ВЕСЕЛА ВАСИЛЕВА - ЯРКАТА ЗВЕЗДА В СЪЗВЕЗДИЕТО ПОЕТИ НА 30-ТЕ И 40-ТЕ ГОДИНИ

Невена Борисова

web

Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, се нуждае от още осветляване за днешните и вероятно - за бъдещите поколения. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред харизматичните представители на своята поетична генерация - поетите, започнали развитието си през 30-те години на XX в. Тя израства като едно от четирите деца в семейство, което е част от елита на демократичните среди на страната. Баща й, Григор Василев е виден общественик - адвокат, журналист и политик от Демократическата партия. Той е министър на земеделието (1930-1931) в кабинета на Андрей Ляпчев през трудни за България години (в началото на 1931 г. световната икономическа криза рефлектира и върху политическата система и популярността на кабинета намалява). Майката, Мара (Станишева) Василева, е ярка фигура в тогавашния културен живот на София.

По-голямата от двете сестри в семейството, Ангелина Василева-Огнянова, ще припомни в спомените си думите на проф. Михаил Арнаудов, че талантите идват на света "в съзвездия". Сред хората, с чийто път се пресича и пътят на Василева, с които тя пише редом и се развива, са Александър Вутимски, Александър Геров, Емил Манов, Невена Стефанова, Блага Димитрова, Искра Панова и много други. Тази силна културна общност, един от гравитационните центрове на която е Весела, започва да се развива около ученическите издания "Звън" и "Ученически подем". Там единомислие срещат тези хора с множество заложби и развита чувствителност. Младежи, които ще бъдат изправени очи в очи с предстоящата война, последвалите репресии и промени.

Пътят на много хора от това поколение, преизпълнено с надежда за бъдещето, устрем и пламенност, прекъсва поради последвалите исторически събития или житейски обстоятелства. Антон Куманов лежи в затвора след 09.09.44., Искра Панова попада в лагер при идването на режима; загиват Цветан Спасов, Анушка Драгиева, Тодор Стайков. Александър Вутимски умира от туберкулоза няколко месеца преди Василева. Отделни хора от поколението ще успеят да реализират потенциала си. Те ще пазят и спомена за, по думите на много от тях, една от най-ярките личности сред тях.

Интелектуалния аристократизъм

Весела Василева е била много добре разпознаваема, както от своите връстници, така и сред софийското общество като цяло. Личността й е предизвиквала огромно възхищение сред съвременниците й поради извънредната й ерудиция и разностранните й интереси, публичните й изяви на културни събития (като оратор или поет); доброволчески инициативи, в които участва. Тя знае английски, немски, френски и латински, притежава разностранни дарби освен литературния си талант - рисува, пее, свири на пиано и танцува. Има театрални роли в "Женитба" и "Скъперникът". Непрекъснато чете, обсъжда или разменя книги с връстниците си - Достоевски, Вийон, Бодлер, Верлен, Верхарн, Едгар Алан По, Десанка Максимович, Мережковски, Яворов, Багряна. Феноменална е харизмата на личността й, допълнено от духовната й жажда, както и от дейната й енергичност.

"Весела е със светлосиня рокля от органди, с волани и къдрички, с напудрени коси, хванати с панделка отзад - тя рецитира на френски Молиер в Алианс Франсез. Весела е на площада в Краков, изправена, с вдигната глава. Тя отправя приветствена реч на полски от името на българските гимназисти, които са гости в Полша", гласи друг спомен на сестра й" (Малинова 2005: 53).

Всички, които са имали досег с Василева, подчертават скромността и самокритичността й. Младото момиче, дъщеря на министъра и мецената Григор Василев, не е бързало да издава, въпреки че, ако е пожелаела, е можела да публикува във водещите издания по това време. Пред Владимир Василев, по спомени на близката й приятелка Жени Франгя, тя се е явявала не да моли за себе си, а за публикуване на стихове на Александър Вутимски, тогава все още наричан с истинското му име - Александър Вутов.

Домът, от който се обтягат нишките

От теб започна някога светът,
Ти моя топла и обичана,
със посребрените коси...

Когато днеска ни дели
тъй дълъг, дълъг път,
Една безкрайно нежна нишка
се обтяга, тегли
И боли.

