Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "АПАРТАМЕНТЪТ"

Спасимир Тренчев

web

Н

Спасимир Тренчев. АпартаментътКогато се прибра вкъщи, щастието не пренебрегна и Мартин, след като разбра каква е вечерята. Най-малкото, защото любимото си ястие - свинско задушено - не бе ял, откакто се бяха нанесли в новия апартамент. Пошегува се, като каза да не би това да е по случай тръгването й отново на работа. Не му остана длъжна и му отговори в същия дух, че всяко щастие носи след себе си друго щастие.

- На това ядене страшно много върви вино.

- Ами мисля, че не е останало. Изпихме го при нанасянето.

- Ако не ме мързеше, щях да изтичам до магазина. А и всички вече сме на масата. Може би ще купя след вечеря. Ако не ме мързи, разбира се - уточни и направи смешна физиономия, заради която Боби дълго време не спря да се смее. Ева се поинтересува как върви бизнесът. Три срещи, отговори лаконично той, две от които били с нови клиенти. И всичките - плодоносни, защото подписал три договора. Попита дали вече не е време да вдигне цените, а той обясни, че смята да ги задържи такива поне до зимата. Не искаше да се впуска в повече подробности и смени темата, като се обърна към Боби. Попита го за училище. Каза, че Алекс днес му е говорил само веднъж и на няколко пъти е забелязвал с крайчеца на окото си, че го наблюдава в час от време на време. Баща му прекъсна вечерята, те двамата - също, и съвсем ненатрапчиво му обясни, че най-ценното нещо в живота на едно дете е приятелството. Дори и при възрастните е така. Особено когато става дума за семейство. Ако няма хармония, всичко се изпарява и животът става тежък. Никой не може да оцелее дълго време сам. Ева отвори широко очи, явно не подкрепяше използването на такива силни думи, които имаха потенциална опасност да се уталожат дълбоко в душата на Боби. Мартин смяташе, че е на прав път и й кимна, че всичко е наред.

- Всичко в природата е взаимосвързано - продължи той монолога към сина си - и ако един човек не се грижи за друг, приятелството или семейството загиват. Наблюдаваш ли другите си съученици? Как те говорят и се веселят с приятели?

- Да.

- Как се чувстваш в такива моменти?

Ева внимателно докосна ръката на Мартин. Той дори не я погледна. Боби не отговори веднага. Обърна се към майка си, може би търсеше съвет. Чинията се върна в полезрението му, за кратко, защото срещна сърдечните очи на баща си.

- Искам да съм като тях.

- Не забравяй, че пред теб има вкусно ядене - намигна с усмивка баща му.

След като Боби преглътна втория си залък, Мартин внимателно и нежно хвана свободната му лява ръка.

- Всеки човек среща трудности - прошепна му, - когато иска да направи нещо. Точно заради тях не трябва да се отказва. - Пусна ръката му, защото не искаше да го притиска, а да го слуша свободно. - Всеки изпитва страх от неизвестното и непознатото, но ако човек винаги продължава да се страхува, той никога няма да го опознае и като мине време, може би ще съжалява, че не го е направил. Какво щеше да стане например, ако не се бях запознал с майка ти?

- Знам какво имаш предвид. Нямаше да ме има...

- Нещо повече, нямаше да ти се радваме. - Изчака за момент. Замисли се, че никога не бяха говорили така открито, а щом сега се случваше, явно моментът беше повече от подходящ. - Сега аз щях да съм някъде сам, щях да съм без приятели, щях да не познавам тази хубава жена, майка ти, и щях да не познавам теб, а ти си прекрасно дете! Заслужаваш да имаш приятели, ти си дете като всички останали и нямаш право да не познаваш света. Мъжки, ти нямаш право да не си щастлив. - Мартин усети, че такъв разговор по време на вечеря е вероятно донякъде утежняващ за Боби и реши да добави нещо свежо. - Кажи, че не съм прав и отивам да си лягам с кокошките. - Боби се усмихна, Ева също се разведри и се облегна спокойна на стола. - Имаш ли планове какво ще правиш с него следващите дни?

Боби вдигна рамене.

- Не съм мислил...

- Има ли други от класа, които искат да бъдат приятели на Алекс?

- Вероятно... но той иска аз да му бъда приятел.

- Кога ще караш колелото?

