Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПСИХОНОМИЯ

Владимир Банов

web

Основи на възгледа

Психономия е понятие с гръцки корен. Първата му част, психо, е производна на наименованието на древногръцката богиня на душата - Психе, а втората, номос, означава закон. Така с понятието психономия се означава школата в направлението психотерапия в психологията, която се занимава с изучаване на характера на актуалните закони на психичното, от една страна, и къде и как те намират приложение в Света, в който живее индивида, от друга. Благодарение на това тя спомага за качествената универсализация на индивидуалното съзнание. Това става чрез вътрешното хармонизиране на различните тенденции у отделния индивид и чрез освобождаването му от безпричинното съжителство с веригите на илюзиите. Така тя съдейства на индивида да открие вътрешния си покой и увереност, които са най-добрата среда за изява на най-съкровените му душевни копнежи и за удовлетворителното им реализиране. На най-основно равнище тя отстранява преживяването за тежест от бремето на възприятието за неспособност да се превръща наличната информация в познание.

Известно е, че това, което превръща наличната информация в познание, е съзнателността. Това, което не е известно на широката аудитория, е, че тя има две съставки, като всяка една от тях съдържа част от другата в себе си. Тези две съставки са разум и емоция. Когато те бъдат обединени в най-висшата си степен у един индивид, той получава шанса да се докосне до началната искрица божественост у себе си - съзнателността. Тогава той може да я приеме и да попадне в онова състояние, за което мъдреците казват, че докато се намира в него, човек нищо не знае и нищо не прави, а всичките му нужди и желания са удовлетворени. Погледнат отстрани, такъв човек изглежда най-обикновено с тази разлика, че той самият казва, че няма никакви нужди и желания и е щастлив от това. Обаче всички знаем, че няма човек без нужди и желания. Затова, когато срещнем такъв човек, ние сме склонни да не му повярваме, въпреки че той твърди, че е щастлив. Каква всъщност е истината? Истината е, че подобен човек няма усещане за някакви нужди и желания по простата причина, че те биват своевременно задоволявани от случващото се в живота му. Това става сякаш от само себе си по един начин, изглеждащ точно толкова естествен, колкото естествено е и тяхното възникване. Това е почти невероятно за останалите хора, въпреки че в такова състояние клопките на житейските обстоятелства биват елегантно избягвани. Всичко това се дължи на факта, че на това ниво на съзнанието човек е достатъчно мъдър, за да не попада в тях и достатъчно велик воин, за да не му се налага да воюва за каквото и да било. Би могло да се каже още, че психономията обрисува онова, което, поради своята косвена (индиректна) проявеност, изглежда непроявено и затова търси и намира своята изява в онова, което е пряко (директно) проявено. По този начин тя обхваща всички форми, които информационното съдържание може да има спрямо съзнанието - непроявеността, процеса по нейната трансформация и нейното проявление.

И така, психономията запознава индивидите с принципите, на които е подчинено нашето съществуване. Когато даден индивид реши да се ограмоти с тези принципи, той получава възможност да се раздели безболезнено с вредните за него и за близките му навици на възприемане на Света и на случващото се в него и да придобие отново радостта от всяко свое начинание. Такъв ефект може да бъде привлекателен предимно за онези, които със сигурност знаят, че всяка външна ситуация е огледало на вътрешната им такава. Това са хора, които уважават себе си и не се страхуват да направят необходимото, за да постигнат в максимална степен психичното си благополучие по единствения възможен начин, който гарантира не само неговата устойчивост, но и усещането за успех и удовлетвореност - чрез съзвучие с динамиката на космичната енергия.

В този ред на мисли следва да се отбележи, че психономията е насочена предимно към онези, които са ходили на много места и навсякъде са намирали по нещо ценно, но то все не им е било достатъчно тъкмо поради своята частичност. За да не се озове в такова положение, психономията предлага един цялостен поглед към живота на индивида и системен подход към всеки негов отделен детайл. Тя отстоява възгледа, че само така, чрез качественото познаване на прилагането на психичните закони се осигурява пълното отстраняване на илюзиите, които препятстват живителната сила на струящата от дълбините на човешката душа любов. А именно благодарение на тази сила животът като пътуване може да бъде превърнат в приятно приключение, което кореспондира с честотата на първичния мир. Всеки, който веднъж се почувства огрян от тази любов и си спомни нейното вълшебство, няма как да продължи да остава безразличен към нея, защото тя го превръща не само в проводник на висшата емоционална стабилност на жизнеутвърждаващата й същност, но и в съзнателен и творчески съзидател във всеки един миг от своето съществуване.