Видимо е, че родът на Весела Василева има своето място в културата и обществено-политическия живот на България. Важно е да се подчертае, че както изтъква Искра Панова - "Домът на Весела не беше дом нито на натрупаните пари - наследствени чорбаджии у рентиери, нито на трупащите се пари - на крупни индустриалци и търговци, вносители и износители. Издържал се е от приходите - немалки, но неравномерни - на бащата". Това не е семейство, белязано от материалното богатство, а обединено от благородството на духа. Тук извоюваното със собствени сили състояние е само средство - за образование на децата, поддържане на домакинство и принос към културния и обществен живот. Григор Василев, ценител на изкуството, събира в дома си една от първите частни колекции на картини в България. Именно "оставянето на следа", както ще отбележи Искра Панова в спомените си (Малинова 2004: 96), представлява ценност за семейството. Майката на Весела е дъщеря на инженер Христо Станишев, който буквално е един от строителите на България, част от сложно разклонения македонски род на Станишеви. Добра музикантка (учила пиано в консерваторията в Берлин), тя възпитава в естетически, както и в демократичен дух децата си. Поетесата израства в среда, в която се цени личностното усъвършенстване, ерудицията, способността да бъдеш полезен на другите.

"Пианото на мама беше в еркера на къщата ни. Виждам я и просто я чувам как свири - Шопен, Бетовен, Шуман. Децата сами или с приятелки, седнали на столове или изтегнати по миндерите наоколо - слушат. Обикновено това става привечер. Небето, което се вижда през големите прозорци, потъмнява, здрачът прониква при нас. Хубаво е". Това ще разкаже Ангелина Василева-Огнянова по-късно в своите спомени (Малинова 2005: 52).

На младото момиче рано му се налага да се изправи пред житейски изпитания. През 1942 г. тя изгубва баща си. По време на следването си във Виена, където заминава със стипендия в края на същата година, за да защити докторат по езикознание, Весела Василева се тревожи за все по-влошаващото се материално състояние на семейството. Същевременно е ужасена от войната, "погнусена" от нея, както ще отбележи и Петър Увалиев.

"Ако знаеш как искам да мога да направя нещо да помогна, но всичко е толкова чудовищно! Този вечен егоизъм на всички държави, тази вечна лакомия и егоизъм в човека!", ще напише Весела до сестра си (Малинова 2005: 58).

Военна Виена и пансиона "Камински"

"Когато тя замина за Виена, войната все още бушуваше и аз се чудех на куража, който прояви. Спомням си стихотворението й "Молитва", нейния бунт към войната. По-късно ми писа, че пансионът "Камински" не й е по вкуса, но нямаше друг начин - трябваше, а и искаше да учи" (Никола Лилов).

Девическият пансион в центъра на Виена, в който е настанена Весела Василева, е неуютният дом, от който тя съпреживява случващото се във военна Европа. В "Камински", намиращ се в самия център на Виена, биват настанени девойки от цяла Европа, сред които и българки. По спомени на Марлена Кръстева, която разказва за съдържателката Мария Камински (въпреки името си, известна еврейска фамилия, последната, по всичко личи, не е еврейка, както сочи и справка във виенските архиви за еврейска регистрация по време на войната, при която името й не е открито).

По време на това нейно особено пребиваване във Виена биват написани стихотворенията от т.нар. Виенски цикъл - най-мрачната част от творчеството й.

Поезията на Весела Василева

Потънало е слънцето отдавна
във водите,
издига се над мене спокойното небе
и тихо във притихналата шир
звънят щурците
съгряващата песен на своето сърце.

("Вечер")

Тази силно съзерцателна поезия е израз на необикновено вътрешно зрение. Способността на Василева да синтезира смисъл, да раздипля изненадващи и изпълнени със смисъл образи от видяното, се наблюдава неотклонно. Философска и дълбочинна, устремена към задаването на екзистенциални въпроси, тази поезия е белязана от размисъл за преходното и непреходното. Силно развитите сетива, които правят света глъбинен и многозначен, са характерни за това поетическо светоусещане. Поезията й е белязана от меките нюанси на една твърде чувствителна душевност. За нея са характерни "особена камерност, пастелност на думите", пише Людмила Малинова по повод специфичната образност в творбите на поетесата и деликатността на преживяното в думите.

"Жажда за пълнокръвен, осмислен живот - така характерна за цялото поколение - блика и от стиховете на Весела Василева. Тя говори за своята "жадна" душа ("Миди"), нарича младостта си "жадна" ("Магия"), една от характерните й творби е озаглавена "Жажда" (Малинова 2005: 21).

