Тодор Кръстев - 1. Научна стратегия на проекта

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1. НАУЧНА СТРАТЕГИЯ НА ПРОЕКТА

Тодор Кръстев

web | Културно наследство...

В рамките на проекта е съставена научна програма, съобразена с посочените цели на проекта и с контекста, в който той се осъществява. Изследователската дейност визира следната проблемна ситуация в днешното състояние на дейността по опазване на българското културно наследство:

1. Недостатъчно приложение на нови информационни методи и технологии при проучването и опазването на културното наследство, особено в следните направления:

дигитализиране на ценните паметници на културата - предстои огромна работа по дигитализиране на исторически кадастри, графични данни за паметници - планове, фасади и др., фотодокументация и др.;
GIS-картографиране на културно-исторически зони - сега не е реализирано дори задължителното според изискванията на ЮНЕСКО GIS-картографиране на 7-те български обекта на Световното културно наследство;
изграждане на отворена информационна база от данни за паметниците на културата - тя липсва дори в официалния Научно-документален архив за паметниците на културата;
3D моделиране на паметници, особено във връзка с проучванията за научна реконструкция на руенирани археологически и архитектурни паметници, които изобилстват у нас;
заснемане и сканиране на цялостни интериорни или екстериорни културно-исторически обекти, ансамбли и пространства, панорами, културни пейзажи, културни маршрути и др., за които сега липсват необходимите устройства.

2. Недостатъчна връзка между научно-образователните центрове за опазване на културното наследство - както на национално ниво (липсват достатъчни връзки дори между двете единствени ВУЗ по опазване на недвижимите паметници на културата - УАСГ и НХА), така и на международно ниво. Изследователската дейност по културно наследство е обособена в относително затворени научни центрове, диференцирани по видове наследство (архитектурно, археологическо, художествено и др.) без мрежови комуникационни връзки между тях в духа на посочената нова визия за културното наследство и без достатъчни връзки с консервационната дейност (например нарушени са връзките между археологическите проучвания и археологическата консервация).

3. Недостатъчни връзки между научна и образователна дейности в тази област; недостатъчно развитие на педагогиката на наследството в училищата.

4. Недостатъчни връзки между опазването, популяризирането и използването на културното наследство за културен туризъм. Българското културно наследство остава до голяма степен неизвестно в Европа и света, а дори и в България. Културният туризъм е твърде неразвит.

5. Липса на отворени информационни системи (включително и в интернет), които осигуряват широк публичен достъп до ценностите. Съществуващите научно-документални архиви на паметниците на културата са относително затворени и трудно достъпни. Това също влияе върху недостатъчната популярност на културното наследство.

Изследователската дейност в рамките на проекта цели да проучи възможностите за преодоляване на посочената проблемна ситуация чрез последователно изграждане на научна и информационна инфраструктура, интегрираща проучване, образование, опазване, популяризиране и устойчиво туристическо използване на културното наследство. Тя се стреми към изследване на прекъснатите или липсващите връзки, за да бъдат те възстановени или изградени чрез възможностите на информационните технологии, както и към стимулиране на интеграционните връзки между различните сфери на дейност в областта на културното наследство и културния туризъм. За тази цел, в рамките на проекта са внимателно изследвани базисните съвременни тенденции за подход към културното наследство и неговите актуални стойности за съвременното общество.

Свидетели сме на една забележителна еволюция на теорията и практиката в тази област през последните 20 години (ако приемем за стратегически репери на този период: Конвенцията за защита на европейското архитектурно наследство на Съвета на Европа (Гранада, 1985); Европейската конвенция за защита на археологическото наследство (Ла Валета, 1992); последователните версии на Ориентациите за приложение на Конвенцията за Световното наследство; Хартата за историческите градове на ИКОМОС (Вашингтон, 1987); Конвенцията за опазване на нематериалното наследство на ЮНЕСКО (2003); Рамкова конвенция за стойностите на културното наследство в обществото на Съвета на Европа (Фаро, 2005) и Конвенцията на ЮНЕСКО за Културното многообразие). В основата на тази еволюция е нарастващото убеждение, че културното наследство представлява иманентна ценност на обществото, важна част от обществения капитал, дълбоко свързан с обществения интерес. Отношението към него се приема като мерило за политическа мъдрост и далновидност.

