Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУДОЖНИКЪТ

Владо Трифонов

web

Откъде да започна? Може би за да разбереш как стигнах дотук, трябва да кажа как тръгна всичко. Да се върна в началото.

Ето нещо, което често сънувам. Малък съм, с нови дрешки, чистичък, сресан - ученик, някъде в първи клас. Слабичък, направо кльощав. В междучасие сме и едно момченце ми се хвърля отгоре. По-голямо е от мен и по-тежко, събаря ме на пода, а той намазан с подово масло. Търкаляме се ние насам-натам, аз целият съм се изпотил от зор, класът врещи за бабанката, и момиченцата също, а той ми натиска главата, още-повече да се оплескам.

Тогава се появи онова желание. Да ликвидирам дебелото прасе отгоре ми, дето ме тормозеше, без да съм му направил нищо. Разбираш ли, нищо!

Та, измъкнах се аз някак си, седнах на дебелака и с две ръце го заблъсках по тиквата, ама бясно, ти казвам. Колкото сила имах. Вече изобщо не мислех за изцапаните си дрехи. Блъсках, и блъсках, и блъсках. Сега всички врещяха в моя полза. И момиченцата, естествено.

Изглежда детското в мен взе да умира още тогава. И вече съвсем умря, когато ме взеха войник. Насила, защото не исках. Но не ме питаха. Пратиха ме в планината да пазя един склад с продукти - салам, кашкавал, червен пипер и консерви. Да седя горе и да чакам някакви войници, дето щяли да прокарват ток до някакво капепе на гръцката граница.

И седя аз горе, и чакам половин година. Радвам се на дърветата и слушам птичките. В най-близкото село разменях червен пипер и консерви за хляб и джанковица. Берях гъби сърнели, по поляните беше пълно с тях. Имах три рецепти: сърнели печени, сърнели с яйца, яйцата взимах от една бабичка в селото, и сърнели натюр - лапах ги направо, както майка им ги е родила.

Нагъвах сърнели, пиех шльоковица и служех на Родината. И тя на мен. Докато горе не цъфна ротният с камион войници. "Ти всичко си изял, бе, редник!" - кара ми се оня и бърчи вежди. "Тъй вярно - викам, - другарю майор, щото трябва нещо да се яде". "Ами сега другите к’во ще мачкат, бе, редник?" - продължава оня и двете му вежди стават една. Аз: "Понеже тук въздухът е много чист, и съответно апетитът...".

Не ме дочака да се изкажа и ми заши такъв шамар, че ако имах кепе, щеше да ми хвръкне, обаче нямах. "Къде ти е кепето, редник?" - пита майорът, а истината беше, че и аз не знаех.

Изтръгнаха ме от майката природа и ме ръгнаха в карцера, 14 дена на вода и хляб, всяка нощ сънувах сърнели и бабата с яйцата. Без да имам никаква вина, разбираш ли? Не съм ги молил да ме взимат в казармата, нали така? После тоя същият хвана рак, от злоба, от какво друго. Един ден го срещам на улицата, едвам се мъкне, грозна работа. Доближих го отзад и му изревах в ухото: "Къде ти е фуражката, майор?" Само дето не пукна на място. Сви се надве и тъй остана.

Никога не съм мислил, че животът ми може да представлява интерес за някого. Винаги съм смятал, че чуждият живот е по-интересен от моя, затова се занимавах с другите. Внушавах си, че са такива, каквито на мен ми се щеше да бъдат.

Въобразявах си, че са най-добрите хора на света и си струва да ги рисувам. Карах ги да се погледнат с моите очи и те се поглеждаха. Някои стигаха дотам, че променяха живота си, докато бяхме заедно.

Истината е, че някои излязоха големи отрепки. Като онзи - учителя. Живееше на майна си в Родопите и ми разказваше за любовта, която изпитвал към жена си. Как копнеел да срещне добри хора, да помогнел, с каквото може. Задушевен един, развълнуван... - дореваваше ми се, като го слушах.

В крайна сметка какво излезе - човекът бил извършил кражба и за да не го съдят, хванал гората. Да се скрие от хорските очи, докато кражбата се позабрави. Това го разбрах от жена му, след като вече я беше зарязал. "И теб излъга. Накара те да повярваш колко е благороден, за да го нарисуваш" - казва ми. "Добре, излъгал ме е, излъгал, а ти защо си траеше?" - питам я. Тя обаче седи насреща ми и мълчи.

Дотам ли съм бил наивен, че съм се оставял да ме лъжат? Не винаги. Понякога усещах, че украсяват, че премълчават някакви тайни, но това не ме притесняваше. Да не би аз да нямах за криене? Да не би да има човеци на този свят, дето да нямат за криене? По-важното беше, че докато ги рисувах, те се мъчеха да изглеждат свестни. Аз пък се мъчех да ги накарам да повярват, че са такива.

Дали съжалявам? Не, не съжалявам. И ще ти кажа защо - защото всички са могли да бъдат такива, каквито ги показвах.

...

Като гръмнах за първи път, изпитах облекчение. Отмъстих на един мръсник и всичко си дойде на мястото. Не ходех, направо хвърчах по улиците.

