Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СУЕТА, СУЕТА..."

Владо Трифонов

web

Част трета

Владо Трифонов. Суета, суета...Пенчо се замисли за онези стихове, които навремето изгори. Изкупи сам целия тираж и го изгори. Защо? Толкова ли му се видяха лоши? Беше на 22 или 23, когато ги написа. Ами ако след година-две беше умрял? Нямаше да остави нищо след себе си. Нищичко! А така щеше поне тях да ги има. Сгреши ли като ги изгори, или постъпи правилно?

Всеки, призван да твори съвършено, e призван и да страда съвършено. Изгори "Момини сълзи", защото не бяха съвършени като страдание и затова не бяха съвършени като стихове. Бяха родени от едно кекаво, въобразено, временно полустрадание по братовчедката Нина, която дори не ги погледна. Затова пък взе, че се омъжи за съвсем посредствен човечец, каквато се оказа и самата тя.

Тези стихове не можеха да идат във вечността, защото не носеха в себе си нищо вечно. Липсваше в тях идеята за съвършеното - единствено достойно за вечността. Свръхчовекът като пътуване към Бог. Като пътуване към съвършеното добро и съвършеното зло на Бог - ето какво им липсваше.

И все пак - поне една троха любов да е имало вътре, то тя е била съвършена. Нима не заслужаваше тази съвършена троха да бъде пренесена във вечността? Дори да е била наивна, дори да е била глупава, тя е била съвършена в своята наивност и глупост. Била е троха, достойна за вечността.

Съвършена любов? - едва ли. По-скоро съвършена самолъжа - нито Нина е обичала него, нито той нея. Била е наоколо и си е въобразил, че това е то, любовта.

Опита се да си спомни някоя от онези четиристишни строфи, не успя. Не! Ето че все пак нещо беше запомнил:

Всичко тук, което виждаш,
Суета е на света,
Даже нашта нежна обич -
Ах, и тя е суета!

Суета е, суета е
Тук и твойта красота!
Но при всичко туй аз, Нино,
Любя тая суета!

Ама че стих - как да не го изгориш! Но пък, от друга страна...

...Тежък поет бил и неразбираем! Глупости! Той смята, че е кристално ясен.

 

Често водеше такива разговори със себе си. Понякога по цели нощи. Тези разговори продължиха и когато се събраха с Мара. До някое време двамата си приказваха, след това тя уморена заспиваше, а той продължаваше да мърмори на глас, после наум.

Най-сетне успяваше да заспи и тогава започваха сънищата. Веднъж сънува, че съветва някакъв изпаднал в криза писател да вземе пример от него, от Пенчо Славейков.

- Ето виж ме мен, Пенчо - страдам, но не се предавам. Пиша, мъча се, трудя се... Питаш ли ме откъде вземам сили?

- Откъде вземате сили?

- От себе си. Хващам се за брадата и сам се тегля нагоре.

- Само че аз нямам брада - оправдаваше се онзи.

- И аз, Пенчо, нямах брада, но ми порасна. От зор. Трябва много зор да видиш, за да ти порасне брада като на мен, че да имаш за какво да се изтеглиш.

Изведнъж писателят се преобрази във Вазов.

- Дявол! Дръжте дявола! - крещеше Вазов и тичаше в кръг, вдигнал ръцете си към небето.

- Дяволът вика дръжте дявола - спокойно му отговори Пенчо.

- Безпътник! Дръжте безпътника с неговите стихове! - продължаваше да крещи и да тича в кръг Вазов.

- Не безпътник, а пътека. Аз съм пътека между Бога и човека с моите стихове. А ти, Вазов, си коловоз между две селски махали. По моята пътека човек лети, по твоя селски коловоз човек се тътрузи.

- На това ли казваш "пътека между Бога и човека", да хулиш и да отричаш труда на другите? Дявол си ти и безбожник, също като приятеля ти Ницше. Веднъж не си влязъл в църква, свещичка да запалиш, от господ прошка да поискаш - спря да тича Вазов, прекръсти се и изчезна. След него остана само пàра.

