Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХИДРОФИЛИЯ И ХИДРОФОБИ. НОВ РИБЕН БУКВАР

Виолета Георгиева

web

„Хидрофилия и хидрофоби. Нов рибен буквар“ е доста своеобразен сборник от статии на български литературоведи, представени на 4-тата национална конференция, проведена в близкото до Велико Търново село Арбанаси през 2001 г. Съставител на сборника е Сава Василев, преподавател във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий“, с подчертан интерес в областта на българската литература от 19. и 20. век и историческата поетика. Той е изкушен и от изящната словесност, което проличава в белетристичните му сборници - разказите „На лов без кучета” и „романа-партитура”, според собственото му определение, „Летище за пеликани”.

Заглавието „Хидрофилия и хидрофоби. Нов рибен буквар“ заявява обединяващата тема на атрактивния сборник - присъствието на водата в битието на литературата, реализирано в различни проявления и конкретизации. Наличието на тази гъвкава и пластична вода, способна да променя своята същност и облик, същевременно маркира и липсите на подобни „водни“ метаморфози в определени етапи от развитието на нашата литература в зависимост от изискванията на времето. Приемайки различни образи, водата е тематичното ядро, което обединява отделните статии. Тя е центърът, от който изхождат критическите търсения на изследователите. Втората част на заглавието открито кореспондира с Рибния буквар на Петър Берон. Същевременно се забелязва и явно разграничаване от творбата на възрожденеца в опит за създаване на нов, по-различен от първия, буквар.

Разбирана като памет, спасителен център или разрушителна стихия, като огледало или граница между двата свята, като плач или субстанция, поела в себе си магическата сила на словото, водата носи неограничен спектър от значения. Постепенното навлизане във водните дълбини на литературата довежда до изплуването на множество митични и библейски представи, битуващи в културното пространство и реализирани в различни исторически контексти. Водата е тази устойчива цялост, способна да приема различни форми и същевременно да не може да бъде ограничена до определена форма. Както отбелязва Илиана Павлова в „Паметта на водата“, тя е „формулата, която знае, но сама отбягва да дава знание за себе си“. За тази авторка водата е своеобразен палимпсест, чрез постепенното разгръщане на който се достига до забравените неща и по този начин билòто може да бъде възвърнато. Тук присъства и архаичното схващане за изначалността на водната субстанция, а задачата на човека, разбиран като веднъж отделен от тази изконна същност, е да открие „своята“ вода и така да достигне до знанието.

Четен като цялостен текст, „новият” „Рибен буквар” представлява система, в която се преплитат библейски сюжети, митични и фолклорни представи, схващания от източната философия. Водата като обединяващ център на сборника е разгледана в нейните различни проявления и форми, като се имат предвид историческият контекст, съответната културна действителност и натрупаният опит. От най-общите разсъждения за същността на водата се стига до тълкуването на конкретни образни конструкции в отделни художествени текстове на българската литература и тяхната роля в осъществяването на идейната концепция на авторите. Разглеждането на определен детайл води до разгръщането на редица културни представи и сюжети, намерили характерна трактовка в произведенията.

Статията „Литературната вода“ на Валери Стефанов представлява своеобразно въведение в тематиката на сборника. Авторът се стреми да обясни същността на тази изконна субстанция, достигайки до идеята за нейната двойствена природа. Водата е едновременно тъмното, другото, пораждащото страх и ужас в човешкото мислене за света. Но тя носи и множество позитивни смислови потенциали, тя е „добрата вода“, която може да бъде контролирана от присъствието на човека. В. Стефанов утвърждава разбирането за водата като средство за осъществяване на историческия опит, като „речта на най-дълбоката ни памет“, проследявайки присъствието на тази изначална същност в човешкото битие и мислене. Същевременно той достига до обобщението, че има литературни епохи, които умело боравят със смисловия потенциал на водата, но и такива, които забравят за него. Така „Литературната вода“ осъществява ролята на въведение в цялостния сборник, чиито отделни съставни части интерпретират конкретни водни проявления и метаморфози и едновременно с това разгръщат дълбоките пластове на културния опит.

