националната ни памет. Но истината е, че той повлия на съдбите на няколко поколения и ние все още понасяме фаталните му последствия. Защото пося в едни души страх и примирение, а в други - коварни амбиции. А какво хубаво може да се роди от такава комбинация?

Не съм единствената. Мнозина направихме морален избор не в полза на кариерата. Навярно в очите на другите сме изглеждали наивни неудачници. Разбира се, могли сме да се изявим като дисиденти, или по някакъв начин да емигрираме, но фактът, че не сме го направили, говори достатъчно красноречиво за нас. Системата знаеше, че сме различни, но не се страхуваше от нас, защото за нея бяхме никои. Беше се постарала да ни пречупи достатъчно още в зародиша на нашето недоволство.

Питате се, какво общо може да има Париж с моя "неблагонадежден" произход и неуспешна реализация? Всъщност това е една много дълга и тъжна история на хиляди хора като мен, които бяха лишени от правото да следват мечтите си, когато беше времето за това. Всеки от нас е имал своя "Мон блан", до който не е успял да стигне.

И така, какво бих могла да правя в Париж, ако някога имах възможност да отида там? Да продавам билетчета в метрото, да танцувам в кабаре, да се влюбя в художник, да уча история на изкуството, да напиша роман? Всъщност няма значение какво точно бих правила, проблемът е, че нямах право да замина нито за Париж, нито за Берлин, нито за Токио. Не можех да пътувам никъде по света. Това ми беше внушено толкова категорично, че дори не се опитах да пробвам дали наистина е така.

Не всички се примиряваха. През 60-те и 70-те години вече се носеха градски легенди за успели емигранти. Случваше се талантът да се съчетае с изключителна борбеност и шансът да даде на човека зелена светлина. Юлия Кръстева например замина на 25 години за Париж със стипендия на френското правителство, и само след една година вече се оказа сред елита на европейската мисъл, омъжена за писателя Филип Солерс и в компанията на Ролан Барт, Мишел Фуко, Жак Дарида и Умберто Еко. Но зная и друга история. Влюбена двойка се опитаха да заминат за Париж, уж на екскурзия, но службите ги свалиха в последния момент от влака. Естествено за онова време и нрави, Той загуби лекарската си практика, а Тя се омъжи за "приятеля", който ги беше издал...

 

* * *

Свободата да пътуваш е най-голямата придобивка на демокрацията. Не бях излизала в чужбина до четиридесетата си година... Когато най-после се сдобих с международен паспорт, вече се страхувах да пътувам със самолет. Не познавах чуждите валути и не умеех да си служа с кредитни и дебитни карти. Хаосът на демократичните промени ме заливаше ежедневно с екзистенциални проблеми, а мечтата ми да отида в Париж изглеждаше все по-далечна. Но в един задушен летен ден, застигната от мрачни мисли пред пълзящите нагоре цени на месото и пресните зеленчуци по сергиите на Женския пазар, видях опашка пред човек, който правеше компютърни хороскопи. Изчаках търпеливо реда си и подадох листчето с трите ми имена и рождената ми дата. Човекът вкара данните в компютъра и принтерът затрака.

Хороскопът излезе цели четири страници. Подминах пасажите, в които се поясняваше в кой зодиакален дом се намирам, това вече го бях прочела в книгите по астрология. Дарбите ми също не ме заинтригуваха - предполагах, че вече съм ги развила, доколкото е било възможно. Погледът ми бе привлечен от последното изречение: "Вашето тайно желание е да пътувате!" В този миг усетих как моята парижка мечта се завръща...

 

* * *

След толкова много промени в страната ни и в личния ми живот през последните години, табутата - политически, психологически и емоционални - вече ги няма. И аз заминавам! За Париж, към който пътувам толкова отдавна!

Най-после съм преодоляла страховете и предразсъдъците си и съм се сдобила с нискотарифен самолетен билет София - Париж - София. Имам резервация за пет нощувки със закуска в приличен хотел в центъра на световната столица, само на 10 минути пеша от Айфеловата кула!

Париж,
не казвай,
че съм те разочаровала!