На сутринта Пенчо разказа съня си на Мара. Какво ли може да означава?

- Означава, че си доволен от себе си, затова даваш Пенчо Славейков за пример на другите.

- Ами това с Вазов?

- Това с Вазов значи, че трябва най-сетне да си го избиеш от главата и да се съсредоточиш върху непреходното - твоята "Кървава песен".

Пенчо се засмя, хареса Мариното тълкувание и обеща да сънува и друг път подобни сънища, за да ѝ ги разказва.

 

*

Беше убеден в две неща: че е талантлив, за което благодареше на бог, както и че е открил сродна душа в Мара и вече беше невъзможно да я отдели от себе си.

Познаваха се от деца, фамилиите им бяха близки, Мара беше приятелка на сестрите му, но нито тя проявяваше някакъв специален интерес към него, нито той към нея. После го сполетя беда, легна посред зима на онази пловдивска пързалка да си почине след щурото каране на кънки, заспа, спа дълго и се събуди вкочанен.

Оживя по чудо, но остана сакат. "Поразен в реч и ход", както щеше да напише след време.

Тръгна да се лекува по чужбина, във Виена беше, стигна и до Париж, закрепи малко положението, но докторите така и не можаха да го излекуват. Физически остана половин човек. Тежеше му, веднъж-дваж дори му мина през ум да се самоубие, после размисляше: добре, ще се самоубие и ще сложи край на това свое сакато състояние. А кой щеше да му пише стиховете? Това ли е неговото призвание в живота - да се самоубие? Ами ако някъде го чака нещо хубаво, защо да не го изпита? Ако някоя жена реши да сподели живота си с неговия, защо да отказва такава възможност? Може да не е красавица, достатъчно да е с добро сърце. Не, не да го съжалява! - това той нямаше да го понесе. Просто да споделя мислите му, мечтите, разходките... Да бъде упорита и духовно независима като него. Да твори. И да търпи неговия понякога деспотичен и необуздан характер.

Замина за Лайпциг да следва литература. Записа и философия. Литература и философия - от тези две неща се нуждаеше, за да запълни пропуснатото дотук. Макар че вкъщи беше чел доста, чувстваше, че то е нищожно в сравнение с амбициите му да се образова. Но можеше ли да прочете всички книги на този свят, които си струваше да бъдат прочетени? Щеше да опита, доколкото е възможно. Пък и четенето го увличаше, настървяваше го.

Учеше се да пише и да мисли от най-големите. Вземаше всичко, което му харесваше, без да се страхува, че някой ще го упрекне, задето ползва темите, сюжетите и образите на другите. На един озлобен завистник каза, че той, Пенчо Славейков, е като бръшлян, който търси опора, за да може да се възвиси.

- Какво, какво? - опули се завистникът.

В Лайпциг Хайне го очарова дотам, че да напише: "Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори... Носител на скърби и радости, с които тупа и нашето сърце." Беше му мил и заради това, че никога не е турял юзда на думите си.

Гьоте нарече ваймарски Аполон, спокоен и величествен като бог. Както и че най-ценното в немската лирика е възникнало под неговата благотворна сянка.

От Шопенхауер възприе волята за живот и удовлетворяване на желанията за удоволствия като същност и проклятие на съществуването. (Физическото удоволствие дава лъжливо утвърждаване на живота.)

От Ницше взе разбирането, че мисленето в главата на ходещия човек е по-качествено от това в главата на седящия човек. Дори и само поради факта, че фрагментът се пише в моменти на просветление, а то идва предимно в движение. Затова гледаше да се разхожда, каквито и усилия да му струваше.

И, разбира се, самоопровержението! Заставаш зад нещо и твърдиш правотата му, след което му обръщаш гръб и с не по-малка убеденост твърдиш правотата на противното. На Пенчо това особено се нравеше у родения в Прусия философ. Смяташе го за нетипично-естетско.

Четеше, посещаваше лекции по етика и естетика на философията, запознаваше се с историята на немската литература - желанието му беше да стане неин отличен познавач, дискутираше, спореше, понякога се хранеше, успя дори да се влюби в една властна немкиня, но тя го отблъсна, той не се предаде, намери друга, която го обикна от състрадание, което го вбеси.