Едно особено превъплъщение на водата разглежда Клео Протохристова във „Водните селения на луната“, насочвайки се към краткия разказ на Ясинури Кавабата. Авторката осъществява схематично представяне на творбата, акцентирайки върху типичния за писателя повествователен маниер: разказът се изгражда едновременно на различни нива и поражда самостоятелни и окончателно нетъждествени истории. Творческите усилия на Кавабата се разгръщат около един основен образ, Suigetsu е „изграден като мрежа от спомени, доминирани от един постоянен образен комплекс“. Кл. Протохристова не се интересува от сюжетната събитийност в произведението, а акцентира върху няколко основни елемента, които в своята съчетаемост носят фундаменталните смисли, заложени трайно в японската култура. По-коректният и точен превод на заглавието като „Луна във водата“ води до разгръщането на редица символни конструкции, които намират своето обяснение в традициите на източната култура. Огледалото, водата и луната се оказват натоварени с множество значения образни конфигурации. Сложната символика в тяхната съчетаемост се свързва неминуемо с идеята за отражението и оглеждането. Така луната, отразена от водна повърхност, се явява един от емблематичните образи на източната култура, с който се означава нещо напълно лишено от субстанция, нещо нереално, символ на съвършено чистото съзнание. От друга страна, осъществява се своеобразно идентифициране и пренос на значения между водата, луната и огледалото. Отразеният в огледалото свят, макар и нереален, се мисли като по-истински и ценен в перспективата на любовта между двама души, свързан е с дълбоко интимни моменти, с нов поглед към действителността. Акцентирайки върху образа на луната, битуваща във водата, Кл. Протохристова намира фундаменталните смисли, заложени трайно в японската култура, за да обясни сложната съчетаемост и символика на огледалото, водата и луната и свързаната с тях идея за отражението и оглеждането.

Друга „водна метаморфоза“ представя Радослав Радев в „Плюнката - от ритуалното до профанното“. Авторът поставя акцент върху връзката на човека и заобикалящия го свят, която се осъществява чрез словото. Именно чрез логоса човекът „връща погълнатата материалност в духовност“. За първичния човек слюнката е словото, което има неизменно присъствие в ритуалната дейност. Р. Радев проследява значенията на съответната субстанция още от древността, като отбелязва, че с раждането на словото плюенето постепенно преминава от ритуалното в профанното битие. Разглеждайки проявите на плюенето в българската литература, ученият достига до разгръщането на идеята за заклинателната сила на думите, въплътени в заплюването. То може да се тълкува като акт на освобождаване за страдащия човек в „На нивата“ (П. Яворов) или като израз на първичността и инстинкта в „Чичовци“ (Ив. Вазов), свързва се с волята на обикновения човек да повлиява на природните стихии, на съдбата. За Р. Радев в българската култура присъстват и двете начала в представата за плюнката - ритуалното и профанното. Авторът привежда редица примери от нашата литература - от изцяло ритуалното плюене в историческите романи на Стоян Загорчинов до обилното слюноотделяне на Алековия Бай Ганьо, което се тълкува като израз на подчертаната телесност.