Да бъда с теб
си пожелавах много Коледи...
И тъй отдавна
пътната ми чанта е готова -

от времето, когато
с Екзюпери се учех
любовта да сричам,
Моне ме посвети,
че синьото е повече от цвят,
Едит Пиаф
по женски ме предупреждаваше:
"Не съжалявай никога за нищо",
а мъдрият Юго
сърцето ми завинаги прониза
да кърви
за чуждото страдание...

Париж,
не казвай,
че съм закъсняла!

Ще кацна на "Орли"
с най-ранен полет
и в десет
ще съм в кафене край Сена.

И незабавно ще се включа
в туристическия маратон,
за да потичам из Латинския квартал
и да надникна в "Сакре Кьор".
Следобед ще почакам на опашка,
за да вляза в Лувъра,
а вечерта
във пристъп на носталгия
по вечния канкан
ще хвърля сто евро
за маса в "Мулен Руж"...

Очаквай ме, Париж!

 

* * *

Да си призная, не съм настроена много оптимистично. Прогнозата за времето е безмилостна - 34 градуса в средиземноморски условия. А аз, както повечето хора на моята възраст, пътувам с постоянен лекарствен списък и за удобство, с личен апарат за кръвно налягане... Френският ми е безнадежден - от три месеца се опитвам без успех да намеря време и енергия, за да разлистя няколкото учебника за начинаещи, които съм трупала в моменти на ентусиазъм през годините.

Влюбих се във френския език и най-вече в написаното на него, когато бях на 15 години. За рождения си ден получих "Малкият принц" на Антоан дьо Сент-Екзюпери в изящен превод на Константин Константинов и илюстрации от самия автор... Дълго време мечтаех да срещна някой, на когото да мога да кажа простичко: "Моля те, нарисувай ми една овца!" И той да ми нарисува кутия, в която е скрита моята специална овца, невидима за всички останали... Така и не успях да спретна това изречение на добър френски. Но се осмелих да го "преведа" по свой начин:

Моля те,
нарисувай ми път.
Без значение -
бял
или черен,
през град,
през гора,
през поле...
Нарисувай ми,
моля те
път -
път за теб и за мен
под небето.

 

* * *

Боя се да не би с времето да съм изгубила сетивата си за Париж. Представата ми за него беше сложен пъзел. Изграждах я постепенно от книгите, филмите и редките разкази на хора, които го бяха посетили. И разбира се, от френските шансони.

Например на дванадесет години бях вече сигурна, че ако луксът има мирис, това е уханието на Шанз-Елизе, булевардът със скъпите магазини, кина, ресторанти и кафенета... Баба ми имаше приятелка, съпруга на висш дипломат в Париж. Веднъж й донесе красиво копринено шалче. Не мога да обясня защо, но знаех със сигурност, че го е купила от магазин точно на Шанз-Елизе и никъде другаде в огромния Париж и цяла Франция.

Песента, с която Жо Дасен възпя булеварда в далечната 1969 г., прибави към представите ми нови аромати, ритми и преживявания. Шанз-Елизе се превърна в магическо място, където "в дъжд и в пек", "по обяд или в полунощ" можеш да откриеш всичко, което пожелаеш; да кажеш "Здравей" на непознат или да се качиш без покана на таван, където банда откачалки "живеят с китари в ръце". Разбира се, и да се влюбиш...

Но усещането ми днес на истинския Шанз-Елизе е по-различно. В засилващата се предиобедна жега бързам да се гмурна в сенките на огромните, грижливо подкастрени дървета, които маркират тротоара. За съвременните представи седемдесетте метра широчина на булеварда с неспирния поток от коли не са впечатляващи. Приятна изненада са огромните тротоари и двойните пейки. С общата облегалка за седящите от двете страни, те придават чаровна интимност на космополитния град.

Минавам покрай нещо средно между кафене, баничарница и закусвалня на открито. Тук посетителите явно предпочитат международна кухня - сандвичи, салати, палачинки. Не може да се каже, че е много чисто - кошчетата за боклук преливат от пластмасови чаши и омазани салфетки. На една от масите дреме клошар, до него закусва скандинавско семейство с лъчезарно бебе.