Психична действителност

Психичната действителност е средата, в която съществуват психичните системи. Тя има своя структура и своя организация.

1. Психична структура - това е рамката, която определя функционирането на съответната психична система. Казано още по-ясно това е рамката, която определя (гарантира) минималната степен на качеството на изпълнението на набора от процедури, които следва да бъдат извършвани при справянето на дадената система с конкретен казус. Психичната структура отразява отношението между различните градивни единици на психичното и техните качества. Тя се изгражда чрез синтезирането на информацията от различните единици на базата на общите техни качества. В този смисъл тя се определя от количеството и качеството на намиращите се в самата нея единици и от количеството и качеството на връзките между тях. Въз основа на това психичната структура не позволява случването на каквото и да било вън от нея, ако не е предварително съгласувано с намиращото се вътре в нея.

2. Психична организация - това е група от психични елементи, които работят заедно по определена задача и са зависими един от друг. Тъй като тези елементи са изградени от единици, организацията на дадена система е следствие от структурираността й. Т.е. тя не би съществувала, ако нямаше структура. И докато структурата се отнася до нивото на единиците, то организацията се отнася до нивото на елементите. Така психичната организация определя ясната обособеност на една група от психични елементи спрямо друга. Съответно, колкото по-добре обособена е една група, толкова по-организирана е тя.

В индивидуален план психичната среда е наситена с процеси, състояния, качества и формирования.

1. Психични процеси:

1.1. Познавателни, отнасящи се до образа на даден обект у индивида - усещане, възприятие, представа, памет, мислене, въображение.

1.2. Емоционални, отнасящи се до отношението на индивида към даден обект - емоции, чувства.

1.3. Волеви, отнасящи се до управлението от страна на индивида на собствените му действия - воля, мотивация, морал.

2. Психичните състояния определят силата и бързината на протичане на психичните процеси. Някои от тях са: внимание, възбуда, въодушевление, готовност, разсеяност, умора, потиснатост, тревожност.

3. Психичните качества са устойчиви отличителни черти, определящи в най-голяма степен характера на съответния индивид: наклонности, способности, вярвания, интереси, темперамент.

4. Психичните формирования са изградените от съзнанието защитни системи като знания, умения, навици, мнения, убеждения.

Психична система

Първо да кажем какво е система. Това е група от елементи, които работят постоянно заедно за постигането на една цел, която се явява обща за всички тях. Всяка система функционира на базата на съвкупност от установени процедури. А процедурата е поредица от стъпки, свързана, повече или по-малко, с рутинното справяне с определени трудности или препятствия, стоящи пред дадената система във връзка с изпълнението на конкретна задача.

Психична система е онази система, при която всичко, което се случва, в или спрямо нея, е предварително обусловено от нейната същност. Това означава, че всякакви поредици от действия, движения или събития по отношение на самата нея са предизвикани по някакъв начин от самата нея, за да осигурят постигането на нейната цел. Такава система функционира на мрежов принцип. От една страна, всяка нейна активност увлича онези други подобни на нея системи, с които тя е свързана на принципа на подобието и които имат някакво отношение към нейната актуална активност. От друга страна, самата тя във всеки един момент е провокирана от определен кръг въздействия на същите тези подобни на нея системи. В тази перспектива всичко, което се случва, се случва само и единствено в нея, защото в определен смисъл, а понякога момент, няма нищо, което да е извън нея. Именно това е основното й качество - тя самата е едновременно мрежа и част от по-голяма мрежа. Когато се каже, че нещо е извън нея, би следвало да се разбира само, че е извън конкретна нейна част или не е включено в конкретна нейна актуалност, но не и вън от нея изобщо. Така може да се смята, че тя, чрез своята дейност, активна или пасивна, през цялото време задоволява сама себе си. Този факт я принуждава да сътворява непрекъснато нови и нови начини, по които да взаимодейства сама със себе си. Това пък, от своя страна, я стимулира, когато комуникира със самата себе си, да прибягва към употребата на различни маски, които освен да я забавляват едва ли имат друга функция, тъй като тя прекрасно знае, че в някакъв смисъл е сама със себе си. В крайна сметка тъкмо заради това, че за нея всичко е вътрешно, тя използва маските и формите, за да си достави поне за кратко илюзията за наличието на нещо външно. Тъкмо поради тази й особеност е трудно да се посочи конкретната й фиксирана граница, тъй като нейните крайности (могат да) се променят постоянно.