„Жаждите на въпроса „защо“ и звънтенето на водните кръгове (Страни от поетиката на повестта „Гераците“)“ на Иван Русков разглежда водния кръг като „метафора на неслучилото се, на липсващото мечтание, което в идеалното място разкрива част от своя потенциал“. Авторът акцентира върху конкретен откъс от Елин-Пелиновото произведение, представящ една друга действителност, различна от проблематичната и безперспективна реалност на семейството. Прекрасното място - lokus amoenus - се противопоставя на света в дома на Гераците и в кръчмата, които в хода на повестта настойчиво започват да се свързват с гробница, с обиталище на злите сили, със затворен кръг без надежда за изход. Водният кръг като своеобразно водно превъплъщение насочва критическите търсения на автора към изясняване на редица проблеми на творбата. Ив. Русков осъществява анализ на конкретни елементи от повестта, които в своята съчетаемост носят основните й внушения. „Гераците“ се оказва богато на образи и символи произведение, в което се преплитат редица наративни матрици от културната памет. Така пристигането на Павел се свързва с библейската история за завръщането на блудния син. Текстът препраща към извечната борба на доброто и злото, намерила своята конкретизация в т.нар. притча за оглавника или за Господаря на човешкото сърце. Освен това непрестанно се акцентира върху невъзможността на стария Герак да обясни негативната промяна в неговия предишен подреден свят. Противопоставянето на „преди“ и „сега“ води до извеждането на формулата „Той знаеше, че... но той не знаеше защо“, която побира неспособността на ястреба да намери първопричината за ставащото. Важни се оказват и топосите, в чиито предели се съсредоточава действието. Домът на Гераците вече се мисли като място, в което цари „каиновската неприязън“ на братята, като свят на хаоса и безнадеждността, на съперничеството и ненавистта. Кръчмата се превръща в гробница за Елка, в затворен кръг без изход за стария Герак, в обиталище на смъртта. Характеризирайки определени детайли в изграждането на повестта (очите и погледите на героите, тяхното слово), Ив. Русков следва сложната посока на четене на творбата като многопластово произведение, съчетаващо редица допълващи се образи, символи и наративни матрици от културната памет, взаимно поясняващи се линии на изграждане на сюжета. Като изхожда от краткия откъс, авторът коментира различните посоки за анализ на „Гераците“. Метафоричният образ на звънтящите водни кръгове е код към осмислянето на разпадащия се свят и предоставя „шанс за още един разпитващ ракурс към плетеницата от битийни въпроси в повестта“.

Във „Въжделенията на окото“ Татяна Ичевска се насочва към възприеманите като неудобни и „срамни“ за българския читател мотиви, свързани с ходенето на баня. Обект на наблюдение е всичко, което се случва в къпалнята и присъствието му в битието на литературата. Авторката се стреми да обясни кога къпането става факт на литературата и по какви причини по-късно е изтласкано в периферията, като проследява присъствието на този „битов“ елемент в процеса на развитие на българската култура, онагледявайки чрез конкретни текстове тезите си. Освен това привежда типовете ракурси, в които може да бъде четен актът на къпане. Банята открехва множество смисли, свързани с голотата на човешкото тяло, еротиката, греха и срама, манталитета на българина и чужденеца. Така неофициалният български фолклор задава съвсем различна посока за осмисляне на къпането, в която присъства задължителен еротичен подтекст. Оттук и възприемането на „баносването“ като опасно за целомъдрието на жената действие, което я откъсва от домашните й задължения и я прави обект на желание от страна на мъжете. От друга страна, къпането се характеризира и  като събитие, съпътстващо важните промени в живота на българина. То може да бъде осмислено и като свят, в който се сбъдват мъжките желания и сънища. Присъствието на банята е кодът, в чиито рамки се осъществява разграничаването в манталитета на нашенеца и чужденеца. Проследяват се различията между „нас“ и „другите“ в отношението към голото тяло и свързаната с него еротика, коментира се типът поведение и сблъсъкът на традиционното консервативно мислене и либералните, разбирани като разпуснати, нрави. В редица текстове от нашата литература къпането се превръща в забранено, но желано удоволствие, в прелюдия към любовния флирт. Новите екзотични места, които предполага посещението на курорт, се възприемат като арена на непрекъснати любовни страсти, изневери и измами. Коментирайки отделни художествени произведения, Т. Ичевска умело проследява основните мотиви, свързани с ходенето на баня, и успява да открои особеностите в отношението на този, обикновено възприеман като „битов“, факт.