Боби вдигна глава, учуден от смяната на темата.

Мартин два пъти се беше опитвал да запознае децата от стария квартал със сина си, когато играеха футбол, и да се включи в играта им, но безуспешно. Купи му колелото с надеждата, че това ще провокира желанието му да се среща с други деца от квартала. По този начин смяташе, че има голяма вероятност да стане по-самостоятелен. Но Боби нямаше ентусиазъм да се научи да кара. Минаха месеци, преди сам да го поиска. Всъщност Боби изрази желание, защото Мартин му бе обещал, че като стане готов, ще си купи за него и ще карат заедно. Не знаеше дали да лъжеш сина си е правилно, но не съжаляваше, че го е казал.

Спомените се възродиха и в съзнанието на Боби. Сега осъзнаваше обаче каква е била целта на баща му. На седем години вече разбираше много повече неща, отколкото преди.

Мартин разсея сина си, като го подсети за вечерята. Приближи се до него, уж прошепва на ухото му нещо тайно.

- Попитай Алекс дали има колело. Ще видиш, че после няма да искаш да се прибираш вкъщи.

Боби беше споделил с майка си, че Алекс живее на следващата спирка по-надолу и Мартин го знаеше от нея. Той погали обратната страна на лявата му длан.

- Не казвай „да”, мъжки - прошепна му още, но така, че Ева пак да го чуе, - не искам да обещаваш, направи го. Искам да дойдеш и да ми кажеш: „Тате, излизам с моя приятел да караме колела”.

Боби се усмихна срамежливо.

- Има ли някой друг в квартала, който да кара колело?

- Аз не знам дали той има.

- Но ти искаш да разбереш, нали? Иначе как ще знаеш това, без да го питаш.

Боби замълча. А после вдигна рамене. Мартин чувстваше, че само малко не достига на сина му да се съгласи. Ева бе описала как изглежда момчето, за което Боби й бе разказвал, и Мартин започна да се оглежда за него сред децата в квартала. Търсеше да види момче с бял кичур от лявата страна или момче със зимна шапка с изображение на Мики Маус. Беше го забелязал една вечер как излиза от магазина и слага пазарската чанта на рамката на колелото си. Целуна го по челото и пак го подсети за вечерята. Боби се зае с оставащото. Ева и Мартин си размениха погледи. Нежната усмивка се появи с одобрителното й присвиване на клепачите, а той поклати глава, доволен от одобрението й.

След новините Боби отиде да играе на компютъра. Ева премести около метър назад към стаята дъската за гладене, за да има нужното пространство.

- Аз ще ти изгладя дрехите.

- Винаги съм оценявала помощта ти, но...

Преди да продължи да упорства, Мартин включи ютията в контакта, изправи се и застана до Ева толкова близо, че можеше да усети дъха й. Страстната целувка по устните й напълно я отказа от намерението.

- Извади дрехите, с които ще излизаш. - Ева направи първата си крачка към вратата на хола да ги донесе от гардероба в спалнята, когато той я спря. - Искам да видя раните.

Седнаха на дивана, надвеси се над главата й. Следата от раните едва се забелязваше. По брадичката нямаше и спомен от такава. На крака нямаше никакъв белег, на рамото и по гърба - също. Опипа местата, където бяха раните, тя не реагира.

- И все пак, защо бързаш? Можеше да отидеш на работа утре.

- Нощем не правим нищо, знаеш.

Той я погледна в очите. Не те, а пламъкът, който грееше вътре - страст и много нежност, - го беше омагьосал преди дванайсет години.

- Благодаря на Бога, че си жива. Благодаря, че те спаси от това непознато нещо... Не искам да ти се случи нищо лошо.

- Искам същото за теб. За всички нас... Щастлива съм, че започнах веднага. Не искам да си губя работата.

Мартин отклони за момент погледа си от лицето й, замести го със слабите й рамене. Знаеше какво има предвид тя.

- Не знам какво се случва тук, но след оная нощ в банята... не преставам да мисля за това. За това, че можеше...

- Колко пъти си ми казвал, че не трябва да гледам назад? Заради твоята смелост и оптимизъм се влюбих в теб. Липсваха ми, преди да те срещна, а ти ми ги даде. Защо сега се ровиш в нещо, което е отминало?

