Владо Трифонов

web

Днес Ан Мортимър пътуваше за Източните Родопи; в някаква махала, където живееха мъж, жена, пет овце и десет кокошки. Толкоз. И една крава. Намерението й беше да постои при тях известно време, да влезе в изоставените от години къщи, да се спусне в каньоните, да обиколи околностите и да разгледа религиозните паметници, пръснати наоколо. И плашилата, задължително! Източнородопски уникати, родени от фантазията на анонимни гении.

Щеше да си поприказва с единствените останали горе мюсюлмани: защо не са се разпиляли из Бурса, Измир, Одрин и Истанбул; какви са им надеждите в този изоставен от всички край, мечтите им какви са, ако все още им се мечтае. Направи подробен списък на въпросите, които смяташе да зададе.

Нейните софийски приятели я посъветваха: говориш, с когото говориш, не питай за възродителния процес - темата още ги плаши, неприятна им е, пък и толкова шмекери направиха политически кариери от нещастието на тези хора. Затова да не чопли незаздравялата рана.

Животът й на странстваща изследователка я беше приучил да се движи от място на място с най-необходимото - фотоапарат, диктофон, 9-инчов нотбук, бельо, топли чорапи, пуловер, няколко тениски, запалка, свещи, аспирин и неизменно добро настроение. То не я напусна дори когато откраднаха любимата й кесия от еленова кожа, подарък от шайена Бърз Вятър. Вярваше, че й носи късмет и държеше в него ценни дреболии, включително планински кристал от Тибет - за ясна мисъл. Вярваше, че част от магията на кесията и кристала е попила завинаги в кожата й.

- Ти си номадка, родена си на пътя, не те виждам да завъртиш семейство - казваше най-добрата й приятелка.

- Ще си намеря някой номад за компания и всичко ще е ок - отвръщаше през смях Ан и мяташе огромната брезентова чанта на рамо.

Пътуването беше приятно. Човекът, който я возеше, беше неин стар познат от уъркшопове и конференции, на които се засичаха през годините; етнограф, прекарал немалко време из тези краища, опитвайки се да разбере взаимоотношенията и нравите на местните.

- Е, какво, разбра ли ги? - попита Ан, след като спряха да пият кафе в крайпътно заведение.

- Смятах, че съм ги разбрал. После се отказах да ги разбирам, а днес вече си мисля, че не е и нужно.

- Как така?

- Какво като ги разбирам? Не мога да им изплатя тютюна, нали?

- Но ти си учен, работата ти е...

- Не искам да съм учен. Не искам да уча повече нито себе си, нито другите; изобщо. Искам да съм се родил току-що, да не знам нищо и да мълча.

- Не ти вярвам - засмя се Ан и станаха.

Преди да стигнат в махалата, потърсиха магазин за хранителни стоки.

- Купи и една бутилка ракия - посъветва я етнографът. - Няма да им е излишна.

- Те са мюсюлмани! - реагира тя. - Нали не пият?

- Тези пият.

...

- Ще спиш в съседната стая, хъркат яко, тоалетната е външна, топла вода няма, но можеш да си стопляш в легена.

- Страхотно!

- Кметицата е свястна, разбрали сме се - каквото ти трябва, тя е насреща. Нямаш обхват за мобилния, нямаш интернет.

- Супер!

- Ще живееш простичко и никой няма да ти досажда. И ще пиеш топло мляко от кравата Душка всяка сутрин.

- Обожавам! - не спираше да възклицава Ан.

...

Течеше трети ден от престоя й в това пусто и приказно място, където нощем бухали и щурци творяха шедьоври, а утрото се сипваше на кристали. Ан ставаше рано, но никога не успяваше да изпревари Сабрие - хазяйката. Изпиваше паница горещо мляко, хвърляше две ябълки в торбата и тръгваше да обикаля с картата, на която педантично си беше отбелязала важни маршрути и обекти. Прибираше се в края на деня и показваше какво е заснела, разказваше къде е била, хазяите я слушаха и се чудеха как е могла да научи български по-добре от тях.

Разговаряха до късно през нощта. Ан беше добър слушател и умееше тъй да пита, че на човек му правеше удоволствие да й отговаря. Дормуш, мъжът на Сабрие, разказваше за неволите си на аргатин по чужбините. Бил строител в Израел, сетне заминал за Испания.

- Не ни имаха за хора. Хич. Биеха ни, пари не ни даваха. Кучета да бяхме, по-добре щяха да се отнасят. С триста зора ми платиха и избягах, не искам да чуя вече за тях. Беден ли си, от България ли си, значи си никой - говореше той и черните му очи святкаха срещу пращящата свещ.

Диктофонът работеше, а Дормуш не спираше да разказва.

- В Испания беше същото. После и в Турция. Едвам дочаках да взема парите и да се махам. Сега съм спокоен, никой не ме гони, там за животно ме имаха.

- Не ви ли е тежко тук, съвсем сами? - попита Ан.

- Що да ни е тежко? Тежко е, ако си алчен. Ако не си алчен - не е тежко. На нас и малкото ни стига, питай жената - обърна се Дормуш към жена си, която мълчаливо се съгласи. - Където са събрани много хора, бягай оттам. Много хора значи много лошотия и алчност. Много алчност значи голям дерт, не е добре за живот - продължаваше той да мъдрува.

- Ами пари? Откъде пари?