За да дойде онази щастлива 1903 година, когато отново се срещнаха с Мара, за да не се разделят до края на деветте години земен живот, които му оставаха. Братовчед на Мара и приятел на Пенчо го заведе - уж, за малко да я видят, да хапнат бяло сладко, което Мара приготвяше с майсторлък, и да си тръгнат, а гостуваха до посред нощ.

От бялото ли сладко, от какво ли, но посещенията при Мара му се усладиха и зачестиха, дотам, че вече не си представяше живота без нейната близост.

- Пък разправят, че си бил мълчалив. Боже, та аз не можех да взема думата от теб - шегуваше се тя. - Помниш ли как ми се появи? Един измачкан, рошав, обувките протрити, сякаш идеше от изгнание в пустинята. И все приказваше, цитираше ми разни немски поети, после себе си цитираше, дърпаше си брадата... По едно време си мислех: той тази брада съвсем ще я оскубе, и косъм няма да остане от нея.

- Омая ме ти нея вечер.

- И тъкмо река аз да кажа нещо, ти ще ме прекъснеш: не било тъй, инак било.

- Задявал съм те.

- Добре, че най-сетне реши да тръгнеш, още малко и щеше да съмне.

- Омагьосан бях, не знаех какви ги върша.

- От бялото сладко ще е било.

- Вълшебно биле ми беше сложила вътре, да не се отделям от теб.

- Сложих такова биле, че колкото пъти решиш да се отделиш, все да се връщаш.

- Само се измъчваш с мен. Повече ще ти приляга един красив и снажен мъж, с когото да сте лика прилика, а не сакат грозник.

- Снажен и красив! - смехът, който той толкова обичаше, но кой знае защо нито веднъж не ѝ го каза, звънна в ушите му. - Аз имам снажен и красив мъж до себе си.

- Шегуваш ли се?

- Избрала съм теб и не се нуждая от други, каквито и да са снажни. Пък ти си приказвай.

 

*

Мара потисна егото си, с всички произтичащи от това ангажименти - приятни, понякога и уморителни. Да го придружава навсякъде. Да му помага в писането. Да поеме кореспонденцията с шведа Йенсен. Да повдига духа му, когато е мрачен, да го окуражава, когато е отчаян, да го укротява, когато е гневен... Правеше го не само защото искаше да го прави, но и защото беше убедена в способностите му и необходимостта той да бъде подкрепян.

Беше благодарна, че я допусна толкова близо до себе си. Особено се радваше, когато я наричаше свое дете, сестра и спътница в скърби и радост. След такова писмо беше готова на всякакви неудобства - финансови и битови.

Харесваше ѝ да му се възхищава и да се грижи за него - дори когато той започнеше да капризничи. Природата я беше дарила с умението да бъде търпелива и да обича.

Интелектът и способностите му я бяха омагьосали дотам, че не ѝ оставаше време да се вглежда в неговите недостатъци. А те не бяха малко. Изкривеното тяло и болките, които го мъчеха, го караха да бъде през повечето време свъсен и мълчалив.

Понякога по време на разходка избухваше неочаквано и започваше да чука настървено с бастуна по настилката. В такива моменти Мара правеше всичко, което беше по силите ѝ, тези негови настроения да не продължават дълго.

Даваше си сметка, че досега нито веднъж не я беше погалил. Галеше я с думи, но не и с ръка. Можеше да пише дълги писма и да говори с часове за чувствата си към нея, но не и да я докосне. Сякаш се боеше, че ако го направи, магията между двамата ще изчезне.

Мара превърна живота си с него в дълго духовно пътешествие. И макар да се натъкваше на познати и многократно обходени територии, тя винаги успяваше да ги погледне с нови очи, по нов начин - така те никога не ѝ омръзваха. Можеше да чете и препрочита писмата му безброй пъти и да намира в тях все нови и нови смисли и чувства.

