Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОРСКИ КАПИТАН

Владо Трифонов

web

Д.Б. реши да напусне България със съпругата и детето. Обеща на 80-годишната си майка, щом се уреди в новата държава, да прибере и нея. Противно на очакванията възрастната жена, която беше съвсем с акъла си, не се възпротиви. Напротив, пожела му час по-скоро да се урежда и да я взима. Искала и тя да поживее като човек. По думите на Д.Б. точно така казала:

- Сине, искам, мама, преди да умра да намеря и аз малко радост в живота. За един ден да е, пак добре. Щото тук, мама, не е за стари хора. То не че за млади го бива, но за стари - хептен го не бива.

Винаги съм смятал Д.Б. за по-издръжлив от мен и че, ако някой реши да напусне България завинаги, това ще съм аз, а не той. Д.Б. беше морски капитан, разполагащ с неограничен оптимизъм. Не се перчеше с титли и привилегии, нито парадираше с пари и познанства. От него за първи път чух: Ако водата ти стигне до устата, тогава горе главата! - съвсем според житейската практика на моя приятел, заимствал афоризма от Станислав Йежи Лец, който на свой ред е нямал нищо общо с морета и океани.

Та това лято му бях на гости, ходихме за риба и там, всеки улисан в своето чепаре, водихме разговор. Беше краят на септември, чудесно време за ловене на сафрид, рибата обаче не кълвеше, тьй че имахме достатъчно време: той да разказва, аз да го слушам.

- Липсата на морал е трагедията на тази държавица - подръпва Д.Б. чепарето на къси засичания. - Без морал всеки народ е обречен на провал и никакъв Европейски съюз не може да го спаси. Европейският съюз не може да ни достави морал. Банани и лимузини - да, но не и морал. Моралът зависи само от нас, ние единствено сме отговорни за него и ние трябва да си го произведем.

- У нас моралът е като сафрида - обаждам се аз и хвърлям надалеч със странично замятане. - Един господ знае къде изчезна?

- Ще ти кажа къде изчезна - казваД.Б., изтегля и отново замята. Неговото чепаре е с дванайсет кукички, моето с шест. - В социалистическите съревнования изчезна. В първомайските манифестации, когато махахме със знаменца на ония селяндури.

- Ако те чуе дядо ти, два пъти ще се обърне в гроба - подкачам го, защото знам, че дядо му е от едно село до Трън, на всичко отгоре е бил партизанин в Трънския отряд.

- Казвам „селяндури”, а не “селяни”, има разлика - уточнява Д.Б. Селяните са позитивното на България, нейният смисъл, основата, на която сме се крепили досега. Докато селяндурът е отрицанието на това. Селяндурът е опорочен селянин. Селянин-знаменосец.

Откъм морето подухва студен вятър, събират се облаци и започва леко да пръска. Обличаме анураците, вдигаме качулките и продължаваме - двама рибари на средна възраст, седнали сами на буната.

- Ние сме роби, които нямат никакво намерение да въстават. Защо да въстават - само беля на главата. Срещу кого да въстават - срещу себе си? Че кой би искал да се бие сам срещу себе си?

Винаги съм харесвал сравненията на Д.Б., неприсъщи за морски капитан. Но като се има предвид, че същият пишеше поезия, нещата имаха обяснение.

- Всичко е мръсно и грозно. Паркове, улици, магазини, трамваи... Така и аз погрознявам, а покрай мен погрозняват близките ми. Искат да превърнат мен, жената и детето в идиоти. Да ни направят като тях: изкривени и извратени. Обаче няма да стане. Напускам.

- Напускаш.

- Напускам.

- Като сафрида - казвам. - И той напусна.

- Ще ми липсва единствено буната.

- Ще си намериш друга буна, с голеееми рибоци - опитвам се да се пошегувам и изведнъж ми докривява. Защото знам, че повече никога няма да рибаруваме заедно.

- Майкъл Пейлин бил очернил България, като ни представил за циганска държава - продължава Д.Б. - Долна пропаганда срещу България било неговото. Не била България такава, ами била страна със славно минало и култура, в която живеел отруден и честен народ. Глупости! Майкъл Пейлин не е виновен за това, че България е заприличала на бардак. Може да сме имали славно минало и култура. Важното е, че днес от тях нищо не е останало.

- Като сафрида - казвам. И от него нищо не остана. Отива все по-навътре.

- Ние също отиваме все по-навътре. Скоро съвсем ще изчезнем. Били сме по-стара държава от Великобритания и Майкъл Пейлин нямал право така да говори. И какво като сме по-стара държава от Великобритания? Това прави ли ни да изглеждаме по-красиви от англичаните? По-възпитани от тях? По-работливи? По-справедливи? Горите ли са ни по-чисти от техните? Шосетата ли са ни без дупки? Полицаите ли са ни любезни и неподкупни? Вместо да се цупим на Пейлин, нека му благодарим, че ни показва такива, каквито ни вижда, а не такива, за каквито се мислим.

На една от кукичките се гърчи миниатюрна рибка, откачам я и я хвърлям обратно в морето. През това време Д.Б. вади от хладилната чанта 2 бири и чироз от гръцка скумрия.