- Пари ли? Гледай горе - посочи Дормуш към прозореца. По небето се виждаха неестествено големи и ярки звезди. - Туй с какви пари можеш да го купиш? Кажи.

...

Дормуш и Сабрие бяха доволни-предоволни от гостенката от Америка, макар да не го показваха.

Решиха да идат заедно на връх Дамбала. Тъкмо се задаваше мюсюлманският Хъдърлез и на 5-ти срещу 6-ти май там щяха да се съберат хора от околията, от цяла България, че и от Турция да дойдат, да почетат светците Хъдър и Илияз при скалата с лековитите извори, да пийнат от водата и да се измият, за да не ги ловят болести през годината. Щяха да стъкмят огън и да пренощуват на открито. После да вържат парцалчета по клоните на дърветата и да оставят болестите да висят.

Свариха кокошка и я начервиха с пипер, направиха баница, взеха и шишето с ракията, че вечер горе става студено. Тръгнаха рано, за да са от първите, но по-ранобудни ги бяха преварили.

...

Не беше на себе си Бърз Вятър; страдаше. Нощем се наместваше срещу луната и седеше часове наред с вдигната към небето глава. Не можеше да приеме нещата такива, каквито му ги наложи американската демокрация - в резерват, без лов и без добитък, лишен от свободата да се придвижва на воля из владенията на предците.

Разказваше на Ан за виденията, които получаваше напоследък. Стои той изправен сред пустошта, пред него гори голям огън, а около огъня са се събрали душите на измрелите и избитите шайени, кучета, коне, биволи и сякаш всички му говорят, че няма какво да прави там, в онзи резерват, а да идва при тях и да не се бави.

- Ще се приготвям - казваше й.

Един ден облече нова кожена риза с дълги ресни, обу мокасини с извезани по тях мъниста, нагласи перуката от пера на орел и изпрати да повикат жените и децата. После легна. Така го завари Ан. На нея даде кесията от еленова кожа.

...

Нарамиха храната, одеялата и тръгнаха към дъбовата гора, която се виждаше на високото. Пред тях по пътя се беше проточила дълга върволица от мъже, жени и деца, някои на коне и катъри.

Движеха се нагоре бавно и след около час стигнаха до извора. Най-напред сръбнаха от двата чучура и си намокриха челата и главите. След полунощ щяха да го направят още веднъж, защото според поверието тогава водата става чудодейна и лекува всичко. Ан се чудеше каква "болна дреха” да закачи на клоните, но не се сети нещо да я е боляло напоследък. Напълни термуса с леденостудената вода догоре, щеше да я пие на малки глътки поне седмица; като лекарство.

Дормуш тръгна да събира дърва за огън, Сабрие се зае с подреждане на храната, американката реши да поснима. Тръгна между дърветата, хората се бяха разхвърляли по домашному, а димът от скарата на предприемчиви търговци покриваше половината поляна.

Ан композираше кадър с цвърчащи кюфтета и пушек на талази, направи един, мръдна крачка встрани, за да повтори, и тогава го видя. Затвори очи, отново ги отвори - продължаваше да е там. Бърз Вятър. Седеше с кръстосани крака както тогава, когато я прие за първи път в резервата на северните шайени в Монтана, и пушеше. До него на чергата беше седнало дребничко тъжно момиченце и гледаше братчетата си, които тичаха наоколо. Млада жена разгръщаше завита в кърпа погача и подвикваше нещо на турски.

Беше облякъл груб вълнен пуловер, сако с едно копче и черно кепе на главата вместо орлови пера, но иначе си беше същински той - шайена Бърз Вятър от Монтана.

Приближи и подаде ръка.

- Здравейте, аз съм Ан.

Мъжът не отговори. Ан прибра ръката си.

- Ан от Америка. А вие? - продължи тя. - Нямате представа колко приличате на един мой приятел индианец.

- А-а, от Индия - оживи се мъжът отведнъж. - Бравос, бравос.

- Не Индия, а индианец от Америка. Мой приятел. Той почина. Вие приличате на него. Как сте? - продължаваше Ан с най-миролюбивата и приветлива усмивка, която й идваше в момента.

Мъжът не обели дума повече, жената я погледна с безстрастен поглед, момченцата продължаваха да тичат, само тъжното момиченце я наблюдаваше благосклонно и замислено. Сигурно е болно от нещо и затова са го довели, помисли си Ан. Не искаше повече да досажда, каза "довиждане, беше ми приятно” и се отдръпна.

Към полунощ врявата около чучурите стана невъобразима - деца плачеха, възрастни крещяха и всички се бутаха, нетърпеливи да се натопят в каменното корито, с размери два на три метра.

"Където са събрани много хора, бягай. Много хора значи лошотия и алчност”, спомни си думите на Дормуш. После го видя сред навалицата - напредваше юнашки с лакти, а зад гърба му тъпчеше Сабрие с изкривена забрадка.

Някой гръмна пиратка, една жена пльосна по корем в средата на коритото, изрева магаре....

...

В София, седнала по турски сред приятели, Ан показваше снимки. Виждаше се тъмна гора, блещукащи огньове и небе с неестествено големи и ярки звезди, дето с никакви пари не можеш да купиш.

- Е, какво, разбра ли ги? - попита я етнографът. После и двамата се разсмяха.

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.06.2010, № 6 (127)