Когато гръмнах за втори път, още-повече ми хареса. Невероятно! - на мен, дето не бях посягал на муха. Нито на жена. Моята, лека й пръст, веднъж не я цапардосах. Не че не е имало причина, но просто съм си такъв. Милостив. И изведнъж каква стана!

Пищовът ми даде власт. "Смит енд Уесън" с алуминиев заглушител - само чуваш едно "цък" и толкоз.

Вече не бях никой. Бройка някаква, електорат някакъв. Вече бях някой. От мен зависеше кой да живее,  кой да мре в тая държава. Влизах в моловете, заставах на най-скъпите щандове, оглеждах хората наоколо и си казвах: пазарувайте, мамка ви, щото утре може да ви няма.

Спрях да се ядосвам. Сега притежавах всеки. Най-сладкото беше, че никой не подозираше каква беля съм.

Веднъж ме засякоха отдясно. Голяма черна джипка. Добре бе, пич, викам, жив и здрав да си. Проследих го и го издупчих. От капачките надолу - цял пълнител му пуснах. После се прибрах и го нарисувах като ангел. Направих го с един крак и му сложих черни крила. Виждал ли си ангел с черни крила? Всички сме ангели с черни крила, но това е друг мохабет.

Придобих глад за гърмене. Мине едно денонощие, две, и вече ме засърбяват ръцете. Ставам посред нощ, вземам книга, уж да се разсея, ама не става. Акълът ми все там, в пищова.

Четях Библията, дано ми мине меракът за трепане. Ама не.

За мен светът се раздели на две: човеци, заслужаващи куршум незабавно, и други, търпящи отлагане.

След няколко месеца половината град ходеше гипсиран и куцаше. Голям майтап. Но пък улиците станаха спокойни. Вървеше се леко. Дишаше се леко. Колите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Хората започнаха да си дават път. Да видиш ти вежливост, да видиш възпитание.

Изпълних се с чувство за отговорност. Иконите ми станаха по-красиви. Взеха повече да ги търсят.

Връзката ми с Бога заякна. Вече можеше да си говорим като приятели. Преди между нас имаше разстояние. Нито аз разбирах него, нито той мен. Сега нещата се оправиха.

И отношението към жертвите ми се промени. Не ги приемах враждебно, като хора, дето мразя. Напротив, развих приятелско отношение към тях. Вярно, трепех ги, но с добро чувство.

Виждах колко са болни и си казвах, спокойно, ще се оправите. Ей сега ще ви пусна един-два куршума и работата е готова. Ще започнете да страдате, а страданието лекува.

Баровци, небаровци, трошах им краката подред и им помагах да чистят душите си. Разбирах, че тия хора имат нужда от мен и правех, каквото можех, за да им помогна.

И на себе си помагах - ставах все по-добър художник.

За жена ми какво да ти кажа, с нея винаги сме били заедно. Но това не е много хубаво. После трудно се понася раздялата, единият като си иде. Тя взе, че си отиде първа. Остави ме със смит енд уесън-а, сега той ми е жена, той ми е любовница.

Понякога я виждам насън, върви към мен, а ония две пантери в пазвата й блъскат, големи цици имаше, лека й пръст, и ми вика, не правиш добре, Кольо, да стреляш по хората и едно "амин" да не казваш. Оттогава стрелям, каквото стрелям, но винаги казвам "Амин".

Имах тук един квартирант, все тренираше, щанги, гири, коремни преси и уж да е за хубаво, а той все по-луд ставаше. Хващам го за рамото и му говоря: приятел, направил си тяло, но душа нямаш. В Господ не вярваш. Затуй си на тоя хал. И по-зле ще станеш.

- Няма душа, няма Господ, мъжки. Има курви и щанги - вика ми оня.

И продължава да помпи.

Един ден го гледам, съвсем не е на себе си. Изблещен и главата му някак накриво, сякаш му тежи и не я удържа. Доближава ме и казва: "мъжки, я ми нарисувай една душа за спомен".

След два дена се спомина. Легнал на лежанката с прибрани ръце и накарал двама да му пуснат отгоре сто кила щанга. Трябвало да я хване във въздуха и да я задържи. Тренирал за рефлекс и сила. Първият път станало, на втория път щангата му сплескала главата.

...

Не съм спирал да рисувам. Няма затворник, дето да не съм го направил на икона. Кръщавам ги на техните имена, после им ги подарявам.

Изографисал съм половината персонал. Отговорника на нашия етаж нарисувах като Свети сержант Кирчо Кирилов. С гълъбче, кацнало на ръката. То не беше радост, като му я подарих, то не бяха благодарности. Вкъщи човекът я закачил над спалнята и преди лягане не забравял да се прекръсти.

Хубаво е да живееш отвън, но още по-хубаво е, когато си вътре. По-добре се размишлява за живота някак си, отвън все не ти остава време. Напоследък даже разсъждавам, че бих останал тук завинаги. Стига да ми разрешат да си взема и уесън-а. Без патлака се чувствам все едно, че жена ми е умряла втори път, ако щеш вярвай.

Хайде, сега застани пò към светлината и не мърдай, докато те рисувам. Пък утре пак ще си говорим, щом ти е интересно.

 

 

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2011, № 5 (138)

Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник "Еднокраки ангели".