- Защото не е случайно. Не стана един път. Ето, и снощи... Срам ме е да си призная, но и тримата имаме нужда да поговорим с човек, който да ни отърве от това. Знаем вече, че не е Марио. Казвам ти тия неща, защото донякъде се чувствам виновен. Ти също искаше да разгледаме и други къщи.

- Да, но я харесах. Не трябваше липсата на един душ да ни спира от тоя избор. А съседите...

- Съседите... Не знам какво да мисля за тях.

- Искам да почна да се убеждавам, че всичко, което съм си мислила за тях, се дължи на преживяното, на напрежението... Може би съм преувеличила.

- Звучи нормално... Но не ни помага да си обясним защо ни се случва.

- Разбира се, не може да сме сигурни. - Ева разпери ръце и погали лицето на Мартин. - Но не можем да направим нищо засега.

- Слушал съм за такива истории и мисля, че не е лошо да поговорим с някой свещеник.

- Мислех, че знаеш, че православната църква не се занимава с паранормални явления.

Той се усмихна.

- Очаквах да кажеш нещо такова. Но поне можем да потърсим съвет. А каква е Църквата, няма значение. Във всички религии се говори и за демони, и за ангели. Трябва ни помощ. Отнякъде. Утре някой може да пострада, да се случи най-лошото... Ти - под душа, аз - в спалнята... - Той щеше да продължи, ако тя не бе сложила длан върху устните му.

- Моля те, не мисли това. - Спомените навлажниха очите й. - Моля те. Да, можеш да споделиш със свещеник, може пък и да не съм права. Не твърдя, че съм веща във всичко - сиянието на усмивката разреди сълзите, изпълващи очите й, за да наместят там радостта. - Още ли искаш да изгладиш дрехите ми?

Той се изправи, като я държеше за ръце, и я целуна. И пак, и пак, и пак. Погледна я в очите, Ева вдигна леко глава нагоре и започна да го целува. Вдигна я, тя сключи крака около кръста му, а той се опря на стената. Притискаше таза й към себе си от желанието да вложи цялата си страст. Някъде в коридора нещо се раздвижи. Мартин я пусна на земята. Ослушаха се. Той отвори вратата и видя Боби да влиза в банята. Засмяха се.

- Отивам за дрехи - каза тя и излезе от хола.

Мартин постоя няколко секунди до дъската за гладене, обърнат към прозореца. Приближи се до него, отвори вратата на терасата и се подпря на парапета. Загледа се в светещите квадратчета на къщите наоколо.

В десет и пет Мартин метна якето си и излязоха с Ева да я закара до детския дом. Боби каза, че ще си ляга.

На връщане от Дома, който беше на около шест-седем километра в същата посока, където се намираше и офисът на „ПроДизайн”, Мартин обърна джипа в посока към къщи.

По обратния път не спираше да мисли за една среща със свещеник. Не можеше да си обясни с какво бяха заслужили това нещо. Дали защото бързо успя да изгради кариера, в която да изкачи последното стъпало - да ръководи собствена дизайнерска и рекламна къща. Преди живееха в двойно по-малък апартамент, с обща баня и тоалетна. Но не се сещаше да е имал по-приятни, приятелски и добронамерени съседи. А в тези липсваше нещото, което да ги прави напълно живи. Бързо смени чувството си за вина, връщайки се в миналото от последните години. Именно многото упорита работа успя да наложи и него, и фирмата, в която работеше. Нямаше причина, нямаше нищо абсурдно, което сега да иска да го накаже, образно казано, за това, че така бързо се е издигнал до това стъпало. Нито беше лъгал, нито мамил. Нямаше основание да се измъчва в търсене на несъществуващи причини за всичко, което се случваше в новия им дом. Нуждата да намери някакво обяснение, го караше да търси дори най-неправдоподобните, за да се успокои. Истината изглеждаше далечна и недостижима. Покрай всичките мисли си припомни разговора с Ева, когато благодари на Бога. Чуваше гласа си така ясно, все едно че го казва пак. Тогава не се впечатли. Сякаш беше казал нещо често повтаряно, а всъщност за първи път изразяваше такава благодарност. Споменът го върна обратно към необяснимото. Подхвърли му, че причината да я изрече е нямала нищо общо с материалната промяна на живота му. Осъзна, че потъва все по-дълбоко в загадките и вместо да открие отговора някъде там, той се натъкваше на още въпроси. В каквито и ситуации да беше попадал, никоя от тях не изглеждаше като тази. Толкова нечовешка!