Следва скъп ресторант, също с маси на тротоара. Мъж с вид на професор от английски университет и елегантна млада дама са застинали на две съседни маси, всеки пред своя кроасан с кафе и някакво сокче. Нямат ли какво да си кажат? Никога ли не са слушали песните на Жо Дасен? И защо изобщо са в Париж, щом мислите им са на друго място?

По пътя ми има и няколко магазина, но нито един от тях не прилича на онзи, от който бих могла да купя парижко шалче, с което да шашна внучката на някоя от приятелките ми...

Докато тътря куфара си на колелца и се взирам за останки от лукса и купона през 60-те и 70-те години на ХХ век, осъзнавам, че не съм единствената, която оглежда неловко витрините, сякаш търси нещо по-различно. Да, както бях чела някъде, днес Шанз-Елизе явно се е превърнал в булевард на туристите. Забелязвам, сред тях има хора и на моя възраст. Може би те също са за пръв път в Париж. Навярно са имали своите сериозни причини да отлагат това пътуване във времето. И сега като мен търсят тук своите призраци...

И все пак, на легендарния булевард винаги може да се случи нещо, което да те изненада. Защото тук освен туристи, срещаш на живо и атракционния контингент на града - бездомници, просяци, джебчии, измамници:

На Шанз-Елизе
една румънска циганка
търкулна пред краката ми
пиринчен пръстен
и ме омагьоса -
в горещия следобед
разказа ми
историята тъжна на живота си
и ме накара да повярвам,
че аз съм нейната спасителка.

Три пъти
подари ми пръстена
и пет ми го продаде...

Накрая го отнесе
някъде в тълпата
със десет евро -
за спектакъла...

 

* * *

Днес покорявам артистичния Монмартър, за да стигна до катедралата "Сакре Кьор". От метрото се изсипваме доста голяма група туристи, но това е нищо в сравнение със стълпотворението в тясната стръмна уличка, по която сякаш всички сме се наговорили да катерим хълма. За късмет, магазинчетата за сувенири по нея са толкова много, че изкушените да се отбият в тях малко по малко разреждат плътните ни поклоннически редици.

Монмартър, легендарният квартал на художниците... Ако можех да си пожелая да срещна тук и сега само един от големите - Ван Гог, Дали, Лотрек, Матис, Модилиани, Моне, Пикасо, Реноар - кого бих избрала? Изброявам ги по азбучен ред, защото в различни моменти от живота си съм била луда по всеки от тях!

Предполагам, някои от уличните художници, които излагат картините си днес тук, един ден ще бъдат, или дори вече са Дали и Пикасо на своето време. Но аз не мога да ги разпозная. Те също не разчитат на мен дори за незначителна продажба, не ме подканват с поглед или жест да спра пред картините им. Този факт ме натъжава.

След застроената градска част на хълма, до катедралата може да се стигне с асансьор или по широки бели стълби. Избирам втората възможност, за да мога да възприема по-пълно, като в забавен кадър Париж, който се разкрива постепенно пред очите ми в цялото си величие...

- Enchantе, Madame! -
шепне парижкият вятър
в косите ми
на терасата
пред "Сакре Кьор"
и ми подарява
града на длан -
романтичните кътчета,
Сена с мостовете,
търговските улици,
църквите,
банките,
кафенетата
и музеите...

- Faites un voeu! -
насърчава ме той
със усмивка чаровна
и ми дава крила -
само мой
в този миг,
парижкият вятър...

- Merci beaucoup! -
отговарям му,
мъничко затруднена.
Трябва ми време,
за да реша -
имам много мечти
и не знам
как само една
от всички тях
да избера...

Но в моята чанта
верният, стар, изпокъсан
френско-български разговорник
вече крещи неистово:
- Enchante, Madame! -
е обичайна фраза
на френска учтивост...

А парижкият вятър
отминава нататък...

За онези, които като мен не знаят френски, ще поясня употребените, надявам се уместно, чуждоезични фрази:

Enchante, Madame! - Очарован съм, госпожо!