Съзнаваше, че може да живее само с кореспонденцията между двамата. В нея имаше всичко, от което се нуждаеше. Чувства, изразени с най-красивите думи. Мъдри съвети. Интимни откровения, в които тя неизменно присъстваше. Те успокояваха болката по отишлия си съпруг; болка, която още тревожеше сънищата ѝ.

Понякога се питаше дали всичките тези красиви думи бяха предназначени за нея, или Пенчо просто усъвършенстваше поетичните си умения, за да ги приложи после в някоя от своите стихосбирки.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия били в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите,
и запрети им ти, на мъртвеците живи, -

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
"От временний живот во вечний той отива."

Тя ли беше тази гугутка - едничка негова радост в дни на самост и беди? На нея ли той разчиташе да не допусне до гроба му фалшиви оплаквачи да леят лъжливите си сълзи? Каква тежка задача ѝ възлагаше!

Къде свършваше житейската истина и откъде започваше поетичната лъжа? И дали изобщо това имаше значение? За нея беше достатъчно, че се шегуват заедно, когато им се шегува, и че мълчат заедно, когато им се мълчи. Че са един до друг дори тогава, когато ги разделят хиляди километри - в мислите и в писмата.

Колко пъти се опитваха да разбият връзката им с лоши приказки, казани къде на шега, къде наистина. Пред него говореха за нея, че имала закачка с Фердинанд и Стамболов, и с кого ли още не била флиртувала. Пенчо поглеждаше с диви очи:

- Дай да пофлиртувам сега аз малко с теб, де гиди рабска твар! - вдигаше той бастуна и онзи гледаше бързо да се оттегли.

- Ама това на шега бе, брат - оправдаваше се шегаджията от безопасно разстояние.

- Шега ли, ето и от мен една шега - замахваше Пенчо, сякаш ще метне бастуна си по одумника.

Пред нея говореха за него, че никой не вразумява поезията му, че още малко и ще си изкълчи езика, и че измисля разни глупави думи, дето и той не си ги разбира, само и само да го помислят за талантлив и модерен. А когато излезе сборникът "Епически песни", един поет-царедворец ехидно я попита: "Таз девойка Калина от "Неразделни" да не би да сте вие, госпожо Маро? А клетникът Иво, дето се ръгва с ножчето, сигур е Пенчо Славейков. Много трогателно!" Искаше здравата да го зашлеви и съжали, че е толкова добре възпитана.

Опитваха се да погледнат на подобни случки откъм смешната им страна.

- Завиждат, че си хубава и умна, с култура и достойнство. Коя друга изглежда така? Никоя - казваше Пенчо.

- Завиждат, че си горд и независим, и пишеш, както пишеш: умно. Нежно и безкомпромисно едновременно. Кой друг може така? Никой - казваше Мара.

- Никой - съгласяваше се той.

- Само "Псалом на поета", "Неразделни" и "Баща ми в мен" да беше написал, за мен щеше да е достатъчно да обичам поезията ти. Не е ли в нея всичко за болката и радостта от близостта с хората? За тъгата по сбъднати и несбъднати желания? За любовта и след смъртта?

Все по-често взе да се пита - особено през нощта, когато болките го мъчеха и с часове не можеше да заспи - за причината тази невероятна жена да поиска да сподели живота си с него? С какво той, куц и изкривен, беден на всичкото отгоре, успява да задържи вниманието ѝ? Със своята модерна поезия?

От корист - че ще ѝ предаде тайните на неговото писане, ще я напътства и обучава?

От състрадание, че едвам ходи, че е почти парализиран, трудно пише и някой трябва да му помага?

Или заради умението му да се шегува, макар и напоследък много рядко?

Как само се смееше, когато ѝ каза, че ще започне да уважава критиката, щом тя, в лицето на ККК, застане пред него и му стори седемдесет и седем поклона. Разбира се, имаше предвид своя приятел д-р Кръстьо Котев Кръстев - първият български професионален литературен критик, както щяха да го нарекат неговите изследователи. Същият, с когото заедно свещенодействаха в литературното списание "Мисъл" и който нарече Пенчо "общ наш учител на идеал и на живот в идеала".