Пътят му изглеждаше непознат. Усети, че се движи бавно и погледна скоростомера. Така нямаше да кара даже и по малката улица в квартала. Спря, погледна в огледалото за обратно виждане - двайсетина метра зад него се намираше отбивката, по която трябваше да завие. Върна се и продължи по нея.

Колкото и нечовешка да изглеждаше ситуацията, трябваше да намери решение сам, както винаги досега беше правил. Трябваше, защото никога не се бе отказвал от нищо. Трябваше, защото никой от семейството му не заслужаваше това. Трябваше, защото не беше свикнал да оставя неразрешими задачи.

Пристигна пред блока и хвърли случаен поглед към прозорците. Не беше късно, а светеше само прозорецът в апартамента на Марио. Прибра джипа в гаража, вратата се затвори и си спомни нещо по-приятно - за бутилката вино. Само че се налагаше да мине по коридора, за да излезе през входа. Докато вървеше към вътрешната врата на гаража, Мартин отдели в ръка ключа за нея. Мушна го в ключалката, изгаси лампата. Преди да го превърти, силен удар го блъсна в гърдите и той политна назад. Направи няколко бързи крачки до срещуположната на вратата стена, но не падна, направи усилие да се задържи прав. Помисли веднага за Марио, но привикващите към тъмнината очи му помагаха да види, че той не е вътре. Болката в гърдите го разкъсваше. Нов удар се стовари със силата на два юмрука. Нямаше възможност дори да се огледа, защото друг тежък удар го изненада отзад върху гърба му, а след това усети и натиск в свивките на краката. Някой го събори на пода. Човекът трябваше да е много здрав, поне колкото Марио, за да го вдигне. Хвана го за якето и го запрати върху предния капак на джипа. Мартин беше висок, но недостатъчно едър за ръста и това понякога го правеше уязвим за по-яките хора. Беше му се случвало да се бие само в ученическите години. Тялото му лежеше проснато върху ламарината, а краката му стърчаха надолу на около половин метър над земята. Извърна се рязко, за да види противника си, но якият непознат го сграбчи под мишниците и го захвърли силно напред. Мартин събра мръсотията, пързаляйки се покрай джипа, през ноздрите му премина тежката миризма на цимент, а през отворената си уста погълна праха и се закашля. Някакво малко камъче от вдигнатия прахоляк влезе в окото му. Дразнеше го, но беше далече от мисълта да мига, за да го изхвърли. Не остана да лежи, искаше да види кой се беше скрил в гаража му. Повдигна се с длани, непознатият имаше всякакви други намерения, но не и да го разпознават. Той скочи върху кръста му и пречупи усилията му да се изправи. Тази сила му се струваше много по-огромна, отколкото Марио можеше да притежава. За части от секундата пред очите му изникна неговата фигура. Нямаше време за повече спомени - нечовешки силни удари причиниха непоносими болки в ребрата. Когато ударите спряха, някой го вдигна и завъртя тялото му към стената. Във въздуха инстинктивно разпери ръце напред да предпази лицето си от сблъсъка в нея. Падна настрани. Бързо погледна нагоре, стори му се, че видя нещо черно, като палто, но забеляза единствено лявото рамо, защото долови във въздуха, че някой бързо се измести назад. Внезапният силен удар в главата присви очите му от болка. Искаше да извика да спре, но нямаше възможност. Злодеят отново вдигна тялото му откъм гърба и със същата сила го запрати в отсрещната стена. Изтощението пребори всякакви инстинкти и този път не успя толкова бързо да предпази лицето си от удара в стената. Силата, с която той полетя, се изгуби постепенно през трите метра до нея. Мартин падна, почти свит, останал без сили да се обърне да види човека зад себе си. Очите му не виждаха почти нищо заради неспособността на клепачите да се отворят повече. Мозъкът все още функционираше добре и му подхвърли идеята, че ако Марио не е толкова силен, то явно е пратил човек да свърши тази работа. Отмести едва глава, погледна напред и нагоре. Преди да успее да види каквото и да е, мощен юмрук се стовари върху лицето му. Килна глава настрани и я обърна към пода. Напълно отслабнал, той не можа да помръдне повече. Болките по тялото му пулсираха. Броени секунди след това Мартин не ги усети повече - изтощението затвори очите му и той остана да лежи там.