Faites un voeu. - Пожелайте си нещо.

Merci beaucoup! - Много благодаря.

На Монмартър има две кабарета, обезсмъртени в картините на Тулуз-Лотрек и Огюст Реноар. Това са "Мулен руж" и "Мулен де ла Гарет". По обратния път от Сакре кьор свивам по уличките вдясно и лесно откривам първото от тях по емблематичните червени мелнични крила. След бурния живот по времето на импресионистите то изгоряло през 1915 г., но скоро било възстановено и до днес е сред най-известните атракциони на Париж. Канканът остава запазената марка на заведението, както разбирам, по седем минути в програмата. Има представления и тази вечер, билетите започват от 100 евро.

 

* * *

Стига да пожелае, днес човек може да обиколи света с Google Map. Но въображаемото пътуване през сайтове и блогове си е вид пристрастяване и носи неизбежните си последствия - неосъзнато пренебрегване на хората около нас и невинно бягство от ангажиментите ни. В моя случай, това са вече няколко смразени приятелства и неопределен брой загорели тенджери.

Обичам да гледам мостове. Красиви са и създават чувство за сигурност. Виждаш мост и си казваш: "Има брод. Мога да премина на отсрещния бряг, да се срещна с непознатото, неочакваното, непредсказуемото."

Понякога с часове скитам по мостове в интернет. Така открих моя любим мост в Париж - Пон дез Ар. Той е само за пешеходци. Името "Мостът на изкуствата" страхотно му приляга, защото свързва над Сена две исконни френски културни институции. На единия бряг се намира музеят Лувър, на другия - Френският институт.

Срещата ми с Лувъра на живо е, меко казано, озадачаваща. Всеки средно интелигентен човек знае поне четири неща за този музей. Там са статуите на Нике от Самотраки и на Венера Милоска, портретът на Мона Лиза и... в комплекса се влиза през стъклената пирамида, изградена в края на миналия век в центъра на двора срещу езерцето с фонтанчето. Но аз най-неочаквано се запътвам към... парадния вход на павилиона Ришельо. Служител в ливрея учтиво ме отпраща на опашката с простосмъртни туристи. Докато чакам реда си, минава ми мисълта, че може би съм била тук и в някой предишен живот, когато пирамидата все още не е съществувала...

Френският институт пък е шапка на пет национални академии - на науките, на надписите и художествената проза, на изящните изкуства, на моралните и политически науки и самата строга Френска академия с нейните 40 пожизнено избирани членове, предимно от мъжки пол. Разбира се, тук е също така мястото, откъдето тръгват всички франкофонски проекти по света.

Сещам се за писателката Маргьорит Юрсенар, първата жена, допусната във Френската академия. Тя цял живот (1903-1987) изграждала мостове. Родила се в Брюксел, но тъй като майка й починала, баща й я отгледал във Франция. Пътувала много по света, накрая се установила в САЩ с Грейс Фрик, любовта на живота й и преводачка на нейните романи на английски. Останала там до края на дните си. Въпреки двойното гражданство, Френската академия я приела за свой член заради историческите й романи, които са уникален културен мост между миналото и настоящето.

Измислям си различни маршрути, така че да мина няколко пъти по Пон дез Ар по различно време от деня, все по-бавно и по-бавно, за да попия колкото е възможно повече от бохемската атмосфера. Преди известно време той се прослави като "Мостът на любовта". Беше модерно влюбени двойки да пишат върху катинари имената си, да ги заключват върху железните перила и да хвърлят ритуално ключа във водите на Сена, за да бъде вечна любовта им. В резултат от това мостът не само погрозня, но и се пренатовари. Наложи се катинарите да бъдат свалени и железните перила да се сменят с пластмасови. Но повярвайте ми, разходката по "Пон дез Ар" наистина си заслужава да бъде споделена...

На Пон дез Ар
ще ме откриеш.

Това е онзи
мост на пешеходците
над Сена,
в сърцето на Париж,
където
всеки миг
начало е
или е край
на среща неочаквана,
приятелство
или любов...

