ИСТИНАТА... СВОБОДАТА

Васил К. Василев

web

Истината... свободата...

Старите скъпоценни, "прокъсани" и дълго вече неработещи думички оживяват за пореден път около трети март.

Коя е по-важната? И изобщо важни ли са наистина? Вярваме ли в това?

И ако твърдим, че вярваме в тях, уповаваме ли им се в конкретността и реалността на живота си?

Вярата... реалността...

Защото реалността - това сме самите ние.

И преди да попитаме това, трябва да питаме себе си - има ли ги изобщо в живота ни?

А по-преди - има ли ги в нас? Можем ли да ги открием и видим? Да ги почувстваме и да ги осъзнаем?

А как да ги открием навън, след като не знаем изобщо има ли ги у нас?

Защото няма истина, нито свобода вън от човешката душа и човешкия дух.

За да отговорим на повелите на времето... Tо е повече от крайно и съдбовно. Но не само разделно!

А можем да разделим човечеството по два прости признака - сложни и прости човеци.

Сложните мислят, чувстват и живеят сложно. Простите мислят, чувстват и живеят просто.

Проблемът и конфликтът е обаче в това, че повечето и от двата вида виждат другия като огледало и градят идентичността, стила си най-често съдейки го, отричайки го.

Сложните човеци гледат пренебрежително, снизходително на простите, а простите възприемат снизходително и пренебрежително сложните.

Конфликтът е в основата на света, а покоят е в основата на човешката индивидуалност, в същината на духа и душата човешка.

Но нека припомним нещо, което не съм чул да се припомня често - Христос е в земното си битие не друг, а обикновен дърводелец. Дали е случайно това?

Дали е случайно и че апостолите, вестителите на Словото Божие, са прости рибари? Което разбира се не значи, че другите - образованите, богатите и т.н., може би тези, които живеят сложно, са по-малко ценни - за света и в очите на Бога.

А дали също е случайно, че в Новия Завет Бог Иисус Христос свежда десетте Божии заповеди само до две? Първата - да обичаш своя Бог. И втората - да обичаш своя ближен. Ама как? Как да стане? - се питаме непрекъснато. Като себе си, казва Той.

Защото другият - това съм аз, а не някой чужд. И това, което правиш с и на другия, се случва съвсем естествено след това на теб. Това също казва Иисус.

И свети апостол и евангелист Йоан казва нещо подобно - "Защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?"

С други думи - как да се докоснем до невидимото и тайното, ако не видим видимото и явното?

Как да стигнем високо и да стигнем високото, ако по-преди не сме били и не сме уважавали ниското?

И по друг начин казано - как да разберем сложното, ако преди това не сме проникнали в простото?

Важното е една проста думичка... Един център - една точка. Сърцето - откритото, отворено, топло сърце. Изпълнено с обич и състрадание към другия - различен и еднакъв.

И това е всичко.

Защото обичта към другия е всъщност обич към Бог, автентичната, истинска обич към Бог. И обратното.

И тогава всичко останало се подрежда. Идва само. Затова в "Притчи Соломонови" се казва - "Синко, дай Ми сърцето си, а всичко останало Аз ще ти дам."

Нима са нужни някакви сложни постановки, дълги дебати, дълбокомислени решения, стратегии с хиляди стъпки и членове...?

Та всичко това, ако е наистина нужно, ще дойде естествено - след вътрешната готовност. И уверявам ви, колкото и да изглежда самоуверено - няма да са сложни и трудни дори за предлагане.

След наличието на истинско сърце... И разбира се - на живот в него.

Иначе - извинявам се за дръзкия и патетичен вероятно въпрос, но иначе как да стане?

А белезите са тревожни и все по-явни - човечеството върви стремително към своята гибел. Дали ще е физическа, или духовна - това няма голямо значение при еднаквостта на крайния изход. Но това, което е сигурно и страховито, е, че духовната е по-страшна от другата. Дори само защото тя е преждевременна.

И какво трябва да се случи, за да видим най-после къде е ключът, ключът към спасението? И към истината... свободата, към истината, която ще ни направи свободни, и към всичко безценно, което безразсъдно разменяме за "евтини стоки".

И дали ние сме го създали или някой ни го е дал? И на какво, на кого дължим всичко?

На Кого наистина?

Свободният човек е, който служи на другите, както са служили преди 133 години борците, които са умрели за свободата.

И затова е свободен, а не роб.

А така той неизбежно и съвсем естествено, без някаква изключителност - най-вече на усилията, той е и истински. В него живее истината и той я живее. И дарява - със самия си живот.

Затова и е и щастлив. И блажен...

А в чие име служи той? Всяка човешка душа ще намери сама отговора...

© Васил К. Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2011, № 3 (136)