Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

Владо Трифонов

web

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут - напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни очите и ръцете.

Хората лека-полека заемат места, идва и тя: нагласена жена на средна възраст. „Извинете, може ли? - разминаваме се на пътечката. „Заповядайте”, разтапям се от любезност; европейци сме.

„Има все още интелигентни хора в тази страна”, разсъждавам, вдишвайки приятния мирис на нещо френско, който жената оставя след себе си. Примижвам със спотаена национална гордост и почти съм на път да заобичам българите, ако ще да е за малко.

Уви, само след секунди жената се връща - с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката - почти ме отнася. Вече няма никакво „извинете”: дори парфюмът й мирише инак.

Оказва се, че мястото й било дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено - очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

А иначе автобусът е наполовина празен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля, че някой психар ме засича отдясно, че някой злобно надува бибитката и ми вади среден пръст и псува, и проклина, защото съм спрял да дам предимство на пешеходна пътека.

Изваждам бележник и започвам да пиша нещата, които вече ми се въртят в главата. До мен седи чужденка от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си отмятам в бележника: за тоновете боклуци в канавката покрай магистралата, за потъналите в мръсотия и грозни като смърт предградия, покрай които минаваме, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за мръсното килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун...

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос - кой направи българите такива? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни имам да ставам рано и да обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново обиталище, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно подрива устоите ми - естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои добре да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от 30 километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега беше друго: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава. Очите и ушите ми са настроени взискателно и пристрастно.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, в главата ми се въртят думите на един мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда красиви лица. Беше таксиметърджия - да не повярваш! (Впрочем удържа на думата си и емигрира в Щатите с цялото си семейство.)

В някакво село сме - от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената къща с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре - тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж - играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед.

Направиха ни кафето с видимо омерзение, седнахме по-далечко, да не пречим, и тогава се появи детето.

Иванчо

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? Плувам като риба - похвалвам се. А може ли да го науча?

Къде е майка ти? Вътре, играе карти, измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатели и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходели заедно на язовира, щото той нямал с кого, майка му никак не обичала вода, а пък чичката... Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам - той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда пак и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

...

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с поглед на убиец. И за Иванчо, момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да му направи смешно.

 

 

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2011, № 7 (140)