Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"АЗ ОБИЧАМ СВЕТА", ИЛИ КАК АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ ТЪРСИ КРАСОТАТА И СПАСЕНИЕТО

Невена Борисова

web

Александър ВутимскиОще в ранните текстове на поета Александър Вутимски проличава едно особено светогледно разклонение - съчетание от песимизъм и стремеж към щастие, търсене на светлата страна на живота. Тази странна симбиоза на две мирогледни нагласи ще се окаже ключова за цялостното му творчество. Може да се каже, че до голяма степен на нея се се дължи и многостранността в творчеството му, неговата универсалност, защото схващането на многообразието на света и едновременно с това - намирането на есенцията на тази необятност е прерогатив на истинските творци.

Творчеството на Вутимски помирява разнообразието от крайности, поляризациите, създадени от едно неспокойно творческо съзнание, като в резултат се оформя непротиворечивостта и целостта на същото това творчество. Поради тази цялост и творческа споеност отделните текстове, независимо поетични или прозаически, диалогизират помежду си и обогатяват взаимно значенията си.

Творчеството на който и да е отишъл си преждевременно от света поет винаги ще остане незавършено в същността си, колкото и универсално и цялостно да изглежда то на етапа, в който е прекъснато поради физическата смърт на автора. Едно творчество само по себе си е разделено на етапи, поради което не можем да говорим за негов естествен край в абсолютния смисъл на думата - краят е винаги извън самото безкрайно творческо усилие. Въпреки ранната си смърт Вутимски оставя богато творчество, но ние можем само да гадаем до какъв обем и образни дообогатявания би достигнало то.

Вутимски е разпознаваем най-вече с поетичното си творчество, самият той мисли себе си като поет. Прозата му обаче е не просто смислово свързана с поетическите му произведения, тя е ключ и допълнение към тях и затвърждава едни от най-важните творчески тези, които откриваме и в поезията. Едвин Сугарев пише, че прозата на Вутимски е "гигантски коментар" към неговата поезия, поради което не би могла да бъде пренебрегвана (Сугарев 2009). Прозата на поета бележи етап на кристализиране и систематизиране на възгледите му, израз на неговите размисли за човешкото битие, за загадката на взаимодействието между човека и времето. За красотата на битието и къде човек може да намери спасение. В текстовете на Вутимски, независимо от жанровото им естество, присъстват постоянни образи и идеи, говорещи за устойчивост и неизменност на творческото съзнание, като същевременно се наблюдава непрекъснато обогатяване и разгръщане на основните образни мотиви. Поради тази причина можем да предположим, че този процес на разгръщане и дообогатяване на образите, на пътуване към себе си (така типични за Вутимски!), би продължил, ако животът му бе по-дълъг.

XX век е апокалиптично време за личността в духовен смисъл, тъй като поставя пред човека двойно предизвикателство - освен да изгради ценностна система, той трябва да я защити и съхрани. Пред личности като Вутимски стои нелеката задача да отстояват творческото си развитие и индивидуализъм в едно враждебно време, когато човешката воля бива пречупена, на човешките мечти биват сложени рамки и юзди. Вутимски осъзнава, че не само неговата различност, но и познанието му за случващото ще се окажат гибелни за него, дори и ако бъде пощаден от физическата болест. Не само официалните стожери на бъдещия режим няма да му позволят да живее в едно подобно време на идеологическа реализация, но със своята непримиримост и той би се самоизключил от хронотопа на адаптирането към новото, на раждане на новите "умници", които просто носят различни лозунги.

Поетът има изострена чувствителност към падението на духа, полагането му в ограничаващи пространства на мисълта. Изпълненият с духовен живот автор е изключително чувствителен към смъртта на личността, поставена в мелницата на социалното време. Парадоксално е наистина как човек, страдащ от болест, която постепенно го убива физически, съумява да се издигне над тази неизбежна участ и да разсъждава и върху нравственото и духовното си спасение, изразявайки го художествено и постигайки универсалност и творческо безсмъртие.

"Човекът в поезията на Вутимски най-често е в ситуация на изгнание, осъзнал цялата противоестественост на дехуманизирания живот", пише Божидар Кунчев (2003). Тази нагласа е по-скоро плод на неагресивно, същевременно - категорично противопоставящо се на догматичността, съзнание. Бунтът на Вутимски е лишен от моралната злоба, която се наблюдава по негово време като впрягана в името на революцията. Това е мисловен, ценностен бунт, а не първично, извлечено от тъмни инстинкти противопоставяне и с цел изграждане на нов ред. Вутимски по-скоро заема позиция на стоик, отколкото на революционер.

Събитията в живота на поета имат решаваща роля за творческия му светоглед, но съгласно собствените му идеали, те не са последна спирка на духовното му пътуване, а начална точка на творческите му и мисловни търсения. Поетът превръща житейската трагедия и несгоди в източник на прозрения, на метафизичен бунт, който го прави победител на битието. Творчеството му очертава една траектория на търсене на философски истини, то изгражда основите на една грандиозна арена, на която се водят метафизични битки. Въпреки преждевременната си смърт той успява да остави в наследство един цялостен поетичен свят, завършен стил и неопетнена ценностна и мирогледна позиция, издигаща го над повечето от съвременниците му.

