Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САНТОРИН*

Ради Стефанов

web

В полунощ край контейнерите се навърташе едно зъзнещо куче. Нещо ми подсказа, че това съм аз самият, но някога и някъде. Кой знае кога и как съм се превърнал в куче - вероятно част от новата ми идентификация; после видях катастрофата на остров Тера и гибелта на Минойската цивилизация; някъде там нишката на Ариадна се късаше и скитайки из лабиринтите на множество безумства под рева на умиращия минотавър, се сблъсках със самия себе си. Оказа се, че минотавърът съм аз, а също така и Тезей, но изпуснал нишката. Това умиране се повтаря многократно. Умирането е твърде монотонна работа, поради което не е за предпочитане. Умирал съм под множество идентификации и то обикновено се случва през някоя ужасно тъмна и дъждовна нощ край контейнерите, под съпровода на капчуците, когато скитниците и кучетата са си заминали и когато от тротоарите избликва мъгла.

Наскоро срещнах случайно първата си любов. Едва я познах и тя също едва ме позна, а си спомням, че ми се искаше да умра някога и някъде, когато тя си тръгна и когато аз си тръгнах, но не знаех къде отивам. Не, не умрях веднага; умирането продължи много; и досега непрекъснато умирам, въпреки че вече съм мъртъв. Тя ли е това? И аз ли съм това? Видях една сгърчена гротеска, влачеща със себе си скрижалите на своята невъзможност.

Наскоро изхвърлих голяма част от ръкописите. Не се получава нищо. Не съм в състояние да реализирам дори нищожна част от онова, което бях замислил. Задръстването е тотално. Въртя се в кръг и си захапвам опашката. Санторин е угаснал и дори пушеци не се забелязват наоколо. Тезей е объркал пътя, Ариадна скучае в замъка на отчаянията и ревът на минотавъра се превръща в суха старческа кашлица.

В полунощ билярд клубът затваря и самотниците се разпръсват всеки по посока на срутените си илюзии, а там някъде, през мъглите на своето отдалечаване, се тътри синият автобус на Окуджава. В процеса на умирането констатирам, че наоколо е тихо и тази тишина се наслагва по тротоарите между пластовете от мъгла и отломки от забързани мълчания.

Те горяха от желание да ме видят, да ме пипнат, да ме обсебят, възхищаваха се и плачеха, защото намираха в моята нереалност нещо красиво, но след като това се случи и аз се появих заедно със скуката на своето ежедневие, около мен настана тишина. Не, не бях това, което се очакваше. След угасването на Санторин от остров Тера бяха останали жалки отломки, нямащи нищо общо с величието на древната цивилизация. Умирането е скучно занимание. Вулканът гасне много бавно; от време на време изригва, кашля и вдига пушилка, но постепенно го залива морето на забравата; има там в Егея едно късче земя и един бездънен кратер под водата.

Засичам се със себе си на много места: в лабиринтите на цар Минос, в кварталната кръчма, по калдъръмите на стария град, край зеленчуковия пазар или контейнерите за смет. Не съм възхитен особено от участията си в битието. Това са минали, настоящи и бъдещи призраци - появили се случайно и заминали си закономерно след по-кратки или по-продължителни паузи на видиотяване.

Разговорът със себе си е делови и лаконичен.

- Какво правиш?

- Правя литература.

- Ти си луд, кой я търси сега тази литература.

- Не знам.

- Защо не отидеш да сееш репички? Защо не си вземеш коза или крава? Защо не отвориш баничарница?

- Може и това да стане.

Разговорът с нея е още по-лаконичен:

- Помниш ли ме?

Тя ме поглежда без интерес. Сиви, безизразни очи, гаснещи в блатото от досада.

- Спомням си нещо.

- Аз тогава те обичах... вероятно си забелязала...

- Извинявай, бързам, че зеленчуковият магазин ще затвори.

