Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ГРАД НА СТРАХА"

Спасимир Тренчев

web

СИМО

Понеделникът се очертаваше тежък ден. Не само защото бях дежурен тая нощ. Сполетя ме с такава тежест, все едно хубавият уикнед се беше оказал нещо незначително и дребно. Половин час след като отидох на работа, получихме писмото. В него най-официално се казваше, че след направения експертен анализ причината за смъртта на Стамен е удушаване. Според експертите са били намерени ръкавици в близост до двора на къщата на Стамен. От направения ДНК анализ е станало ясно, че пръстовите отпечатъци са на Симо Антонов Симов на 67 години от Гланево. Усетих как всичките ми косъмчета настръхват. Усетих как косата ми се изправя подобно на събуждането на цветята в научно-популярните филми. За момент си помислих, че стените на участъка се събират и застават близо до нас. Взех писмото от ръцете на Борис. Прочетох го наум и много бавно. Не пишеше нещо различно, от това, което каза той. Колегите ме изгледаха съчувстващо. Борис положи приятелски ръка на лявото ми рамо. Нямаше нужда да го казва, аз го знаех.

- Дай ми една чаша вода.

Пресуших чашата и поисках втора. Пресуших и нея. Почувствах се малко по-спокоен. Въобразявах си. Исках да ги попитам дали вярват в това. Исках, но като че ли бях загубил гласа си.

Минаха няколко минути, в които тишината заливаше цялото помещение. Колегите разбираха в какво състояние съм. Но не можеха да ми помогнат. Пак взех писмото и прочетох: пръстовите отпечатъци... Симо Антонов Симов... 67 години от Гланево.

- Колеги, какво правим? - учудих се, че казах нещо.

Но не се учудих на глупавия въпрос. Никой на мое място нямаше да успее да попита нещо умно.

- Ти виждаш какво са писали... - тихо каза Борис.

- Да, виждам... - Изправих се и застанах до стената, с лице срещу колегите.

- Но колко работи се случват и не ги „виждаме”?

- Няма как да оспориш ДНК експертиза - каза Асен.

- Освен...? - попитах аз, защото усетих, че не се доизказа.

- Е, знаеш.

Да, много добре знаех. Освен ако случаят не е нагласен. Но и той не смееше да го каже. Дойде ми една идея, но трябваше да изчакам Наталия да се прибере у дома. Въпреки идеята, това писмо не можеше да почака.

- Тръгваме ли? - попита ме Борис.

Какво трябваше да му кажа? Не, няма да ходим. Как обаче да кажа на Симо, с когото в събота празнувахме вкъщи рождения му ден, че е арестуван за убийството на неговия съсед Стамен? Как да го кажа на човека, който толкова години играеше ролята на мой баща?

- Не ме питай това - отвърнах на Борис.

- Знаеш, че нямам избор.

Борис се качи на шофьорското място, аз седнах до него. По краткия път мълчахме. Срещнахме само двама души, преди да стигнем къщата на Симо. Те ни гледаха с любопитство. И двата пъти погледнах в огледалото за обратно виждане. И двата пъти те наблюдаваха полицейската кола, сякаш не бяха виждали такава. Борис спря пред входната врата. Беше разбрал, че аз няма да го направя. Отвори вратата. Влязох след него. Той почука на входната врата. Докато чакахме да се отвори, аз нарочно се огледах наоколо. От къщата ни наблюдаваше един старец. Стоеше в двора и очакваше продължението. От съседната къща на Симо също се появи любопитен зяпач - жената на Стамен. Беше облечена в черно. Гледаше безмълвна и с неутрална физиономия. Симо отвори вратата. Сигурно искаше да се усмихне, но учудването му изпревари усмивката. Опитвах се да изглеждам спокоен, хладнокръвен. Опитвах се очите ми да не издават нищо.

- Здравей, Симо - поздрави го Борис.

- Какво става бе? - попита той бързо и заби поглед в спокойното ми, хладнокръвно лице.

Не знам откъде намирах сили да го гледам така, все едно ми е безразличен. Все едно оня ден не празнувахме рождения му ден вкъщи.

- Има заповед за арествуването ти.

- Какво арестуване бе, Василе? Борка, какво става? Какво съм направил?

- Симо Атанасов Симов, арестуван сте за убийството на Стамен Богданов Асенов на девети ноември в четири и пет сутринта.

Сълзите ми напираха. Не можех да ги удържа. Всеки момент щяха да потекат. Усетих как цялата кръв се събира в главата ми, очите ми замъгляват образа, а ушите не чуваха оная позната реч за правата на арестувания. Организмът ми губеше силите си и очаквах да падна. Исках да се счупи дървената площадка под краката ми и да се скрия от уплашения поглед на Симо. Да изчезна. Една капка, една малка капка успя с неимоверни усилия да се разлее от едното ми око. Тогава чух последните думи от баналната реч, изречена от Борис. Тогава кръвта ми се отдръпна. Тогава видях и чух как белезниците щракнаха в ръцете на Симо. Избърсах малката сълза. Стиснах зъби. Минаха секунди, а на мен ми се сториха минути. Симо продължаваше да ме гледа. Там нямаше нищо, освен учудване. Аз отклоних поглед от него и тръгнах пред тях с наведена глава. Огледах се наоколо в опит да се разсея. Старецът от отсрещната къща продължаваше да стои като паметник в двора си. Застанах пред колата и се обърнах към къщата на Стамен. Жената на Стамен беше подпряла ръце на парапета. Може би за да види по-добре. Може би за да се увери, че това е истина.