 

След няколко дни възстановяване Ева отново се върна на работа. Вече два часа бяха изминали и тя се чувстваше отлично. Колежките я посрещнаха непринудено и без излишни подмазвачески фрази и прегръдки. Просто изразиха любопитство как е и какво й се е случило. Не искаше да обяснява и да се връща в близкото болезнено минало, затова само каза, че я повалил грип.

Нощните дежурства също се поемаха от три възпитателки. По навик Ева си носеше по някой зърнест десерт за през нощта и термосче с мляко или чай. Беше й първата нощна смяна и забеляза, че никоя друга не носеше нещо за хапване.

Ева беше подремнала два часа след прибирането на Боби и до един часа през нощта не почувства никаква умора. Малко след това тя сподели пред Сузана и Соня, докато пиеха кафе на масичка в кухнята, че й се приспива. Същото каза и Соня. Сузана им позволи да подремнат.

- Ако има някакъв проблем, ще ви събудя. Не се притеснявай, Ева, тук проблеми почти няма и на всички ни се е случвало да си подремнем час-два. - Усмихна се. - Разбира се, поне една остава будна.

Ева все още не смееше да направи такава стъпка и реши да остане да бодърства, като им разказа няколко подобни случки в предишния дом. Още на втората Соня не издържа и отиде да дремне на дивана в телевизионната зала. Сузана каза, че ще провери децата. Ева се изправи рязко.

- Аз ще свърша това. Почивай си ти.

Сузана не се противи особено, с благодарност и усмивка й позволи да я отмени. Когато Ева тръгна, тя пусна радиото и измъкна от поставката под масичката книжка с кръстословици.

Ева излезе от кухнята, мина покрай телевизионната зала и забеляза Соня да лежи на дивана. Продължи към първото от трите спални помещения. Еднакъв брой легла - петнайсет - имаше и в трите. Надникна в първото. Огледа се, ослуша се и излезе. Продължи към второто. Тишината и спокойствието бдяха над децата.

Липсата на някои удобства и остарялото обзавеждане в предишния Дом не й пречеха тя да се чувства добре, защото децата я вълнуваха повече от всичко останало. Спомените й я върнаха към детското й желание, когато един ден има семейство, да е майка на три деца. На една среща с бивша колежка присъстваше приятелка на тази колежка. Имаше неблагоразумието да каже, че вероятно този вид работа компенсира донякъде липсата на повече деца. Ева силно се засегна и каза, че никога чуждите деца не могат да се сравняват със собственото.

Отвори вратата на третото спално помещение. Имаше немалко случаи, когато заварваше, и то доста късно, неспящи деца в стария Дом. Възхищаваше се, че децата тук не са създавали проблеми досега. Усмихната от този факт, тя отстъпи извън помещението, за да затвори вратата. Тогава забеляза някакво движение в дъното на спалнята. На светлината от пълнолунието, която пробиваше през прозореца, Ева видя отражението на нещо, което не можеше да определи. Отвори широко вратата и пристъпи тихо вътре. Оглеждаше се от двете страни, като се стараеше да не наруши тишината. В спалните помещения имаше два коридора, разделящи трите редици легла. Тя беше забелязала неясната фигура в дъното на третата редица, точно до последния прозорец. Зави наляво, влезе във втория коридор и застана близо до последното легло. Нямаше нужда да се навежда, за да провери дали момчето спи, или се преструва. Ярката лунна светлина й показваше достатъчно добре. Почувства се неловко да стои над него и се отдръпна притеснена. Помисли си, че в този момент някое от децата можеше да се събуди. Или още по-лошо - да е будно и в момента да я наблюдава от леглото си. Не искаше да стои повече тук, но по задължение трябваше да провери. Правилникът изискваше децата да се проверяват през два часа на нощните дежурства. Не знаеше какво бе видяла, спомняше си само формата му - продълговато и слабо. Можеше да го оприличи единствено на ръка. Но й изглеждаше странно. Защото, ако това момче бе извадило ръка изпод завивките и я е оставило върху тях, щеше да се появи отдолу и да направи парабола. Сега това не изглеждаше така. Момчето лежеше на една страна, а силуетът висеше във въздуха и веднага след това се скри... в стената. Реши, че умората й се е съюзила с играта на полюшващите се клони отвън, които отразяваха лунната светлина. Изглеждаше й логично, но това не успяваше да прогони страха. Най-малкото, защото не беше сигурна дали зрението й не си е направило шега с нея. Почувства се безпомощна и опита да се успокои, като намери причина за играта на зрението си в преживяното последните вечери. Сметна, че няма повече работа тук и тръгна между леглата да излиза.