А може би заради писмата му, пълни с интимни откровения? Като това:

Свидното си дете ето защо аз наричам сестра и другарка: защото дели с мен туй, що деля ази с нея - и скърби, и радостта ароматна на чисти, и възвишени помисли.

Замисли се защо никога не ѝ говореше по този начин, а предпочиташе да го напише. Срамуваше се от силата на чувствата в думите си? Или се боеше да не се почувства нелепо?

Тя му отговаряше.

Повечето от писмата ѝ помнеше наизуст, но едно заседна трайно в съзнанието му и сегиз-тогиз си го повтаряше.

Да знаеш как те мразех, преди да те обикна! Ти ме караш да танцувам, да излизам от себе си, да влизам в теб, за да изляза пак луда и ненаситна за нови чувства и вълнения.

Хубаво писмо - вдъхновяващо! Караше го също да танцува, макар че с бастуна му беше трудно. Веднъж опита, прекатури се и едвам се изправи на крака. Повече не посмя.

Дали продължава да чувства същото? Не ѝ ли омръзна той вече? Не се ли умори тя от неговото куцукане, от напоследък все по-намръщеното му лице и лошо настроение?

Могат ли едни поетични думи, колкото и изкусни да са и пълни със смисъл, да омаят до такава степен една от най-красивите жени в София, а може би най-красивата? Да, за него тя беше най-красивата физически, но душата беше тази, която спираше дъха му.

В такова състояние ѝ написа:

Когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа и е честита да я намери там. Целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите.

Макар и думи от сърце, смяташе, че дори те не казват всичко. Че няма как да опише чувствата си, каквито и изрази да подбере. И винаги бодра духом. Винаги готова да го подкрепи. Без нея не би се справил, колкото и корава да беше природата му.

 

*

Катереше се бавно, стъпало по стъпало към четвъртия етаж, с бастун в едната ръка и папки под мишницата на другата. "Бобчев, Бобчев, ти, мизерна душицо!" - скърцаше Пенчо със зъби. Да го уволни с указ на Фердинанд и да назначи на неговото място брат си - какъв срам и позор за българското просвещение! Какво ниско падение на българския владетел!

А българският владетел стоеше в канцеларията си и се оглеждаше одобрително пред голямо огледало. Върна си го на Пенчо, но най-вече на Мара, при това така, че да не бъде обвинен в лично отмъщение. Не Фердинанд, а новият министър на просвещението Бобчев щеше да понесе негодуванието на обществото - ако изобщо някой се сетеше да негодува. Заслужиха си го и двамата, особено Мара. Ако нещо си е струвало да дойде в тази убога балканска държавица, то това е да се запознае с тази жена и да я има за себе си. Как можеше да е толкова опърничава и да му откаже?! Ами че той първо е господар на България и второ - не изглежда никак зле. Напротив - жените го харесват, дори го обожават и се надпреварват една през друга да му се предлагат. Само Мара не. Стиснала се е, с лост не можеш ѝ разтвори краката.

Какво си въобразява тя? Че може да го разиграва? Да разиграва Фердинанд, на когото и френският, и австрийският, и английският двор са му роднини? Какво неуважение! Знае ли тя, че Фердинанд е завършил най-известната военна академия в Европа? Известно ли ѝ е на госпожата, че Фердинанд е получил най-доброто за времето си образование? Знае ли тя цялото му име? Къде е виждала друг мъж с такова дълго и звучно име? И да го отхвърли! Него, който освен всичко е орнитолог и се занимава с научни изследвания!

Него, който мечтае за България на три морета и не само че мечтае, но знае как да го постигне!

Да откаже на човека, обявен за най-решителния монарх на Балканите!

Тази жена, тази Мара Белчева трябва да е луда, за да не иска да сподели леглото му. А той два пъти по-луд, че продължава да я желае и да я мисли.

Да предпочете един куц, сакат и грозен поет със смешното име Пенчо, пред един изтънчен и свръхинтелигентен европейски аристократ. Не е за вярване, че някакъв Пенчо Славейков ѝ е взел ума. Пенчо Славейчето. Поне да беше някоя друга птица. Например ястреб или орел. Пенчо Орлов. Тогава човек да си каже, тоя може да е куц и грозен, но името му си го бива.

