НЕЛЕК ПОДБОР

Ангелина Василева

web

Да пишеш литературна критика, за която трудно се намира терен за публикуване, е твърде неблагодарна работа. При пълния "демократичен" безпорядък на пишещите и публикуващите събратя по перо поети и белетристи, самият подбор на портретуване (на който като критик е заложила Мариана Тодорова в книгата си "Почерци. Книга 2") е нелек подбор. Тя избира шестима поети, които я предизвикват към откровени и интересни литературни стилизации. Самото вярно и точно заглавие на нейната книга "Почерци" е и своеобразен вид броня. Защото, както самата критичка подчертава, днес има достатъчно голям брой много добри писатели, които са останали извън обсега на нейното литературнокритическо проучване. На какво е основан нейният подбор на съвременни български поети?

По обективни исторически причини постмодернизмът сякаш се разминава с българската литература. Макар той да няма точно определени граници, редица автори го датират от средата на ХХ век до 80-те години на същия - време, когато в българската култура се налагат официално и се следват критериите и практиките на т.нар. социалистически реализъм.

Всъщност за постмодернизма изобщо със сигурност знаем две неща: Първо, той навлиза в литературата без официален манифест, но е предизвестен от търсенията на високия модернизъм, които му проправят пътя. Второ, в началото на ХХI век е все още с нас - ако не като творческо кредо, то със сигурност като благодатна среда, в която се развиват онези негови разклонения, които литературоведите вече наричат пост-постмодернизъм, авангард и пр., но все още не могат да ги поставят в един общ калъп.

За взаимоотношенията на постмодернизма с българската литература трябва да признаем още нещо - макар и не официално провъзгласен, той присъстваше в нея дори в годините на тоталитаризма. Да, рядко стигаше до официозния печат по онова време, но не можем да отречем, че точно тогава се превеждаха и издаваха на български най-ярките му представители - заинтерсованите можеха да прочетат "Параграф 22" на Джоузеф Хелър или "Името на розата" на Умберто Еко. И, съвсем естествено, пристигащият с тях повей на постмодернизма беше формиращ фактор за литературните вкусове, крещящо противоречащи на статуквото. Някои автори успяваха да преодолеят на моменти цензурата на т.нар. социалистически реализъм, но когато ги "разкриеха", те самите имаха дълготрайни проблеми (Георги Марков, Николай Кънчев). Други предпочетоха изобщо да не правят опити за публикуване. Времето и критиците безпощадно ги определяха като "тихи поети".

В излязлата в края на 2018 г. "Почерци" Мариана Тодорова разглежда творчеството на шестима поети, чиито стихове по един или друг начин трасират пътя на българския постмодернизъм в рамките на почти половин век. Началото на това изследване тя започва с портрета на Иван Радоев, роден през 1927 г. Следват Николай Кънчев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова и Иван Методиев. На края на веригата е портретуваният от Тодорова, значително по-млад от тях, Пламен Дойнов, роден през 1969 г., почти половин век след Радоев, което ни кара да заговорим за едно "вертикално", а не хронологическо поколение в поезията, термин не непознат в езика на литературната критика, предопределен от стилови характеристики.

Още в началото на портрета за Радоев критичката подчертава линията на естествена приемственост в развитието на българския постреализъм по отношение на едни от най-добрите постижения в националната ни култура:

В своята поезия Иван Радоев ни показва как може да се свърже линията на класическата форма на българския стих, през авагардизма на Гео Милев и предметно-философското стилизиране на Атанас Далчев, до разчупените форми на постмодернизма, чиито кълнове се подават свенливо още от началото на 70-те, та чак до края на 80-те на миналия век, напипани като предчувстие от Иван Радоев (поемата му "Зелена игра").

Едни от най-характерните елементи на постмодернизма са фрагментирането на света около нас и играта. Мариана Тодорова откроява приноса на Иван Радоев, Биньо Иванов и Пламен Дойнов в тази посока:

До появата на Биньо Иванов в българската поезия не сме наблюдавали такава игра на идентичности - пълноценна игра в съвършените ѝ форми... Идентичността на човека, разчетена през знаците на природното и божествното, превръща "Вятърът иде и аз те обичам", "До другата трева" и "Светлуша" в едни от върховните постижения в българската литература ("...Вълчият език ме ближе и ми дума и ми свети").