Ще посоча конспективно три ключови белега на тази еволюция:

1. Промяна на представите за културното наследство

Разширява се постепенно съдържанието на понятието културно наследство, за да включи днес целия ансамбъл от наследени ресурси (материални и нематериални), които свидетелстват за стойности, вярвания, умения и традиции (Рамкова конвенция).

Паралелно с това непрекъснато се разширява териториалният обхват на културното наследство: от единичния паметник и неговата среда (Венецианска харта на ИКОМОС, 1964) към историческия град (Вашингтонска харта), културните пейзажи, дефинирани в Ориентациите като "комбинирано произведение на природата и човека" до глобалните пейзажи от различен тип: природни - земни, речни и морски, селски, градски, извънградски и др., носители на идентичност и многообразие (Европейска конвенция за пейзажа, Флоренция, 2001), културните маршрути - "пътища на диалог" на различни нива: локално, национално, континентално и транс-континентално (Четвърта версия на проекта за Харта за културните маршрути на ИКОМОС, 2005) и интегралната културна среда, чиито стойности са резултат от взаимодействие във времето между човека и териториите (Рамкова конвенция).

Разширява се също и темпоралният обхват на наследството, за да обхване и наследството на 20. век, включително символите на най-новата история (Карл Маркс алее в Берлин и Домът на културата във Варшава имат вече статут на паметници на културата, нещо абсолютно немислимо в момента на падането на Берлинската страна).

Накрая, разширяват се и съвременните социални функции на наследството. Осъзнава се, че в условията на глобализация, то все повече ще определя качеството на живот и избора на среда за живеене. Наследството се схваща като незаменим ресурс за устойчиво развитие (особено чрез инструментите на културния туризъм) и средство за междукултурен и междурелигиозен диалог на индивиди, общности и държави. От тук се ражда една нова оптика: за общото европейско наследство, което изисква обединени усилия, споделени методи и политики, общоприет тезаурус (Програмите на Съвета на Европа "Европа, общо наследство" и HEREIN). В резултат се изгражда една взаимно договорена система от международни инструменти, формира се разклонена мрежа от международни актьори и се развива активно международно сътрудничество в областта на наследството.

2. Промяна на методите и инструментите за опазване

Изминалите години не променят универсалната етика на консервацията, заложена още във Венецианската харта: паметниците на културата са послания от миналото, които чрез приемственост трябва да бъдат предадени на бъдещите поколения, без да бъде накърнена културната им стойност. Критерият за автентичност запазва своето приоритетно значение, но става по-гъвкав, за да отчете локалните традиции и контекст (Документ от Нара за автентичността, 1994).

Но заедно с това, опазването все повече се обвързва с други социално-икономически сфери. Конвенцията от Гранада, а по-късно и тази от Ла Валета, лансираха метода на интегрираната консервация като единствено възможен, за да бъде постигната оптимална координация между опазване, археологически проучвания и устройствено планиране в сложната мрежа от разнопосочни интереси, в името на обществения интерес. Опазването не зависи само от качествата на твореца-консерватор, то става интегрална част от плановете за устойчиво социално-икономическо развитие. Това довежда до лансирането на ефикасни инструменти за постигане на равновесие между "опазване" и "развитие": плановете за опазване (от типа на френските P.S.M.V. и Z.P.P.A.U.P.), които доказват своята ефективност чрез системата от регулаторни урбанистични режими, поддържащи баланса между обществени и частни интереси.

Паралелно с това се изявява триумфът на контекстуалната архитектура, преодоляла историческия разрив от началото на 20. век между консерватори (ориентирани изцяло към миналото) и пионери на новата архитектура (гледащи само към бъдещето и недопускащи "тайни флиртове с историята"). Архитекти като Монео, Ренцо Пиано, Пей, Тадао Андо, Ричард Ингланд, Роберт Вентури, Имре Маковец и др. доказаха, че духът на мястото (осезаем и неосезаем) е в състояние да провокира уникален архитектурен образ в диалог с историческата среда.