В полунощ, минавайки по крайречния булевард, се спирам, за да погледам отраженията във водата. Това са едни удължени светлини, които лягат диагонално от край до край и особено когато няма вятър, са съвсем неподвижни. Виждал съм ги също така в картината на един млад художник, чийто некролог скоро се появи по оградите; намерили го край реката със свръхдоза пред недовършената картина и все ми се струва, че отраженията в тази картина са плачещи. Общо взето тези отражения понякога плачат, а понякога пеят; това зависи от вятъра и от светлината наоколо. Обикновено светлината е жълта - един особено тъжен жълт цвят, но може да стане и бяла, най-вече когато падне мъгла и тогава отраженията също побеляват, а зеленчуковият магазин е отдавна затворен.

Ровейки из пепелището на своите спомени, не намирам нищо съществено. Останки от дребни радости, падания и ставания, парчета от миражи, парчета от химери, любови и ненависти лежат напластени в утайките на запустели плажове.

С прекратяването на ерупцията лавата изстива, утайките падат на дъното и водата става съвсем прозрачна. Но в тази прозрачност не се забелязва нищо.

Ръкописът не се получава - редят се сухи и безжизнени пасажи, трупат се в текстовете и сивеят; опитвам се да ги съживя, но това, което идва отвътре, вече не идва - нещо там бавно гасне; виждам около себе си океан от сивота; палитрата е повехнала и цветовете са се смесили в един непрекъснат пепеляв фон или никога не ги е имало и аз напразно се мъча да разведря пейзажите на своята пустиня.

Разходките са монотонни, както и дъждът в полунощ. Маршрутът е почти еднообразен, изненадите почти липсват и удоволствието вероятно се състои в констатацията от непрекъснато натрупване на безнадеждност. В търсене на себе си и понякога намирайки се, неизменно установявам, че това не съм аз.

- Ти кой си?

- Не зная.

- Ти кой беше?

- Не помня.

- Какво знаеш и какво помниш?

- Има едни бели отражения, налягали по повърхността. Нощем минавам по тях.

- И къде отиваш?

- Отивам да се намеря. Там, сред протуберансите, трябва да прозвучи музика. Някога тя извираше от сърцето, но вече е стихнала. Чувам тишината.

- Музика? Това пък какво е?

- Идва в полунощ и застава над леглото. По-често сред сънищата, но може и сред пълнолунията. Трябва да си малко луд.

- Как чуваш тишината?

- Това е една виеща тишина.

- Виеща тишина?

- Да. Чува се в картините на Де Кирико, а също и в паузите след всеки акорд от „Мечтание” на Шуман. Там тишината вие, а ехото от този вой се слива с резонанса и отеква в катедралите на душата.

- Ти си луд.

- Фестивалите на Байройт и Кан са белязани с моето отсъствие. При разпределението на житейските радости аз също отсъствам. В безкрайните нощи на моята младост се скитат тълпи от отсъствия; те продължават своя поход и досега. В складовете от невъзможност съм ги събрал на камари; те прииждат и се трупат. Тя също отсъства. Мълчи и споменът за нея. И по-рано, и по-късно, и винаги в тишината на нейното отдалечаване аз виждам гаснещата й усмивка.

- Луд си.

След полунощ кръчмите затварят, Касиопея е преминала зенита и по булеварда крачи самотна проститутка. Откривам в очите й застинала кучешка печал. Пламъците са угаснали и едно огромно пепелище застила хоризонтите.

- Ела!

Оставям й някой лев като компенсация за оказаното внимание и продължавам. Среднощните разходки си имат свои преимущества, най-същественото от които е, че няма кой да те смущава и да ти отнема мълчанията.

Различните маршрути са свързани с различни спомени. Тук някъде беше къщата, където някога, много отдавна, чакайки я да отмести пердето и да надникне навън, ми се искаше да умра. Вече не ми се иска, въпреки че проблемът е достатъчно актуален. Къщата също не съществува и на нейно място е построена административната сграда на някаква общинска фирма. Нищо не трепва, все едно никога нищо не е имало. По-нататък се тъмнее старата гимназия, където съм учил, а още по-нататък запустялото баскетболно игрище. От другата страна е тепето със старата римска крепост, където някога се опитвах да компенсирам самотата със съчиняване на стихове. Не се получаваше никаква компенсация. Не се получаваха и стиховете.

