СЪЧИНЕНИЕТО

Жечо Жечев

web

След като цял ден се бях борил с АКТИВА и ПАСИВА и най-накрая успях да ги съединя в диалектическо единство и да получа БАЛАНС, не можеше да не се почувствам изморен. По пътя към къщи мислите ми бяха обсебени от голяма бутилка бира “Швейк”. Един мъж трябва да бъде решителен - помислих си аз, решително влязох в магазина и решително излязох оттам понесъл пенливото питие. Прибрах се вкъщи, обилно си похапнах и добре си напоих утробата. Бирата премахна напрежението от трудовата ми дейност. Обзе ме непреодолимо желание да си подремна. Затътрих се до дивана, излегнах се и очите ми сами се затвориха.

- Татко, нали обеща да ми помогнеш да си напиша съчинението по история! - изрева дъщеря ми в ухото ми.

- Утре вечерта ще ти го напиша - както обикновено отговорих аз.

- Домашното ми трябва за утре сутринта за първия час! - още по-силно кресна детето.

Примирих се и попитах:

- Каква е темата?

- Няма тема. Има сюжет: немски офицер от СС след войната остава в окупираната от САЩ зона на Германия, а сестра му се среща с американски войник негър.

Моментално получих киселини.

Когато аз бях ученик, правехме други неща. Сега може би по математика бродираха ковьорчета, а по биология скачаха на батут. По история пък пишеха съчинения и какво ли още не. Преди известно време трябваше да напишат писмо от името на български емигрант в САЩ до родителите му в България през двадесетте години на двадесети век! Написах го! Добре, че имахме роднини в САЩ и Канада, емигрирали по това време. Взехме текста от картичките, които ни бяха изпращали. По-автентично от това няма накъде!

Сега обаче играта загрубя: нямахме роднини бивши офицери или негри. Трябваше да импровизирам и да разчитам само на въображението и ерудицията си. Изтегнах се по-удобно и казах на дъщеря си:

- Ти пиши, аз ще ти диктувам - и започнах:

“Парагвай, 1962.

Един лъскав нов Форд Таунус 12-М зави по алеята от липи и спря пред къща от червени тухли с алпийски покрив. От колата слезе висок жилест мъж на средна възраст с пепеляворуса, вече прошарена коса и воднистосини очи. На изправената му стойка би завидял всеки сержант от Уест пойнт.

- Джош, Кели! - провикна се мъжът.

От къщата изтичаха две деца - момченце на 12 и момиченце на около 6 години.

- Елате да видите какво ви е донесъл вуйчо!

Мъжът отвори багажника на колата и извади две лъскави пъстри кутии, които внимателно сложи в протегнатите им марципанени ръчички.

- Това е ябълков пай с вишни - каза мъжът и тримата забързаха към къщата.

В дневната вуйчото седна на дивана с чаша портокалов сок с лед. Децата се разположиха срещу него.

- Вуйчо, ще ми помогнеш ли с домашното? - с пълна уста попита Джош. - Трябва да напиша съчинение за някой свой роднина, пък ние нямаме друг, освен теб.

Мъжът затвори очи и спомените нахлуха в главата му. Отначало опияняващите маршове, под звуците на които като ученици минаваха в стройни редици през площада; после военно-инженерното училище; еуфорията, когато сам Фюрерът му връчи новите пагони на щурмхауптфюрер от SS... Светкавичната война, падането на Франция, маршът през Европа, лепкавата миризма на концлагерите, съпротивата на Русия и желязната руска стена, контранастъплението, погромът, капитулацията и суровия живот по времето на американската окупация.

Смелият ариец със стоманен поглед и нетрепваща ръка сега беше помощник-огняр в тухларната в Бон. Свикнал на всякакви несгоди, той стоически би приел превратностите на съдбата, ако не беше Илзе. Тя беше на 18 години и искаше да учи в Консерваторията, а вместо това помагаше в кварталната бакалия срещу две филии хляб и три наденички на ден. Инфлацията беше такава, че ако получиш заплатата си сутринта и не я изхарчиш до обяд, вечерта можеше само да лепиш банкнотите по стените вместо тапети.

Самодоволните, добре облечени и винаги усмихнати американски войници не го дразнеха. Той знаеше какво е да си победител и какво е да си победен. Но не можеше да се примири с това, че по-малката му сестра гледаше благосклонно на тях и даже се беше сприятелила с един сержант. Немецът имаше философски поглед върху нещата и би се примирил дори и с това, ако въпросният сержант не беше негър.

Завършил с отличие военното училище и преминал през много огневи позиции, той знаеше за войната всичко и можеше всичко. Много пъти беше следил негъра, след като се разделяха с Илзе пред вратата им, и сержантът се прибираше сам в тъмното.

Тази нощ беше решил, че американският войник няма да стигне там, закъдето е тръгнал. Просто нямаше да стигне никъде. Знаеше маршрута му наизуст и беше определил, че на пресечката с Ойленщрасе ще приключи жизненият му път.

Тъкмо щеше да извади ножа, когато иззад ъгъла върху негъра се нахвърлиха петима мъже с тояги и ножове. Събориха го на земята, разкъсаха му дрехите и започнаха зверски да го налагат. Чистокръвният ариец не издържа. Петима срещу един, невъоръжен и беззащитен - това не беше честно, не беше по мъжки, не беше достойно. Тялото му се стегна, ръцете и краката му се движеха с точни, заучени движения. След броени минути петимата нападатели лежаха с неестествено извити крайници. Немецът нарами ранения янки и го понесе към американската база.

Седем месеца по-късно негърът и Илзе заминаха за Щатите и оттам за Парагвай. След две години взеха и него. Джошуа се беше оказал добър съпруг и любящ баща. Беше багерист в една от големите строителни компании...

- Вуйчо, вуйчо!

Той отвори очи и се върна в настоящето.

- Какво да напиша в съчинението?

- Напиши, че вуйчо ти е завършил машинно инженерство в Европа и сега работи като главен консултант в Лойд Регистър. Има кола и голяма къща, в която живее със сестра си, зет си и най-непослушните племенници в цяла Южна Америка, които нежно нарича “лешници”.

Останалото беше много отдавна, помисли си мъжът и си наля още портокалов сок.”

© Жечо Жечев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2011, № 4 (137)