ОБРЕЧЕНИ ОТ ИЛЮЗИИТЕ:
Романът на Ричард Йейтс "Пътят на промените"

Зелма Каталан

web

Годината е 1961. В един бар в Хамбург група гимназисти от Ливърпул правят първите си сериозни стъпки и първата плоча, която ще ги тласне по пътя на световната известност. На няколкостотин километра със светкавична скорост се издига стена, която ще раздели семейства, улици и начин на живот. От другата страна на океана Америка посреща един млад, харизматичен президент, чийто поглед е насочен към бъдещето. Поколението, което само след няколко години ще стреля срещу изненадващо упорития си враг на хиляди километри на изток, ще гори повиквателни, ще окупира университети и ще се полюшва замаяно в ритъма на новата музика - това поколение все още играе по къси чорапки на безупречно окосените морави в предградията, докато родителите им в безупречно мебелираните холове обсъждат на бутилка уиски и сред дима от безброй изпушени цигари най-новия модел хладилник и кола. Америка има проблем, съгласяват се те, и този проблем е органичен за цялото общество - освен за тях самите.

В същата тази година 35-годишният Ричард Йейтс публикува своя първи роман, "Пътят на промените", който бива посрещнат от критиците с огромно одобрение и възхищение. На следващата година романът е номиниран за най-голямата американска награда заедно с "Параграф 22" на Джоузеф Хелър. Наградата се дава на друг - на Уокър Пърси за "Киноманът". Макар че никога не влиза в списъка на бестселърите, от този момент нататък "Пътят на промените" ще се превърне в образец на реализъм и съвършенство на структурата и стила. От Йейтс се учат редица изявени американски писатели - Реймънд Карвър, Ричард Форд, Ричард Русо, Тобайъс Уулф, а "Пътят на промените" редовно присъства в университетските програми по литература. И въпреки това в продължение на дълги години качествата му остават скрити зад преградата на естетските формули. Изненадващо през 1999 година една рецензия на писателя Стюърт О’Нан връща Йейтс във фокуса на критическото и читателско внимание и творбите му претърпяват нови издания, а през 2008 "Пътят на промените" се появява на големия екран (в България под заглавието "Революционният път") под режисурата на такъв забележителен творец като Сам Мендес и с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет в главните роли.

Ричард Йейтс вероятно би счел екранизацията на най-прочутия му роман за съмнително признание на голямото му постижение. Макар и да е автор на един сценарий (който така и не се превръща във филм), той се отнася с неприязън към холивудската киноиндустрия. Драмата за него се изгражда преди всичко не чрез сблъсък на визуални образи и изречени реплики, а чрез конфликт на значения между казано и подсказано, чрез точно подбраната дума и внимателно изваяната фраза. В богато нюансирания текст на романа му се раждат конфликти и между героите, и между техните идеологии. Негов образец за писател е Скот Фитцджералд и без да му бъде подражател, той избира начин на живот, странно напомнящ на именития му предшественик. Йейтс е роден през 1926 година и умира на 66-годишна възраст през 1992. Току-що завършил гимназия, участва във Втората световна война през последната й година, но след демобилизирането си не се възползва от привилегиите, полагащи се на ветераните, които включват и стипендия за университета. За известно време пише рекламни материали за голяма корпорация, работи като журналист, подготвя речите на Робърт Кенеди, но се самоопределя като този вече рядък за Западната култура екземпляр - професионален писател. С вечната цигара в уста и чашата алкохол в ръка той създава осем романа и два сборника с разкази, като критиката особено отличава майсторството му в по-кратката форма. Нито един от останалите му романи обаче не достига престижа и артистичната висота на първия.

