КАПИТАЛИСТЪТ КОЧЕВ

Владо Трифонов

web

Капиталистът Горан Кочев, бос, с шарени бански и черни очила, се беше изтегнал удобно на пъстър шезлонг в софийското си имение. Срещу него седеше столична журналистка, жена на средна възраст с фирмена фризура и торбички под очите. Разделяше ги античен мраморен жертвеник, декориран с бичи глави, върху който бяха наредени плодове и напитки.

Над главите им стърчеше огромен плажен чадър.

Две бутилки шампанско мръзнеха в купа с лед, а един сресан на път прислужник с бяла риза и черна папийонка стоеше изпънат и следеше чашите да са пълни.

По-натам охраната с екзотичните имена Мамула и Човката наблюдаваше зорко района.

Журналистката отпи глътка, примлясна сладко и включи диктофона.

- Ами да започнем. Най-напред: кой сте вие, господин Кочев?

- Можеш да ми говориш на "ти", с теб се знаем отдавна. Вижте, аз съм нормален човек, обичам химна на България и си плащам редовно данъците. Ако всичките бяха като мен, държавата ни щеше да цъфти и прецъфтява.

- В смисъл, процъфтява.

- Именно.

- Вие богат човек ли сте..., прощавай, ти богат човек ли си?

- Вижте, не се оплаквам. Хвала на Господа нашего Исуса Христа! На него дължа всичко и на тия две кунки - каза капиталистът Кочев, разпервайки широко ръце.

- Корава работа си. С теб шега не бива.

- Вижте, парите искат здрава ръка и изправен гръб. За да си изправен, трябва да си силен. За да си силен, трябва да имаш пари. За да имаш пари, трябва да си силен и да си изправен. Следиш ли ми мисълта?

- Следя я - потвърди журналистката.

- Българинът с глава стена пробива, да го знаеш. Главата му е като чук. Рече ли и пирони може да кове с нея. Всичко е в главата - рече капиталистът Кочев и се почука с пръст по темето. Тъпият звук притесни събеседничката му, но тя успя да се овладее и продължи интервюто.

- Произхождаш от известно семейство...

- Тъй е, мама е полковник от запаса. Огън жена. От нея съм се научил на труд и дисциплина. Дай ми на мен да се трудя и ми гледай сеира - засмя се той щедро с подредените като клавиши на пиано изкуствени зъби.

- "Мама" - как сладко го казваш! Създаваш впечатление на позитивен човек. На широко скроена личност. Вярно ли е или външният вид лъже?

- Абсолютно! Позитивен съм и това е една от моите особености. Стига само отрицание! Дайте да сменим чипа. Аз и на моите глупаци им го набивам: мислете позитивно, глупаци с глупаци!

В този момент Мамула и Човката погледнаха отдалече към шефа си, сякаш се досетиха, че става дума за тях.

- Сетне махни глупаците. Пиши "асистенти".

- Разбира се - мило се съгласи журналистката.

- Може би ще питаш какви са творческите ми планове? Отговарям веднага - творческите ми планове са да живея в България. Това Щатите, Англия, Швейцария нещо не ме свъртат. Срам ме е да ти призная, но имотите там направо съм ги зарязал. Тук ми е мило на мен, тук - под бащината стряха.

Капиталистът се надигна леко и с чувство започна да рецитира:

Бяла, спретната къщурка.
Две липи отпред.
Тука майчина целувка
Сетих най-напред.

Тука под липите стари
Неведнъж играх;
Тука с весели дургари
Скачах и се смях...

Столичната журналистка не издържа и възторжено взе да ръкопляска.

-Великолепно!Браво!Брависимо!Патриот ли сте, прощавай, ти патриот ли си, господин Кочев?

- Благодаря за този въпрос. Да, патриот съм! Давам мило и драго за родината, за народа. Който още не го е разбрал, все един ден ще го разбере.

- А бизнесът, къде е мястото на бизнеса?