Не можех да погледна обаче Симо. Отворих задната врата и зачаках, докато Борис внимателно го слагаше да седне. Усещах погледа му. Усещах, че той беше останал без думи заради моето безмълвие. Какво се въртеше в главата му относно мен? Дали ми беше неудобно да го гледам? Или пък не го гледам, защото съм разочарован? Можеше да си мисли хиляди неща. А в тоя момент аз не можех нищо да мисля. В тоя момент мислите ми бяха стопени и изчезнали. Сълзите ми вече не притискаха клепачите с такава сила. Но за сметка на това чувствах мозъка си лишен от присъщата му дейност. Затворих вратата, седнах отпред. Борис потегли, обърна колата и поехме към участъка. Изкарахме го по домашни дрехи. Може да е закусвал току-що. Може да бяхме прекъснали някаква негова работа. Може да е отивал да пие вода и ние да сме го спрели. Може да се е приготвял да отиде до магазина, където вероятно ще срещне отново оня Ясен. Все едно беше сън. Очаквах Симо да каже нещо. Исках да каже нещо. Но защо? Аз нямаше да му отговоря. Тишината от тоя здрав и не тих мъж ми се струваше нереална. По обратния път се разминахме само с един човек. Той застана встрани на тесния път, да ни направи място. Но любопитството не подмина и него. Аз обаче не погледнах в огледалото за обратно виждане.

Влязохме тримата в участъка, за да запишем, че сме приели арестант на тая дата, на тоя ден, в един-каква си връзка.

- Чакайте бе, хора. Защо не ми обясните какво, как? - попита Симо, който все още не вярваше какво се случва с него.

Не знаеше, че не беше сам.

- Нали ти обяснихме.

- Нищо не сте ми обяснили! - дори се ядоса той. - Как така арестуван? Аз не съм виждал тоя човек близо две седмици.

- В писмото, което получихме - реши да се намеси и Асен, - пише, че ДНК анализ показва безспорно, че убиецът си ти. Взети са проби от ръкавици, намерени близо до двора на къщата на Стамен.

- Ръкавици? Искам да ги видя тия ръкавици! Нямам ли право? Василе, защо мълчиш бе? Няма ли да кажеш нещо? Погледнах надолу. Станах от стола и излязох от помещението. Застанах до вратата, за да чувам какво говорят. Но така, че да не се виждам през стъклото на вратата. Симо настояваше да види тия ръкавици. Каза, че има един чифт ръкавици, които са в едно чекмедже до банята, където държи градинските принадлежности. Отворих вратата рязко и влязох вътре.

- Не говори без адвокат! - развиках се аз. - Нито дума повече!

Настъпи няколкосекундна тишина.

- Васил е прав - наруши тишината Асен. - Ако искаш да кажеш нещо, кажи го на адвокат.

- На адвокат ли? Какъв адвокат бе, момчета? Какви убийства, какви ръкавици? Я помислете малко трезво! Помислете това истина ли е!

- Имаме заповед. Изпълнихме я - каза с присъщия си спокоен глас Борис.

Той остави писалката и се изправи.

- Сега ще има дело. Там ще се види кой е виновен, кой невинен. Айде, Симо, ставай. Ставай да те водим към ареста.

Симо разбра, че няма да успее, колкото и да се съпротивлява или да опитва да докаже невинноста си точно тук и сега. Изправи се като мъж, погледна ме и излязоха навън. Аз все още нямах сили да го погледна. Държах се така, все едно аз съм го обвинил в убийството.

Арестът се намираше в зазидана постройка до участъка. За целия ми четиринайсетгодишен стаж само братът на Деян беше постъпвал там. Тежка ситуация. Човекът, когото съм приел като баща, лежи в килия на десет метра от работното ми място. Сам. На тъмно. Без храна и вода.. Но не мога да му помогна, защото нямам право. Сега основната ми грижа беше да намерим адвокат. Въпреки огромното ми желание, това нямаше да стане по ред причини. Един добре платен адвокат може да помогне еднакво добре както на престъпник, така и на невинен човек. Но аз нямах пари. А служебният адвокат нямаше да направи нищо. Трудно взимах решения. Понякога бях доста колеблив. Но тук нямаше място за колебание. Ако не измислим добро решение за Симо, аз лично щях да изтегля кредит и да осигуря добра защита. Изобщо нямаше да са хвърлени на вятъра тия пари. Това щеше да бъде моята отплата към Симо за всичките изминали години. Сега осъзнавах, че каквито и грижи да съм полагал за него - да показвам уважение, да го каня на гости, да празнува рождените си дни с нас, да го карам да не се чувства самотен и нежелан - всичко това ми се струваше много малко. Аз можех да направя още. Можех повече.

 

 

© Спасимир Тренчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2009, № 9 (118)