 

Красотата и омиротворението в творчеството на Вутимски

В едно от писмата си, адресирано до Веселина Атанасова (2 март, 1942 г.), Вутимски разкрива най-съкровените си и лични мисли за смъртта, пишейки, че е прозрял, че истинската борба се състои в побеждаването на страха от смъртта. В писмо до нея (8 февруари, 1942 г.) той споделя: "Аз обичам света. И затова, въпреки нещастията и смущенията, въпреки болестта и войната, аз мечтая отново за пролетните изпарения от земята, за тревата, за слънцето". В друго писмо, отново адресирано до Атанасова, той пише, че тези моменти на радост дори могат многократно да компенсират повечето моменти на нещастие.

В прозата, както и в поезията си, Вутимски разработва по свой начин тезата на Достоевски, че красотата ще спаси света. Той посяга към нея, без да стига до често крайното оптимистично тълкуване, напротив - разбира я в смисъл на мрачния път на човека, осветяван от красотата, но с неимоверни усилия. Поетът издига идеята, че светът ще бъде спасен от човека, който се бори за красотата и умее да я намира. В есето "За красотата" тя е противопоставена на страха и е източник на екзистенциална сила, на жизненост. Авторът перифразира срещаната и в други есета идея за естествения човек, отдаден на поривите си. Той изпитва възхищение и обич към "болезнените търсачи" на красота, които умеят да изпитват усещания, "дори и в порока".

Божидар Кунчев подчертава, че въпреки влиянията, които търпи от Фридрих Ницше, Вутимски запазва самостоятелността на мислите си, като между неговия "естествен човек" и свръхчовека има известно идейно противоборство, доколкото според Ницше свръхчовекът трябва да победи естествения човек (Кунчев 2003).

"Но ще разберем ли най-сетне, че естественият човек, както би могъл да се наслаждава без угризения и страх, така също би се и въздържал с радост", пише Вутимски в "За наслаждението" (Вутимски 2002).

На естествения човек е противопоставен светът на благоразумните ("Безумието"), аскети на християнството, "страхливците" ("За наслаждението"), "умниците" ("Размишления за почивка"). В "Ограничението" той пише за "онези, които искаха с една мрачна робска омраза да завладеят човешкия свят, за да ограничат в постоянния страх човешкото съзнание, ще загинат; защото тъкмо те са безнадеждно болни, без съмнение" (Вутимски 2002).

Идеята за красотата в творчеството на Вутимски е свързана с идеята за полагащото се на всеки щастие, което обаче трябва да бъде извоювано чрез възпитаване на възприятията, отваряне на съзнанието въпреки грозната, отблъскваща страна на света. Откриването на красотата е основа на естетиката на поета, то е равнозначно на нравствено и екзистенциално спасение, без което светът би бил нетърпим. Красотата за поета e последният пристан на останалия без надежда човек.

Розалия Ликова посочва специфичното за Вутимски противопоставяне между красотата и страха в творчеството му (Ликова 1994). Именно красотата неутрализира екзистенциалната уплаха, която срещаме като устойчив мотив навсякъде в творчеството на Вутимски. Идеята за красивото като средство за противодействие и неутрализиране на страха е изразена в текстовете "За красотата" и "Есета за морала". Мисълта за красивото, което дори смислово е описвано като "радост" за очите, е свързана с омиротворението, жизнелюбието. В творчеството на Вутимски жизнелюбието се противопоставя на безнадеждността, на "плача" на очите.

Обичай вятъра, водата -
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

("Весели небеса")

Важен мотив в есетата на Вутимски е и този за спокойствието - като стремеж към него и като постигнато състояние на духа. В есето "Ден на надеждата" спокойствието е волево оформена нагласа: "Сега аз ще бъда спокоен, ще наблюдавам, ще отбелязвам истини". Тази нагласа предхожда и неутрализира страданието от една "болезнена любов", от безумието, което е било "близо, много близо", от усещането за един свят, в който "всички са все още много болни като че ли". В "За спокойствието" е застъпена идеята за помирението със света - не със социалното му измерение, а с природните закони като изначални характеристики. Тук е закодирана възможността за човека да намери духовно спасение. Автентичният стремеж на човека е схванат като постигане на хармония със съществуващото, примирение и приемане на случващото се - дори и на смъртта. Спокойствието е и установяване на една хармонична връзка със съществуващото - идеал за творческата нагласа според поета. В есетата с подобна мисловна и емоционална настройка жизнеността и стремежът към съзерцателно щастие са доминиращи. Вутимски, подобно на Далчев, отправя призив за изпитване на непосредствената радост от живота, за живеене "между нещата и случките в света", когато може да се почувства "хубавото и трайно единство на живота".