Вулканичното присъствие на Николай Кънчев в културния живот като поет и преводач с неприкрити изблици на гняв срещу липсата на свобода, носят на поета негласна забрана да публикува повече от десетилетие. Когато се завръща на литературната сцена след 1983 г., скептицизмът вече е негова запазена марка. Критичката предупреждава, че за да успеем да разтълкуваме естетическата позиция на Кънчев, трябва да я ситуираме в средището на литературните дискусии от "пантелейзаревското и Левчевото време", защото само тогава бихме могли "...да имаме каквито и да било претенции, че сме разчели почерка му наобратно - от общата лакировка на тогавашната "априлска линия" в полето на литературата и българската култура - към най-новите изяви на класическата и постмодернистката литература."

В текста за поезията на Пламен Дойнов авторката избягва термина постмодернизъм. Навярно защото, когато тя го пише, поетът-критик вече е дефинирал своя път и това е новата политическа поезия. Но в очерка си "Почерци" Мариана Тодорова се спира обстойно на три характерни за постмодернизма елемента, които Дойнов пренася съвсем естествено на избраната от него авангардна територия - пастиша, играта и сатирата. Те са в основата на сатиричните му балади, които авторката счита за неговия "значителен принос в българската литература". Разбира се, тези основни похвати са така обогатени от собствения стил и светоусещане на поета, че тя може да каже за "Балът на тираните": "...особен е интересът към тази книга. Ситуативна, политическа, натурална, но не груба и манипулативна; един бал на маските, телата и кръвта, заключен в страниците ѝ, което я прави най-страхотната и най-предизвикателната книга от последното десетилетие в литературата ни." Критичката слага акцент върху новите художествени езици, които прокарват път от българската към световната поезия. Почти всички от портретуваните поети са преведени на друг, различен от матерния, език, радвайки се на добра приемственост.

Сред очерците за поети, които по мъжки прекрояват поезията и света, Мариана Тодорова разглежда творчеството на една жена - Екатерина Йосифова, чиято философия е да съхрани в стиховете си живота такъв, какъвто е - извечен, топъл, дишащ, уязвим, несъвършен, но устойчив. Анализирайки нейни стихове от различни периоди, критичката подчертава, че исконният стремеж на авторката към автентичност е в синхрон с "новопородените опции за свобода в българската поезия", но не е породен от тях. Предупреждава ни, също така, че той е "по-различен" и ни дава ключ да го разгадаем:

Пиша, удължавам си
пишещата ръка:
протегната ръка
просеща ръка:
P.S. Не е ръка

"Ще се досетим само, пише критичката за Екатерина, че неин е този деликатен глас, разчел кода на поезията, проникнал в детайлите на всемира, като че тя продължава да иска прошка за незавършената доброта на поетите."

Типично "градски поет" и основател на мистичното течение "нава" в литературата и изкуството, на границата между ХХ и ХХI век, Иван Методиев привлича вниманието на Мариана Тодорова със своята изключително изострена социална сетивност. Като стилистика Ив. Методиев е близък до Ал. Геров, но също има допирни линии с поетиката на постмодернизма, въпреки твърде деликатните им допирни точки. За нея като литературен критик е важна преди всичко мисията му на поет, който отрича статуквото и иска да промени света към добро. При това не света изобщо, а конкретната българска действителност. Това обяснява високата ѝ оценка за него: "Няма да е пресилено да се каже, че Иван Методиев е социалният пророк на България. Защото можеше да рискува да изповядва молитвите си, залагайки себе си."

Да се пише днес за съвременната поезия е хлъзгав терен. Поемането на риск да изпаднеш извън литературните критерии за висок литературоведски "сан" е винаги налице. Но непресметнатият литературнокритически риск се възмездява чрез посочване на интересни и непознати примери от стиловата характерност на съвременни писатели, с които е пребогата днешната реалност на българската култура. Затова книгата "Почерци. Книга 2" на Мариана Тодорова е любопитен пример за сложно надграждане на научен потенциал с всекидневна езикова разчупеност.

© Ангелина Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2020, № 11 (252)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 15, 2019.