Проблемът за функциите на водата, за отношението към нея като към художествен конструкт разглежда Иван Станков в статията „Хидрофилия и хидрометеорология“, опирайки се на повестта „Грях“ на Георги Райчев. Ив. Станков пояснява, че „водата и агрегатните й състояния просмукват различни етажи на текста и обикновено в сюжетните екстремиуми предхождат изливането на разни телесни жидкости, според както е обяснено в самия „Рибен буквар“. Авторът открито цитира творбата на възрожденеца и същевременно отпраща към разбирането за същността на цялостния сборник „Хидрофилия и хидрофоби. Нов рибен буквар“ като единно цяло, чийто обединяващ център е глобалната „водна“ тема в различните й проявления и конкретизации. За Ив. Станков семиотичната мрежа в „Грях“ няма случаен характер. Присъствието на водата в повестта, независимо от конкретната й форма, се осмисля като присъствие на демоничното. Така се оформя разбирането за питейната вода като извор на греха, като тъмна сила, която свързва героите в прелюбодеянието. Демоничен характер притежава и плачът на Елка в ключовите епизоди в творбата. Дъждът, свързан с преживяванията на Стан, неизменно съпътсва водовъртежа на грехопадението на централните герои. Тяхната близост, от друга страна, поражда възможност да бъде разгърнат психоаналитичният потенциал на любовната връзка. За Ив. Станков „водата със своите различни хипостаси разказва паралелната история на знаците, съпровождащи художествената биография на героите“ и всяка нейна проява е неслучайна, логична и необходима при изграждането на произведението.

Докато за автора на „Хидрофилия и хидрометеорология“ плачът има значеща функция като част от хидрологичната картина в повестта „Грях“, Милена Кирова не се ограничава в рамките на едно конкретно произведение, а характеризира присъствието и реализациите на плаченето в контекста на Българското възраждане. В „Жива вода“ изследователката изяснява същността на плача като културен жест и набелязва основните му особености. Главната й цел е проследяването на т.нар. “генеалогия на плача“. За М. Кирова в българската поезия през този период „се плаче много, с една особена и удоволствена разточителност..., но по различни начини“. Както отбелязва Валери Стефанов в „Литературната вода“, че „един дъжд вали по различни исторически начини, че с него от небето се свалят различни модуси и модулации на действителното“, така и тази авторка проследява различните модели на умението-потребност за плач във възрожденската поезия. Например моделът на плачещия пророк се свързва с възможността колективното преживяване да бъде изразено с помощта на важна фигура от библейския текст - старозаветния герой Йеремия, в редица текстове. Имайки предвид историческата ситуация, съвсем естествено през 19. в. се появява образът на Плачещата майка-родина, чиято най-поетична реализация е осъществена в Ботевото стихотворение „Обесването на Васил Левски“. Повод за поетически плач дава и споменът за отминалото величие на българската държава. Във възрожденската поезия плаче и одухотворената природа, но присъстват и сълзите, породени от любовно преживяване. За М. Кирова плачът е истинска „жива вода“, която възпитава и събужда способността за естетическо изживяване, но същевременно утвърждава „възприетия от обществото репертоар от жестове на социалното поведение“.

Един по-различен подход при разглеждането на избрания проблем предлага Димитър Михайлов. „Българските литературни води - риби, рибари, риболов и риболовни техники“ прави впечатление с одухотвореното присъствие на автора, който „цамбурва“ във водите на художествените текстове на Цани Гинчев, Емилиян Станев, Ангел Каралийчев, за да провери рибното богатство в литературата ни и за да достигне до извода, че в нея риба по-скоро няма. Д. Михайлов използва своеобразен маниер на писане, съчетавайки факти на литературата и лично преживяно, пренасяйки читателя от света на художествената условност в реалността на собствените впечатления и преживявания. Така риболовът се оказва ключовият обединяващ фактор, който позволява на автора да постави във фокуса на вниманието си едновременно герои от художествени произведения и техните създатели, и действителни лица от академичната рибарска дружинка. Заявявайки открито своето присъствие, литературоведът се връща в спомена, за да представи пренасянето на риболовни методи и техники от света на литературата в реалните риболовни преживявания на участниците в конференцията в Арбанаси. По този начин Д. Михайлов представя една интересна интерпретация на избраната тема, разчитайки на изтънчен хумор, метафорична образност и умело съчетаване на фикционалност и действителност.