Познание

Познание е процесът на наблюдение и изследване (осъзнаване) на намиращата се в сетивата на индивида информация. За да направим добро разграничение между познание и знание, ще кажем, че знанието се отнася към информация, която е била и може отново да бъде в сетивата на индивида. Освен това наличието или притежанието на знание не изисква активност на съзнанието. Обратно, тъй като постигането на познание е следствие от активното функциониране на съзнанието на индивида, то става достъпно едва след обединяването на разума и емоциите на индивида. Тъкмо това е причината, поради която познанието, за разлика от знанието, може да променя психичната структура на индивида. Когато се каже, че познанието на един индивид се увеличава, това означава, че не възможността за наличие на информация в сетивата му е променена, а че психичните процеси (познавателни, емоционални и волеви), свързани с намиращата се там информация, са променени в резултат на активното функциониране на съзнанието му.

Когато съзнанието на един индивид е активно ориентирано към ресурсите на външната реалност, той получава възможност да се настрои по максимално ефективен начин към материалната страна на живота. Този процес се нарича спомняне. Той дава шанс на индивида да оживи съдържащите се в паметта символи за външната реалност и да възстанови знанието си за тях, което да използва.

Когато съзнанието на индивида е ориентирано към самия него, той може да се настрои по максимално ефективен начин към тенденциите у себе си. Този процес се нарича себеразпознаваемост. Той дава шанс на отделния индивид да отгледа у себе си определени черти, които да му позволят по-добро взаимодействие със Света и да се откаже от отглеждането на други, които не предлагат такава опция. Най-висшата степен на себеразпознавемост е постигната в състоянието, което се нарича щастие. В него навиците, чертите и поведението на индивида напълно отговарят на собствените му ценности.

Познанието е обусловено от:

1. Памет - това е понятие, което обозначава както процеса на отразяване, така и самото отражение на действителността, не само външната, но и вътрешната. Като активност на индивида това е способността му да запазва, съхранява и възстановява намиращата се в действителността информация. Като пасивност на индивида това е съвкупността от различни запазени и съхранени информационни съдържания. Поради широко разпространеното разбиране за паметта като пасивност и свързаното с това приемане, че информацията в нея е предимно опосредствана, паметта се приема за състояща се основно от символи. Тези, за които се вярва, че са създадени от индивида, са продукт на следите, оставени в сетивата му както от външни, така и от вътрешни за него дразнители.

1.1. Символ - заместващ елемент, богат на индивидуално значение, изразяващо по определен начин самата същност на потенциала, който представлява. Явява се свързващото звено между индивида и дразнителите, които вече не са непосредствено достъпни за него по сензомоторен път или са достъпни, но неразбираеми директно за съзнанието му. Функцията му е да пропусне - за различните индивиди под различна форма и в различна степен - до индивидуалното съзнание онези съдържания на средата, които по някакъв начин са оценени, от самото него, като имащи значение за него. Той е единственото, с което индивидът разполага, за да формулира за себе си, по достатъчно качествен начин, изключително сложната потенциалност на психичната действителност, в случаите, в които не е съумял или все още не съумява да я възприеме пряко. Символът се появява у индивида като образ, идея, представа и желание.

1.1.1. Образ - относително конкретна картинна възстановка на отсъстващ обект. Образът не се поддава на наблюдение, както и обектът, който той замества. Много често той се оказва просто един неточен спомен за липсващия обект и тогава се нарича илюзия. Нерядко може да бъде и оригинално творение, което реално не съществува, а е създадено от въображението на основата на спомени за различни обекти, които реално съществуват.

1.1.2. Представа - образ на даден обект, който възниква на базата на минали негови възприятия. Представата предполага вярно отражение на особеностите на съответния обект.