Не се учудвай,
ако чуеш да говоря
с непознати на испански,
макар че
никога не съм го изучавала,
или пропуша наргиле,
а знаеш,
винаги съм мразила цигарите;
ако шампанско
пия от бутилка
в неприлично ранен час
напук на строгия си навик,
ако запея
с пълно гърло
песен на Едит Пиаф
и даже аз не я позная...

И други странни работи
навярно ще направя:
ще си представя,
че Париж
е във краката ми
и аз командвам
преминаващите кораби;
че нощем дирижирам
светлините на града
и влюбените се целуват
с мое разрешение...

На Пон дез Ар
ще те очаквам.

 

* * *

На пристанището, където се качвам на корабчето за разходка по Сена, чужденците се тълпят, за да си купят италиански сладолед gelato, а продавачката е красиво азиатско момиче. Същото е в магазините, в хотела, в метрото. Такава е съдбата на съвременния турист - където и да отиде, среща се предимно с други туристи и... имигранти. Някои са по-успешни, други идват бедни в Париж и ако някога се завърнат по родните си места, пак са бедни...

Има едно нещо, което няма да направя в Париж. Няма да се кача на Айфеловата кула. Не от снобизъм или защото имам фобия от височини, или защото някой бил казал, че тя е само една грозна купчина желязо... Няма да се кача на кулата, защото не очаквам панорамата от върха да ми разкрие нещо повече от видимото за очите и душата в нейното подножие. А то е следното:

Те са тук
през целия ден -
африканците
с трудни за нас имена,
с осем братя
и девет сестри,
на които изпращат пари
всеки месец.
Продават бутилки с вода,
сувенири
и шалчета с надпис
"Обичам Париж."

Но в миг
тревожен звук
се разнася -
сякаш писък на птица
в дълбоката джунгла.

Африканците грабват
своите неща
и хукват нанякъде -
стадо подплашени
тъмни газели.

Имигрантска проверка -
полицейска кола
лениво минава
дори без да спре...

Още миг.
и отново са тук
африканците
с трудни за нас имена...

 

* * *

Всеки град, сграда или парк има своята история, но също така и някакво специално върховно предназначение и дори мисия. Преди три века и половина дизайнерът Андре Ле Норт проектирал великолепните градини на дворците "Версай" и "Тюйлери". Времето им отредило твърде различни съдби.

Градините на "Версай" пазят за поколенията спомена за славата на "Краля Слънце" Луи XIV. Те са част от грандиозния туристически комплекс на двореца, обект от световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Някога селцето Версай било в провинцията, на 20 километра от Париж. Днес дотам се стига лесно с метрото. В моя случай, дори весело. И в двете посоки на различни спирки във вагона се качват улични музиканти, които забавляват публиката. Тя е интернационална, но светът е малък - момиче се опитва да изпроси няколко евро от мен и се стъписва при притеснения ми отговор на български. Разплаква се и хуква към вратата на вагона. За съжаление, не мога нито да я догоня, нито да й помогна.

Определила съм си половин ден за посещението в двореца "Версай", което време се оказва крайно недостатъчно. Разточителният разкош ме тласка от зала в зала. Отбелязала съм си, че тук някъде трябва да видя картини на Веронезе, но седемнадесетте огромни огледала в Огледалната зала и още толкова кристални полилеи повеждат мисълта ми в чисто практична посока - как се поддържа тази пищна красота?

От прозорците на двореца смайващата симетрия на градините с картини от цветя, рамкирани с чимшир, изглежда нереално безупречна. Сред тях прецизно са подредени конусовидно скултурирани дървета, предполагам кипариси? Делничен ден е, фонтаните не работят, но синьото на езерата ме приканва навън. Край тях статуите от мита за древногръцкия бог Аполон отмерват времето във векове. А аз имам само половин час да се разходя по алеите...

От опожарения през 1871 г. дворец "Тюйлери" в центъра на Париж са останали само два павилиона, в наши дни част от "Лувъра". Но градините са запазили името си. Както и своя неподправен френски вкус, елегантност и толерантност. За да влезеш в "Тюйлери" няма входна такса. Но ако отделиш време и го направиш, ще видиш френски хлапета да играят мач сред вековните дървета...