Докато тези мисли минаваха през главата на Фердинанд той не спираше да се върти пред огледалото, да се оглежда и да си мисли за Мара. Какво я привлича в онзи немязащ на нищо, бедно облечен човечец? Поезията му? Ако е така, Фердинанд още утре ще започне да пише стихове. Или има нещо друго? Проскубаната му брада може би? - усмихна се саркастично и поглади със задоволство своята грижливо поддържана, парфюмирана, монархическа брадичка.

Въобще правят ли те секс? Не му се вярва - тоя Пенчо едвам седи на краката си, че и секс да прави. Такава жена иска здрава езда, от истински кавалерист, какъвто именно е той, Фердинанд Сакскобурготски!

Представи си как я възсяда, как я шляпа по задника, как тя пръхти и подскача под него като необяздена кобила... и се възбуди.

И така, с указ 68 на Фердинанд от 10 юли, 1911 Пенчо бе уволнен от поста директор на Народната библиотека. Преди това го уволниха от Народния театър, където също беше директор. Търпяха го година, не повече. Лично министърът на културата му видя сметката, защото артистите се оплакаха, че Пенчо си позволявал да ги квалифицира според ролите и играта им. Ти играеш добре, ролята ти е трудна - получаваш добра заплата. Твоята роля е средна по трудност - получаваш средна заплата. На теб пък ролята ти е символична, появяваш се два пъти на сцената, съответно и заплатата ти ще е такава - символична. Това не може повече...! директорът ни дискриминира...! директорът ни малтретира! - ревнаха близките до министъра артисти. И той се зае да оправи положението - назначена бе ревизия, измислиха му куп прегрешения и го катурнаха. Има Пенчо Славейков, има проблем в театъра, няма Пенчо Славейков, няма проблем в театъра - рекоха всички недоволни и си отдъхнаха.

 

*

Дадоха му едно килерче за кабинет и длъжност уредник на училищния музей към министерството на просвещението. Всеки да си знае мястото! Щом ще се обявява срещу Славянския събор, на който лично министърът е инициатор - ще се мъчи!

Бил поет с европейски мащаб? Голяма работа!

Критичен бил към всичко пошло, нечестно и несправедливо, откъдето и да идва то? Простете, но нас това не ни устройва. Ще се съобразява какви отворени писма да пише оттук нататък, към кого може да е критичен и към кого не бива да е критичен.

Свободомислеща личност бил? Тъкмо! - като обикновен уредник ще има възможност свободно да мисли как да се държи с властта.

Какво в отвореното писмо от Пенчо Славейков до делегатите на Славянския събор разлюти дотам министъра на просвещението, че да се изгаври с едно от най-талантливите пера на България? Нека припомним част от него:

Аз съм български книжовник и, смея да го кажа, добър славянин. Но не от тия българи съм, които ще си кривят устата да ви посрещат в Събора, и не от тия славяни, които идат на тоя Събор да компрометират славянството и дивната идея за славянското културно единение.

...Политиката на наши и чужди мракобеси се състои, накратко казано, в унищожението на едни, за храна на стомаха на други, и още в културното гнетение, и политическо, на всичко що е честно, свободолюбиво и прогресивно по дух и мисъл, и у нас дома, и у тях си дома. И г. председателят на Славянското дружество в София много съзнателно подбира хората за изпълнението на свои и чужди цели.

...И нека се надяваме, че бобчевщината у нас и в другите славянски земи скоро ще изчезне и ще бъде изравнен пътя за истинското славянско единение, с което сега се подиграват народняшките гамени, начело с председателя на Славянското дружество в София, г. Бобчева.

Тъй ли? Ще наричаш ти матушка Русия чужд мракобес! Тогава марш немедлено в килера!