1.1.3. Идея - абстрактна представа за отсъстващ обект, изградена на базата на неговото осмисляне. За разлика от образа може да бъде конкретизирана. Това става чрез понятието.

1.1.4. Желание - символ на нещо, което липсва. Може да се осъзнае като влечение, възникващо от наличието на дадена незадоволена потребност. Ако тя е задоволена предварително, желание не възниква.

2. Себеразпознаваемост - това е способността на индивида да разграничи себе си както от общността, в която се намира, така и от психичните механизми и инструменти, с които избира (или с които е принуден) да функционира в нея. Когато е съумял да се разграничи, индивидът може да си спомни кой е и, ако изпита потребност, да премине по-нататък, като се приеме. След това трябва да се оцени, за да може да реши дали ще се променя, или не. Процесът на себеразпознаване завършва с решението кое следва да бъде променено, по какъв начин, в каква посока, в каква степен и с каква скорост. Този дълъг процес позволява на индивида да култивира себе си или, казано с други думи, да се самоизгради, самообучи и самовъзпита.

Език

Езикът е неотменима част от същността на човешкото знание за формите на непроявеното. Благодарение на него контактът с непроявеността става по-достъпен. Представлява знакова система за обозначаване (заместване) на даден обект или явление били те принадлежащи към това непроявено, към неговите проявления или към техните трансформации. Използването на езика за обозначаване на даден обект или явление се проявява чрез звукове (устна реч) или чрез графични изображения (писмена реч). Това са двете външни индивидуални прояви на употреба на езика. Вътрешната проява на употребата му е съпроводена от незабележими движения на гласните гънки и се счита за един от белезите на процеса на мислене.

И двата начина на употребата на езика ясно показват наличието на връзка между език и мислене, както и взаимното им повлияване. От една страна, процесът на мислене е обусловен от способността на индивида да създава символи, да им придава значение и да работи с тях. От друга страна, процесът на възприятие на езика в значителна степен е обусловен от ограниченията на индивида да разбира и да възпроизвежда значението на символите, които не съответстват на образа му за възможните организации на структурата на непроявеното. Така работата с езика, както във външен, така и във вътрешен план, се превръща в най-пряката демонстрация на способността на съзнанието на индивида да проектира собствения си начин на разбиране не само на същността на непроявеното и формите му, а така също и на човешкото знание за тях. Различието на тези проекции при различните индивиди отразява различната значимост, която знанието за същността на непроявеното и формите му, от една страна, и връзките между тях и индивида, от друга, имат за всеки конкретен индивид.

От гледна точка на психономията, качеството на разбиране на езика се проявява в речта на индивида и отразява степента, в която психичните феномени получават достъп до съзнанието му. Появата на прецизност и детайлност при превръщането на езика в слово по време на устна или писмена речева активност е признак за качествеността на мисленето на индивида и отразява както степента на познанието му за Света, така и степента на собственото му ниво на себеразпознатост.

Психоагнозия

Психоагнозия е термин, образуван от две думи - психо и агнозия. И двете са с гръцки произход. Психо, както бе отбелязано по-рано, е производна на наименованието на богинята на душата Психе, а думата агнозия е съставена от частицата а, която се използва за означение на липса (или отрицание), и думата гносис - знание. Така с термина психоагнозия се назовава основното устойчиво разстройство, което психичната система претендира да притежава и с което тя изпълва психичната действителност. Това разстройство се отнася пряко до незавършеността на дадена (нейна) активност и последващата я липса на (по)знание за тази активност. Силата му е в разнообразието от форми, които може да приема. Благодарение на него тя засяга възприятието, а оттам и всички последващи познавателни процеси.

От гледна точка на колективното начало, наличието на това разстройство се смята за нещо съвсем нормално. Като пръв представител на това начало фамилната среда играе съществена роля в създаването на условия за неговото стабилно установяване в психиката на подрастващия индивид. Допълнителни трудности при ранното и точно разпознаване на това разстройство създава и фактът, че прикриването му става все по-успешно с физическото израстване на индивида. Така лечението му обикновено се отлага за по-късен етап от живота на индивида. Това обаче води след себе си до повишение на степента на емоционалната диспропорционалност както сама по себе си, така и спрямо разума, и, съответно, до появата на дисонанси в значимите междуличностни отношения, а понякога дори и в ежедневните такива.