Градините на Тюйлери
в знойния юлски следобед
се превръщат
в прохладно убежище
за детегледачки с акцент,
които бутат скъпи колички,
шумни тайфи тийнейджъри,
елегантно облечени
възрастни дами и господа,
безработни,
студенти,
туристи
и скитници -
едно пъстро стълпотворение,
което се смее,
говори,
пее,
плаче,
крещи
на всички езици.

Прииждаща мощна вълна
от движения,
звуци
и цветове
залива алеите,
тревните площи,
лехите с цветя
и дърветата,
но затихва смирена за миг
пред интимното островче
на момичето с книга на пейката
целуващите се влюбени
и индиеца
ритуално застинал във поза от йога,
сред Градините на Тюйлери
в знойния юлски следобед.

 

* * *

Днес е последният ми ден в Париж. Оставила съм си го за музея Орсе - време за историята на една уникална сграда и синьо-зелено-розовата въздушност на импресионистите.

Орсе е сравнително "млад" музей, открит от френския президент Жорж Помпиду едва през 1986 г. Сградата е построена в сегашния си вид като железопътна гара за откриването на Световното изложение в Париж през 1900 г. Въпреки това се вписва великолепно в елегантността на достолепния район, част от който е самият Лувър (отворен за пръв път като музей през 1793 г. и с много по-дълга история като дворец). За съжаление, само за някакви си 60-70 години гарата излязла от употреба, тъй като вече не можела да приема новите все по-дълги влакови композиции. Предстояло разрушаването й, за да бъде построен хотел на нейно място. Спасил я един смел министър на културата, който се преборил да я преустроят отвътре и да я превърнат в музей на изкуството от втората половина на ХIХ век и началото на ХХ век.

Орсе притежава най-богатата колекция от картини на импресионистите. Знам, че тук не мога да видя "Импресия, Изгряващо слънце" на Клод Моне, която дава името на това течение в изкуството, защото тя се съхранява в колекцията на музея "Мармотан Моне". Но в Орсе е неговата мистична "Катедрала в Руан"!

Тук има няколко платна с изящните сини балерини на Дега. Еднакво съвършени са и когато танцуват, и когато си почиват... Застоявам се и пред картината му "Абсент", запечатана в съзнанието ми от някаква репродукция в моите тийнейджърски години. С прохождащите си чуждоезикови познания по онова време свързвах наименованието й с английската дума absent - "отсъстващ". Жената и мъжът на масата в локала ми изглеждаха толкова отдалечени един от друг, че сякаш изобщо не присъстваха на платното. По-късно разбрах, че става въпрос за зеленикавата напитка в чашата на дамата...

Може би най-емблематичната картина на импресионизма си остава "Закуска на тревата" на Едуар Мане. До голяма степен това се дължи на скандала по повод на присъстващите в нея жени - едната гола на преден план в компанията на двама елеUгантно облечени мъже, другата поразголена, къпеща се в близкия поток. Онова, което винаги ме е изумявало в тази картина, е принадлежността на всеки детайл от нея към цялото и ненакърнената му автономност. Голата жена не е просто позиращ модел, а човешко същество, което се усмихва на някаква своя мисъл. Мъжете са явно увлечени в интересен разговор. Жената край потока изпитва удоволствие от прохладата на водата. Заедно с кошницата за пикник и горската голяна, четиримата са част от слънчевия предиобед...

След три часа в компанията на импресионистите, време е да се поразходя отново из улиците на Париж. Въпреки тълпите туристи, той живее в свой собствен ритъм. Обедната почивка е извела десетки млади служителите от техните офиси. Можеш да ги разпознаеш по дрескода и неподправената жизнерадост, с която се отдават в кратката пауза на разговорите помежду си и... на храната. А ето и моето светло-тъжно прозрение:

Дори да не си чужденец,
да говориш френски добре,
да познаваш менюто и нравите,
ти просто не принадлежиш
към картината на Мане
в музея "Орсе",
нито към групата
млади хора в бизнес костюми
от околните банки и офиси
които в 12:30 говорят
за купона от снощи,
за бързи мотори,
капризни домашни любимци,
побъркани шефове
и последните музикални класации,
докато хапват на крак
пред кварталната лавка
меню по избор
за 9, 11 или 13 евро...

