Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕДЕТО

Владо Трифонов

web

Беше осиновен от лява партийка (бивш директор на специализирана болница) и настояща дясна собственичка на верига от магазини за хранителни стоки.

Не играеше с никого, не се усмихваше и по всичко изглеждаше, че не обича никого. Със сигурност не и своята майка-осиновителка. Нея мразеше. Мразеше я така, както може да бъде мразен човек, който непрекъснато иска да му благодариш, че ти е осигурил храна и спане, в неговия случай и добро образование - срещу безогледно използване.

Използваше го за каквото се сетеше: пазаруване, готвене, чистене на огромния апартамент веднъж седмично, миене на чинии... Дотам се увлече, че поиска всяка вечер да й прави масаж на ходилата с топъл зехтин.

...

Можеше да осинови момиче, но предпочете да е момче, като компенсация за изгубените двама сина. Загинаха при катастрофа с автомобил. Експертизата доказа, че били дрогирани, но тя мобилизира познанствата си, за да не излезе информацията на бял свят. Пък и вече имаше една дъщеря. За която обаче предпочиташе да не говори. (Според слуховете, навремето се омъжила за някакъв дребен мошеник, родила син, после мошеникът я напуснал, тя много страдала и влязла в болница, а онзи подмамил някаква норвежка и заминал при нея в Осло.)

След като изгони съпруга си, полковник от запаса (все пак го взе при себе си на работа), лявата партийка, настояща дясна собственичка, реши да осинови сина на своя пациентка. Да имало мъж в къщата. Беше навършил 13 години и майка му, хронично безработна в България, се стягаше за гурбет в Испания.

Направиха сделката без излишни сантименти и още същия ден Минко се премести от люлинската панелка в огромния мезонет на госпожа Стаменова в центъра на София.

Изтъргуваха го, без да го питат съгласен ли е. Госпожа Стаменова брои пари на ръка и обеща да направи Минко свой наследник. Минковата майка пък обеща повече никога да не се връща при сина си и да забрави за съществуването му. Споразумението закрепиха с подписи, а доверен нотариус го завери.

През цялото време момчето не каза дума, слушаше двете жени, забил поглед между обувките си, и чакаше сделката да приключи с изражението на човек, комуто е безразлично коя ще му бъде майка оттук нататък.

В новия си дом получи просторна стая, компютър и списък със задачи. И един кривоглед пинчер в добавка, когото трябваше да изхожда всеки ден - сутрин и вечер.

Смени досегашното училище за простосмъртни с елитна прогимназия, където децата учеха френски и английски. Всеки ден дотам го возеше личният шофьор на госпожа Стаменова, пенсиониран военен, който веднага се заяде с него: да не сяда отпред, да не пипа седалките с мръсни ръце, да не яде в колата, да не кашля и да не се секне. „А да дишам мога ли?”, искаше да попита, но с това рискуваше военният да се вбеси.

Скоро бе представен на приятелките на госпожата - заможни дами с дебели бутове и скъпи бижута, които се събираха всеки петък следобед да играят вист и да пият маркови ликьори.

Огледаха го отгоре до долу, една дори го щипна по задника и каза „браво”. Накрая всички се обединиха около мнението, че би било добре и те да го ползват понякога; да масажира и техните ходила с топъл зехтин.

- Нямате проблем - каза великодушно госпожа Стаменова. - Но въобще не си и помисляйте да го използвате за други работи.

След което дълго се смяха.

Минко наблюдаваше безучастен и мълчалив, сякаш не ставаше дума за него.

...

- Чеде, иди ни донеси една от специалните бутилки - каза госпожа Стаменова в разгара на виста и Минко отиде да донесе поредната бутилка ликьор на разгорещената дамска компания.

- Чедето ти е голям сладур. Малко е темерут, но ние ще го разработим - облиза начервените си устни най-тлъстата приятелка.

И го разработиха - ходеше им на гости в определен ден от седмицата, разтриваше им ходилата с топъл зехтин, после го караха да иде малко по-нагоре, и по-нагоре....

Масажираше ги в семейните им спални, седнал върху тях - бели купчини сланина, - докато мъжете им кръстосваха между офшорките в Малта, Монако и Маршаловите острови.

Пъшкаха, стенеха и писукаха, а той им рецитираше „Балада за дебелата Марго”:

Ако обичам тая дебелана,
нима съм тук последният глупак?
За нея ви прерязвам и гръкляна!
Чудесно сме си в нашия бардак,
щом дойдат гости - тичам с пълна кана,
че хляб, че сирене, вода; в мазата
търча за вино, не подвивам крак;
а щом платят добре, им викам: - Ей,
елате ни отново на софрата -
в дома ни, в нашия прочут бордей.

Поощряваха го да продължи и той продължаваше:

Но ако вечер някой път пияна
Марго без пукнат грош ми дойде пак,
за гушата ми иде да я хвана;
готов съм да продам и за петак
едничката й хубава премяна.
А тя врещи, надува ми главата,
кълне Христа, нарича ме тъпак,
и Антихрист ми вика, и злодей,
дорде не я зашлевя през устата
в дома ни, в нашия прочут бордей.