От другата страна на реката са шахматният клуб и билярд клубът. Множество неудачници убиват времето си там, маскирайки неудачите с нелепост.

Аз - също. Но и това не е компенсация. Колекцията от неудачи нараства прогресивно.

Преглеждам ръкописите и ги сортирам. Това са най-различни литературни експерименти: разкази, повести, стихове, дори някакви недовършени романи, висящи в паяжините от недостатъчност.

Камари от ненужни боклуци, които никога няма да влезнат в употреба. Вероятно с право. Тук съм събрал стотици безсънни нощи, разочарования и надежди, болки и възторзи, истини и лъжи, копнежи и отчаяния, безумия и гротески... За какво ми са?

Къде да ги дяна? Къде да се дяна?

Понякога в полунощ чувам бученето на гаснещия Санторин и хриповете на минотавъра в подземията. Обикалям из лабиринтите в търсене на нишката на Ариадна, но нишката я няма, а цар Минос се е склерозирал. Отдавна съм разбрал, че в ролята на Тезей съм объркал окончателно посоките и Ариадна ще си остане девствена. С болка си изяснявам, че убивайки минотавъра, всъщност съм убил себе си.

Не се чува и цвиленето на Пегаса. Кротко си пасе край синура на безличията и си гони мухите. Все повече се убеждавам, че Пегасът е кастриран и сега там, на негово място, на литературния небосклон се изправя в целия си ръст всемогъщият Марко.

- Накъде си тръгнал?

- Към пазара. А ти?

- Тази вечер е особено подходяща. Има едни отражения в реката...

- За какво ти са? Ще те нахранят ли?

- Не, но в тях има красива музика. Ти обичаш ли Вивалди?

- Глупости! За какво ми е този Вивалди?!

- Там също е и тя. Онази. Виждам я, когато минава по алеята с кестените. Сякаш танцува.

- Нищо не виждаш. Тя е остаряла и грохнала. Едва се тътри. Отива до плод-зеленчука.

- Не е остаряла. Хубава е. Мечтата никога не остарява...

Бързам да се махна, защото този тип все повече ме дразни с глупавите си възторзи.

Абсолютен перко. Всъщност онази вероятно никога не е била хубава; срещнах я наскоро пак - стара и грохнала и май винаги е била такава. Чудя се защо съм я обичал. Чакай! За какво говорех? Май сам си говорех...

Бягам от себе си, защото не мога да се понасям. Но къде да отида?

О, да! Отивам да погреба илюзиите си. Те измряха и може да се вмиришат. Видях как се сриват една по една в пепелището на Санторин. Морето е притихнало; няма нищо наоколо. Там сред Егея плува малко островче от тъга.

Завръщам се след полунощ. Дъждът продължава. Скитниците са се изпокрили.

Край контейнерите скита един призрак.

Старото куче е умряло.

 


* Преди 3400 години на остров Тера в Егейско море изригва вулканът Санторин. Експлозията от изригването е толкова ужасяваща, че вдига във въздуха почти целия остров - над сто кубически километра скали и земна маса и ехото се чува чак до Прибалтика. Ветровете подхващат облаците от прах и пепел и ги разнасят по цялата планета. Гигантски вълни цунами заливат бреговете на Средиземноморието. Поради насищането на атмосферата с прах, слънцето се скрива за голям период от време, което предизвиква понижаване на температурите в глобален мащаб и заледяване, последвано от частичен парников ефект. Загива голяма част от флората и фауната, а също и много хора. Това бележи края на Минойската цивилизация, следи от която се виждат на остров Крит и други острови по Средиземноморието. [обратно]

 

 

© Ради Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2009, № 6 (115)