В стихове, дори и ранни, се наблюдава зрялост и безспорна устойчивост на мирогледа въпреки крехката възраст. Парадоксално чувствителността съжителства с една сила на характера и вярна преценка за случващотто се. Тази чувствителност е проводник на много болка в последните години от живота й, не само заради случилото се в личния живот, но и поради историческите събития, за които Весела има силен ценностен компас. Ще израсте една "дълбока тревога пред онова, което ставаше в света", както ще напише Петър Динеков в предговора към "Мозайката на спомените".

Запознатите с поезията на Василева отбелязват, че както при нея, така и при Вутимски има нещо общо - дълбокия хуманизъм, стоицизъм на духа, предчувствието на една катастрофа, неумолимо принизяваща човешкия живот. Стихотворението "Молитва" е съсредоточие на това отчаяние на хуманиста пред ужаса на войната, на стъписания дух пред крехкостта на човешкия живот.

Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
ще се бият.

("Молитва", 1941 г.)

Във Виенския цикъл намира израз несломеният, но безкрайно тъжен човешки дух. Забележителни са душевната крехкост и чувствителност на лирическия Аз, съчетани със споменатите устойчивост, вътрешен стоицизъм пред обратите на съдбата. Редом с "Молитва", в същия регистър се нареждат стихотворения като "Пролет", "Писмо", "Виена, 1942", "Къща във Виена" (според приятели и състуденти на Василева последните й стихове са събрани в тетрадка, която до момента не е намерена). Болката, осъзнатостта на ужаса, вживяността в този ужас, са осезаеми. На фона на повсеместната разруха възможността за лично щастие е немислима.

А децата ще скрият
да ги пазят
за нова война.
И няма да мразят,
ще убиват,
ще бъдат убивани,
в телото ранени,
в духа - сломени,
превивани.

("Молитва")

И защо все пак се питам
колко са убили днеска
някъде така далече?
Вечно тази страшна треска,
този днешен ден на болка.

("Къща във Виена", 1943 г.)

Тъмните тонове от този цикъл са изместили светлината, множеството нейни нюанси, както и изражения на небето и морето, преливащи в принципно съзерцателно-философската поезия на Весела Василева. Тя е въздушен поет, ако погледнем по посока на Гастон Башлар и неговата "Поетика на пространството" (Башлар 1988). Този полет е безмилостно приземен от ужаса на войната. Весела загива именно като косвена жертва на военните действия. Ремарке на военен камион се откача и минава през нея, докато тя върви по тротоара на каменните плочи в центъра на Виена. Датата е 6 януари. Същия ден тя е щастлива заради назначението си като асистент във Виенския университет. Мара Василева разказва, че на излизане от тогавашния дом на брат си, с цел да изпрати писма до България, тя споделя, че това е "най-щастливият ден от живота й" (Василева 1981: 261).

В поезията на Василева се срещат две противоборстващи си начала - сякаш два алхимични елемента, които будят удивление с хармоничното си съществуване един до друг. Това са нейната силна жизнелюбивост, същевременно - чувството й за обреченост и меланхолия. Жажда (включително едноименното стихотворение), светлина, птица, небе, миг - това са все словесни кодове за нейната поезия. За нейната личност.

Василева има съзнание за ценността на живота, затаява дъх от красотата му, но съзнава и неговата преходност. Сякаш пресечна точка на тези усещания е свръхценността, която тя отдава на мига. Само 17-годишна, тя е изпълнена с предчувствие за преходността и кристалната крехкост на този миг.

Аз знам, че тази топла вечер,
със свойте топли пръсти - на лицето ми,
със своята магия проникнала дълбоко в сърцето ми,
е само кратък, светъл миг, откраднат
от жадната ми младост,
но, красиво е небето,
тъмно и просторно,
красив е и копнежа ми
по някаква незнайна, хубава лъжа,
и аз благодаря
на тоз незнаен, който ми го даде,
за моята кипяща, млада радост.

("Магия")

През пръстите леко се сипе
златистия пясък, изтичат
така на живота минутите къси.

("Сън")

"Защо къси, Веселче", ще попита майка й в записки, в които се връща назад в спомените си (Малинова 2004: 259). Василева пише стихотворението, когато е 15-годишна.