В контекста на времето, когато Йейтс публикува романа си, този престиж е лесно обясним. Американската публика чете в него клиничната картина на своето заболяване, чиято диагноза е "конформизъм". Йейтс се взира в своите герои, за да открие всеки симптом и да го отбележи, но не само като факт, а като елемент от сложната мрежа на психологическите взаимоотношения. Безусловно, методът му е този на реализма и в рамките на характерната за него стратегия той избира малък кръг от герои, в които, както казва един критик, той се вглежда с аналитичната прецизност на учен-ентомолог (Брояр 1984). А тези герои - най-вече младата двойка Франк и Ейприл Уилър, които са в центъра на сюжета почти през цялото време - са типични за времето си, макар и действието да е пренесено няколко години назад, към 1955 година. Франк е ветеран от войната, завършил е Колумбийският университет и в студентските си години е вярвал, че има призванието да бъде интелектуалец. Ранният брак и преждевременната (според плановете му) поява на първото дете замества мечтите с реалност, към която той демонстративно заявява презрението си. Тя включва сравнително добра, но скучна и безсмислена работа в голяма корпорация, както и принудата да понася колеги и съседи, които той критикува пред съпругата си Ейприл със снизхождението на човек, случайно и временно попаднал в тяхната среда. Ейприл, също като него на двайсет и девет години, прекарва времето си в грижи за двете им деца и за къщата в предградията. Погледът на разказвача зорко наблюдава всяко действие на персонажите, проследява всяка тяхна мисъл и решение, с което те сякаш без негова помощ добавят щрих след щрих към портретите си. А това са преди всичко образите, с които те се легитимират пред околните - на типичните съпруг и съпруга в хармонично американско семейство от средната класа, с две деца и малка спретната къща с градина в предградията, с рутинната, но не зле платена работа на Франк в Ню Йорк, с крайградския влак, в който той е един от многото съпрузи, които са били изпратени с целувка сутринта и които ще се върнат в седем вечерта, за да чуят "Как беше денят ти, скъпи?", и ще се разтоварят с чаша уиски. Ще посетят или ще бъдат посетени от съседи, чието ежедневие е идентично на тяхното до последния детайл, а в неделя ще косят моравата и ще отскочат със съпругите и приятелите си до близката кръчма за няколко питиета. Франк, казва Йейтс, дори външно бива разпознат като типичен: "спретнат и солиден, с късо подстригана коса и с онази безстрастна хубост, която фотографът би могъл да използва в реклама на добра, но евтина стока (Защо да плащаш повече?), насочена към разумния потребител". Ейприл е била подхвърляна от леля на леля от разведените си и безотговорни родители, които са предпочели самоубийствения вихър на светския живот между двете войни. Тя също така е оставила типичните за красиви млади момичета като нея мечти за театрална кариера под пишещата машина и стенографския бележник, а след това под коша с бебешко пране и готварската книга.

На повърхността всичко изглежда обикновено и спокойно и само децата са свидетели на ежедневните схватки между родителите им, оплетени в мрежата на взаимната непоносимост. Интелектуалните претенции на Франк, които от самото начало са не повече от старателно съхранявана тънка корица над духовната му и мисловна пустота, бързо се разронват и изчезват в еднообразието на ежедневието. По същия начин, когато любителското представление, с което започва романът, предоставя на Ейприл възможността да покаже "истинската" си актьорска дарба, то тя се оказва способна само на "фалшиви театрални жестове и напрегната скованост". И двамата осъзнават, че живеят двойствен живот, в който истинското им "аз" съществува само в мислите им, които от страх да не подронят достойнството си те не споделят. Мисленото и казаното непрекъснато се разминават, всяка дума само задълбочава пропастта между тях и прави вътрешните и външните конфликти все по-неразрешими. В параметрите на скучното ежедневие се заражда една трагедия, чиято логика Йейтс проследява с неумолима точност.

Йейтс използва всяка реплика, всеки детайл от описанието на героите си, за да циментира основната идея, така актуална за читателите от шейсетте години - за механичната подмяна на ценностната система. Оригиналното заглавие на романа е Revolutionary Road ("Пътят на революцията"). Това е името на улицата, която води до дома на Уилърови, и както иронично подсказва и българският вариант на заглавието, този път води не към триумфа на личността и на обществото, каквато е идеята, залегнала в основата на американската мечта. Важните обществени събития отекват между стените на малката бяла къща само във формата на клишета, които не могат да запълнят празнотата в живота на Уилърови. Вместо това домът се тресе от непрестанните схватки между съпрузите. Усещането за несъвпадение между героичните идеали и моралната разруха, която определя всеки миг от живота на персонажите, прави подмяната на ценностите още по-болезнена. Съзнанието за непрестанно отклоняване от някакъв предначертан път води не до промяна, а до още по-втренчено вглеждане в проявите му - в погледа на Ейприл, в който Франк вижда само "отегчено съжаление" и който на 29 години го кара да се чувства "на средна възраст", "осъден на много бавна и безболезнена смърт".