Ще наричаш ти госин министъра Бобчев, който е завършил право в Московския университет, който е бил депутат в няколко народни събрания, ще го наричаш ти него гамен?! Тогава бегом на четвъртия етаж да разнасяш папки с куците си крака! И колкото пъти те извика, толкова пъти ще слизаш и ще се качваш по стълбите. Да се научиш да уважаваш и Русия, и госин министъра на просвещението!

Ама бил Пенчо инвалид. Да е мислил като си е отварял устата. Ама останал бил без сили. Таман, нека хубаво да му уври русофобската глава!

 

*

Нямаше място повече тук. На този четвърти етаж, в това министерство, в тази държава, сред тези хора.

Гневът го изпълваше, дланта му се изпоти - тъй здраво беше стиснал дръжката на бастуна. Кучи синове! Кога се народиха толкова и кой ги отгледа, та сега накъдето и да се обърнеше, срещаше погледите им, пълни с омраза. Защото е Пенчо. Защото е дръзнал да им каже какво представляват. Сега си го връщаха. На Бобчев титлите не можеш да му изброиш и длъжностите, една от друга по-важни и величествени, а какъв ограничен и отмъстителен мерзавец!

Влезе в кабинета-килер и запокити бастуна в стената с всичката сила на болното си тяло. Седна на проядения от дървояди стол, взе купчината безполезни папки, които всеки ден мъкнеше по етажите, и започна да ги хвърля една по една на пода. "Какво направи еволюцията от хората? Алчни и агресивни получовеци. Човешкият геном е провален навеки" - мислеше си той и продължи да мята папките.

Мара - колко му липсваше сега. Защо е в Швейцария, а не е при него? Не, не ѝ трябва да е при него. Той трябва да е при нея. Спешно трябва да се махне, докато все още не е забравил да диша.

Тук кислородът бе свършил. Не можеше да си поеме въздух, задушаваше се. Така се почувства след убийството на Алеко Константинов - уж вдишваше и издишваше, но като риба на сухо.

Повтаряше си, че няма да се предава, защото да се съпротивлява е най-доброто доказателство, че е жив.

Благодареше на бог (макар да твърдеше за себе си, че е безбожник) за всичко, което го сполетява. Добро и лошо. На него дължеше стиховете си - добри и лоши. И на вярата, която продължаваше да не го напуска. Вярата в себе си - че струва като поет. И вярата в Мара - че го обича такъв, какъвто е.

Въздухът обаче съвсем изтъняваше и разочарованието все повече го обземаше.

Трябваше да се опре на нещо силно. По-силно от дървения му бастун и от ръцете на вярната Мара. Нещо като Мойсей на Буонароти. Или като тавана на Сикстинската капела.

Нуждаеше се от Рим и неговия дух.

И от Мара - тя беше в Цюрих и го чакаше. После накъдето вятърът ги отвее.

И повече да не се връща. В София не го искаха, той също не ги искаше. По-добре волен изгнаник извън родината, отколкото тормозен изгнаник вътре в родината.

Отпътува тъжен и умислен, с бурканче сладко от зелени смокини в чантата - за Мара.

 

*

- Извинете, господине, вие сте Пенчо Славейков, поетът, нали не бъркам? Приятно ми е да се запознаем, Вещеров, адвокат, от стар лечителски род, но с млад дух, хахаха, Йордан Вещеров, ваш голям почитател - подаде ръката си кълбовидно човече на неопределена възраст, с брада като Пенчовата и почти същата сламена шапка, обрамчена с памучена лента.

- Адвокат и мой почитател, браво! - подаде ръката си Пенчо след кратък размисъл. При сгода обичаше да разговаря със случайни хора, държеше се миролюбиво с тях и в повечето случаи беше снизходителен към слабостите им. "Да живеят както си знаят, да ядат и да се плодят на воля", казваше снизходително. Не така се отнасяше към творците. Към тях беше взискателен и безпощаден всеки път, когато не отговаряха на критериите му. А те бяха сурови: да посветят изцяло живота си на изкуството и да нямат друг кумир, освен изкуството.

Този адвокат му се стори забавен и реши да бъде благосклонен към него. Освен това беше негов почитател, а човек трябва да търпи почитателите си.