Особено интересна се оказва статията „Ах, морето! Ах, морето!... Ренегатството - ихтиология и литература.”. Със своеобразен маниер на писане Сава Василев предлага един по-различен подход към избраната тема. Авторът деликатно проследява някои характерни особености на българската литература и нейните риболовни сюжети и същевременно отбелязва определени характеристики на световната литература, преплитайки в едно цяло библейското знание, историческия опит, опита на съвремието. За С. Василев „както страстта към литературата, така и тази към риболова може да породят ренегатски изкушения”. Опирайки се на „Спомен за Фурнаджиев” от Ивайло Петров, той концентрира вниманието си върху метаморфозата, която преживява поетът. Увлекателното проследяване на „спомена” разкрива морските приключения на Н. Фурнаджиев и Ив. Петров, уникалния метафоричен сблъсък на Поезията и Прозата. В крайна сметка обаче се акцентира върху невъзможността на един поет да преодолее себе си, да изживее своя живот, да измине собствения си път. И макар да поема главната роля в своеобразната монопиеса като опит да разкрие и превъзмогне тази неспособност, Фурнаджиев остава „неугаснал вулкан и все още изригваше лава, но тя не преливаше през кратера”. Историята в спомена на Ив. Петров носи драматизма на личността, изправена пред невъзможността да преодолее заблудите и да изживее собствения си път. Преживяванията на един лирик водят до може би шеговитото, но същевременно сериозно и по-скоро песимистично обобщение: „Ах, морето, ах, морето. Не спасява...”. Своеобразната интерпретация на С. Василев представя преживяването като необходима метаморфоза, която обаче не постига търсената утеха. Морето не би могло да даде необходимия отговор, но след срещата с него брегът никога няма да бъде възприеман по същия начин.

Като завършек на Новия рибен буквар се определя статията „За околоплодната вода или домашен аквариум за акули”. Добрин Добрев се спира върху текст на Константин Павлов, представящ причудливата история за превръщането на червените рибки в хищни акули. За автора на статията „настоящият опус... има претенции да погълне цялото дискурсивно поле на предходната конференция, която така или иначе се легитимира като гардеробна, а и със сигурност поне един от участниците в нея е или бивш, или настоящ доносчик”. Освен това „За околоплодната вода или домашен аквариум за акули” затваря кръга на водната тематика в сборника с уговорката, че текстът звучи доста хидрофобски. Изхождайки от хипотезата за метафоричния акт на раждане, при който околоплодната вода е изтекла като излишна, за Д. Добрев акулите се оказват срам за тема на конференция. Авторът си позволява да предложи тема за следващия симпозиум: доносчикът в българската литература или литературата на доносчика, имайки предвид, че единственото сигурно нещо в текста е присъствието на доносчика. Така статията е едновременно завършек на сборника, но и обединяващ фактор между традиционните научни конференции в с. Арбанаси, тъй като насочва вниманието към предходната обсъждана тема, но и към един бъдещ възможен повод за симпозиум.

Този „нов” „Рибен буквар” може да се разглежда като единно цяло, чиито отделни съставни части проследяват редица разнопосочни и многосмислови конкретизации на обединяващата тема, като същевременно пораждат възможността за връзка с редица наративни матрици от културната памет. Така чрез постепенното разгръщане на своеобразния палимпсест, може да се достигне до забравените неща и билòто да бъде възвърнато, да бъде припомнена връзката на човека с изначалното знание. Сборникът се отличава със своето многообразие въпреки водещата тема. Авторите проследяват редица водни проявления. Някои изследователи насочват вниманието си към конкретно художествено произведение, докато други коментират поредното превъплъщение на водната стихия в множество текстове от определен етап от развитието на нашата литература. Разглеждан като цялостен текст, „новият” „Рибен буквар” се отличава със своята многопластова същност. Постепенното разгръщане на отделните пластове разкрива своеобразното преплитане на елементи от библейската история, от източната философия, българската култура и литература. Тук едновременно присъстват историческият опит и опитът на съвременността в стремеж към обяснение на проблемите. Наблюдава се постепенно навлизане в редица културни пластове на човешката история, като по този начин сборникът придобива формата на своеобразна енциклопедия. Отделните статии са едновременно част от цялото, но и задават различни посоки на анализ в зависимост от конкретната тема.

 


Хидрофилия и хидрофоби. Нов рибен буквар. Съст. Сава Василев. Велико Търново: Фабер, 2002.

 

 

© Виолета Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2009, № 10 (119)