Както показват критическите коментари от времето на публикуването на романа, съвременниците на Йейтс оценяват в него най-вече реализма, който не само отразява действителността възможно най-точно, но и подтиква към морално действие (Левин 1981). А от самото си зараждане реализмът като метод е дотолкова успешен, доколкото създава илюзията, че чрез литературното произведение читателят може да влезе в пряк контакт с действителността. От перспективата на нашето време обаче "Пътят на промените" представлява забележително постижение не само с правдивостта на картината на една отминала епоха. Когато конкретиката на романовия свят вече губи актуалността си, тогава изпъкват онези силни страни на творбата, които иначе остават малко забележими. На първо място, това е драматургичният талант на Йейтс. Сякаш като в пиеса на Чехов "Пътят на промените" е разделен на "действия" със своя линия на градации и спадове, с умело изграден ритъм на кулминационни моменти. Йейтс притежава редкия талант да създава напрежение дори и след като е убедил читателя, че е разкрил цялата същност на персонажите и че нищо ново не може да се очаква. Като напластява мислите на героя, проблясъците му на трезва самооценка и надеждата, че ще може да надмогне себе си, създават очакването, че логиката на събитията може да бъде преобърната. Така действията и реакциите му спрямо околните се оказват изненадващи както за него, така и за читателя. Вярата, че може да промени и себе си, и другите, е силата, която би трябвало да мотивира Франк и да му даде живот. Вместо това обаче тя предизвиква непредвидими конфликти с непредвидима развръзка.

До голяма степен Йейтс успява да задържи интереса на читателя и да го ангажира в сложна система от емоции благодарение на безукорния си стил и гъвкавата повествователна техника. Гледната точка е динамична и се движи между мислите най-вече на Франк, но и на второстепенните герои, които обогатяват психологическото съдържание на романа. В последната част авторът за първи път обръща изцяло перспективата и въвежда гледната точка и вътрешния свят на Ейприл. Фалшива се оказва доминантата на примирието и примирението със статуквото, с която е завършила предишната глава. Заявена с подчертана острота, дисхармонията дава възможност крайната поредица от действия да тръгне от още по-висока точка и да стигне до логичния си край. Така кулминацията на романа - смъртта на Ейприл, която е всъщност хладнокръвно замислено самоубийство - радикално преориентира очакванията ни. Тя представлява логичната катастрофа не просто на едно обикновено семейство, чиято реалност е осезаема само в рамките на фикционалния свят, а срив на цялостното емоционално преживяване, през което преминават и героите, и читателите на "Пътят на промените".

Прочитът на "Пътят на промените" като трагедия минава и през типичните за жанра опити на героите да предотвратят своята гибел. Надеждата, че могат да променят себе си и живота си, логично води до замисления от Ейприл план семейството да напусне Америка и да се пресели в Париж, в чиято романтика Франк единствено може да намери "истинската си същност". Но пак по чеховски Йейтс не може да позволи на романса - този най-голям враг на реализма - дори за миг да заеме водеща роля. Романсът присъства като основа на "Пътят на промените", като ярка канава, покрита от авторовата ирония с мрачните цветове на реалността и нейната неумолима логика. Романсът е основно свързващо звено в сюжета и като представа за идеално, изпълнено с взаимна любов семейство, и като мяра за достойнство на мисъл и поведение. Разбира се, неговите стандарти се оказват не само илюзорни, но и опасни. Франк Уилър непрестанно заема холивудски пози дори в най-незначителни случаи - например когато се любува на "собственото си извито бедро, стройно и напрегнато под стария панталон" и изпада в гордо съзнание за своята мъжественост. Но Йейтс дискредитира не самото съществуване на романса, а романтичните илюзии, когато те заместват действителността. Те изкривяват възприятията, променят значенията. Дори "мъжественост" и "женственост" се оказват вторични понятия, чието съдържание се определя единствено от конвенционални очаквания и се утвърждава единствено от оценката на себеподобните. Темата, разбира се, не е нова, но в "Пътят на промените" въображението на автора успява да я превърне в поредица от епизоди, в които всеки момент е сякаш изваян в детайлно показания жест, в пестеливо подбраната реплика. За Йейтс непрекъснатото несъвпадение между илюзията и реалността не е просто една баналност, а процес на моделиране и изкривяване на личността. И когато Ейприл казва "Не знам коя съм", тя изрича може би най-голямата истина, дава израз на необходимостта на индивида да бъде не толкова независим, колкото автентичен.