- Като сме толкова стара държава, къде са ни обноските, къде са ни лидерите? Кажи ми има ли другаде политици, които да се казват Тиквата, Ментата и Тъпото? Ами сватба, на която младоженецът да е в анцуг „Адидас”? Или да са си кръстили дъщерята Оргазъм? Знаеш ли друго място в Европа, където шофьорите мачкат пешеходците на пешеходната пътека? Да си виждал в Чехия, Полша и Унгария кръчми с надписи „чехи”, „поляци”, „унгарци”? И аз не съм. Тук обаче ще видиш. Ресторант „Българи”. Салам „Българи”. Господ, и той бил българин. Горкият Господ!

Отново се усмихвам, но никак не ми е до смях.

- Като сме толкова стара държава, защо плячкосаха флота и продадоха кораба ми? - гласът на Д.Б. подозрително изхриптява.

Утихваме, всеки си надига бирата и гледаме във водата.

- Искам да напиша разказ за теб - нарушавам мълчанието. - После да заснема филм.

- Лош избор. Кой ще финансира филм за бивш капитан на кораб, който на всичкото отгоре не понася селяндури? Второ - не съм от малцинството.

- Ще си смениш името.

- И за какво ще се разказва във филма?

- За един бивш капитан на кораб, който на всичкото отгоре не понася селяндури. Вече знам как ще започне. Седят двама души на една буна, ловят риба, леко пръска, облекли са анураци с качулки и си приказват. По-точно единият приказва - това си ти, а другият слуша и от време на време пита - това съм аз. По някое време ставаш, събличаш се по плувки, хвърляш се във водата и плуваш дълго, докато престанеш да се виждаш. Аз мятам чепарето подире ти и..., каква изненада! - изтеглям го с по един сафрид на всичките шест кукички.

Д.Б. поклаща глава и сякаш иска нещо да добави, но замълчава, а аз се сещам за една случка, която продължава да се разнася като легенда из моряшките среди.

Било по времето, когато все още плавал като капитан първи ранг на търговски кораб. Помощник-капитанът по политическата част, ченге до мозъка на костите, много го мразел и непрекъснато го клепал пред висшестоящите. Основната причина била, че Д.Б. не му обръщал никакво внимание, пренебрегвал го сякаш такъв човек не съществува на кораба, онзи се побърквал от яд и още по-старателно го клепал.

Така, докато един ден Д.Б. не го изпердашил юнашки зад врата, събрал си багажа и напуснал флота. Няколко години по-късно, вече били дошли промените, на събрание на моряшкия синдикат Д.Б. забелязал в залата оня същия помощник-капитан по политическата част. Тъкмо се изказвал за нарушените права на моряците и как да бъдат отстоявани принципите на демокрацията във флота. Слушал Д.Б., слушал, накрая поискал думата.

- Ти бе - обърнал се Д.Б. към ченгето. - Откога мръсниците станаха демократи? Откога ченгетата започнаха да разбират от нарушени права на моряците? Ти никога не си бил моряк, и никога няма да бъдеш моряк. Морето такива като теб ги изхвърля на брега като мръсна пяна. Излез! Нямаш работа в тази зала”. После се обърнал към присъстващите и казал: „Който смята, че на този човек мястото му не е тук, да вдигне ръка”.

Повечето вдигнали ръце, неколцина не посмяли, но така или иначе ченгето излязло.

...

Отново седя на буната. Краят на септември е, чудесно време за ловене на сафрид. Д.Б. напусна отдавна със семейството. Само дето не успя да прибере майка си. Тя почина няколко месеца след заминаването му. До последно се хвалела, че синът й ще дойде да я отведе, веднага щом се закрепи. „Отивам в друга държава, да ме лъжат по-красиво, с усмивка да ме лъжат, не като тук”, тъй разправяла на комшиите.

Той наистина се закрепи. Първоначално започнал във фирма за поправка на електроуреди, после взел да монтира климатици по домовете. През деня монтирал, през нощта карал такси, а жена му, иначе дипломиран доктор педиатър, се хванала като санитар в една болница. Спестил някой друг долар, теглил заеми, кредити и купил на старо малко туристическо корабче. Пипнал го оттук-оттам, боядисал го и не след дълго корабчето се превърнало в славно място за забавления и разходки.

Д.В. - един от най-добрите капитани на Българския търговски флот - станал един от най-добрите капитани на туристически корабчета по река Хъдсън. Вярно, ежедневието му било динамично, с убийствено темпо и без никакво свободно време, но бил щастлив и нито за миг не помислял за връщане. Дори възнамерявал да купи още едно корабче, по-голямо, на което да бъде представяна кухнята на различните етноси, живеещи в Щатите. За българското участие щял да се погрижи лично той: рибена чорба по крапецки и добруджанско печено пиле с чесън.

Всичко това и други неща научих от редките ни, но изчерпателни контакти в скайпа.

Започва да пръска и слагам качулката на главата. После изтеглям чепарето и... каква изненада! - на всичките шест въдички по един сафрид. Някакъв заблуден пасаж, доближил брега по погрешка.

 

 

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2011, № 12 (145)