На индивидуално ниво с този термин се означава липсата на достатъчно добра разпознаваемост, от страна на съзнанието на индивида, на процесите, които протичат между него и психичната среда, а те са винаги двупосочни. При наличие на такова разстройство индивидът показва отсъствие на сетивни или неврологични аномалии, ала предпочита да общува предимно в добре позната му и незначима, или малко значима, среда, извън която психоагнозията лесно може да бъде открита. Извън тази среда се проявява особена чувствителност към необходимостта да се отговаря на въпроси, за които дадения индивид не може да използва защитата на готовите отговори (клишета), с които борави по навик в обичайната си среда. Тъкмо поради присъствието на тази специфичност наличието на психоагнозията проличава най-добре в употребата на езика. Най-характерното при този синдром е, че речта ярко изобилства с неточна употреба на понятия и с обилното гримиране на приеманата и предаваната информация, която в по-голямата си част се отнася за психично незначими и отдалечени от дадения индивид обекти. Въпреки това, при един по-внимателен поглед върху нея (речта), може да се породят немалко основания за усъмняване не само в качеството й, както на експресивната, така и на рецептивната, но също и в удовлетворителността на нейния обем. В същото време индивидът често претендира за достатъчно нормално ниво на развитие на стандартните си умения да борави чрез езика със същността на човешкото познание и, съответно, за важността и достоверността на възприеманата и предлагана от него информация. А тя, както казахме, е преди всичко за далечни и незначими за развитието му обекти. Изключително полезна в такава ситуация е повишената взискателност към качеството на процеса на формиране на образи и представи и към тяхното последващо трайно опазване от обсебващото въздействие на определени защитни механизми.

Психичен консерватизъм и психична промяна

За психична промяна в една психична система може да се говори едва тогава, когато нещо в структурата й се реализира по различен от досегашния начин. Например, ако една връзка между две единици отпадне и на нейно място се създаде нова, а отношението между тях и функционирането на системата като цяло останат на същото ниво и със същото качество, ще може да се каже, че това е имитация на промяна. Но, ако вместо отпадналата връзка не се създаде нова връзка, или се създаде такава, която да демонстрира различно качество на отношението и различно ниво на това отношение, това би довело и до промяна в структурата на системата. Тогава ние бихме приели това за промяна, защото се отнася към структурата. Тази промяна автоматично ще доведе и до изменения в организацията. Обратното обаче не е в сила. Затова може да се каже, че психичният консерватизъм в една система остава на приоритетно място, докато промените в психичната система се извършват на ниво организация, които са на нивото на формата, а не на същността.

Да разгледаме един пример. Имаме двама пушачи. Единият пуши цигари А, а другият пуши цигари В. Различните марки цигари са въпрос на различна организация на една и съща структура на психиката им. Но ако единият реши от днес нататък да не пуши и съумее да не замества цигарите с нещо друго, тогава вече може да се каже, че е извършил промяна в структурата на психиката си. Ако обаче реши да спре да пуши, а прибегне към какъвто и да било заместител на цигарите, той ще остане на нивото на имитацията на структурната промяна, т.е. на нивото на организацията, където смяната на маската (формата) се приема за истинска промяна на психичната структура.

Да разгледаме още един пример. Индивидът Х е болен. Отива при лекар, който му изписва лекарство. Индивидът Х започва да го приема. След като лекарството свършва, индивидът Х се връща при лекаря и му казва, че не е излекуван и че продължава да е болен и иска друго лекарство. Ако лекарят му изпише ново, той започва да приема него. После отново се връща при лекаря и пак му казва, че още е болен и иска пак да смени лекарството. Ако лекарят се съгласи, процесът върви гладко по този сценарий. Ако лекарят откаже да съдейства за поддържането на тези имитации на промяна (изменения на нивото на организацията), самият той може да бъде сменен. Смяната на лекарството за кратко се превръща в смяна на лекаря и след това сценарият се завърта отначало със следващия лекар.