Най-много им харесваше краят:

След туй мирясва мойта повлекана,
пръдня ми пуска, ама по мерак.
Го-го ми гука, хваща ми кочана
и борим се на стария матрак,
а после спи до мен като заклана. (Вийон 2004)

Тресяха сланини и виеха от смях, а той балансираше отгоре им и внимаваше да не се катурне.

Даваха му пари, дискретно - истинските мъже трябвало да разполагат с пари. „Имам си”, казваше, но те настояваха. Истината беше, че по този начин искаха да го направят зависим от прищевките им.

Освен пари бяха готови да жертват и по някоя друга добра дума: колко умен бил за тази възраст и че такива интелигентни тийнейджъри като него били голяма рядкост.

Записа се да тренира бокс, а нощем сънуваше как им отмъщава по ред на номерата. Започваше от шофьора. Удряше го, докато онзи прибелеше очи и започнеше да моли за пощада. После се прехвърляше на дебеланите с бижутата. Новата си майка оставяше за десерт. Накрая убиваше всички, заравяше ги на някое усамотено място, сядаше встрани до гробовете и отново рецитираше:

...вкус на плява - каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират...

...всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът - духовно богат... (Вийон 2000)

Рецитираше напевно и от време на време потупваше с длан по прясно изкопаната пръст, сякаш да успокои мъртъвците, че в лицето на своя убиец са намерили една състрадателна и отзивчива душа. Накрая се събуждаше и дълго гледаше в тавана, като опитваше да си спомни току-що сънувания сън до най-малките подробности.

Толкова напредна в ученето, че вече можеше да чете френски стихове в оригинал и да ги сравнява с българските им преводи. Хвалеха го и се възхищаваха на усърдието му - не помнеха да са имали такъв ученик от създаването на училището.

Започна да си внушава, че е прероденият Франсоа Вийон, поетът, когото сам откри и носеше във вътрешния джоб на неизменното си дънково яке. Харесваше му не само защото и той е бил беден, но и заради бунтарския дух на французина, както и заради връзките му с престъпния свят на средновековен Париж.

Искаше да е като него: „поет и разбойник под съща премяна”. Да живее сред престъпници и да пише прокълната поезия. Именно прокълната, каквато смяташе, че е неговата съдба дотук.

...

Стана европейски шампион за юноши, а все още не беше набил шофьора-военен. Който продължаваше да се държи лошо. Дали от завист, че смотаният недорасляк бе ударил кьоравото с новата си майка, а той, военният с 30-годишен стаж в армията, трябваше всеки ден да го вози до училището за елитни педалчета (така ги наричаше), дали заради спортните му успехи - не беше ясно. Факт обаче беше, че момчето все повече го вбесяваше.

Минко не оставаше длъжен. Най-напред демонстративно взе да яде в колата и да си бърше ръцете в седалката. После започна продължително и шумно да кашля и да се секне. Държеше се все по-дръзко и за военния нямаше никакво съмнение, че го предизвикват. Трябваше обаче да е ясно, кой е господарят в тази кола, затова един ден, тъкмо когато „недораслякът” извади от раницата си завита в хартия милинка, военният отвори вратата и с най-строг глас му нареди да слезе.

- Слизай от колата.

- Защо да слизам - попита момчето, дъвчейки. - Преча ли нещо?

- Слизай веднага от колата - повтори военният, този път с по-мощен и застрашителен глас.

- Колата не е твоя, а на майка ми.

- На майка ти ли? - вбеси се военният. - Теб майка ти те продаде и замина по чужбина да курварува, господинчо. Дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си...

Нататък всичко се разви за секунди. Неясно как Минко се озова навън, с главата напред, срещна нещо меко пред себе си, след което последва коляно в лицето на приклекналия военен и две крошета в слепоочията.

Тежкото тяло тупна на земята, килна се на една страна и така остана.

- А ти си един скапан, миризлив ботуш, изхвърлен на боклука. И не приказвай повече за майка ми - изрече на един дъх Минко, след което тегли един шут в корема на падналия мъж.

Хареса му как се гърчи, безпомощен, и го ритна още веднъж.

Хареса му и това, че наоколо гледаха, но никой не смееше да се намеси.

- Хайде, чупка, и вас да не заритам - обърна се към неколцината зяпачи.

Измъкна раницата от колата и махна на едно такси - не искаше да закъснява за училище.

Вечерта в леглото си мислеше за думите на шофьора. Какво искаше да каже с това: „дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си...”. Кой е той?

Стана и облече дънковото яке.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Вийон 2000: Вийон, Франсоа. Балада за обратните истини. Превод Васил Сотиров. // Вийон, Франсоа. Голямото завещание. София: Христо Ботев, 2000.

Вийон 2004: Вийон, Франсоа. Балада за дебелата Марго. Превод Кирил Кадийски. // Антология на френската любовна лирика. София: Нов Златорог, 2004.

 

 

© Владо Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2012, № 8 (153)