Именно спокойствието и омиротворението поетът описва в есетата си (Вутимски 2002) като истински стремеж на човешкото съществуване, това е неговият идеал. В "Спокойствието" се говори за онези "часове на спокойствието", "в които разбираме, че е хубаво да дишаме, да чувстваме". В същото есе смъртта е разгледана през призмата на спокойствието, като се изразява идеята, че краят на живота може да е екзистенциално облекчение и просветление, увековечаване на едно блажено състояние на фона на вечно движещия се и неспокоен свят. Тази гледна точка за смъртта изразява и героят му Григорий в "Очите, които спят", в предсмъртното си писмо.

Мащабът на творчеството на Вутимски, универсалността на посланията му, го превръщат в един от най-хуманните автори не само в българската литература, а и в един по-широк, глобален художествен контекст. Със силата на творчеството си поетът успява да превърне една човешка трагедия - неговата лична, в призма, през която светът може да бъде осмислен и дори видян като достижимо смислен и красив.

Текстовете на Вутимски се оказват своеобразни носители на неговата морална и творческа победа и те бележат окончателното му завръщане в осветеното литературно пространство след продължително изгнание в подземията на литературата по време на социализма. Така физическата смърт се оказва окончателно победена от личността, оставила траен отпечатък във времето. Човекът, който побеждава времето, обстоятелствата чрез силата на личността си и обичта си към красотата на живота, е идеалът на Вутимски и в крайна сметка той го отстоява посмъртно. "...Но аз ще живея, ще живея. Въпреки реалността, въпреки хората, - без всякаква връзка със земята дори, ако стане нужда" (из "Очите, които плачат").

 

Победата

Въпреки че Вутимски е признат като поет от своето поколение преди и след смъртта си, творчеството му излиза извън осветеното литературно пространство след 1944 г. Това се дължи на съдържащите се в него неудобни истини за времето и идеологията, представени още по-ясно в прозата му. Физическата и морална смърт на различните може да става в рамките на определен режим, но не и в окончателен смисъл. Забравата, резултат от механизмите на тоталитарната власт, за която говори Оруел, е продължителна, но от времева перспектива, макар и по-далечна, се оказва неустойчива.

Времето на 40-те години е в противовес с идеите на Вутимски и го заличава от официалното литературно пространство. Неговата необичайност е само част от причините за умишлената забрава. Тази забрава е директно потвърждение на визионерските думи в повестта, писмата и есетата му. Феноменално е обаче "литературното възкресение" на Вутимски, както го дефинира Сугарев, превръщането му в "призрачен дисидент, възкръснал от миналото" (Сугарев 2009). Ранните стихотворения на поета, които самият той не харесва в сравнение с по-късното си творчество, до 80-те години на ХХ век биват изтъквани на преден план и посочвани като "правилни", а малкото написано за него е дело на критици с недоктринерско мислене. Цялостното му творчество започва отново да придобива публичност през 80-те години, тогава той бива преоткрит. Сугарев посочва в по-горе посоченото си изследване, че промяната на критическата рецепция се дължи основно на двама критици - Розалия Ликова и Божидар Кунчев, които слагат край на традицията поетът да бъде приеман като "болестно изключение", както и на това житейското му и поетическо поведение да бъде "извинявано пред читателя".

Победата се изразява в това, за което Милан Кундера пише в книгата си "Книга за смеха и забравата" - "Битката на човека срещу властта е битка на паметта срещу забравата" (Кундера 2014). Затова и неизбежното припомняне кой е Вутимски се оказва победа не само за него, но и за самата литература, по-силна от заличаващата мощ на цензурата на един режим.

"Онези, които искаха с една мрачна робска омраза да завладеят човешкия свят, за да ограничат в постоянния страх човешкото съзнание, ще загинат; защото тъкмо те са безнадеждно болните", казва поетът в есето "Ограничението".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Вутимски 2008: Вутимски, Александър. Опушена спирка. София: Верен, 2008.

Вутимски 2002: Вутимски, Александър. Синьото момче разказва... София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2002.

Далчев 1984: Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. София: Български писател, 1984.

Илиев 1986: Илиев, Марко. Поетиката на Александър Вутимски. // Език и литература, 1986, бр. 2.

Кундера 2014: Кундера, Милан. Книга за смеха и забравата. София: Колибри, 2014.

Кунчев 2008: Кунчев, Божидар. Александър Вутимски, представен от Божидар Кунчев. София: Просвета, 2008

Кунчев 1990: Кунчев, Божидар. Заслушан в трепетите на душата. София: Народна младеж, 1990.

Кунчев 2003: Кунчев, Божидар. Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. София: ИК "Орбел", 2003.

Кунчев 2007: Кунчев, Божидар. Да отидеш отвъд себе си. София: Балкани, 2007.

Кунчев 1984: Кунчев, Божидар. Александър Вутимски: Живот и творчество. София: Наука и изкуство, 1984.

Ликова 1994: Ликова, Розалия. Поети на 40-те години. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1994.

Ликова 1965: Ликова, Розалия. Българската белетристика между двете войни. 1918-1944. София: Наука и изкуство, 1965.

Ликова 1968: Ликова, Розалия. Писатели и време. София: Български писател, 1968.

Сугарев 2009: Сугарев, Едвин. Поезията на Александър Вутимски: Паралелни прочити. София: Алтера, 2009.

 

 

© Невена Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2017, № 1 (206)