Разбира се, независимо от красноречието на тези примери, ние не бива да забравяме или пренебрегваме факта, че не всеки индивид е готов и не всеки индивид желае да се променя. Въпреки че промяната не е чужда на психичното, има и индивиди, чиято психика е всецяло отдадена на психичния консерватизъм. Те са най-малко на брой и търсят призванието си най-вече като се опитват да променят другите. Това е стремеж към промяна чрез психична революция. Тя обикновено се налага без съгласието и одобрението на тези, върху които бива наложена. Т.нар. психични революционери са консервативно настроени към промяната по отношение на самите себе си и я разбират само тогава, когато се случва в другите. Останалите, които са склонни да се променят, се разделят на два потока - едните се стремят към промяна по посока на психичното ограмотяване (еволюция), а другите се стремят към промяна по посока на психичната неграмотност (деволюция).

Тъй като психономията отстоява позицията, че всеки индивид сам носи отговорност за собствените си избори и има право сам да избира към коя от двете основни тенденции да принадлежи и към коя да проявява предпочитания, онези, които са превъзмогнали посредственото любопитство към себе си, простиращо се до поредната смяна на лекарството, на лекаря, на цигарите, въобще на фасадата, и имат желание и готовност да интегрират гледната й точка в живота си, могат да се облагодетелстват в най-голяма степен от нея.

Как помага психономията

Основните понятия в психономията отразяват виждането, че всичко, което е било в сетивата, оставя следи в индивидуалната памет. Тези понятия са свързани с паметовите следи: семантичните знания съдържат описание на представата за отношенията между неперсоналните факти; процедурните - описание на представата за индивидуалните умения за изява; дългосрочната памет е неактивната работна среда, която съдържа следи от всички преминали през сетивата дразнения; краткосрочната памет е активната работна среда, чийто обем и добра връзка с дългосрочната памет определят количеството знания, с които може да се оперира по дадена тема. Поради това психономията е ориентирана към създаване на възможно най-благоприятни условия за установяване на такава добра връзка между семантичните и процедурните знания и между краткосрочната и дългосрочната памет, която да благоприятства изявата на уникалността на всеки индивид. Създавайки тези условия, тя отвежда своя клиент до неговата единствена и неповторима съкровеност.

Едни от главните въпроси, на които всеки индивид получава възможност да получи отговор в психономията, са:

  • Как подбирам коя информация и кои емоции да достигнат до съзнанието ми?

  • Как избирам да постъпвам точно по начина, по който го правя?

  • Как в йерархията на ценностите ми едно нещо получава по-високо място от друго?

Тъй като, според гледната точка на психономията, проблемите на хората в голямата си част идват от това, че вместо да превръщат информацията, намираща се в сетивата им, в познание, те превръщат емоциите си, свързани с нея, в чувства, съзнанието им остава частично изолирано и те не се възползват от пълнотата на неговите възможности. Чрез разкриването на отговорите на тези и други въпроси психономията помага на индивида или да направи от информацията познание, или поне да я символизира. Задачата, която психономията си поставя, за да осъществи целта си, е да направи така, че чрез (пре)откриване на основните закони на психичното индивидът да разбере конкретното им влияние върху самия него. По този начин се гарантира успешното преодоляване на ограничението на частичността на възприятието. При този процес неизбежно се предизвиква освобождаване от емоционалните примеси, които засенчват определени области от информационната истинност. Така възприятието се олекотява и, когато е необходимо, се доизгражда в необходимата степен. Това позволява повишаване на способността за превключване на вниманието, което пък допълнително обогатява взаимодействието между краткосрочната и дългосрочната памет като му придава по-голяма пълнота и прецизност. В резултат на всичко това по естествен начин се активират възможностите на индивида за по-добро реализиране на потенциала на съзнанието му и се актуализират собствените му мотиви и намерения, което подобрява възможностите за реализацията им в максимална степен и, съответно, обезпечава усещането за пълноценност на индивида.

 

 

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Беров, Чакъров 1987: Беров, Т., Чакъров, С. Психология за 10 клас. София: Народна просвета, 1987.

Коломински 1989: Коломински, Яков. Човекът-психология. София: Просвета, 1989.

Матурана б.г.: Maturana, H. Autopoiesis, Structural Coupling and Cognition. F. Ciencias Dpto. Biologia, University Of Chile, Casilla 653, Santiago, Chile <http://www.isss.org/maturana.htm> (09.10.2009).

Стаматов, Минчев 2003: Стаматов, Р., Минчев, Б. Психология на човека. Пловдив: Хермес, 2003.

 

 

© Владимир Банов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2009, № 10 (119)