- Виждам, че шапките ни са почти еднакви, което е добър признак. Предпочитам сламените шапки, задължително от естествена слама, хигиенични са, пазят от слънце и проветряват добре главата. Аз моята я купих във Виена, сигурно и вашата е оттам. Не казвам, че българската слама не става за шапки, но виенското си е виенско - продължи да говори адвокатът, почти без да си поема въздух.

- Моята е софийска. Натурална софийска сламена шапка - полуусмихна се Пенчо.

- Сигурно е внесена от Виена. Впрочем аз също пътувам за Виена, предполагам, че и вие.

- Цюрих.

- Простете?

- Пътувам за Цюрих.

- О, Цюрих! Бил съм в Цюрих. Голям град, много хора. Това барове да искаш, ресторанти да искаш, сградите му сгради, улиците му улици, чисто, подредено... Не знам вие как, но аз обожавам чистотата и подредеността.

- Не мога да ги понасям - невъзмутимо рече Пенчо.

- Извинете? - адвокатът погледна с удивление, като се опитваше да разбере дали събеседникът му се шегува.

- Казвам, че не понасям чистота и подреденост. Измъчвам се като гледам наоколо ми чисти и подредени неща и бързам да обърна всичко с краката нагоре.

- Хехе, допада ми чувството ви за хумор. Чел съм ваши стихове, дори нещичко съм запомнил: "Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще. Пенча го мързи, гледа да лежи." Находчиво, критично, харесвам тази самоирония...

- На баща ми са.

- Извинете?

- Стиховете, дето тъй хубаво рецитирате, са на баща ми, Петко.

- На баща ви, Петко? Естествено! - окопити се бързо адвокатът. - Петко Славейков - голям поет, голям общественик! Кой не е чувал за Петко Славейков! Не беше ли той депутат? - беше. Не беше ли той министър? - беше.

- И почетен член на Българската Академия беше.

- Ама, разбира се, че беше! Голям българин! Хвала на такива българи! За мен е удоволствие да пътувам с неговия син.

- И за мен е удоволствие да пътувам с истински адвокат, при това от стар лечителски род. Но с млад дух. Нали не бъркам?

- Да, да, моята баба, казваше се Дафинка, тя беше прочута лечителка, баеше за здраве, изкълчени ръце оправяше, крака, дископатии, ребра, ключици... - нищо не ѝ се опираше. Пред къщи опашки се точеха, сума ти народ, на никого не отказваше, на всички помагаше, нямаше такса, кой колкото имаше, толкова даваше. От нея съм научил, че болен се не връща, ако можеш да помогнеш, помагаш, ако не - успокояваш го, надежда му даваш...

- Умна баба сте имали, как казахте, че ви е името?

- Вещеров. Адвокат Вещеров.

- Баба ви е била умна жена, адвокат Вещеров.

- Умна, господин Славейков. И много добра. Такива баби вече няма. Свършиха.

- Трябвало е и вас да научи, сега щяхте да лекувате сакати като мен.

- Туй-онуй ме е научила, можеше да стана и аз лечител, ама станах адвокат, да лекувам неправдата. Виждам, че сте с бастун, ако мога да помогна, казвайте, до Виена време много. Баба ми, бог да я прости, един ей така като вас, влезе при нея с бастун, после излезе с подскоци...

 

*

Видя я отдалеч - усмихваше му се с онази усмивка, заради която той беше готов да отиде на края на света с патравите си крака. Не ѝ каза, че е уволнен, но тя усети, че нещо лошо се е случило. Обикновено в приповдигнато настроение, когато я видеше след раздяла, сега беше посърнал и сякаш съвсем се беше смалил. Опита да се пошегува, но шегата му прозвуча глухо и тъжно. Изглеждаше така, сякаш повече не му се живее.

Извади бурканчето със сладко от смокини, подаде ѝ го и очите му се насълзиха.

Не го попита нищо - той щеше сам да ѝ каже, ако сметнеше, че трябва.

 

 

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2019, № 3 (232)

Други публикации:
Владо Трифонов. Суета, суета... Пловдив: Жанет 45, 2019.