- Разбира се, и бизнесът! Родината и бизнесът. Бизнесът и Родината! Такава ми е на мен орисията.

Тук капиталистът Кочев отпи с въздишка дълга глътка, след което се поглади по издутия корем.

- А нещо тормози ли те, ядосва ли те нещо?

- Вижте, в България трябва да има правила. Ние трябва да даваме пример на Европа. И друг път съм казвал, пак ще го кажа: българите нямаме право да се профалираме.

- В смисъл, профанираме - поправи го журналистката деликатно.

- Именно. Това им повтарям на мойте глупаци: правила и ред! После глупаците ги изтрий.

- Знам, ще пиша "асистенти" - каза журналистката и нещо си отбеляза в бележника.

- Един мой приятел, европеец, голям бизнесмен. Оня ден имал среща с борда на директорите. Ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Остаря Европа, не издържа на напрежението. Чака някой да й подаде ръка. Кой друг, ако не ние?

- От самосебе си е ясно, че никой друг - съгласи се услужливо журналистката. - А какви са отношенията ти с медиите? - попита тя и дяволито се усмихна.

- Вижте, мен медиите ме обичат. Защото и аз ги обичам. Това е една взаимна обич, която простите хора не могат да разберат. Обич до гроб, така да се каже.

- Знам, че строиш църкви и манастири. Разкажи нещо за тях.

- Вижте, един капиталист ако не построи поне една църква през живота си, не е никакъв капиталист.

- Прекрасно! Сега нека те попитам: набожен човек ли си? Вярваш ли в Господ и Библията?

- Вижте, един капиталист не може да не вярва. Един капиталист е длъжен да вярва. Аз лично вярвам в морала и закона. Те са ми на мен Господа, те са ми Библията.

- В тази връзка как оценяваш влизането ни в Европейския съюз?

- Вижте, аз лично приветствам членството ни в Европейския съюз. На мен Европейският съюз ми е в кръвта. Европейският съюз ми тече във вените, тъй да се каже.

- Ще рече, че Европейският съюз ти действа прототипно. Възбужда те онтологично.

- Взимаш ми думите от устата, драга.

- Приятел си с политици от всякакви партии. Това говори за една лъчезарност на характера, но и за голяма толерантност.

- Вижте, аз съм се научил на толерантност от ей толчав - посочи ниско с ръка олигархът Кочев. - Мен на толерантност спортът ме е научил. Моят тренер, бай Коце Балтията, царство му небесно, казваше: "главата му строши, хатъра му не барай." Ей на туй му викам аз толерантност!

- Между другото съм чувала, че много обичаш да помагаш на хората.

- Много обичам! Бих казал, че да помагам на хората ми е призванието. Ако днес не помогна поне на един човек, значи денят е отишъл напразно.

Тук Кочев направи малка пауза, колкото да щракне с пръсти към сресания на път прислужник. След секунди онзи донесе кутия с пури и услужливо я поднесе на господаря си. Кочев извади една. Сгънат в кръста, прислужникът поднесе огънче. Капиталистът смукна няколко пъти и шумно издуха димна струя. Сетне даде знак на журналистката да продължи.

- Щастлив човек ли си, господин Кочев?

- Вижте, хората като са щастливи и аз съм щастлив. Когато хората са нещастни и аз страдам с тях. Как беше онова: богатите също страдат.

- В смисъл, плачат.

- Именно, плачат. Аз също плача, макар сълзите ми да са сухи.

- Чудесна тропа! Така и ще озаглавя това интервю: "Горан Кочев - плачещият без сълзи!"

Кочев поклати одобрително глава и я щипна по бузата.

- Хайде сега пийни още шампанско, изплацикай се в басейна, хапваме едно-друго и те пускам да пишеш - рече капиталистът, гаврътна чашата си на екс и пръдна.

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2013, № 12 (169)

Други публикации:
Владо Трифонов. Куци ангели. Пловдив: "Жанет 45", 2013 (с малки промени).