На булеварда
или в музея
ти само поглеждаш
и отминаваш.

 

* * *

Човек често тръгва с едни вещи и мисли нанякъде, а се завръща с други... Вече на летището за обратния полет към София установявам, че съм забравила в хотелската стая някои мои неща, сред които апарата за кръвно налягане и чадъра. Не съм се сетила да ги прибера в багажа си навярно, защото през петте дни в Париж изобщо не ми се наложи да си послужа с тях.

Завършвам бележките си за това пътуване в момент, когато в медиите избухва поредният скандал с отворени досиета на доносници от времето на социализма. Петдесет години след като заминава за Франция, на прицел е Юлия Кръстева.

Това едва ли щеше да й се случи, ако не беше станала член на редколегията на "Литературен вестник". Питам се за какво ли й е била и тази слава, след като прочетох някъде, че я класират сред 20-те интелектуалци на ХХ век - българо-френска или френско-българска (според случая) философка, психоаналитичка, феминистка, литературна критичка и писателка с принос в постструктурализма и с интереси в областта на семиотиката. А от истините, полуистините и откровените клевети в печата е ясно, че преди да поеме този пост изобщо не е имала високо мнение за българската култура и литература.

Покрай Юлия Кръстева за пореден път се тресе цялата научна и хуманитарна общност от моето поколение в България. Може ли приносът да оправдае моралния избор? И ако изборът беше друг, то възможно ли би било да има принос?

Всъщност казусът Юлия Кръстева дълбоко не ме интересува. Не съм феминистка. От Фройд и психоанализата определено се страхувам. Семиотиката ми беше интересна преди да се опитам да прочета първата дебела книга за тази наука - намирам я за ненужно усложняваща простата ми връзка с думите и стоящите зад тях предмети и явления.

За изборите на Юлия Кръстева ще припомня само, че ги е направила при конкретни обстоятелства. И навярно с определени цели.

В един коментар прочетох, че ако не била заминала за Париж, г-жа Кръстева щяла да си остане "една обикновена даскалица" в своя роден град Сливен. Но всъщност в това няма нищо чак толкова лошо. Лично аз никак не съжалявам за това, че освен другите неща, с които съм се препитавала, съм била учителка в две софийски гимназии и съм преподавала английски език в Нов български университет през първите осемнадесет години от неговото съществуване.

С времето открих, че паметта е избирателна, а животът променя перспективата. Срещам мои ученици на неочаквани места. Те най-често си припомнят с умиление лудориите и гафовете в клас, а аз се взирам през очилата си да открия в спомените ми за тях някакво предчувствие за професиите, които имат днес. Например единият пилот на самолета, с който пътувах за Париж, се оказа мой ученик от преди двадесет години. Докато пиехме кафе, въпреки униформата, виждах пред мен едно 14-годишно момче, което в края на срока иска да си повиши оценката по английски. За целта беше донесло в училище колекцията си от модели на самолети, които презентира на английски. И естествено, получи отличната оценка...

Една моя приятелка, която има от години успешен бизнес, веднъж ми каза: "Ти обикновено постигаш, каквото искаш, защото си поставяш малки цели." Предполагам, че това е така, защото още нося отпечатъка на времето, в което възможностите ми за избор бяха толкова ограничени, а целите така недостижими... Но важното е, че вече мога да кажа:

"БЯХ В МОЯ ПАРИЖ!"

 

 

БЕЛЕЖКИ

* В личния ми архив този пътепис носи заглавие Mon Paris. Много добре зная, че това е световно известна марка парфюм на дизайнера Ив Сен-Лоран. Но докато пишех, освен скъп аромат, Mon Paris беше моето вдъхновение. За да избегна плагиатството, след доста колебания го замених с "Мечтание за Париж". Всъщност, това заглавие дори отговаря повече на съдържанието на текста в окончателния вариант. [обратно]

 

 

© Ангелина Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2018, № 10 (227)