В изречената от Ейприл проста фраза се крие и отговорът на въпроса дали перспективата на Йейтс към фикционалния му свят има философска основа или той просто разглежда един типичен житейски пример като безпристрастен наблюдател. Всъщност това са две различни страни на романа и те не се изключват взаимно (това подчертава и Форд 2000) - първото е въпрос на идеология, а второто на повествователна техника. Без да налага екзистенциални прозрения, писателят разкрива драмата на съвременния човек в един свят, от който божественото се е оттеглило и определението "кой съм аз" е възможно само чрез съотнасяне с аз-а на другите. Съотнасяне, а не сравнение - защото именно сравнението с околните носи разрушителна за личността енергия. Йейтс не е откровен морализатор, но несъмнено анализът на взаимоотношенията между героите на "Пътят на промените" носи товара на моралното послание. Обичта, уважението, достойнството трябва да бъдат извоювани и това според Йейтс е трудно, дори невъзможно, защото цената е пълното самопознание. Връзките между хората са като стъклени нишки, които се чупят от най-малкото погрешно движение и се превръщат в остриета, които могат смъртоносно да наранят околните. "Пътят на промените" е роман за уязвимостта на душата, за това колко често илюзорните ни самопредстави ни карат да забравим за нейната крехкост и колко самотни ни прави това. Йейтс обхожда тази тема от всички страни, осветява я от неочаквани ъгли, но най-вече от перспективата на героинята Ейприл. Парадоксалното е, че тя е почти до самия край обект, а не субект на възприятията. В този смисъл романът, в който централен герой е мъжът, е всъщност история на жената, на Ейприл, у която се съдържа най-много енергия да противодейства на условията и на условностите, на силата и на слабостта на човешката същност. И макар тази енергия да води до трагедия, а не до триумф, чрез Ейприл авторът показва, че възможност за промяна все пак има и че пътят към нея минава през разбирането и на другия, и на себе си.

В епохата на постмодернизма и постструктурализма, вярата, която прозира от "Пътят на промените", че съществува някаква "човешка същност", може да се стори остаряла, да ни върне към класическия роман на 19. век. "Пътят на промените" определено не е модернистичен, а безупречно контролираният стил и прозрачният, точен език ни напомнят за Флобер, а не за Набоков. И все пак за днешния читател това е необикновена книга. Без да прибягва до сложни словесни експерименти, Йейтс ни открива аспекти от живота, които все повече остават скрити зад стените на кабинета на психолога, между кориците на книгите за самопомощ, или пък са изкривени и гротескно опростени в телевизионните сериали. От "Пътят на промените" се отблъскват клишета и термини - той е сатира, в която изобличението неусетно преминава в съчувствие, трагикомедия, от която неочаквано избликва лиричното, реалистична драма, в която са вплетени нереалистични мечти. Но най-вече "Пътят на промените" е многопластов роман със своя собствена дълбока душевност, към която никой читател не може да остане безразличен.

БИБЛИОГРАФИЯ

О'Нан 1999: O'Nan, Stewart. The Lost World of Richard Yates: How the Great Writer of the Age of Anxiety Disappeared from Print. // The Boston Review, October-November 1999.

Брояр 1984: Broyard, Anatole. Two-Fisted Self-Pity. // The New York Times, October 28, 1984.

Левин 1981: Levine, George. The Realistic Imagination. Chicago: U of Chicago P, 1981.

Форд 1955: Ford, Richard. American Beauty (Circa, 1955). // The New York Times Book Review, April 9, 2000.

© Зелма Каталан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2010, № 3 (124)