Майка й, както и нейни приятели, споделят, че поетесата (която същевременно е избягвала да нарича сама себе си така) е живеела с необяснимото чувство, че ще умре рано. Животът и в поезията й бива измерван не с години, а с мерната единица на мига - тази златна монета, която така бързо потъва в морето на времето. Мара Василева в записките си припомня един написан разказ на дъщеря си (Василева 1981: 260). В него се говори за момиче, което, докато плува, прави блестящи планове за бъдещето, то чувства как е способно да ги осъществи, но изведнъж морска вълна го повлича и го удавя.

Защо от толкова безкрайно-малки
радости се радваме,
и толкова безкрайно-малки
скърби ни тревожат,
а есенният вятър ще разгони листите,
от клоните неизпаднали,
и всички ще заспим, в тъмната земя положени.

("Панихида")

Следата, оставена от Весела Василева

"Всички, които я познавахме, я помним, трябва да я възкресим, докато не сме си отишли" - Невена Стефанова" (Малинова 2005: 61).

В периода 1988-1996 г. Малинова се обръща с "молба към родственици, близки и познати на поетесата". "Идеята ми беше", пише тя, "чрез хора с различни съдби, мироглед, жизнени позиции - да се открои един творец и се потърси мястото му в българската култура, да се открехне още един прозорец към лириката на поетесата и нейното литературно поколение" (Малинова 2005: 36). Изследователката отбелязва и следния тъжен факт - по времето на официалното представяне на книгата почти никой от хората, с които е разговаряно, вече не е между живите. Спомените са уловени в тънката блестяща мрежа на словото, преди безвъзвратно да си отидат. Преди да си отиде цяло едно поколение.

Сестрата на Весела, Ангелина Василева-Огнянова, доживяла 88-годишна възраст, е крепител на паметта за сестра си. Тя помага на литературната изследователка Людмила Малинова в издирването на техни съвременници, отзовава се на нейни въпроси, двете разговарят, връщайки се към миналото. В дома на Ангелина се провеждат и срещите с някои от хората, разказали и написали спомени за Весела.

"Спомням си я като аристократична и духовно красива жена”, разказва Малинова за Ангелина Василева-Огнянова, в разговор по повод написването на "Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си".

Журналистката Галина Минчева, автор на журналистическо изследване на живота на Григор Василев и Христо Станишев, си спомня в друг разговор за проведени срещи с Ангелина, извънредно "фина дама" и за "огромната й мъка" по изгубената сестра. По-голямата сестра, която по време на разговорите с журналистката е на над 80 години, сравнява по-малката със "слънчев лъч, угаснал много бързо". На моменти говори за нея като за "жив" човек.

Стихотворенията не поетесата са грижливо съхранявани от майка й, включително по време на бомбардировките в София (над дома им пада бомба!), както и от нейни приятели. През 1956 г. цикъл стихове на Весела Василева излиза в сп. "Септември". Безуспешни са опитите на приятелите за издаване на нейна стихосбирка. Книгата й "Стихотворения" със събрани стихове излиза през 1981 г., цели 37 години след множество безуспешни опити, включително след необяснимо изгубване на папка със стихове, подадена за издаване. "Лактите на живите изтикват мъртвите", ще каже още Блага Димитрова. Въпреки малкото житейско време, което й е съдено да има, Весела успява да изгради себе си като поет, притежаващ специфичен стил, богата образност и усет за дълбочината на битието.

"Нейното присъствие създаваше особена атмосфера. Затова така се чувства отсъствието й. За нас в младежките години тя олицетворяваше една може би романтична представа за красотата. Беше нейно душевно и телесно въплъщение. Но красотата е неуловима за обектива - прехвърлим ли запазените снимки, ще ни стане още по-мъчно: нито една не може да покаже истинския й чар". Думите на Невена Стефанова са доказателство, че жизненото пълнокръвие на една личност трудно може да бъде претворено, но за творчеството, напротив - необходим е единствено внимателен прочит. Тогава разбираме, че личността е все още жива.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Башлар 1988: Поетика на пространството (Есета). София: Народна култура, 1988.

Василева 1981: Василева, Весела. Стихотворения. София: Български писател, 1981.

Малинова 2004: Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. София: Факел, 2004.

Минчева 2005: Минчева, Галина. Григор Василев отвоюва за университета студентския дом. // Сега, 08.01.2005.

© Невена Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2017, № 4 (209)