ДА НЕ СЕ БЪРКА С АВТОРА...

Светла Кьосева

web

„Боре, не си лирик ти, сбъркал си музата! С такова вродено чувство за хумор, направо ще ми изядеш сатиричния хляб :))))”
Ivailo Dimanov 
(Пост във Фейсбук, без разрешението на автора)

Навярно трябва да се хиперболизира образът на света, за да разберем колко е дълбока тинята, която газим - като се започне от по-далечната история, мине се през застоелите мочурища на лелеяното „зряло социалистическо общество” и се стигне до днешното нерадостно риалити шоу. И по същия начин на нивото на междуличностните отношения. Толкова наслоени щампи, толкова стереотипи ни сковават - а той: направо с чука, всичко ще разбива. А всъщност май просто му се ще да го обичат и да му се възхищават. Става въпрос за главния герой от романа „ШЕЙСЕТ И ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСЕМ” - който впрочем се казва Борис Роканов, но не бива да го бъркаме с автора.

Невероятна смесица на класически разказ с обрати от ежедневната реч, сред които току се пръкне някоя алюзия от световната литература или гангстерска история, реално разпознаваеми лица са забъркани във фантасмагорични авантюри, убедителни именно със своята абсурдност.

Смешното изскача от самите ситуации, сякаш точно там, където най-малко го очакваш, често пъти резултат от общоприета баналност, на която никой до момента не е обръщал внимание.

Някъде в началото на романа има сцена, в която дете, облечено със зелено палтенце, на което са зашити пагони, си отмъщава на полицаите, като ги застрелва по възможно най-холивудския начин. Тази сцена може да бъде ключ към разбирането на романа, където виденията и неизживените страсти се изливат в слово - което би могло да бъде жестоко и потресаващо, ако не беше невероятният хумор и тънката самоирония, които разсмиват, но и държат на разстояние всеки натрапник. Текстът нарича нещата с разговорните им имена и може да смути неподготвения читател, защото е по детски жесток - което, без да го оневинява, го прави подкупващ.

Зашеметяващо е боравенето с исторически събития, с личности от миналото и настоящето - същинска каменоломна за разбиване на авторитети. Разместването на лица и събития, на градове и история засилва усещането за свобода и в потока от случки утвърждава идеята за върховенството на човешкото творчество, низвергнато от грубоватите действащи лица на деня. Авторът ни описва една доста недодялана действителност, която не търпи нищо интелектуално и извисено, и прави опит да вмести в този лишен от духовност свят свободния дух на твореца. Не се отрича от никоя заблуда или прегрешение било в личен, било в обществен план. Те са вплетени в историята на израстването на героя. Боби Роканов пише своя „билдунгс-роман” в началото на ХХІ век.

В синхрон с духа на времето сцените понякога имат кинематографична образност, доближавайки се повече до скеча и пародията, отколкото до класическите филмови изразни средства. Даже човек има чувството, че от време на време на помощ на автора идват анимацията или компютърната техника, за да бъдат подсилени и направени по-изразителни лицата и картините. Особено се освобождава и развихря въображението му в частите, в които погледът се отмества от героя Боби и се насочва към други хора и случки. Тяхното описание създава впечатление за хаотичност и незавършеност що се отнася до действието, но на ниво внушение текстът е единен и четивен.

Ако някой се чуди какво да прави с романтиката, насадена му от ранното възпитание и някои художествени творби, с които не може да съвмести съвременния образ на света, навярно ще намери утеха в текста на Борис Роканов. Защото романтиката не е в литературните герои, на които искаме да приличаме. За нея не вършат работа готовите образци. А и работата по разчистването им не е лека.

Дано стилът и подходът на Роканов не станат литературна мода (за това не се притеснявам толкова). Романът органично се вписва в досегашното му творчество и шумно присъствие в културния живот. Ирония и „провокативен нихилизъм” (Едвин Сугарев) има в начина на боравене с житейския материал, в интерпретацията на историята, чиято цел е откъсването от стереотипите по един радикален начин.

Ала ако у някого остане убеждението за злосторно очерняне на дните ни, нека не избързва. Често така отминаваме хората наоколо - без да разберем, че привидната им (или много дори реална) грубост и агресивност са щит, че зад него крият получените рани или се предпазват от насочените към тях стрели. Не че е любимата ми житейска позиция. Но пък е разбираема.

Аз не съм див, но мнението на хората е такова - казва героят Боби от книгата „ШЕЙСЕТ И ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСЕМ”.

© Светла Кьосева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2010, № 2 (123)