3. Промяна на формите и системите за управление

Днес се приема, че важен белег на цивилизованост на държавите е формирането на политика за опазване на културното наследство, с три задължителни цели: идентификация на културните ценности, тяхното физическо съхраняване и многостранната им социализация в съвременния живот. За реализацията на тази политика се приемат адекватни закони, осигуряват се финансови, човешки и материални ресурси, регламентира се система за управление. Самите системи за управление се изграждат при една качествено нова философия: опазването на културното наследство се дефинира като един колективен проект с много участници. Европейските политики за управление в тази област приемат необходимостта от деконцентрация и децентрализация на системите за управление, за да бъдат обхванати все по-ефективно ценностите и местните партньори за тяхното опазване. Инстанциите стават все по-диалогични - анахронични са затворените високомерни институции, които единствени всичко разбират, на фона на общото невежество. С всички средства се стимулира идеята за партньорството: между централни и местни власти, доброволни граждански сдружения и частен сектор - с произтичащите от това споделени отговорности, права и задължения. Особено значение се отдава на ролята на неправителствените оранизации с нестопанска цел в областта на културното наследство, поощрявани да бъдат не само партньор на публичните власти, но и техен коректив (Декларация от Порторож на Съвета на Европа, 2001). На тази база широко се развива ситемата за договорна защита на културното наследство, при която се привлича частния сектор в процеса на опазване - с конкретни договори за съвместно ползване (по примера на историческия център на Лион, Световно наследство), концесии и др. с ясни правила за права и задължения.

Във връзка с това се усъвършенстваха и европейските политики за финансиране в тази област. По принцип, непрекъснато нараства обемът на публичното финансиране, но паралелно с това държавите стимулират по всякакъв начин други източници на финансиране чрез: данъчни облекчения за собствениците (Законът Малро във Франция), освобождаване на дарения от ДДС, отчисления от туризъм, приходи от лотарии и др. Осъществява се много ефективна връзка между опазването на културното наследство и културния туризъм, според една убедителна логика: след като туризмът ползва наследството като свой важен ресурс, то част от неговите приходи трябва да бъдат насочени към разкриването, опазването и популяризирането на този ресурс.

От друга страна, общественият интерес към наследството и неговото опазване се поощрява и чрез осигуряване на широк достъп до ценностите и до информацията за тях (включително чрез цифрови информационни системи и ИНТЕРНЕТ). Обект на изключително внимание е бавното, трудно и скъпо формиране на човешкия консервационен капитал, както и педагогиката на наследството, адресирана към децата и младежите. Наследството широко се популяризира с разнообразни форми, включително с помощта на съвременни информационни и мултимедийни технологии.

Всичко това очертава един ясен, отлично развит европейски модел на опазване на културното наследство. Не е необходимо той да бъде преоткриван, той съществува и успешно се прилага в редица европейски страни. Членството на България в Европейския съюз естествено предполага да разберем смисъла на този модел, да се възползваме от неговите възможности, като го адаптираме и приложим в конкретните местни условия.

Посочените тенденции изявяват нарастващата роля на връзките между различни, несвързани до сега сфери, засягащи културното наследство, респективно - ролята на комуникациите между различни области и участници в цялостния процес на проучване, опазване, устойчиво използване на културното наследство. Настоящият проект е ориентиран именно към тази ключова характеристика на посочените тенденции.

Като отчита всичко това, стратегическата цел на научната програма е да създаде научно-приложна платформа за подпомагане на реализацията на проекта, като бъдат изведени основните научни принципи и подходи за осъществяването на ефективни връзки между проучване, образование, опазване, популяризиране и устойчива туристическа дейност в областта на културното наследство.

Посочената цел предполага научно-изследователска дейност в различни направления, които дават научна мотивация за приложението на дейностите на проекта във всеки един от неговите работни пакети и гарантират ефективността на техните крайни практически продукти. Научната програма е замислена като динамичен документ, перманентно съобразяван с текущите резултати на проекта и допълван в хода на 2-годишния срок на неговото изпълнение.

Ето защо, основните направления на научно-изследователската дейност в проекта съответстват изцяло на посочените негови работни пакети и имат пред вид техните конкретни практически резултати. По-долу е представена схемата, по която се осъществява това съответствие между научен продукт, работни пакети и конкретни практически резултати.

Проучване на възможните технологични решения за реализиране на информационна инфраструктура за проучване, обучение, опазване, популяризиране в областта на различните видове културно наследство.