Спомни си, че последната година преди завършване, тя искаше да запише психология. Яви се на изпита, но не успя. Не й стигнаха само десетина точки. Това я подсети за факта колко интересна е човешката психика. Как човек винаги иска да си обясни всичко - дори и това, в което не е сигурен - с неща, които познава и разбира. Дали защото е егоист и иска да покаже, че има отговор за всичко, или защото така намира начин да се успокои от необяснимото?

Ева излезе бавно и безшумно затвори вратата. Тръгна към дъното на коридора, където се намираха тоалетните. Провери ги. Всичките бяха почистени и дори ухаеха на някакъв приятен аромат. Успокоена, тя се върна към момента, когато с колежките си разказваха разни истории на чаша кафе. На излизане видя затварянето на врата в дъното на коридора. Страхът отново се разтича в душата й. Побърза да се успокои, че няма място за тревога - явно някое от децата е станало и е отишло до тоалетната. Но вече не се чувстваше сигурна в нищо. Застана предпазливо до вратата, без да показва краката си. Вратите бяха къси и се издигаха на около двайсет сантиметра от мозаечния под. Не искаше да притеснява детето, като застанеше точно срещу него. Ако изобщо имаше някой вътре. Прехапа устни, отпусна ги. Наведе глава към вратата. Усети задъханото си дишане. Потисна го - боеше се да не я чуят. Постоя около половин минута. Тишината стоеше над нея и я дебнеше като хищник. Ева изпитваше нужда да отвори вратата, но ударите на сърцето й туптяха чак в ушите. Канеше се да попита дали е свободно, вместо това предпочете да отвори вратата. При наличието на пет свободни кабини задаването на такъв въпрос точно пред тази врата й се струваше глуповато. Допускаше, че може би детето, което е вътре, е забелязало присъствието й. А ако това бе вярно, то щеше да се учуди защо й е да пита дали тази кабина е свободна, след като досега е била в тоалетната?! Но, от друга страна, не искаше да го притеснява, а и моментът с отварянето на врата й внушаваше допълнителен страх. Прекаленото главоблъскане с образи и предположения я отдалечи достатъчно от реалността, за да я изтощи психически. Без почти да осъзнава какво върши, Ева тихо попита и изтръпна в очакване. Дебелата и гъста тишина създаваше усещането, че можеше да се чуе дори как змия съблича кожата си. Изправи ръка да отвори вратата, но се извърна рязко назад, защото скърцащ звук на врата дойде зад гърба й. Виждаше отварянето на последната кабина. Дъхът й замръзна в гърлото. Неочакван шум от течаща вода привлече вниманието й. Тя се обърна рязко напред към кабината, където се намираше. Лишена от разум и обладана от инстинктите си, тя отвори вратата с ритник. Водата наистина течеше, а вътре нямаше никого. Вратата на помещението се затвори. Ева се стресна. Преди да натисне дръжката, чу превъртането в ключалката. Не се поколеба все пак да я натисне. Някой от другата страна оказваше съпротива. Разумът успя да се завърне само за няколко секунди и тя бързо извади телефона от джоба на престилката си. Искаше да се свърже със Сузана. Натисна само първия бутон, телефонът се изплъзна от ръката й и падна на пода. Не заради потта. Някакво невидимо присъствие го издърпа от нея. Наведе се да го вдигне, но нещо я събори на пода и задърпа краката й. Ева закрещя. Ужасът обладаваше тялото й и тя не можеше да извика за помощ. Тялото й се опря на стената, краката я вдигнаха нагоре, гърбът й прилепна до стената, тя увисна с главата надолу. Дългата й коса се усука, както се изстисква изпрана дреха.

 

 

© Спасимир Тренчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2011, № 7 (140)

Други публикации:
Спасимир Тренчев. Апартаментът. София: Лингея, 2010.